Калина Иванова's Blog: Kalina Ivanova - Posts Tagged "дасевлюбишвъввещица"

Неочаквана среща

Няколко дни се скитах. Вървях все на юг към планините или поне така си мислех. Благополучно успявах да избягна всякакви срещи с хора. Внимателно заобикалях селата и градовете. От хората, останали в тях, едва ли щеше да се намери някой, готов да помогне на една бегълка. Прекарвах нощта на закътани места в гората. Понякога, когато преценявах, че е безопасно, си позволявах да запаля огън. Привечер на четвъртия ден стигнах до гъста вековна гора. Харесах си една малка затънтена полянка и запалих неголям огън, докато още не беше паднала нощта. Сварих си ориз. Нямах търпение да хапна от него и още врящ си сипах в паничката, която си носех. Гребнах малко с вилицата и тъкмо се канех да го опитам, когато чух притеснително раздвижване из гората. До ушите ми достигна шум от стъпки и приглушени гласове. Определено бяха съвсем близо. Първата ми реакция беше да побягна, но не исках да изоставя багажа си и току-що приготвената вечеря. Нямаше много време за мислене. След по-малко от минута от храсталака изскочиха двама мъже с раници на гърба на видима възраст около четиридесет години. По външния им вид и по държанието им личеше, че също са бегълци, но вместо да се зарадвам, че съм намерила подобни на мен, сърцето ми се сви. Неясна тревога затанцува в стомаха ми. Въпреки, че поздравиха приветливо и учтиво ме попитаха, дали може да се присъединят към лагера ми, усещането за опасност не само, че не се разсея, но и се засили. Реших да запазя присъствие на духа и с привидно спокойствие довърших вечерята си. Те също извадиха храна и няколко бутилки вино. Предложиха и на мен. Съгласих се от учтивост да ми налеят малко вино. През цялото време бях нащрек. Не ми харесваше начина, по който ме гледаха. Имаха вид на хищници, дебнещи плячката си. А и по време на разговора, който водихме, започнаха да включват неприлични подмятания. По-младият от тях, който се представи под името Петър, имаше почти черна, късо подстригана коса, по която тук-там вече се забелязваше по някой бял косъм. Имаше изпъкнали скули и волева брадичка с трапчинка по средата. Когато ме гледаше, леко присвиваше преценяващо очи. Изобщо не исках да предположа какви мисли се въртяха в момента в главата му. По едно време той се примъкна прекалено близо до мен, уж под предлог да е край огъня. Другият многозначително се изсмя и подхвърли:

- Само да не се опариш!

Петър се ухили доволно, обгърна раменете ми с ръка и ме придърпа към себе си. Очите му блестяха по начин, който смрази кръвта ми. Буквално прочетох намеренията в очите им и те никак не ми харесаха. Изведнъж осъзнах, че скоро щеше да е късно да избягам. Сякаш се бях озовала в капан, готов всеки момент да щракне. Личеше си, че натрапниците са силни и ловки. С борба или открит опит да избягам нямах шанс. Трябваше веднага да предприема нещо. Нещо неочаквано и хитро. Имах чувството, че чувам отброяването на секундите до критичния момент. Усетих пронизващия му поглед, който собственически обхождаше тялото ми. Сякаш времето забави своя ход и се превърна в гъста лепкава каша. Изведнъж го почувствах съвсем осезателно. Почувствах точния момент, в който трябваше да действам. За своите двайсет и седем години бях научила, че понякога присъствието на духа е най-добрият начин за защита. Погледнах го смело в очите и се опитах да му се усмихна възможно най-предизвикателно. С безгрижен тон им съобщих, че се налага да отскоча до храстите. Давайки си вид, че търся салфетки в раницата си, измъкнах тайно парите и документите си и се отправих към най-гъстите дървета, продължавайки да се смея на шегите им. Когато се скрих от погледите им, забързах директно през гората. Исках да се отдалеча възможно най-много, докато не са открили, че ме няма и после да се скрия, за да не чуят шума от стъпките ми. Щом се отдалечих, се затичах. Прескачах паднали клони и купчини с пръст, не виждах къде стъпвам, но продължавах да бягам през тъмната гора, впрегнала всичките си сили. Сърцето ми щеше да изхвръкне, предполагам по-скоро от превъзбуда, отколкото от скоростта, която развивах. Минаха около пет минути, докато се усетят. В далечината чух гласовете им да ме викат. Продължих да се отдалечавам, макар и вече по-предпазливо, оглеждайки се за скривалище. Докато вдигаха шум, нямаше опасност да ме чуят. Дървото сам(о) се изпречи пред мен. Беше огромно, с гъсти клони. Подскочих и се хванах за дебелия клон, който беше най-близо до земята. Оттласнах се с крака от дънера и се озовах върху клона. Нагоре беше по-лесно. Изкачих се на доста голяма височина и там се спотаих между два дебели клона, като прегърнах единия и долепих главата си до него. Заслушах се. Чух мъжете да обикалят из гората и да викат името ми. В началото се преструваха на загрижени за мен, но в един момент спряха да се прикриват и започнаха открито да ме заплашват. Чак тогава усетих, че краката ми силно треперят. Бях сама с тези ужасни хора и не можех да се надявам на помощ отникъде. Не предполагах, че съм способна да действам толкова хладнокръвно в подобна критична ситуация. Държах се здраво за клоните и не спирах да се моля.

