What do you think?
Rate this book
Трева и звезди
Светла носталгия за едно порастване и малко тъжната ирония на вече порасналия – такива са историите, събрани в тази книга. С тайните сили на носталгията можеш да видиш, че очите на баба ти върху черно-бялата снимка от други времена са зелени, растящият може да напише писмо на Анджела Дейвис (да го спаси от лекарката, която всеки ден му бие инжекции), после да попадне в ръцете на учителите (които си мислят, че от тях няма по-умни на този свят, поне докато си в ръцете им), а порасналият опрощава всичко това. Така в „Трева и звезди“ спомените за порастването се превръщат в разкази. Добри разкази.
Христо Карастоянов
Детството като една от най-плодотворните, но и трудни теми в литературата, съчетано с уменията на автора да разказва и точността, с която езикът прихваща материалното измерение на живота, превръщат сборника с разкази „Трева и звезди“ в своеобразна психологическа и топографска карта на фетишите и местата на колективна памет от времето на соца и годините след това. Сборникът може да послужи на всички, които са любопитни да разберат що е „спарче“, кои книги, плочи и изпълнители, кои семейни градски теми и легенди са кръстосвали сенки в живота ни. Тук, подобно на изровени цветни стъкълца, картините от света на героите се сменят една след друга в калейдоскопа на автобиографичната памет.
Екатерина Григорова
Христо Карастоянов
Детството като една от най-плодотворните, но и трудни теми в литературата, съчетано с уменията на автора да разказва и точността, с която езикът прихваща материалното измерение на живота, превръщат сборника с разкази „Трева и звезди“ в своеобразна психологическа и топографска карта на фетишите и местата на колективна памет от времето на соца и годините след това. Сборникът може да послужи на всички, които са любопитни да разберат що е „спарче“, кои книги, плочи и изпълнители, кои семейни градски теми и легенди са кръстосвали сенки в живота ни. Тук, подобно на изровени цветни стъкълца, картините от света на героите се сменят една след друга в калейдоскопа на автобиографичната памет.
Екатерина Григорова
244 pages, Paperback
Published January 1, 2022
10 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
March 3, 2023
Дебютът на Станислава Станоева в прозата е като да си попаднал на изложение за фина керамика и някой внезапно да потроши всичко пред очите ти, за да ти демонстрира техниката кинцуги. Оставаш омагьосан от златните шевове, които спояват счупеното, без да го скриват. Защото разказите на Станислава са писани с дълбоко уважение към литературата и към собствената философия на намирането и загубата.
Книгата е организирана в четири цикъла: Дребни години, Свободни години, Други години и Последни години. Тези цикли са не само биографията на детството – дълго толкова, колкото време ти е подарено да имаш живи родители, но и биография на спомена кой си, чий си, как и защо. Затова и откривам в „Трева и звезди“ Станислава Станоева, едновременно уязвима поради автобиографичното, но и силна именно заради начина, по който ни се разкрива – безпощадно честно писане.
Разказите в сборника не са къси, но скъсяват дистанцията с читателя до степен на припознаване. „Но аз съм си такава – умея да скъсявам разстоянията красиво…“, ни казва Станоева в книгата си. Възможно е читателят да си помисли, че книгата съдържа именно неговите разкази, разказите за неговия живот – колективното детство позволява подобно плагиатство на автентичност. Но съществува още една логика на припознаването и тя се нарича читателски вкус. Именно на добрия читателски вкус разчита тази книга – да бъде оценена дълбочината на прозренията, температурата на случката, вниманието към детайла. И към езика на разказването.
Словото е голяма зараза – веднъж пипнеш ли я, няма отърване. Взех да пиша. И тогава започна трагедията. Веднъж направиш ли го, вече си се пристрастил, превръщаш се в наркоман. От онези, които друсат всичко. Разбираш, че абсолютната свобода е само там и никъде другаде. Ставаш част от себе си. По-голямата част. (от разказа „Рокендрол дизайнер“)
Поезията в тези разкази е съвсем очаквана за тези, които познават силната поетична страна на авторката. Запомнящи се сравнения и образи (например „Когато съм тъжна се смалявам като спукан надуваем дюшек.“// „От стоповете човек научава много за човешката природа.“), внимателно обмислен изказ, дори особен музикален ритъм има на места и всички поетични моменти само придават още към безспорната стойност на книгата. Изборът на заглавия на разказите също впечатлява със словесни находки.
Специално внимание заслужават последните два разказа – „Пътници“ и „Разпадането на камъка“, брилянтни в тежестта на внушенията и в лекотата, с която поставят експлозии в детството.
