What do you think?
Rate this book
Българският Великден или страстите български
Тук големия български литературен критик, историк и народопсихолог Тончо Жечев предлага своеобразен ключ към „прочита” на някои от най-трудните периоди от новата история на България, най-вече успява да проникне в духа на българското Възраждане с неговите титани - просветители и революционери.
654 pages, Paperback
First published January 1, 2006
4 people are currently reading
79 people want to read
About the author
Тончо Жечев
11 books5 followersТончо Жечев е български писател, хуманитарист и литературен критик, оставил запомнящи се следи в националната култура с Българският Великден или страстите български. Тълкувател на българското духовно наследство и на българската същност.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
September 23, 2024
Строителите на съвременна България са много, до един имат какво да кажат и днес, но изписаното за тях не е много. Наред със Симеон Радев, Тончо Жечев през 70-те е подел разплитането на българската нишка насред голямото световно платно - във време, много различно от Възраждането, четничеството, Освобождението, Обединението и последвалите национални катастрофи. Удивителното е колко малко задължителното позоваване на марксистко-ленинистките догми е повлияло на разказа. По-точно казано - никак. Един вид - да, има няколко вмъкнати параграфа, нямащи нищо общо с останалите тези, лесно отличими и доста мършави откъм обем, и толкова.
А делото, с което се заема Тончо Жечев, и най-вече делото на неговите “герои”, е колкото абсурдно, толкова и логично, поучително и вдъхновяващо. Няма да го намерите из учебниците.
Събитията обхващат предимно периода 1860 г. - 1872 г., макар да има доста препратки и допълвания към предходни и последвали десетилетия. В това малко над десетилетие в разгорещена фаза и завършек навлиза едно доста недооценявано българско дело - борбата ни за църковна независимост от гръцката патриаршия в държавните рамки на Османската империя. Дело просветителско, а не революционно, извършено изцяло със собствени сили, без особена подкрепа отвън, външните сили даже по-скоро поставят пречки от различен характер и с различни мотиви, извършено от хора, скочили от котленския или копривщенския Балкан директно в голямата политика, изграждащи почти всичко в движение, без опората на вековна традиция, заличена още през 14-ти век. Тук е описано делото на цариградскоте българи в рамките на империята, намиращо се в спор с това на букурещките българи в румънска емиграция (Любен Каравелов, Г. С. Раковски, Христо Ботев). Еволюция срещу революция.
Борбата за църковна независимост е толкова ключова в историята ни именно защото почти никак не е църковна и почти никак не касае религията. Поборниците масово не са църковници и дори религиозни, догми и ритуали са пренебрегнати почти изцяло, а така присъщият и обичан от гръцката и най-вече руската църкви източноправославен мистицизъм липсва напълно. Руският консул Леонтиев ненапразно възмутено обвинява българите в “мистична недостатъчност”, а гръцката патриаршия остава свирепо неотстъпчива и към най-скромните искания поради концепцията за религиозна неделимост на православието на етнически принцип, като обаче зловещо брани и налага тъкмо гръцката “мегали” идея (а тя също няма нищо общо с религията).
Руските дипломати искат църковни единство без разлика по етнос, за да могат да влияят по-лесно на единоверците на Балканите, “в пакет”. Поради което са и противници на църковната ни борба. Те все пак помагат доста, обучавайки българи в училищата си. Англия и Франция пък вече правят разбор на наследството на “болния човек” - Турция - и в тези сметки никак не се вместват някакви си 4 милиона българи. Рим пък търси дивиденти в разпространение на католицизма. Турците играят на няколко фронта, и за изненада, до вледеняването на политическата линия през 1872 г., съвсем не са зле настроени към българската културна автономия.
Българската църковна борба е в същността си изцяло политическо движение за културна автономия. Борбата е срещу двама поробители: първо, срещу културната асимилация, подета от гръцката църква - заличава се българският език в църковните служби и училищата, не се назначават български владици и учители, а гръцки, върви процес на културно претопяване. И второ - с много по-далечен прицел, се подготвя българската държавност, като църквата ни се явява първото опитно поле за бъдещите български политически дейци, продължили кариерата си в Княжеството и в Източна Румелия и след Освобождението. Църквата ни е прототипът на бъдещата държава, и още в този прототип лъсват достойнствата и ужасните партизански разломи на България.
