Сядат на съседната маса почти едновременно с мен: момиченцето – сигурно на шест, майката – на трийсет и нещо, бащата изглежда доста по-възрастен. Прекарваме заедно в салона десет-петнайсет минути. За това време всяка дума на бащата, насочена към детето, представлява някакъв упрек: защо не внимаваш, може ли да си толкова непохватна и прочее. Майката пък изобщо не му проговаря, дъвче сандвича си. По едно време бащата отива до тоалетната и в липсата на упреци над масата им се спуска неловко мълчание. Момиченцето търси тема на разговор: „Мамо, виж, мръсни съдове“. „Да“ – казва майката. Бащата се връща. Дояждат си. Стават да си ходят. „Къде отиваме?“ – пита детето. Никакъв отговор. „Къде отиваме?“ „Колко пъти съм ти казвал, че ръкавичките се слагат след якето?! Ще се научиш да ме слушаш. Ти си дете и трябва да слушаш.“

Какво да слуша?