Книгата „Трева и звезди“ е за невидимите нишки между земята и небето, между годините от всички прелистени календари и ненаписаните страници от идното. Толкова чиста и качествена литература, че чак ми се иска да упрекна в нещо авторката. Например за пилеенето на сюжети: често един разказ носи в себе си бухналото тесто за още няколко. От друга страна – подобно сгъстяване само концентрира по-голямо читателско внимание.
Дребни, свободни, други и последни: независимо как ги е озаглавила, годините на Станислава Станоева са високосни, защото в тях има поне един допълнителен ден. Ден, в който светът е пълен с храна за душата.
Книгата е организирана в четири цикъла: Дребни години, Свободни години, Други години и Последни години. Тези цикли са не само биографията на детството – дълго толкова, колкото време ти е подарено да имаш живи родители, но и биография на спомена кой си, чий си, как и защо. Затова и откривам в „Трева и звезди“ Станислава Станоева, едновременно уязвима поради автобиографичното, но и силна именно заради начина, по който ни се разкрива – безпощадно честно писане.
Разказите в сборника не са къси, но скъсяват дистанцията с читателя до степен на припознаване. „Но аз съм си такава – умея да скъсявам разстоянията красиво…“, ни казва Станоева в книгата си. Възможно е читателят да си помисли, че книгата съдържа именно неговите разкази, разказите за неговия живот – колективното детство позволява подобно плагиатство на автентичност. Но съществува още една логика на припознаването и тя се нарича читателски вкус. Именно на добрия читателски вкус разчита тази книга – да бъде оценена дълбочината на прозренията, температурата на случката, вниманието към детайла. И към езика на разказването.
Словото е голяма зараза – веднъж пипнеш ли я, няма отърване. Взех да пиша. И тогава започна трагедията. Веднъж направиш ли го, вече си се пристрастил, превръщаш се в наркоман. От онези, които друсат всичко. Разбираш, че абсолютната свобода е само там и никъде другаде. Ставаш част от себе си. По-голямата част. (от разказа „Рокендрол дизайнер“)
Поезията в тези разкази е съвсем очаквана за тези, които познават силната поетична страна на авторката. Запомнящи се сравнения и образи (например „Когато съм тъжна се смалявам като спукан надуваем дюшек.“// „От стоповете човек научава много за човешката природа.“), внимателно обмислен изказ, дори особен музикален ритъм има на места и всички поетични моменти само придават още към безспорната стойност на книгата. Изборът на заглавия на разказите също впечатлява със словесни находки.
Специално внимание заслужават последните два разказа – „Пътници“ и „Разпадането на камъка“, брилянтни в тежестта на внушенията и в лекотата, с която поставят експлозии в детството.
Книгата „Трева и звезди“ е за невидимите нишки между земята и небето, между годините от всички прелистени календари и ненаписаните страници от идното. Толкова чиста и качествена литература, че чак ми се иска да упрекна в нещо авторката. Например за пилеенето на сюжети: често един разказ носи в себе си бухналото тесто за още няколко. От друга страна – подобно сгъстяване само концентрира по-голямо читателско внимание.
Дребни, свободни, други и последни: независимо как ги е озаглавила, годините на Станислава Станоева са високосни, защото в тях има поне един допълнителен ден. Ден, в който светът е пълен с храна за душата.
Read
February 8, 2023"Трева и звезди" е първата прозаична книга на Станислава Станоева, позната на читателите най-вече с поезията си.
Този път тя ни поднася кратки разкази, обособени в четири цикъла, в зависимост от времепространството на случване: "Дребни години", "Свободни години", "Други години" и "Последни години". Вечният кръг, в който влизаме зелени като тревата, а накрая осъзнаваме колко сме малки - просто поредните звезди насред безкрая.
Въпреки това времето в тази книга не се измерва толкова години, колкото с преживявания.
Лирическата героиня е своеобразен изследовател на миналото и на собствените си памет и усещания.
От една страна това е личен разказ, но от друга много детайлен психологически, но и визуален портрет на соца.
С усета на поет авторката реконструира миналото до най-дребния детайл - описанията са толкова подробни и изчерпателни, че създават почити физическо усещане на читателя, че стои в ъгъла и наблюдава случващото се. Но във всичко останало тя е прозаик - езикът е директен, на места дори леко грубоват, каквото е и самата действителност. Въпреки че това е личен разказ той е изцяло изчистен от сантименталност. Рядко съм срещала така дистанцирано писане, когато се говори през собствения опит.
"Трева и звезди" може да бъде възприета от едни читатели като носталгично пътуване в близкото им минало, припомняне на собствените вълнения, влюбвания, грамофонни плочи, места, където се е случвал животът. Те ще я усетят близка и уютна. А за тези, които не са живели в това време, тя може да играе роля подобна на исторически роман - да запознае с предишното, с неговите характерни предмети и места, с начините на мислене и възприемане. С емблемите му. Защото наративът лавира умело между личното и докуменалното.