Тончо Жечев предава събитията най-вече чрез портретите на тогавашните поборници. Тези почти ренесансови личности - от патриархата скочили директно в световната политика - са еманация и на днешния ден. Просто това, което тогава е обединено в един човек, днес е разпръснато из мнозина, включително и партийно. Победите и пораженията им са поучителни, изчистени от тясно ежедневните специфики.
——
И така, ето ги:
Стефан Богориди - котленски българин от 18-ти век, направил космополитна кариера в Османската империя, уважаван съветник на няколко султани. Претопен в гръцката имперска класа, надледниците му са имперски космополити и висши администратори, но не българи. Самият Богориди (това е заимствано гръцко име) обаче подкрепя образованието в родния си Котел и поема издръжката на много студенти оттам, включително на част от долупосочените, които не биха могли да направят първите си стъпки без неговата подкрепа.
Иларион Макариополски - този мощен (и във физически смисъл) наш църковник, доста гъвкав религиозно, но не докрай, непреклонно изтърпял няколко изгнания и отлъчвания (от гърците). След победата обаче обърнал дебелия край на реакционерството и заплахите. Всяка българска победа е и вид поражение за някои идеали, нищо ново.
Драган Цанков - този “хъш” на родната политика, на моменти пълен опортюнист, но живял честно и бедно в личния си живот, посветен на независимостта. В своите салто-морталета ни докарва уния с Рим, която изиграва своята роля на политически лост за натиск, и след това се разпада в комедийно-сатирични отломки. Но Драган Цанков вечеря с папата.
Доктор Стоян Чомаков - един от най-образованите ни и интелигентни поборници, завършил медицина в Париж и изградил добра лекарска кариера преди политиката. Умел познавач на турската администрация и проводник на цивилизационното влияние на Западна Европа. Победата и за него носи ужасно разочарование, преляло в предателство - той участва в турските комисии след Априлското въстание, докладвали липса на жертви сред цивилното население.
Гаврил Кръстевич - юрист, завършил в Париж, също скокнал от Балкана на съдийската скамейка в турската администрация. Космополит и патриот, един от основоположниците на съвременния български език. След Освобождението остава в рамките на империята и управлява Източна Румелия.
Петко Р. Славейков - за мен той си остава много по-добър остър публицист из страниците на своя в. “Македония”, отколкото поет. Демократ по усет, непреклонен, със земно чувство за хумор и много енергия, със затварян на няколко пъти вестник и сам влизал в директна конфронтация с паши и везири. И за него връщането на реакционерските догми и алчност след победата носи голям душевен прелом, докарвайки го почти до революция. Пише “Изворът на белоногата” тъкмо тогава.
Тодор Икономов - може би най-трагичният образ от всички. Консерватор сред либерали, либерал сред консерватори. Вечният адвокат на дявола, мразен и недолюбван от всички, но използван заради силата на идеите и анализите си. И захвърлен. Един от тази, застъпващи ненавременността на Априлското въстание и на обединението. Когато руснаците идват обаче, той от все сърце им се радва и помага (а те го гонят, защото почва да рови из корупцията). За Обединението застъпва тезата, че трябва да се изчака и Македония да добие статута на Източна Румелия, и тогава да се обединяваме, иначе губим Македония. Времето доказва преценката му, но от друга страна, ако този момент е бил пропуснат, е можело да останем и без Източна Румелия. Екстраполациите в историята не работят ретроспективно.
Изумително четиво. В което литература и история се преплитат тясно, точно както самият Тончо Жечев настоява, че трябва да бъде. И че историците са писатели, а писателите - историци.
——
Последната глава е чист литературен анализ, и не ми се връзва с останалото, но пък за ценителите на П. Р. Славейков ще е добре дошла.
