Калина Иванова's Blog: Kalina Ivanova - Posts Tagged "вещица"

Началото

Нищо на света не може да сломи

един абсолютно несъпротивляващ се човек.

- Дзен поговорка-

Това се случи през късната пролет на онази шеметна година, когато Агенцията реши да поеме контрол над всички неподлежащи на контрол човешки действия, породени от неконтролирани мисли, чувства, копнежи и сънища. Доста амбициозна задача, бих казал!

Кои бяха те? Може би любовта, страха, омразата, завистта, бунтарството, мечтите, креативността, талантът, магьосничеството, а може би не... Програмата нямаше информационно тяло, нито даваха разяснения на населението с какво точно се борят и какво ще подлагат на контрол. А ако такова все пак съществуваше, то бе предназначено за горните етажи на властта.

Но думата контрол плашеше трезвомислещите хора. Това означаваше, че може би по-голяма част от хората в държавата подлежаха на корекция.

Но нормалните, самостоятелно мислещите, свързаха програмата с Промиване и Корекция на ума.

Изход беше Бягството. И повечето го предпочетоха.





***

...Аз разбира се не бях от тях. И нямаше как да съм, с моето добро възпитание и благ характер и особено с вродения ми респект към авторитети. Беше невъзможно да попадна в тази не малка група хора, които предпочетоха скитническия, изпълнен с опасности в дивата пустош живот, пред спокойния и уреден, но напълно лишен от предизвикателства живот в цивилизацията. Аз бях толкова праволинеен, че просто нямаше какво да се коригира в мен. Новият свят беше точно за хора като мен и всички промени бяха по вкуса ми.

Да си призная честно, не разбирах хората, които бягаха. Те отказваха да се лишат от нещо в ума си, което им причиняваше тревога, и да го заменят със спокойствие и благополучие. Пълни глупаци, но не мислех да се задълбочавам в причините за тези действия. Първо, защото не обичах много да се замислям и второ, въобще не исках да знам какво е второто - нещо в него ме плашеше, а нали точно от тези неприятни усещания се опитваха да ни избавят. Наистина, като си помисли човек, че някаква машина ще бърника в мислите му и премахва недопустимите от тях, ставаше малко страшничко, но предполагам, че тези, които се занимаваха с това, знаеха какво правят.

Като подходящ кандидат правителството ме привлeче в доброволните отряди по въвеждане на новия ред. Тогава се срещнах лично с Маргарет. Не бях я виждал от училище. Знаех, че за нея се носят слухове, че е вещица. Е, никой не беше ставал свидетел на каквато и да е магия от нейна страна, но около нея витаеше такава приказна атмосфера, че нямаше начин слуховете да не са верни. Където има дим, има и огън. Поне така се казва.

На третия месец от моята работа като доброволец, трябваше да ѝ връча призовка.

Улицата беше все още пуста. Позвъних. Вратата се отвори и на прага се показа една необикновена млада жена. Не беше много висока, но тялото ѝ беше тънко и стройно. Впечатли ме контрастът между чудната белота на лицето ѝ и оранжево-червените ѝ коси. А те, косите ѝ, сплетени на две тежки плитки, бяха нереално дълги и се спускаха почти две педи под кръста. Когато вдигна тъмните си очи към моите, в тях се появиха теменужени отблясъци. Зяпнах. За момент дори забравих вероятността да е магьосница и въпреки предразсъдъците си, най-лекомислено приех поканата ѝ да вляза.

Неочаквано се озовах в малка градина, оградена от всички страни с висок зид. Утринното слънце вече огряваше половината двор, а другата част оставаше все още в сянката на високата стена. Но това не беше някакъв скучен и неуютен двор, занемарен или прашасал, както бихте си помислили, напротив: още с пристъпването си в него се озовах в приказен свят. Това беше една тайна гора насред града. По стените пълзяха разноцветни растения, за чието съществуване дори не подозирах. Бях виждал по селата къщи, увити в зеленина, но тези пълзящи растения сякаш бяха излезли изпод четката на художник - цветовете им бяха ярки и наситени - в зелено, лилаво, розово и червено. И всичко това бе така преплетено и привличащо вниманието, че за момент загубих представа къде се намирам. Докато минавахме по криволичещата каменна пътечка, водеща към къщата, се налагаше да се навеждаме или накланяме на различни страни, за да избегнем клоните на надвисналите дръвчета, отрупани с плодове. Някои още не бяха узрели, но минавайки в непосредствена близост до черешовото дърво, не се сдържах и посегнах да откъсна от сочните червени плодове.