"Трева и звезди" е сборник, отличаващ се с достоверност. За разлика от повечето книги, чиято времева линия също е разположена в соца, тази не пропагандира, не осъжда и не възхвалява. Няма лозунги. Животът е представен във всичките му възможни цветове - през хубавото до лошото; от забраните до полетите. За човешкото - онова, по което всички си приличаме. За пътя от детството до смъртта.
Този път тя ни поднася кратки разкази, обособени в четири цикъла, в зависимост от времепространството на случване: "Дребни години", "Свободни години", "Други години" и "Последни години". Вечният кръг, в който влизаме зелени като тревата, а накрая осъзнаваме колко сме малки - просто поредните звезди насред безкрая.
Въпреки това времето в тази книга не се измерва толкова години, колкото с преживявания.
Лирическата героиня е своеобразен изследовател на миналото и на собствените си памет и усещания.
От една страна това е личен разказ, но от друга много детайлен психологически, но и визуален портрет на соца.
С усета на поет авторката реконструира миналото до най-дребния детайл - описанията са толкова подробни и изчерпателни, че създават почити физическо усещане на читателя, че стои в ъгъла и наблюдава случващото се. Но във всичко останало тя е прозаик - езикът е директен, на места дори леко грубоват, каквото е и самата действителност. Въпреки че това е личен разказ той е изцяло изчистен от сантименталност. Рядко съм срещала така дистанцирано писане, когато се говори през собствения опит.
"Трева и звезди" може да бъде възприета от едни читатели като носталгично пътуване в близкото им минало, припомняне на собствените вълнения, влюбвания, грамофонни плочи, места, където се е случвал животът. Те ще я усетят близка и уютна. А за тези, които не са живели в това време, тя може да играе роля подобна на исторически роман - да запознае с предишното, с неговите характерни предмети и места, с начините на мислене и възприемане. С емблемите му. Защото наративът лавира умело между личното и докуменалното.
"Трева и звезди" е сборник, отличаващ се с достоверност. За разлика от повечето книги, чиято времева линия също е разположена в соца, тази не пропагандира, не осъжда и не възхвалява. Няма лозунги. Животът е представен във всичките му възможни цветове - през хубавото до лошото; от забраните до полетите. За човешкото - онова, по което всички си приличаме. За пътя от детството до смъртта.
June 5, 2025
Убедена съм, че всеки иска да прочете най-вече за себе си - дори в книгите, които на пръв поглед нямат нищо общо с него. И ако авторът сам се е разбрал, успява, защото отвътре всички сме еднакви. Досега не ми се беше случвало обаче написаното да съвпада с толкова детайли от живота ми, но да не предизвика никакъв отклик в мене.
Чудех се защо. Дали защото Станислава Станоева е имала някакви задръжки наистина да изследва живота си? Или пък понеже ни предлага неуспешен опит за минимализъм, където текстът е обран, да, но не постига нищо повече от изброяване на случки?
Четенето напомня среща на класа, на която правим повърхностна възстановка на миналото. Дори някои да са разбрали истинското значение на преживяното, не задълбаваме и тонът остава лековат, защото все пак сме на маса. Така травматичните моменти се превръщат в обект на носталгия и се получават парадокси като: Ей, а помниш ли джуджето от съседния клас, дето идваше да ни обарва в междучасието?
Езикът е ужасен - като начина на разказване: изпъстрен с най-баналните изрази, които всички ползват, за да сигнализират експресивност, без реално да я постигат. Допускам да е опит за имитация на ежедневния жаргон на това поколение, за да се постигне образ на всички нива. Но по-скоро просто си е присъщ на авторката.
Виждам, че се е опитала да вкара и различни гласове според възрастта. Не е могла обаче да избегне издайническата намеса на сегашната си оценка за събитията и това прави звученето фалшиво.
Изкристализира и някаква надменност с претенция за интелект, но в основата си - чиста еснафщина. Това личи от преклонението пред "издигнатите" в обществото. Непрекъснато ставаме свидетели на жалък нейм дропинг - с кого се е отъркала тук, с кого там. Случката с Радой Ралин бие всичко: двете с приятелката ѝ седяли на пейка в градинката на НДК май беше и дъртият козел ги заговорил: "Как сте, момичета, мокрите ли котето?" Но понеже е Радой Ралин, а не някой чекиджия от евиния плаж на Ахтопол - случката е весела.
А за какво става дума в крайна сметка? Ами - за ВСИЧКО. За "невинността" на детството, за "бунта" на младостта, за "зрелостта", в която сме "дзен" и обхващаме нещата "от тревата до звездите". Всичко е в кавички като сигнал за тежко клише. Дори смъртта на родителите е банализирана до ефект на пълна упойка.