——
Само ако и издателство “Изток-Запад” си беше свършило редакторската работа, щеше да е прекрасно. Груби и безумни грешки от сорта на “на чин” и “небходи мост” (вместо “начин” и “необходимост”), пропуснати главни букви, скоби и запетаи буквално на всяка страница. Снимки нахвърляни безредно и хаотично, без логическа връзка с текста. Позор! Ако издателят ув��жава себе си и читателя, трябва да изтегли тиража, и да коригира, рядко съм срещала толкова немарлива работа. Да не говоря за липсата на обяснителни бележки. Откъде масовият читател да познава църковнославянски и думата “горша”? В руските сайтове се обясняват някои цитати, но издателят е просто престъпно небрежен на всяка страница!
А делото, с което се заема Тончо Жечев, и най-вече делото на неговите “герои”, е колкото абсурдно, толкова и логично, поучително и вдъхновяващо. Няма да го намерите из учебниците.
Събитията обхващат предимно периода 1860 г. - 1872 г., макар да има доста препратки и допълвания към предходни и последвали десетилетия. В това малко над десетилетие в разгорещена фаза и завършек навлиза едно доста недооценявано българско дело - борбата ни за църковна независимост от гръцката патриаршия в държавните рамки на Османската империя. Дело просветителско, а не революционно, извършено изцяло със собствени сили, без особена подкрепа отвън, външните сили даже по-скоро поставят пречки от различен характер и с различни мотиви, извършено от хора, скочили от котленския или копривщенския Балкан директно в голямата политика, изграждащи почти всичко в движение, без опората на вековна традиция, заличена още през 14-ти век. Тук е описано делото на цариградскоте българи в рамките на империята, намиращо се в спор с това на букурещките българи в румънска емиграция (Любен Каравелов, Г. С. Раковски, Христо Ботев). Еволюция срещу революция.
Борбата за църковна независимост е толкова ключова в историята ни именно защото почти никак не е църковна и почти никак не касае религията. Поборниците масово не са църковници и дори религиозни, догми и ритуали са пренебрегнати почти изцяло, а така присъщият и обичан от гръцката и най-вече руската църкви източноправославен мистицизъм липсва напълно. Руският консул Леонтиев ненапразно възмутено обвинява българите в “мистична недостатъчност”, а гръцката патриаршия остава свирепо неотстъпчива и към най-скромните искания поради концепцията за религиозна неделимост на православието на етнически принцип, като обаче зловещо брани и налага тъкмо гръцката “мегали” идея (а тя също няма нищо общо с религията).
Руските дипломати искат църковни единство без разлика по етнос, за да могат да влияят по-лесно на единоверците на Балканите, “в пакет”. Поради което са и противници на църковната ни борба. Те все пак помагат доста, обучавайки българи в училищата си. Англия и Франция пък вече правят разбор на наследството на “болния човек” - Турция - и в тези сметки никак не се вместват някакви си 4 милиона българи. Рим пък търси дивиденти в разпространение на католицизма. Турците играят на няколко фронта, и за изненада, до вледеняването на политическата линия през 1872 г., съвсем не са зле настроени към българската културна автономия.
Българската църковна борба е в същността си изцяло политическо движение за културна автономия. Борбата е срещу двама поробители: първо, срещу културната асимилация, подета от гръцката църква - заличава се българският език в църковните служби и училищата, не се назначават български владици и учители, а гръцки, върви процес на културно претопяване. И второ - с много по-далечен прицел, се подготвя българската държавност, като църквата ни се явява първото опитно поле за бъдещите български политически дейци, продължили кариерата си в Княжеството и в Източна Румелия и след Освобождението. Църквата ни е прототипът на бъдещата държава, и още в този прототип лъсват достойнствата и ужасните партизански разломи на България.
Тончо Жечев предава събитията най-вече чрез портретите на тогавашните поборници. Тези почти ренесансови личности - от патриархата скочили директно в световната политика - са еманация и на днешния ден. Просто това, което тогава е обединено в един човек, днес е разпръснато из мнозина, включително и партийно. Победите и пораженията им са поучителни, изчистени от тясно ежедневните специфики.