- Идвай, когато пожелаеш! - чух мекия ѝ глас близо до ухото си. - И яж до насита!

Така се стреснах, че едва не отнесох близкия клон с главата си.

Звънливият ѝ непресторен смях огласи градината. Тя тикна в ръката ми връзка ключове:

- Пази къщата и градината ми - в тях съм вложила душата си. И моля те, погрижи се тук да живее някой, който ще ги оцени!

Тя приклекна и взе от алеята голяма раница. Досега не бях я забелязал, запленен от градината и прехласнат от красотата на домакинята. За първи път ми се отдаваше възможността да говоря лично с тази прекрасна жена. Да, бях я мяркал из града, дори като деца учехме в едно училище, но никога не се бях доближавал толкова до нея. Тя имаше прекрасна фигура и най-изящното лице, което някога съм виждал, с очи, на които никой не би могъл да устои. За щастие, давах си ясна сметка, че не мога и да помисля, да я спечеля.

Със сръчно движение червенокоската усука плитките си и ги скри, доколкото позволяваха, под една безлична бежова туристическа шапка, метна раницата на гърба си, беше изненадващо силна за нежната си физика, стисна ръката ми за сбогом и със ситни и бързи стъпки излезе през все още отворената порта. След нея остана аромат на лимон и още нещо, което дълго време не можех да определя, но винаги ме караше да се сещам за нея щом го доловя.

Май наистина беше вещица... Но каква вещица само!

Неочаквана среща

Няколко дни се скитах. Вървях все на юг към планините или поне така си мислех. Благополучно успявах да избягна всякакви срещи с хора. Внимателно заобикалях селата и градовете. От хората, останали в тях, едва ли щеше да се намери някой, готов да помогне на една бегълка. Прекарвах нощта на закътани места в гората. Понякога, когато преценявах, че е безопасно, си позволявах да запаля огън. Привечер на четвъртия ден стигнах до гъста вековна гора. Харесах си една малка затънтена полянка и запалих неголям огън, докато още не беше паднала нощта. Сварих си ориз. Нямах търпение да хапна от него и още врящ си сипах в паничката, която си носех. Гребнах малко с вилицата и тъкмо се канех да го опитам, когато чух притеснително раздвижване из гората. До ушите ми достигна шум от стъпки и приглушени гласове. Определено бяха съвсем близо. Първата ми реакция беше да побягна, но не исках да изоставя багажа си и току-що приготвената вечеря. Нямаше много време за мислене. След по-малко от минута от храсталака изскочиха двама мъже с раници на гърба на видима възраст около четиридесет години. По външния им вид и по държанието им личеше, че също са бегълци, но вместо да се зарадвам, че съм намерила подобни на мен, сърцето ми се сви. Неясна тревога затанцува в стомаха ми. Въпреки, че поздравиха приветливо и учтиво ме попитаха, дали може да се присъединят към лагера ми, усещането за опасност не само, че не се разсея, но и се засили. Реших да запазя присъствие на духа и с привидно спокойствие довърших вечерята си. Те също извадиха храна и няколко бутилки вино. Предложиха и на мен. Съгласих се от учтивост да ми налеят малко вино. През цялото време бях нащрек. Не ми харесваше начина, по който ме гледаха. Имаха вид на хищници, дебнещи плячката си. А и по време на разговора, който водихме, започнаха да включват неприлични подмятания. По-младият от тях, който се представи под името Петър, имаше почти черна, късо подстригана коса, по която тук-там вече се забелязваше по някой бял косъм. Имаше изпъкнали скули и волева брадичка с трапчинка по средата. Когато ме гледаше, леко присвиваше преценяващо очи. Изобщо не исках да предположа какви мисли се въртяха в момента в главата му. По едно време той се примъкна прекалено близо до мен, уж под предлог да е край огъня. Другият многозначително се изсмя и подхвърли:

- Само да не се опариш!

