What do you think?
Rate this book
Лудвиг
Двама писатели. В Белград. Днес. Единият се казва Лудвиг. Другият е назован С от същия този Лудвиг, независимо че буквата не присъства нито в рожденото, нито във фамилното му име. Свързва ги приятелство в живота, творчеството и професията.
Но нищо не е такова, каквото изглежда, и в дяволски въртоп от подчинения и зависимости, измами и истини, емоции и заслепления, самозаблуди и разкрития любовта се обръща в омраза, уважението в презрение, приятелството става ненавист. Един втори Лудвиг, духовен еталон, води мисълта по нишката на темата за света като огледало на езика и езика като огледало на света - в стоп-кадри проблясват образи от творчеството и живота на Лудвиг Витгенщайн... Един трети Лудвиг е скрит в дъното на чекмедже - грижливо увит пистолет чака ролята си в развръзката... И един град, жесток и прекрасен, в който не можеш да живееш, но още по-невъзможно е да го оставиш, диша, пулсира, хипнотизира, поглъща - Белград, главно действащо лице... Давид Албахари, писател от световна величина, е сред най-ярките представители на сръбската постмодерна проза, майстор на разказа, езика, формата, стила.
Но нищо не е такова, каквото изглежда, и в дяволски въртоп от подчинения и зависимости, измами и истини, емоции и заслепления, самозаблуди и разкрития любовта се обръща в омраза, уважението в презрение, приятелството става ненавист. Един втори Лудвиг, духовен еталон, води мисълта по нишката на темата за света като огледало на езика и езика като огледало на света - в стоп-кадри проблясват образи от творчеството и живота на Лудвиг Витгенщайн... Един трети Лудвиг е скрит в дъното на чекмедже - грижливо увит пистолет чака ролята си в развръзката... И един град, жесток и прекрасен, в който не можеш да живееш, но още по-невъзможно е да го оставиш, диша, пулсира, хипнотизира, поглъща - Белград, главно действащо лице... Давид Албахари, писател от световна величина, е сред най-ярките представители на сръбската постмодерна проза, майстор на разказа, езика, формата, стила.
- GenresContemporary
154 pages, Paperback
First published January 1, 2007
2 people are currently reading
42 people want to read
About the author
David Albahari
113 books132 followersDavid Albahari (Serbian Cyrillic: Давид Албахари, pronounced [dǎv̞id albaxǎːriː] was a Serbian writer. Albahari wrote mainly novels and short stories. He was also a highly accomplished translator from English into Serbian.
Albahari was awarded the prestigious NIN Award for the best novel of 1996 for Mamac (Bait). He was a member of SANU (Serbian Academy Of Sciences And Arts).
Albahari was awarded the prestigious NIN Award for the best novel of 1996 for Mamac (Bait). He was a member of SANU (Serbian Academy Of Sciences And Arts).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 12 of 12 reviews
March 22, 2016
„Лудвиг“ от Давид Албахари (изд. „Панорама“, 2010; превод: Рада Шарланджиева) е първата книга от „философския“ цикъл на сръбския автор. Явно това попречи на чистосърдечното ми приемане на творбата. Асоциацията с първата прочетена от мен, но втора по хронологичен ред – „Братът“ – беше неизбежна. Неизбежно беше и сравнението с „Кравата е самотно животно“.
http://knijno.blogspot.bg/2016/03/blo...
http://knijno.blogspot.bg/2016/03/blo...
January 25, 2019
Recensione originale: https://sonnenbarke.wordpress.com/201...
Di Albahari avevo già letto con grandissimo piacere gli altri tre libri pubblicati dalla fu Zandonai: L'esca, Zink e Sanguisughe. È perciò con molto interesse e molte aspettative che mi sono avvicinata a Ludwig. Aspettative che, ovviamente, non sono state deluse.
Albahari a mio parere si rivela uno dei migliori scrittori contemporanei, e leggendolo penso sempre a un Saramago più estremo. Perché come Saramago usa periodi lunghissimi e non utilizza le virgolette per il discorso diretto, che peraltro non è molto usato. Tuttavia, a differenza di Saramago, Albahari non utilizza neanche i paragrafi, ragion per cui un suo romanzo è un unico paragrafo che andrebbe letto in un unico respiro. Se questo potrebbe risultare più facile con questo libro, che ha appena 125 pagine, ciò presentava qualche difficoltà con un libro lungo il triplo quale poteva essere Sanguisughe. Ad ogni modo questa caratteristica di Albahari non è mai stata per me un freno alla lettura, ma resta da dire che se non amate lo stile di Saramago, Albahari non lo dovreste neppure toccare con un dito, perché lo odiereste.
Il romanzo segue due noti scrittori belgradesi: Ludwig appunto, e il narratore, che da Ludwig era chiamato semplicemente S, sebbene questa lettera non comparisse nel suo nome né nel suo cognome (non sapremo mai, tuttavia, il suo vero nome). I due erano amici inseparabili e, nel corso del romanzo, per allusioni abbastanza esplicite, scopriremo che erano anche probabilmente amanti, e che perlomeno S era pazzo di Ludwig, anche se quasi sicuramente non ricambiato. S non perde occasione per sottolineare che fra loro due non c’era mai stato niente, ma il lettore non può che inferire il contrario.
Nonostante fossero entrambi scrittori, il narratore non aveva l’impressione che ci fosse competizione tra loro, dal momento che Ludwig era più interessato alla prosa realistica e di stampo sociale, mentre S tendeva al postmoderno. Inoltre, Ludwig era molto più noto di S. Tuttavia, Ludwig finirà per impadronirsi del “libro” di S. Scrivo “libro” tra virgolette perché il narratore non aveva ancora scritto questo libro, ma ne aveva idee ben precise che aveva esposto con estremo entusiasmo al suo amico. Sarà dunque una specie di plagio “immaginario”, o meglio il plagio di un libro immaginario. Ad ogni modo, Ludwig non si preoccuperà mai di ringraziare il suo amico per l’idea che gli aveva dato, e S si sente derubato, perciò l’amicizia tra i due inevitabilmente si sfilaccia fino a finire del tutto.
C’è da dire che Ludwig diventa enormemente famoso con questo libro, che è un libro eminentemente postmoderno e dunque lontano da tutto ciò che Ludwig aveva scritto finora. Famoso non solo in Serbia, ma in tutta Europa e addirittura in tutto il mondo. Viene intervistato alla radio, in televisione, riceve premi, tiene conferenze, e così via; in un modo che a me ha fatto pensare ad autori mainstream del calibro di J.K. Rowling. Voglio dire, non penso che un postmoderno possa crearsi questa schiera di milioni di fan affezionati. Ma fa parte della finzione narrativa, ovviamente, per rendere ancor meglio l’idea del torto fatto al narratore.
Il romanzo ruota interamente attorno a questo nucleo. Troveremo frasi e concetti che si ripetono e che immagino potrebbero infastidire il lettore più tradizionalista, il quale tuttavia come accennavo dovrebbe tenersi ben lontano da questo libro e da questo autore. La struttura è dunque labirintica, si sa dove si inizia ma non si sa dove si finisce (e infatti il finale non me lo aspettavo), e soprattutto non si sa quanti giri su se stessi si potrebbero fare.
Un autore non per tutti, perciò un libro non per tutti. Fra i quattro che ho letto di Albahari non è il mio preferito, ma mi è comunque piaciuto moltissimo.
Di Albahari avevo già letto con grandissimo piacere gli altri tre libri pubblicati dalla fu Zandonai: L'esca, Zink e Sanguisughe. È perciò con molto interesse e molte aspettative che mi sono avvicinata a Ludwig. Aspettative che, ovviamente, non sono state deluse.