——
И така, ето ги:
Стефан Богориди - котленски българин от 18-ти век, направил космополитна кариера в Османската империя, уважаван съветник на няколко султани. Претопен в гръцката имперска класа, надледниците му са имперски космополити и висши администратори, но не българи. Самият Богориди (това е заимствано гръцко име) обаче подкрепя образованието в родния си Котел и поема издръжката на много студенти оттам, включително на част от долупосочените, които не биха могли да направят първите си стъпки без неговата подкрепа.
Иларион Макариополски - този мощен (и във физически смисъл) наш църковник, доста гъвкав религиозно, но не докрай, непреклонно изтърпял няколко изгнания и отлъчвания (от гърците). След победата обаче обърнал дебелия край на реакционерството и заплахите. Всяка българска победа е и вид поражение за някои идеали, нищо ново.
Драган Цанков - този “хъш” на родната политика, на моменти пълен опортюнист, но живял честно и бедно в личния си живот, посветен на независимостта. В своите салто-морталета ни докарва уния с Рим, която изиграва своята роля на политически лост за натиск, и след това се разпада в комедийно-сатирични отломки. Но Драган Цанков вечеря с папата.
Доктор Стоян Чомаков - един от най-образованите ни и интелигентни поборници, завършил медицина в Париж и изградил добра лекарска кариера преди политиката. Умел познавач на турската администрация и проводник на цивилизационното влияние на Западна Европа. Победата и за него носи ужасно разочарование, преляло в предателство - той участва в турските комисии след Априлското въстание, докладвали липса на жертви сред цивилното население.
Гаврил Кръстевич - юрист, завършил в Париж, също скокнал от Балкана на съдийската скамейка в турската администрация. Космополит и патриот, един от основоположниците на съвременния български език. След Освобождението остава в рамките на империята и управлява Източна Румелия.
Петко Р. Славейков - за мен той си остава много по-добър остър публицист из страниците на своя в. “Македония”, отколкото поет. Демократ по усет, непреклонен, със земно чувство за хумор и много енергия, със затварян на няколко пъти вестник и сам влизал в директна конфронтация с паши и везири. И за него връщането на реакционерските догми и алчност след победата носи голям душевен прелом, докарвайки го почти до революция. Пише “Изворът на белоногата” тъкмо тогава.
Тодор Икономов - може би най-трагичният образ от всички. Консерватор сред либерали, либерал сред консерватори. Вечният адвокат на дявола, мразен и недолюбван от всички, но използван заради силата на идеите и анализите си. И захвърлен. Един от тази, застъпващи ненавременността на Априлското въстание и на обединението. Когато руснаците идват обаче, той от все сърце им се радва и помага (а те го гонят, защото почва да рови из корупцията). За Обединението застъпва тезата, че трябва да се изчака и Македония да добие статута на Източна Румелия, и тогава да се обединяваме, иначе губим Македония. Времето доказва преценката му, но от друга страна, ако този момент е бил пропуснат, е можело да останем и без Източна Румелия. Екстраполациите в историята не работят ретроспективно.
Изумително четиво. В което литература и история се преплитат тясно, точно както самият Тончо Жечев настоява, че трябва да бъде. И че историците са писатели, а писателите - историци.
——
Последната глава е чист литературен анализ, и не ми се връзва с останалото, но пък за ценителите на П. Р. Славейков ще е добре дошла.
——
Само ако и издателство “Изток-Запад” си беше свършило редакторската работа, щеше да е прекрасно. Груби и безумни грешки от сорта на “на чин” и “небходи мост” (вместо “начин” и “необходимост”), пропуснати главни букви, скоби и запетаи буквално на всяка страница. Снимки нахвърляни безредно и хаотично, без логическа връзка с текста. Позор! Ако издателят ув��жава себе си и читателя, трябва да изтегли тиража, и да коригира, рядко съм срещала толкова немарлива работа. Да не говоря за липсата на обяснителни бележки. Откъде масовият читател да познава църковнославянски и думата “горша”? В руските сайтове се обясняват някои цитати, но издателят е просто престъпно небрежен на всяка страница!