Петър се ухили доволно, обгърна раменете ми с ръка и ме придърпа към себе си. Очите му блестяха по начин, който смрази кръвта ми. Буквално прочетох намеренията в очите им и те никак не ми харесаха. Изведнъж осъзнах, че скоро щеше да е късно да избягам. Сякаш се бях озовала в капан, готов всеки момент да щракне. Личеше си, че натрапниците са силни и ловки. С борба или открит опит да избягам нямах шанс. Трябваше веднага да предприема нещо. Нещо неочаквано и хитро. Имах чувството, че чувам отброяването на секундите до критичния момент. Усетих пронизващия му поглед, който собственически обхождаше тялото ми. Сякаш времето забави своя ход и се превърна в гъста лепкава каша. Изведнъж го почувствах съвсем осезателно. Почувствах точния момент, в който трябваше да действам. За своите двайсет и седем години бях научила, че понякога присъствието на духа е най-добрият начин за защита. Погледнах го смело в очите и се опитах да му се усмихна възможно най-предизвикателно. С безгрижен тон им съобщих, че се налага да отскоча до храстите. Давайки си вид, че търся салфетки в раницата си, измъкнах тайно парите и документите си и се отправих към най-гъстите дървета, продължавайки да се смея на шегите им. Когато се скрих от погледите им, забързах директно през гората. Исках да се отдалеча възможно най-много, докато не са открили, че ме няма и после да се скрия, за да не чуят шума от стъпките ми. Щом се отдалечих, се затичах. Прескачах паднали клони и купчини с пръст, не виждах къде стъпвам, но продължавах да бягам през тъмната гора, впрегнала всичките си сили. Сърцето ми щеше да изхвръкне, предполагам по-скоро от превъзбуда, отколкото от скоростта, която развивах. Минаха около пет минути, докато се усетят. В далечината чух гласовете им да ме викат. Продължих да се отдалечавам, макар и вече по-предпазливо, оглеждайки се за скривалище. Докато вдигаха шум, нямаше опасност да ме чуят. Дървото сам(о) се изпречи пред мен. Беше огромно, с гъсти клони. Подскочих и се хванах за дебелия клон, който беше най-близо до земята. Оттласнах се с крака от дънера и се озовах върху клона. Нагоре беше по-лесно. Изкачих се на доста голяма височина и там се спотаих между два дебели клона, като прегърнах единия и долепих главата си до него. Заслушах се. Чух мъжете да обикалят из гората и да викат името ми. В началото се преструваха на загрижени за мен, но в един момент спряха да се прикриват и започнаха открито да ме заплашват. Чак тогава усетих, че краката ми силно треперят. Бях сама с тези ужасни хора и не можех да се надявам на помощ отникъде. Не предполагах, че съм способна да действам толкова хладнокръвно в подобна критична ситуация. Държах се здраво за клоните и не спирах да се моля.

Бягството

Беше един слънчев следобед. Маргарет седеше на столче в градината и неусетно, дори за себе си, заразказва:

„Всичко започна в началото на юни, един ден преди да се срещнем с теб. До този момент гледах на случващото се в страната, като нещо, което почти не ме засягаше. Живеех в своя приказен свят и не пречех на никого. Правех това, което обичам и успявах да се препитавам с него. Отглеждах зеленчуци, плодове, билки и подправки, които продавах с лекота на постоянни клиенти. Хората знаеха, че всичко, отгледано от мен е вкусно и биологично чисто, макар че не харесвам тази дума. Варях сладка, пакетирах чайове и подправки. Дори понякога успявах да продам някоя от картините си на добра цена. Правех всичко с голяма любов и вдъхновение и хората го оценяваха. Сякаш успявах да им предам част от аромата на душата си и това ме правеше щастлива. Повечето от малките магазини в града също продаваха моята продукция. Бях намерила себе си и начина на живот, които ме удовлетворяваха напълно. През последните месеци много хора започнаха да напускат града и да бягат в планините. Много от редовните ми клиенти също заминаха, но аз все се надявах, че всичко това е временно и че нещата по някакъв начин ще се оправят от само себе си. И за миг дори не си помислях, че и аз скоро ще се превърна в бегълка. Толкова обичам дома си и градината си, че не можех да си представя сила, която би ме принудила да ги напусна. Но много скоро разбрах колко дълбоко съм се заблуждавала. Въпреки че водех изключително уединен живот, до мен достигаха слухове за случващото се в града. Един ден на входната ми врата се позвъни. Беше една от редовните ми клиентки. Купи малко плодове и докато ѝ ги приготвях в градината, тихо ми прошепна, че трябва да се махна от града, защото разбрала, че също съм предвидена за коригиране на ума и до няколко дни ще дойдат за мен. Каза ми, че първо някой от доброволните отряди ще ми връчи призовка и ако не се явя до два дни, ще ме отведат насила. Нямаше причина да не ѝ вярвам, но бях изключително объркана. Когато тя си тръгна, се разплаках. Нямах си никого, не знаех къде да отида и как да потърся помощ. Бях гневна, много гневна. Цялата пламтях от обида. Едва успях да потисна неприятното чувство на гадене в стомаха. През целия си живот никому не бях причинила зло. С какво бях заслужила подобно отношение? Кому пречех?

Но как, по какъв начин можех да се противопоставя на тази смазваща несправедливост? Почувствах страшна слабост и отпадналост. Бях толкова дълбоко обидена на целия свят, че ми се искаше или той, или аз да изчезна. Сърцето ми се късаше само при мисълта, че само след няколко часа, ще ми се наложи да избирам между любимия дом и истинската си същност. Главата ме заболя от мислене, но накрая стигнах до заключението, че вината не беше моя. Просто се бях озовала на мястото на събития много по-големи от мен. И както бяха засмукали толкова много незаинтересовани от тях хора, така бяха стигнали и до моя дом. Трябваше да реша. Да запазя себе си и да изгубя сътворения от ръцете ми рай, или да го напусна и замина в неизвестната дива пустош, но да се опитам да съхраня себе си. Не знам колко време съм била в това окаяно състояние, но в един момент почувствах прилив на необикновена сила и решителност. Някъде от дълбините на душата ми изплува решението: „Или всичко или нищо". Половинчат живот нямаше да водя. Ако съумеех да запазя себе си, кой знае, може би един ден щях да успея да изградя още по-прекрасен дом. Нали мъдрите хора казват, че възможностите обикновено са маскирани като проблеми. Когато осъзнах съвършено ясно какво искам, решението вече беше лесно. Дори се изненадах от човека, в когото неочаквано се превърнах. Такава смелост и решителност притежавах за първи път в живота си. Тялото ми съвсем осезаемо се изпълни със светлина и колкото и невероятно да звучи, усетих реалността на силата в мен така ясно, както виждам теб сега пред себе си.
И така, след като решението беше взето, приготвих внимателно малко багаж – само най-необходимото и повечко храна. За последно погалих прекрасните си рокли в гардероба. Бяха толкова красиви и с такава радост ги обличах до днес, но там, където отивах, нямаше място за тях. И къде отивах всъщност? Имах бегла представа, че хората отиват в планината. Взех една карта, за да мога да се ориентирам. Ако бях малко по-будна и заинтересована от събитията напоследък, можеше да направя опит да се свържа с хора, които да ми помогнат, но бях пропуснала момента и трябваше да се справям сама. Опитах се да поспя през нощта, но сънят ми беше неспокоен. Цяла нощ търсих решение, скитайки из страната на сънищата. Когато трябваше да взема някое трудно решение, се допитвах до тях. Това е един дълъг разговор с подсъзнателната ми същност. С годините научих езика им и рядко греша при тяхното тълкуване. Те винаги ме предупреждават, както за предстоящи промени, така и за срещи със специални хора. В този свят без обичайните ограничения на материята, често откривах неочаквани и оригинални решения на проблеми, които не можеха да се решат по стандартния начин в будно състояние. Но този път поради тревогата или някоя друга причина не получих никакъв знак от тях. На сутринта станах, закусих и се приготвих за път, когато ти позвъни на вратата. Странно, но не се изплаших от теб. Усетих, че не си заплаха, въпреки работата, която вършеше. Всичко мина гладко и това върна увереността ми, че съм точна в преценките си.

Знаех, че каквото и да ми е приготвила съдбата, ще се справя с помощта на висшите сили. Те винаги ме закриляха и подкрепяха, когато им се доверявах.