От началото на века до сега той редува с завидна точност – Никоганебъдинещастен (сборник с разкази) Преследване (роман) Project Gigamono (сборник с разкази), , Project Dostoevski (роман) и сега, поредното повече от предизвикателно заглавие – „Животът не е за всеки” отново съдържа къси парчета, градски истории за приказното в ежедневието, за предизвикателството в това да си жив и да си човек.
И с тази книга Парушев остава верен на учителите си – Борхес, Маркес, Мартин Еймис, Еко, Достоевски.
Ето какво казва за това как според него следва да се пише в послеслова на Животът не е за всеки самият автор:
„Да даваш, без компромис, най-доброто от най-доброто от себе си във всяко едно отделно изречение. Да пишеш без каквито и да е правила, без условности, без стремеж към одобрение или към пазарен успех, без жанр, без политическа коректност, без милост към себе си и без милост към читателя, докато смъртта ви раздели. Да се бориш до припадък да бъдеш по-добър писател от писателите, от които си се учил, а в противен случай - да не си губиш времето.
Да бъдеш през цялото време по-добър писател от себе си.”
Взех черната книга без изобщо да съм чувал името на Парушев, дори анотацията не прочетох, просто си харесах заглавието. Макар обстоятелствата да се случиха такива, че да имах възможност да чета по 5 страници на ден, Парушев ме смаза с непринудеността и честността си. Заслужава си всеки разказ, изграден от неподправена истина, житейска злоба, тъпо разочарование и нетолерантност към некачествените и неистински човешки образи. Парушев ми даде надеждата, че колкото и да съм заринат до ушите в лайната, НИКОГАНЯМАДАБЪДАНЕЩАСТЕН.
Разкази без послание, грозен стил с прозрачни опити за остроумие, жалък опит за описание на съвременната реалност, груб цинизъм, опитващ да прикрие липсата на сатира, към която авторът явно се стреми.. безуспешно. Въпреки старанието ми, не открих нищо в този сборник.
Сборникът “Животът не е за всеки” задава тон още с мрачната си корица. Но всъщност Парушев хич не задълбава в досадно назидаване как да се живее – или в пък навярно още по-досадните наставления как е достойно да се мре. В лек, често грубоват, стил (да речем, че е като спускане със ски по естествена, не прекомерно обработена писта – в противовес на скучната гладкост на ледена пързалка за кънки) той пише за живота на столичанина, който се приема като част от мейнстрийма, част от хедонистката класа, част от тези, за които животът не е борба, а наслаждение – или поне че, воювайки с живота и преходността, не е зле да му отпускаш края колкото се може по-често.
Вероятно тук е моментът да кажа, че Парушев определено е придобил облика на съвременен български Суифт. Не Тейлър Суифт, която е родена през важната за всички ни 1989-а, а на стария Джонатан Суифт. Една здрава гавра с вярата, но и критика, насочена към слабостите на човека не само по принцип, но и конкретно на българския човек от епохата на кабелната телевизия. Не е изключено обаче Животът не е за всеки да бъде оценена като (най-вече) постмодерна и лековата книга, каквато, слава Богу, тя не е. Както не са лековати Бартълми, Кувър, Барт (Джон, имам предвид), Федерман.
Кратки разкази, закотвени в българската действителност. Сборникът ми тръгна зле, отначало стилът ми се струваше претенциозно и самоцелно опростен и "естествен". После видях автора в повече ситуации, опознах мотивите и вълненията му и постепенно ми стана симпатичен, макар и не докрай.