Аз всъщност затова дойдох. Отнякъде бях чула, че ще има епизод, в който тази тема ще се засегне - не само като труден период в личния път на всеки, а и в контекста на една бездушна система, нарочена за помагаща. Всичко обаче е описано в един параграф - набързо като всичко останало, констатирано и отминато.
За майка си казва: "Всяка майка е вселената за своите деца. А моята майка е най-специалния човек в живота ми." Това миска на награждаването си ще го каже с повече ангажимент. От писател очакваме и малко дълбочина, нюанс. За баща си поне си позволява да сподели, че грижите за него са ѝ дотежали, но пак го размива в хвалебствия за младостта му и обожествяване на трите спомена с него, които някак си отменят факта, че всъщност е от��ъствал от живота ѝ.
И накрая, нещо толкова интимно като да търсиш мъртвите си родители с Гугъл Мапс се превръща в поредната тривиалност. И аз съм го правила - и отказвам да се припозная в стерилното описание тук.
В крайна сметка, вместо свързана чрез общите преживявания, се чувствам ограбена от спомените си, животът ми - превърнат в инвентарен списък и клише.
П. С.
Все пак Вина от привързване - въпреки кошмарното заглавие - е възможна посока за бъдещо развитие. Единственият текст, който прилича на разказ.
Чудех се защо. Дали защото Станислава Станоева е имала някакви задръжки наистина да изследва живота си? Или пък понеже ни предлага неуспешен опит за минимализъм, където текстът е обран, да, но не постига нищо повече от изброяване на случки?
Четенето напомня среща на класа, на която правим повърхностна възстановка на миналото. Дори някои да са разбрали истинското значение на преживяното, не задълбаваме и тонът остава лековат, защото все пак сме на маса. Така травматичните моменти се превръщат в обект на носталгия и се получават парадокси като: Ей, а помниш ли джуджето от съседния клас, дето идваше да ни обарва в междучасието?
Езикът е ужасен - като начина на разказване: изпъстрен с най-баналните изрази, които всички ползват, за да сигнализират експресивност, без реално да я постигат. Допускам да е опит за имитация на ежедневния жаргон на това поколение, за да се постигне образ на всички нива. Но по-скоро просто си е присъщ на авторката.
Виждам, че се е опитала да вкара и различни гласове според възрастта. Не е могла обаче да избегне издайническата намеса на сегашната си оценка за събитията и това прави звученето фалшиво.
Изкристализира и някаква надменност с претенция за интелект, но в основата си - чиста еснафщина. Това личи от преклонението пред "издигнатите" в обществото. Непрекъснато ставаме свидетели на жалък нейм дропинг - с кого се е отъркала тук, с кого там. Случката с Радой Ралин бие всичко: двете с приятелката ѝ седяли на пейка в градинката на НДК май беше и дъртият козел ги заговорил: "Как сте, момичета, мокрите ли котето?" Но понеже е Радой Ралин, а не някой чекиджия от евиния плаж на Ахтопол - случката е весела.
А за какво става дума в крайна сметка? Ами - за ВСИЧКО. За "невинността" на детството, за "бунта" на младостта, за "зрелостта", в която сме "дзен" и обхващаме нещата "от тревата до звездите". Всичко е в кавички като сигнал за тежко клише. Дори смъртта на родителите е банализирана до ефект на пълна упойка.
Аз всъщност затова дойдох. Отнякъде бях чула, че ще има епизод, в който тази тема ще се засегне - не само като труден период в личния път на всеки, а и в контекста на една бездушна система, нарочена за помагаща. Всичко обаче е описано в един параграф - набързо като всичко останало, констатирано и отминато.
За майка си казва: "Всяка майка е вселената за своите деца. А моята майка е най-специалния човек в живота ми." Това миска на награждаването си ще го каже с повече ангажимент. От писател очакваме и малко дълбочина, нюанс. За баща си поне си позволява да сподели, че грижите за него са ѝ дотежали, но пак го размива в хвалебствия за младостта му и обожествяване на трите спомена с него, които някак си отменят факта, че всъщност е от��ъствал от живота ѝ.
И накрая, нещо толкова интимно като да търсиш мъртвите си родители с Гугъл Мапс се превръща в поредната тривиалност. И аз съм го правила - и отказвам да се припозная в стерилното описание тук.
В крайна сметка, вместо свързана чрез общите преживявания, се чувствам ограбена от спомените си, животът ми - превърнат в инвентарен списък и клише.
П. С.
Все пак Вина от привързване - въпреки кошмарното заглавие - е възможна посока за бъдещо развитие. Единственият текст, който прилича на разказ.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews