„Защото всички ние сме обвързани в истории и докато годините се трупат, те стават на камък, пласт подир пласт, и съграждат живота ни...“
В абсолютен възторг съм, завършвайки Малазанската поредица! „Сакатият бог“ е отлична последна част и представлява достоен завършек на многопластовите и вълнуващи сюжетни линии, които напълно си заслужават отделеното време и внимание. Стивън Ериксън е създал грандиозен фентъзи епос, тъй като по удивителен начин е съчетал епично напрегнато действие и философски размисли... Изключително загадъчната история е фокусирана предимно върху жестоки битки и тежък войнишки начин на живот, но далеч не се изчерпва само с това, а съдържа и най-различни значими послания. Великолепната поредица е изпълнена с незабравими сложни и ярки герои (или пък асценденти), чиито заплетени премеждия се оказаха страшно впечатляващи... За мен, „Малазанската книга на падналите“ е всеобхватно и пленително книжно преживяване, към което определено ще се завръщам.
„— Звучи малко горчиво.
— Това е вкусът на самопоздравлението. Всички тези приказки са за нарцисизма. Измамата е в огледалния образ на героя — принцеса за принц, принц за принцеса — но всъщност всичко е едно. Любовта на благородството към самото себе си.“
„Драконъс стоеше загледан на север, нещо, което правеше доста често напоследък.
Хора като него имаха твърде много мисли, реши Ублала. Толкова много му бяха мислите, че не можеше дори да си отдъхне от себе си...“
„Из тези пустини витаеха такива ужасни сили, че можеха да стреснат дори безсмъртната вещица, закрачила тъй устремено пред тях. „Не призовавай богове тук.“ Странно предупреждение. Беше ли се молил някой? Торент изсумтя. „Че кога молитвата е постигала нещо друго освен безмълвие? Нещо друго освен жалко отсъствие, изпълнило въздуха и набъбващо като мехур от празнота в душата.“
„— Сънищата и кошмарите, Гедоран, се крият в една и съща дупка. Бръкнеш и не знаеш какво ще извадиш.“
„— Правосъдие… — Банашар извади малка делва изпод наметалото си. — Сладкото противоречие, за което са се хванали, като… — Погледна делвата в ръката си. — Като за вино. Няма истинско правосъдие, ще кажат, без най-основното право, което е възмездието. Опасно е да разхищавате света, скъпи приятели. Един ден някой ще реши да заговори от името на този свят. Един ден някой ще потърси сметка.“
„— Ловците на кости ще продължат похода си сами — заяви Тавори.
— Нима ни казвате, че нямате повече нужда от нас? — попита Брис.
— Не, нуждата ми от вас никога не е била по-голяма.“
„...Пътят, който очаква теб и тази прокълната армия, е също толкова горчив като моя. За страданието, което предстои… ах, никакви дарове няма за това.
— Трябва да има, Котильон. Съществуват. Винаги.
— Ще умрете ли всички в името на любовта? — Въпросът сякаш се откъсна от нещо вътре в него.
— Ако трябва да умрем, каква по-добра причина?“
„— Понесохте жесток удар, адюнкта…
— И бях отмъстена от вас и вашите Че’Малле. — Приближи се още към него и сниши глас. — Сторми, когато вестта за победата ви се пръсне из армията ми, много от това, което сега я мъчи, ще заглъхне. Няма да има радостни възгласи — не съм толкова глупава да очаквам нещо подобно. Но най-малкото ще има удовлетворение.“
„Десемврий се обърна рязко към Сенкотрон.
— Какво беше всичко това? Що за коварна игра ни въртиш тук?
Тоягата на Сенкотрон се завъртя и шибна Бога на трагедията през носа. Той залитна и падна по задник.
— Най-доброто от теб странства в смъртния свят, стари приятелю — изсъска Сенкотрон. — Преди много време ти изостави онази празнота, наречена гордост. Най-после виждам къде се е дянала тя...“
„— Чух едно-друго на влизане. Твърде много всъщност. — Погледна адюнктата. — „Благословени с истината.“ Скъпа ми адюнкта, би трябвало вече да го знаеш. Истината не благославя никого. Истината може само да проклина.
Адюнктата сякаш се сви. Погледът ѝ се смъкна към картата на масата и тя промълви:
— Тогава моля, септарх, прокълнете ни с няколко думи истина...“
„Фидлър не се изненада, че укоризненият глас вътре в него, гласът на всички онези корави избори напред, беше на Уискиджак. Почти виждаше очите на сержанта си, синкавосиви, с цвета на наточено оръжие, цвета на зимно небе, приковани в него с онзи разбиращ поглед, който казва:
„Ще се справиш, войник, защото не знаеш да правиш нищо друго. Справянето, войник, е единственото нещо, в което си добър.“
„Виждам истинския ни проблем, приятели. Не искаме бъдещето, искаме миналото. С ново име. Но все пак миналото, онзи измислен свят на носталгията, всички нащърбени краища загладени. Рай… за кръвопийците.“
„Силхас се изсмя горчиво.
— Огън на Зората, Тюлас! Загубил си форма, приятелю. Беше ирония. Брат ми криел неща от мен? Едва ли е толкова съкрушително разкритие. Аномандър ми е давал много уроци за гордостта ми. Все нещо е прихванало.
— Светът е необятен, но…
— … истините са рядкост. Точно така.“
„Напред, в авангарда на колоната, видя няколко души. Изправени. Будни. „Сега трябва да намеря достойна лъжа. И ако името ми трябва да бъде прокълнато с последния дъх на тези човешки същества, така да бъде. Престъплението ми беше надеждата. Наказанието ми е да видя как се проваля.“
„Но Т’лан Имасс са понасяли това наказание дълго, а провалът на надеждата си има име. Нарича се страдание.“
„— Тези, които спомена… богове ли са?
Качулатия сви рамене.
— Асценденти. Сложността на това е невъобразима, честно казано. Чистият мащаб на непредвидимите случайности… е, при всичките му особености нека не обвиняваме Сенкотрон в непрозорливост. Същото може да се каже и за Котильон, защото Покровителят на убийците добре проумя, че точно както определени индивиди заслужават нож в сърцето, така го заслужават и определени… идеи.“
„...Въпросът е несъществен, капитан Елале. Тъкмо незнаещият най-много копнее за изкупление.
Тя се отдръпна, отиде до перилото и загледа вълните. Точно на тези Скорген им казваше „шупнали“.
„При хората всяка вяра не бе нищо повече от дим, понякога толкова гъст, че да заслепи, а понякога — цинично прозрачен. И всяка вяра бе огън, който поглъщаше собственото си гориво, докато не остане само пепел. Доколкото Гу’Рул можеше да прецени, единствената добродетел, която притежаваха хората, бе този техен талант да започват наново, с крепка решимост, възстановена във внезапния блясък на подновения оптимизъм, в пълно пренебрежение към уроците, които можеха да им предложат миналите провали. И нямаше друг избор освен да признае силата на тази добродетел.“
„Онос Т’уулан, издигнат на мястото на Тор, нямаше никакъв недостатък. Всъщност, ако може да се вярва на определени слухове, този воин е по-стар от боговете ни, а мощта му с кремъчния му меч изобщо не подлагам на съмнение. Не, той прие тази титла от любов — към единствената дъщеря на Хъмбръл. Не притежаваше фана��изма, който по-младите воини толкова искаха да видят у своя водач. Очите му не блестяха жадни за воинска слава, а в гласа му — колкото и мъдри да бяха думите му — нямаше никакъв плам.
— Накратко казано, не е бил политик.“
„Тези сънища бяха като мед на езика ѝ, натежал от соковете на наслада и задоволство. Подозираше, че такива сънища се крият в сърцата на всички. Копнежи за справедливост, за отплата, за изравняване на везните. И, разбира се, онова горчиво подмолно течение на знание, че всичко това е невъзможно, че толкова много би се вдигнало в съпротива, в самосъхранение дори, за да съкруши този сън, крехките му кости, туптенето на сърцето му — дори то не можеше да отнеме сладката радост, драгоценната надежда.“
„— Боговете ни подритваха дълго време. Кога казваме стига?
— А ако ги нямаше, Върховен юмрук, щяхме ли да се справим по-добре?
— Не — отвърна Паран и добави през рамо, след като го подмина: — Но тогава поне нямаше да имаме възможност да обвиняваме някой друг.“
„Бързия Бен изглеждаше така, все едно са го пребили. А и погледът му бе станал някак плашлив, сякаш изпълнен с болка.
Паран кимна.
— Висш маг. Толкова зле ли беше, колкото виждам по лицето ти?