Albahari a mio parere si rivela uno dei migliori scrittori contemporanei, e leggendolo penso sempre a un Saramago più estremo. Perché come Saramago usa periodi lunghissimi e non utilizza le virgolette per il discorso diretto, che peraltro non è molto usato. Tuttavia, a differenza di Saramago, Albahari non utilizza neanche i paragrafi, ragion per cui un suo romanzo è un unico paragrafo che andrebbe letto in un unico respiro. Se questo potrebbe risultare più facile con questo libro, che ha appena 125 pagine, ciò presentava qualche difficoltà con un libro lungo il triplo quale poteva essere Sanguisughe. Ad ogni modo questa caratteristica di Albahari non è mai stata per me un freno alla lettura, ma resta da dire che se non amate lo stile di Saramago, Albahari non lo dovreste neppure toccare con un dito, perché lo odiereste.
Il romanzo segue due noti scrittori belgradesi: Ludwig appunto, e il narratore, che da Ludwig era chiamato semplicemente S, sebbene questa lettera non comparisse nel suo nome né nel suo cognome (non sapremo mai, tuttavia, il suo vero nome). I due erano amici inseparabili e, nel corso del romanzo, per allusioni abbastanza esplicite, scopriremo che erano anche probabilmente amanti, e che perlomeno S era pazzo di Ludwig, anche se quasi sicuramente non ricambiato. S non perde occasione per sottolineare che fra loro due non c’era mai stato niente, ma il lettore non può che inferire il contrario.
Nonostante fossero entrambi scrittori, il narratore non aveva l’impressione che ci fosse competizione tra loro, dal momento che Ludwig era più interessato alla prosa realistica e di stampo sociale, mentre S tendeva al postmoderno. Inoltre, Ludwig era molto più noto di S. Tuttavia, Ludwig finirà per impadronirsi del “libro” di S. Scrivo “libro” tra virgolette perché il narratore non aveva ancora scritto questo libro, ma ne aveva idee ben precise che aveva esposto con estremo entusiasmo al suo amico. Sarà dunque una specie di plagio “immaginario”, o meglio il plagio di un libro immaginario. Ad ogni modo, Ludwig non si preoccuperà mai di ringraziare il suo amico per l’idea che gli aveva dato, e S si sente derubato, perciò l’amicizia tra i due inevitabilmente si sfilaccia fino a finire del tutto.
C’è da dire che Ludwig diventa enormemente famoso con questo libro, che è un libro eminentemente postmoderno e dunque lontano da tutto ciò che Ludwig aveva scritto finora. Famoso non solo in Serbia, ma in tutta Europa e addirittura in tutto il mondo. Viene intervistato alla radio, in televisione, riceve premi, tiene conferenze, e così via; in un modo che a me ha fatto pensare ad autori mainstream del calibro di J.K. Rowling. Voglio dire, non penso che un postmoderno possa crearsi questa schiera di milioni di fan affezionati. Ma fa parte della finzione narrativa, ovviamente, per rendere ancor meglio l’idea del torto fatto al narratore.
Il romanzo ruota interamente attorno a questo nucleo. Troveremo frasi e concetti che si ripetono e che immagino potrebbero infastidire il lettore più tradizionalista, il quale tuttavia come accennavo dovrebbe tenersi ben lontano da questo libro e da questo autore. La struttura è dunque labirintica, si sa dove si inizia ma non si sa dove si finisce (e infatti il finale non me lo aspettavo), e soprattutto non si sa quanti giri su se stessi si potrebbero fare.
Un autore non per tutti, perciò un libro non per tutti. Fra i quattro che ho letto di Albahari non è il mio preferito, ma mi è comunque piaciuto moltissimo.
June 5, 2020
Before I say anything else about this book, I've just gotta highlight that it's NOT GAY, the main character is NOT GAY, the relationship portrayed in this book is ABSOLUTELY NOT GAY, and there's just NOTHING GAY at all about any of this. Sounds like a desperate lie, right? Well, that's about as much as I got out of this book. Overall, it's just the obsessive ramblings of a man who seems to have seen the world in another man, (but not in a gay way, obviously; they absolutely didn't crave each other's bodies or anything like that) and been badly betrayed. It has no real beginning, no real conclusion, no chapters, and doesn't even bother to support its readers' mental health wth this blessing called 'paragraphs'. Additionally, the amount of information you can actually extract from this book plotwise could really be summarised on one page, but it's repeated over and over again until you start thinking you literally mistakenly placed your bookmark 50 pages too early in the book and you're rereading the section you thought you finished yesterday.
