Деконструктивизъм. Не мога да измисля някаква по-добра дума за тая книга, у която да има поне лек оттенък на комплимент. Ужким, че нарочно е подвързал несъчетаеми по никакъв начин есета, пътеписи, спомени, литературни ревюта, тривиална информация и жалби срещу Държавна сигурност и чуждиците в немския език в една книга. А може би просто не е било нужно да бъде превеждана и издавана в България. Пък и преводът … Писана е за германски читател (конкретно – за този, който възприема немския език за световна цивилизационна ценност, но не и немския държавен химн, като това е една от най-страничните теми, ползвана за вид рамка на подборката). Но проблемът ми с тая книга на Илия Троянов, не е толкова селекцията, колкото - тонът: назидателно мрънкане от А до Я. Освен в материалите за българската Държавна сигурност, където водещата емоция е на аргументиран гняв. Но пък те са най-чуждото тяло в сборника „щури“ чужди тела. Мрънкането е дотолкова досадно, че трови гледни точки и послания, с които принципно съм солидарен. Примерно, че наративът изхожда от човек с повече от една родини, расъл в Африка. И че отрича религиозния фундаментализъм от всякакво естество. Но пък … откъде накъде в Бахрейн щели да строят съвременни сгради от стъкло и бетон, вместо да си гледат камили и да си ги поят в какъвто водоем се изпречи на пътя им в пустинята, пък бил той и езерце на игрище за голф. В едно есе обяснява, че сред африканските народи човекът има смисъл единствено като част от общността и самотата е най-голямата прокоба. В друго се оплаква, че пазарът на африканска художествена литература не вървял. Конкретно – в Танзания. Но не прави връзката между двете. Че четенето на книга в африканските очи е една от най-ярките прояви на асоциалност. Лично аз в азиатските есета намирам много повече какво да науча от африканските и българските. Примерно за кухнята на оркестриране на спектакли от публични гневни протести по пропагандни теми (кой писател какво не било трябвало да пише в издание на английски език), докато автентични протести по екзистенциални проблеми, които ескалират до кръвопролития, не намират никакъв медиен отзвук (пропаднало електроснабдяване в Карачи). Но и от тези есета се налага да пресявам, най-малкото защото фокусът прескача непредвидимо посред произволен абзац към теми от специфичен интерес, който не съвпада с моя. А някои есета просто са загубили актуалност. Като за мненията и коментарите в Индия за американската реакция на атентатите от септември 2001.