— Не чак. Просто съм поизгубил практика. Финес ми липсваше, мисля.“
„Никой офицер, който ни тупваха на главата, не можеше да издържи. Бяхме част, командвана от сержанти, Уискиджак преди всичко, и сержантите съгласуваха помежду си заповедите, които да дадат на капитаните и лейтенантите, и заповедите, които да спуснат на нас. Както можеш да си представиш, висшето командване не харесваше много това. О, слушахме неколцина, тези, за които знаехме, че ще са с нас — Дасем, Дужек, тези, за които знаехме, че ги бива. Но останалите? Забрави.“
„Техол се бои, че няма да се видим повече. Въпреки всички досадни глупости се е доближил толкова до това да каже „сбогом“, колкото би могъл да го направи човек, без да използва самата дума.“
„Значи, като всички нас, й даде всичко, което имаше. Как го прави Тавори това?
— Просто ти казва — отвърна Калам.
— И толкова? — изсумтя Бързия Бен.
— Да. Никакви предложения — никакви богатства, титли, нищо, което някой от нас би приел като отплащане или награда. Не, просто те гледа право в очите и ти го казва.“
„Първи меч, приемаме с радост възможността, която ни даде. Днес ние ще бъдем твоите ближни. Днес ние ще бъдем твои сестри и братя.“
На това Онос Т’уулан не можа да намери отговор. Поколеба се сякаш дълго, много дълго време. А след това от дълбините на съществото му се надигна странно чувство, усещане за… за разпознаване.
— Значи ще сте мои ближни на този ден. А сред своите ближни, не съм ли най-сетне у дома?“
„Кой е врагът? Врагът е поражението. Къде е бойното поле? В сърцето на отчаянието. Как се печели победата? Тя е на ръка разстояние. Трябва само да избереш да я познаеш. Иначе винаги можеш да измамиш...“
„Не се съмняваше в благородството на мотивите на адюнктата, нито в искреното й състрадание, тласкащо я да се стреми към нещо, което в очите на повечето хора беше буквално непостижимо. Но тук имаше още нещо, нещо, което все още оставаше скрито.
Колко ли големи състрадания се пораждат от тъмен източник? От съкровено място на тайни провали?“
„Световете ни са толкова малки. Струват ни се безкрайни само защото умовете ни побират хиляди от тях наведнъж. Но ако спрем да се движим, ако се задържим на едно място, ако си поемем дъх и огледаме наоколо… всичко си е все същото. Освен някои малки подробности. Изгубените векове не са нито повече, нито по-малко дълбоки от този, в който живеем сега. Мислим си, че всичко е някаква инерция напред, безкрайно оставяне на неща зад нас и посягане напред. Но истината е, че на което и място да се озовем — с всичките му блестящи дарове, — ние просто се движим в кръгове.“
„Ние войниците имаме само една монета, която струва нещо, и тя се нарича уважение. И я кътаме, крием я и няма никой, който би могъл да ни нарече щедри. Не харчим лесно. Но има нещо по-лошо от това да трябва да похарчиш монетата — то е когато някой излезе и ни я хвърли обратно.“
„Поставяше го да командва центъра — вероятно срещу тежка пехота — сред малазански войници, които го презираха. Беше спасила живота му само за да го захвърли сега — и как в това изобщо можеше да има някаква логика?
— Адюнкта, очаквате ли да ви благодаря?
— Единственото очакване, което е от някаква важност, Юмрук, засяга командването на центъра по най-добрия възможен начин.
— Няма да ми се подчинят.
— Ще се подчинят.
— Защо?
— Защото няма да има никой друг.
„Никой друг?!“
„И само падналите могат да се вдигнат отново.“
„Фидлър впи поглед в магьосника.
— Истинско ли беше, Бързак? Това, което видях — дали не…
Магьосникът махна с ръка да го последват към ръба на площадката. Посочи една самотна фигура далече долу, не повече от силует, с гръб към тях.
— Държиш ли да го попиташ, Фид?
„Да го попитам? След всичко, което направихме… как да разбирам това? Да го попитам? А ако ми отговори?“
— Не — отвърна той.“
„...Знаеше значи?
— Разбира се. И като нищо би могло да те стъписа, но одобрявам.
Котильон се извърна към него и го изгледа изненадано.
— Подозирах, че все трябва да имаш сърце.
— Не бъди идиот. Просто обичам… симетрията.“
„...Воини Джагът се бяха събрали около могила, вдигната да побере падналите Имасс.
Мълчаха, както подобава за такъв миг — миг изпълнен с почит и с дълбока скръб за другари, паднали в обща битка, за време, изживяно напълно — но при все това беше мълчание, натежало от ирония.“
„— Никога не ми е харесвала тази история.
— Коя? — попита тя.
— За любимата… изгубена под луната, гледа градината си сама.
— Не е съвсем така. Историята имам предвид.“