Yeah, no. Maybe some people find this poetic or whatever else they may possibly see in it, but I cannot express my dismay enough.
Yeah, no. Maybe some people find this poetic or whatever else they may possibly see in it, but I cannot express my dismay enough.
June 17, 2016
„Тегаво“ е моята дума за настроението в романа. И това май не е „ревю“, а сравнение. Защото постоянно ми изникваха спомени за други книги.
Първо —„Очи“ на Едо Попович. Защото и в двата романа говори вглъбен разочарован мъжки глас.
Сетих се и за друг обърнат навътре глас (но женски) — в „Прелюбодейци“ на Вида Огненович. Но тя не ми подейства потискащо.
„Елияховият стол“ на Игор Щикс – връзка заради „третия“ Лудвиг (в чекмеджето) и други терзания.
Изплува ми и „Сватба в небето“ на Мирча Елиаде. Излияния в подобно настроение, макар и по различен повод.
А заговореше ли се за Белград в „Лудвиг“, не можеше да не си спомня „Пътят към Аляска“ на Бора Чосич – но омразата при Чосич беше още по-яростна.
Естествено все книги от Балканите съм изредила. Настроението на нашия полуостров..?
За самия Давид Албахари - неизбежно беше сравнението с „Кравата е самотно животно“. Още се прехласвам по кратката същественост на неговите микроразкази. Тук подходът е друг – едно изречение е колкото един разказ. Явно при Албахари няма „средно“. Скоро ще видя как е в друг негов роман. В „Лудвиг“ не ми пречеше монотонният 'поток на съзнанието', а тежкото безплодно изповядване, лутането в омагьосан кръг. И най-вече самообвиненията (на моменти исках да сръчкам разказвача С).
„Май трябва завинаги да си остана в ъгъла с магарешко покривало на главата, толкова съм лековерен, все възлагам надежди на хора, които изобщо не ги е грижа за мен и само аз не го виждам, а правя абсурдни ходове и будя смеха у другите.“
„Как си допуснал да ти се случи подобно нещо? Самотният въпросителен знак в края на това изречение не е достатъчен, трябва да са няколко хиляди , макар че и те няма да са достатъчни, за да изразя стъписването, изумлението, погнусата ми от моята собствена неспособност да опазя онова, коео е само мое. Ето, вместо Лудвиг да ми опротивее с нечестната си постъпка, аз се отвращавам от себе си.“
Интересното тук - представяне на герой, който изобщо не присъства пряко в романа. Каква ли е гледната точка на самия Лудвиг – тук той нямаше думата. От представянето на задната корица би трябвало да съм подготвена за трансформацията „приятелство –ненавист“. Но пак имаше изненади за мен, макар че се опитвах да проявявам разбиране към раната на разказвача. Тази драма ми напомни и на български случай на междуписателска вражда. Сигурно подобни чувства при творците от всички изкуства не са рядкост. Какво знаем ние отстрани за живота в този привидно тъй идеален свят на нашата любима литература (отново сравнение – и в „Червения салон“ на Стриндберг имаше литературни „машинации“).