Бягството

Беше един слънчев следобед. Маргарет седеше на столче в градината и неусетно, дори за себе си, заразказва:

„Всичко започна в началото на юни, един ден преди да се срещнем с теб. До този момент гледах на случващото се в страната, като нещо, което почти не ме засягаше. Живеех в своя приказен свят и не пречех на никого. Правех това, което обичам и успявах да се препитавам с него. Отглеждах зеленчуци, плодове, билки и подправки, които продавах с лекота на постоянни клиенти. Хората знаеха, че всичко, отгледано от мен е вкусно и биологично чисто, макар че не харесвам тази дума. Варях сладка, пакетирах чайове и подправки. Дори понякога успявах да продам някоя от картините си на добра цена. Правех всичко с голяма любов и вдъхновение и хората го оценяваха. Сякаш успявах да им предам част от аромата на душата си и това ме правеше щастлива. Повечето от малките магазини в града също продаваха моята продукция. Бях намерила себе си и начина на живот, които ме удовлетворяваха напълно. През последните месеци много хора започнаха да напускат града и да бягат в планините. Много от редовните ми клиенти също заминаха, но аз все се надявах, че всичко това е временно и че нещата по някакъв начин ще се оправят от само себе си. И за миг дори не си помислях, че и аз скоро ще се превърна в бегълка. Толкова обичам дома си и градината си, че не можех да си представя сила, която би ме принудила да ги напусна. Но много скоро разбрах колко дълбоко съм се заблуждавала. Въпреки че водех изключително уединен живот, до мен достигаха слухове за случващото се в града. Един ден на входната ми врата се позвъни. Беше една от редовните ми клиентки. Купи малко плодове и докато ѝ ги приготвях в градината, тихо ми прошепна, че трябва да се махна от града, защото разбрала, че също съм предвидена за коригиране на ума и до няколко дни ще дойдат за мен. Каза ми, че първо някой от доброволните отряди ще ми връчи призовка и ако не се явя до два дни, ще ме отведат насила. Нямаше причина да не ѝ вярвам, но бях изключително объркана. Когато тя си тръгна, се разплаках. Нямах си никого, не знаех къде да отида и как да потърся помощ. Бях гневна, много гневна. Цялата пламтях от обида. Едва успях да потисна неприятното чувство на гадене в стомаха. През целия си живот никому не бях причинила зло. С какво бях заслужила подобно отношение? Кому пречех?

Но как, по какъв начин можех да се противопоставя на тази смазваща несправедливост? Почувствах страшна слабост и отпадналост. Бях толкова дълбоко обидена на целия свят, че ми се искаше или той, или аз да изчезна. Сърцето ми се късаше само при мисълта, че само след няколко часа, ще ми се наложи да избирам между любимия дом и истинската си същност. Главата ме заболя от мислене, но накрая стигнах до заключението, че вината не беше моя. Просто се бях озовала на мястото на събития много по-големи от мен. И както бяха засмукали толкова много незаинтересовани от тях хора, така бяха стигнали и до моя дом. Трябваше да реша. Да запазя себе си и да изгубя сътворения от ръцете ми рай, или да го напусна и замина в неизвестната дива пустош, но да се опитам да съхраня себе си. Не знам колко време съм била в това окаяно състояние, но в един момент почувствах прилив на необикновена сила и решителност. Някъде от дълбините на душата ми изплува решението: „Или всичко или нищо". Половинчат живот нямаше да водя. Ако съумеех да запазя себе си, кой знае, може би един ден щях да успея да изградя още по-прекрасен дом. Нали мъдрите хора казват, че възможностите обикновено са маскирани като проблеми. Когато осъзнах съвършено ясно какво искам, решението вече беше лесно. Дори се изненадах от човека, в когото неочаквано се превърнах. Такава смелост и решителност притежавах за първи път в живота си. Тялото ми съвсем осезаемо се изпълни със светлина и колкото и невероятно да звучи, усетих реалността на силата в мен така ясно, както виждам теб сега пред себе си.
И така, след като решението беше взето, приготвих внимателно малко багаж – само най-необходимото и повечко храна. За последно погалих прекрасните си рокли в гардероба. Бяха толкова красиви и с такава радост ги обличах до днес, но там, където отивах, нямаше място за тях. И къде отивах всъщност? Имах бегла представа, че хората отиват в планината. Взех една карта, за да мога да се ориентирам. Ако бях малко по-будна и заинтересована от събитията напоследък, можеше да направя опит да се свържа с хора, които да ми помогнат, но бях пропуснала момента и трябваше да се справям сама. Опитах се да поспя през нощта, но сънят ми беше неспокоен. Цяла нощ търсих решение, скитайки из страната на сънищата. Когато трябваше да взема някое трудно решение, се допитвах до тях. Това е един дълъг разговор с подсъзнателната ми същност. С годините научих езика им и рядко греша при тяхното тълкуване. Те винаги ме предупреждават, както за предстоящи промени, така и за срещи със специални хора. В този свят без обичайните ограничения на материята, често откривах неочаквани и оригинални решения на проблеми, които не можеха да се решат по стандартния начин в будно състояние. Но този път поради тревогата или някоя друга причина не получих никакъв знак от тях. На сутринта станах, закусих и се приготвих за път, когато ти позвъни на вратата. Странно, но не се изплаших от теб. Усетих, че не си заплаха, въпреки работата, която вършеше. Всичко мина гладко и това върна увереността ми, че съм точна в преценките си.

Знаех, че каквото и да ми е приготвила съдбата, ще се справя с помощта на висшите сили. Те винаги ме закриляха и подкрепяха, когато им се доверявах.