"Не знае дали времето, което й остава, е достатъчно. Но желанието е по-силно от предпазливостта и тя загражда с възглавници оня ъгъл от голямото легло, сред който да се отдаде изцяло на мислите и да намери покой. В къщата времето има свой часовник, различен и бавен. Надява се никой да не я потърси.Неусетно заспива, унесена от подвиквания и гласове, далечни като света извън тази стая. Всичко започва отначало, като деня, който настъпва."
Мъка, мъка, мъка! Едвам избутах първите 60 страници, в които усърдно търсих стимул, за да я довърша, но уви предадох се дори преди да съм я преполовила. Авторката се е потопила в забравените си дневници и разхвърляните стари снимки, броди си из тях и изцяло е пропуснала да помисли с какво може да бъде интересна на читателя. И аз съм си трошила зъбите с дъфки "Идеал" , купувала съм си от корекома и т.н. , но вече ми става досадно, когато от всяка 3-та - 5-та българска книга ми се обеснява к'во било по соца. Отегчително е.