SPOILER
Ето го и другият главен герой. Белград - жив организъм. Само съм чувала за книги, в които възхваляват този град, но още не съм ги чела. Засега повече отрицателното видях чрез Албахари и Чосич. В „Лудвиг“ столицата е описана на доста места, ето едно от тях:
„Свещеници онождат момченца, омъжени жени влачат в креватите си средношколци, полицаи изнасилват проститутки, крайни националисти заплашват хомосексуалисти, а после мастурбират заедно едни пред други в акт на ритуално сближаване, учителки обличат за училище прозрачни блузи и поли с цепки до половината кълка, политици се снимат с жените си и бързо тичат при любовниците си, студентки се предлагат на професорите си за тройка, лекарите бъркат под бельото на пациентките си, дори когато заболяването е в крайника и това не е всичко, това е само началото.“
„Достатъчно е двама мъже да се отделят за минута, да се усамотят или неблагоразумно да се прегърнат на улицата и целият град бръмва как зад мъжествените маски просто се крият две обикновени хомосекс��ални гниди.“
„…в Белград никога не си сигурен дали изобщо си в град или в паланка, защото всеки миг може да се натъкнеш на същество или гледка, които нямат нищо общо с духа на метрополия, а идват от периферията, прииждат от ония неясни краища, където би трябвало еснафският манталитет да се претопява в градски, но все не се получава или ако се получи, то е само частично, и тогава този недооблагороден, столично-провинциален манталитет нахлува право в центъра, в сърцето на града, и като гигантски тромб поваля Белград. Затова Белград е във вечно състояние на полусмърт, разпнат между онова, което не иска да бъде, а е, и онова, което би искал да бъде, а не е.“
И още, и още – съзнателно повтаряне на някои най-болезнени мотиви като вариации на рефрен ( като в една друга изповед - „История за любов и мрак“, Амос Оз). Не мога да се сърдя на такова повтаряне (но това снижи приблизителната ми оценка) – точно така в живота нещо може да те влуди, ако ти се забие като трън в съзнанието. Трън с бавно действаща отрова.
„Никой не може да ни мрази толкова, колкото ние можем да мразим себе си, дори когато виждаме гибелните за нас последствия на самоомразата, пак продължаваме да мразим и не само спираме дотук, а каним и други да се присъединят към нас, да ни помогнат, като мразим заедно собственото си същество, докато все още е останало нещо за мразене.“
„Няма по-страшно нещо от потиснатото чувство , още повече като вземем предвид, че с времето то се разпада и се превръща в отрова, която кръжи из тялото, вярно, не постоянно, но достатъчно често, за да предизвиква разни болки и неприятни последствия.“
Ох, Давидеее… изморих се.
Първо —„Очи“ на Едо Попович. Защото и в двата романа говори вглъбен разочарован мъжки глас.
Сетих се и за друг обърнат навътре глас (но женски) — в „Прелюбодейци“ на Вида Огненович. Но тя не ми подейства потискащо.
„Елияховият стол“ на Игор Щикс – връзка заради „третия“ Лудвиг (в чекмеджето) и други терзания.
Изплува ми и „Сватба в небето“ на Мирча Елиаде. Излияния в подобно настроение, макар и по различен повод.
А заговореше ли се за Белград в „Лудвиг“, не можеше да не си спомня „Пътят към Аляска“ на Бора Чосич – но омразата при Чосич беше още по-яростна.
Естествено все книги от Балканите съм изредила. Настроението на нашия полуостров..?
За самия Давид Албахари - неизбежно беше сравнението с „Кравата е самотно животно“. Още се прехласвам по кратката същественост на неговите микроразкази. Тук подходът е друг – едно изречение е колкото един разказ. Явно при Албахари няма „средно“. Скоро ще видя как е в друг негов роман. В „Лудвиг“ не ми пречеше монотонният 'поток на съзнанието', а тежкото безплодно изповядване, лутането в омагьосан кръг. И най-вече самообвиненията (на моменти исках да сръчкам разказвача С).
„Май трябва завинаги да си остана в ъгъла с магарешко покривало на главата, толкова съм лековерен, все възлагам надежди на хора, които изобщо не ги е грижа за мен и само аз не го виждам, а правя абсурдни ходове и будя смеха у другите.“
„Как си допуснал да ти се случи подобно нещо? Самотният въпросителен знак в края на това изречение не е достатъчен, трябва да са няколко хиляди , макар че и те няма да са достатъчни, за да изразя стъписването, изумлението, погнусата ми от моята собствена неспособност да опазя онова, коео е само мое. Ето, вместо Лудвиг да ми опротивее с нечестната си постъпка, аз се отвращавам от себе си.“
Интересното тук - представяне на герой, който изобщо не присъства пряко в романа. Каква ли е гледната точка на самия Лудвиг – тук той нямаше думата. От представянето на задната корица би трябвало да съм подготвена за трансформацията „приятелство –ненавист“. Но пак имаше изненади за мен, макар че се опитвах да проявявам разбиране към раната на разказвача. Тази драма ми напомни и на български случай на междуписателска вражда. Сигурно подобни чувства при творците от всички изкуства не са рядкост. Какво знаем ние отстрани за живота в този привидно тъй идеален свят на нашата любима литература (отново сравнение – и в „Червения салон“ на Стриндберг имаше литературни „машинации“).
SPOILER
Ето го и другият главен герой. Белград - жив организъм. Само съм чувала за книги, в които възхваляват този град, но още не съм ги чела. Засега повече отрицателното видях чрез Албахари и Чосич. В „Лудвиг“ столицата е описана на доста места, ето едно от тях:
„Свещеници онождат момченца, омъжени жени влачат в креватите си средношколци, полицаи изнасилват проститутки, крайни националисти заплашват хомосексуалисти, а после мастурбират заедно едни пред други в акт на ритуално сближаване, учителки обличат за училище прозрачни блузи и поли с цепки до половината кълка, политици се снимат с жените си и бързо тичат при любовниците си, студентки се предлагат на професорите си за тройка, лекарите бъркат под бельото на пациентките си, дори когато заболяването е в крайника и това не е всичко, това е само началото.“
„Достатъчно е двама мъже да се отделят за минута, да се усамотят или неблагоразумно да се прегърнат на улицата и целият град бръмва как зад мъжествените маски просто се крият две обикновени хомосекс��ални гниди.“
„…в Белград никога не си сигурен дали изобщо си в град или в паланка, защото всеки миг може да се натъкнеш на същество или гледка, които нямат нищо общо с духа на метрополия, а идват от периферията, прииждат от ония неясни краища, където би трябвало еснафският манталитет да се претопява в градски, но все не се получава или ако се получи, то е само частично, и тогава този недооблагороден, столично-провинциален манталитет нахлува право в центъра, в сърцето на града, и като гигантски тромб поваля Белград. Затова Белград е във вечно състояние на полусмърт, разпнат между онова, което не иска да бъде, а е, и онова, което би искал да бъде, а не е.“
И още, и още – съзнателно повтаряне на някои най-болезнени мотиви като вариации на рефрен ( като в една друга изповед - „История за любов и мрак“, Амос Оз). Не мога да се сърдя на такова повтаряне (но това снижи приблизителната ми оценка) – точно така в живота нещо може да те влуди, ако ти се забие като трън в съзнанието. Трън с бавно действаща отрова.
„Никой не може да ни мрази толкова, колкото ние можем да мразим себе си, дори когато виждаме гибелните за нас последствия на самоомразата, пак продължаваме да мразим и не само спираме дотук, а каним и други да се присъединят към нас, да ни помогнат, като мразим заедно собственото си същество, докато все още е останало нещо за мразене.“
„Няма по-страшно нещо от потиснатото чувство , още повече като вземем предвид, че с времето то се разпада и се превръща в отрова, която кръжи из тялото, вярно, не постоянно, но достатъчно често, за да предизвиква разни болки и неприятни последствия.“
Ох, Давидеее… изморих се.
February 28, 2024
Un lungo monologo, un flusso di coscienza da leggere tutto d’un fiato, su un’amicizia - solo amicizia? - finita per colpa di un tradimento. Invidia e amore, odio e amore, dolore e amore. Tutto ruota intorno a questi opposti. Ma anche una Belgrado odiata e amata nello stesso momento, una città in cui è difficile vivere ma è altrettanto difficile non vivere (semicit.), contraddittoria e attraente nello stesso momento. Un libro di binomi, di opposti irriducibili che trovano la loro convergenza e sintesi nella straordinaria prosa di Albahari.
January 3, 2025
4,4 ✨️
Nigdy nikt nie może nienawidzić nas tak bardzo, jak my sami możemy nienawidzić siebie, nawet gdy dostrzegamy, że ta nienawiść ma dla nas katastrofalne skutki, dalej siebie nienawidzimy i nie poprzestajemy na tym, tylko wzywamy innych, by dołączyli do nas, by pomogli nam razem nienawidzić siebie samych tak długo, póki jeszcze istnieje coś, co da się nienawidzić...
Nigdy nikt nie może nienawidzić nas tak bardzo, jak my sami możemy nienawidzić siebie, nawet gdy dostrzegamy, że ta nienawiść ma dla nas katastrofalne skutki, dalej siebie nienawidzimy i nie poprzestajemy na tym, tylko wzywamy innych, by dołączyli do nas, by pomogli nam razem nienawidzić siebie samych tak długo, póki jeszcze istnieje coś, co da się nienawidzić...
March 20, 2019
Volite Beograd i neka Beograd voli vas.
November 24, 2023
Dobra historia, za mało Belgradu
March 12, 2017
Amore e odio per Ludwig: l'alter ego vincente, spietato e senza scrupoli dell'inetto protagonista. Ma soprattutto amore e odio per Belgrado, (pseudo?) metropoli dalle mille attrattive e dalle mille e uno contraddizioni: "Non è facile vivere a Belgrado, ma ancor più difficile è non viverci."
March 2, 2011
Sie sind beide Schriftsteller, sie waren befreundet, doch das ist Vergangenheit. Überhaupt, war diese Freundschaft nur einseitig? Dem einen, Ludwig, nicht so viel wert, dass er ihr zuliebe auf das Stehlen des ungeschriebenen Buches seines Freundes und Kollegen verzichtet hätte? Ludwig, der mit diesem Buch zu großer Berühmtheit gelangte, der Preise einheimste für einen Roman, den S. - wie er seinen Autorenfreund immer nannte, obwohl kein S in dessen Namen vorkommt - schreiben wollte, zu schreiben schon so lange plante. Ist das die Wahrheit? Ist alles nur geklaut, Ludwig ein Dieb, stünden die Preise, die Interviews, die Fans ihm gar nicht zu? Sondern eben jenem S., der alles für Ludwig tat und ihm von seinen Ideen und Träumen erzählte?
Der namenlose Schriftsteller in David Albaharis neuem Roman lässt seinem Hass auf seinen Kollegen Ludwig, den er nicht zu hassen vorgibt, freien Lauf. Auf 150 atemlosen Seiten, die keinen Raum zur Rast lassen, erzählt er, wie Ludwig ihn ausnutzte, sich von ihm hofieren ließ, wie er seine Ideen stahl, sogar seine Hilfe an diesem Buch der Bücher leugnete. Diese Hasstirade greift um sich, schlägt immer wieder nach Belgrad und seinen Einwohnern, nach den Kritikern und Medien, um dann wieder der vergangenen Beziehung der beiden Autoren die Maske der Freundschaft herunterzureissen und den Betrug Ludwigs an seinem Kollegen anzuprangern. Doch nach und nach wird klar, dass diese Geschichte so eindeutig vielleicht gar nicht ist, dass viel eher eine gekränkte, verklärte Psyche verbal Amok läuft. Selbstgerechtigkeit springt in verschachtelten Sätzen mal hierhin, mal dorthin, gelangt immer wieder zu den selben Themen, um mit tiefster Inbrunst die Ungerechtigkeit der Welt anzuklagen und sich doch ein ums andere Mal selbst bloßzustellen.
Wer “Ludwig” liest, verspürt den Drang, den Roman in einem Stück durchzulesen. Das liegt aber weniger an den fehlenden Absätzen, Kapiteln oder sonstiges Unterteilungsmöglichkeiten, sondern an dem nicht enden wollenden Schwall an Gedanken. Gedanken, die immer in dem nächsten Gedanken münden und eine endlose Folge bilden, die einem den Wahn des scheinbar geprellten Schriftstellers greifbar macht und einen bis zum Ende nicht los lässt.
Der namenlose Schriftsteller in David Albaharis neuem Roman lässt seinem Hass auf seinen Kollegen Ludwig, den er nicht zu hassen vorgibt, freien Lauf. Auf 150 atemlosen Seiten, die keinen Raum zur Rast lassen, erzählt er, wie Ludwig ihn ausnutzte, sich von ihm hofieren ließ, wie er seine Ideen stahl, sogar seine Hilfe an diesem Buch der Bücher leugnete. Diese Hasstirade greift um sich, schlägt immer wieder nach Belgrad und seinen Einwohnern, nach den Kritikern und Medien, um dann wieder der vergangenen Beziehung der beiden Autoren die Maske der Freundschaft herunterzureissen und den Betrug Ludwigs an seinem Kollegen anzuprangern. Doch nach und nach wird klar, dass diese Geschichte so eindeutig vielleicht gar nicht ist, dass viel eher eine gekränkte, verklärte Psyche verbal Amok läuft. Selbstgerechtigkeit springt in verschachtelten Sätzen mal hierhin, mal dorthin, gelangt immer wieder zu den selben Themen, um mit tiefster Inbrunst die Ungerechtigkeit der Welt anzuklagen und sich doch ein ums andere Mal selbst bloßzustellen.
Wer “Ludwig” liest, verspürt den Drang, den Roman in einem Stück durchzulesen. Das liegt aber weniger an den fehlenden Absätzen, Kapiteln oder sonstiges Unterteilungsmöglichkeiten, sondern an dem nicht enden wollenden Schwall an Gedanken. Gedanken, die immer in dem nächsten Gedanken münden und eine endlose Folge bilden, die einem den Wahn des scheinbar geprellten Schriftstellers greifbar macht und einen bis zum Ende nicht los lässt.
May 4, 2020
Još jedna fina Albaharijeva knjiga. Nije baš najviši domet njegovog književnog umeća, ali svakako vredna pažnje. Čitajući je, i voleo bih o tome da čujem i utiske drugih, nisam mogao a da ne napravim referencu na Pavića i njegov Hazarski rečnik. U Ludvigu sam stalno video Pavića. Probao sam na internetu da pronađem bilo kakve veze Albaharija sa Pavićem u tom kontekstu (mentorstvo koje je zasnovano na predatorskom odnosu i otimanju ideja), no bez uspeha. Zna li iko bilo šta o tome? Roman skoro da prikazuje nepobitno, doduše krajnje subjektivno, dokazivanje plagijata.
Mimo te paralele, koja se srpskom bar čitaocu sama nameće, priča ima i univerzalnu vrednost, kao god što svedoči i o autorovoj nepopravljivoj ljubavi prema Beogradu, uz prilično tačan, nažalost, prikaz grada u kojem je književnički stasavao.
Mimo te paralele, koja se srpskom bar čitaocu sama nameće, priča ima i univerzalnu vrednost, kao god što svedoči i o autorovoj nepopravljivoj ljubavi prema Beogradu, uz prilično tačan, nažalost, prikaz grada u kojem je književnički stasavao.
September 18, 2014
"Czy czerwona róża jest nadal czerwona w ciemności"?
Ta książka to jeden wielki cytat, niektóre są całkiem niezłe, inne to oczywistości, aż głupio je czytać. Część z nich to rzeczy, które doskonale wiemy, ale nie potrafimy ich nazwać.
Wielkim minusem, dla mnie, jest brak akapitu. "Ludwig" to 182 małe strony, napisane jednym ciągiem. Trochę mnie to męczyło. Nie ma tu też żadnych dialogów, ale to już nie jest duży problem.
Tak właściwie, to chyba nie wiem co autor chciał przekazać i po co. To książka, o której bardzo szybko zapomnę...
Ta książka to jeden wielki cytat, niektóre są całkiem niezłe, inne to oczywistości, aż głupio je czytać. Część z nich to rzeczy, które doskonale wiemy, ale nie potrafimy ich nazwać.
Wielkim minusem, dla mnie, jest brak akapitu. "Ludwig" to 182 małe strony, napisane jednym ciągiem. Trochę mnie to męczyło. Nie ma tu też żadnych dialogów, ale to już nie jest duży problem.
Tak właściwie, to chyba nie wiem co autor chciał przekazać i po co. To książka, o której bardzo szybko zapomnę...
Displaying 1 - 12 of 12 reviews