December 14, 2019
Изключително интересна и увлекателна книга за църковните борби на българите. Това е уникален период в историята, защото е легална борба за обособяване на българския народ в Османската империя, чрез църковна независимост. Зад тази борба обаче текат основните народоизграждащи процеси на Възраждането. В общи линии се състои от обзор на събитията в хронологичен ред, с вплетени мини-биографии на основните дейци. Има и много и интересна фактология. Стилът на Тончо Жечев е истинско удоволствие за четене.
Последните два раздела са по-скоро анекси - първият е за живота и идеите на Тодор Икономов. Вторият е нещо като литературна критика на "Изворът на белоногата" и за мен мястото му не е в тази книга.
Последните два раздела са по-скоро анекси - първият е за живота и идеите на Тодор Икономов. Вторият е нещо като литературна критика на "Изворът на белоногата" и за мен мястото му не е в тази книга.
December 16, 2015
Тази книга трябва да се препрочита на всеки десетина години. Няма какво повече да се каже.
February 14, 2024
А какви бележити личности само е имало в тези времена...
Искрено съжалявам, че учебниците по история са сухи, само наблъскани с дати, които се наизустяват за някаква оценка и отблъскват младите от тематиката и какво всъщност стои зад тези дати. Църковните борби на българите са период на изключителен народен подем, "омесване на тестото", наречено "нация" успоредно с хайдутското движение. Книгата е изключително интересна и е хубаво да се чете във времена на духовен упадък и подмяна на историята ни като българи.
Искрено съжалявам, че учебниците по история са сухи, само наблъскани с дати, които се наизустяват за някаква оценка и отблъскват младите от тематиката и какво всъщност стои зад тези дати. Църковните борби на българите са период на изключителен народен подем, "омесване на тестото", наречено "нация" успоредно с хайдутското движение. Книгата е изключително интересна и е хубаво да се чете във времена на духовен упадък и подмяна на историята ни като българи.
August 20, 2023
Книгата я имам от около 15 г, но защо толкова време я отлагах не зная.
Тончо Жечев е създал епохален труд, посветен на тази част от българската история, свързана с борбата на българите за църковна независимост като израз на стремежа ни за национална независимост.
Стилът му на писане е много увлекателен!
Тончо Жечев е създал епохален труд, посветен на тази част от българската история, свързана с борбата на българите за църковна независимост като израз на стремежа ни за национална независимост.
Стилът му на писане е много увлекателен!
January 31, 2021
Книгата на Тончо Жечев е дълбок размисъл за нашата историческа съдба, за духа и смисъла на нашето Възраждане, когато след пет века българите отново излизат на европейската сцена, заявяват своите права за самостоятелно съществуване. Тончо Жечев е наричан „Апостол на възкресението“. „Българският Великден или страстите български“ е изключително рядко по рода си литературно-историческо съчинение.
Годините преди всичко между 1860-та и 1872-ра са периода на българското Възраждането. Откриват се училища. Първата железница у нас от Русе до Варна е открита за движение на 07.11.1866 г. Пазарите от Цариград до Александрия са открити за нашите предприемчиви търговци.
Това е и периода на борбата за независима българска Църква, която е доведена до успешен край. До това води Великденската акция от 3-ти април 1860 г. в църквата „Св. Стефан“ в Цариград. Тогавашната ни Екзархия е била в ръцете на родолюбиви, вярващи в Бога и в собствените си сили хора, заслужаващи нашата почит и уважение. Затова трябва да познаваме добре историята си. Книгата е за всеки български дом.
Годините преди всичко между 1860-та и 1872-ра са периода на българското Възраждането. Откриват се училища. Първата железница у нас от Русе до Варна е открита за движение на 07.11.1866 г. Пазарите от Цариград до Александрия са открити за нашите предприемчиви търговци.
Това е и периода на борбата за независима българска Църква, която е доведена до успешен край. До това води Великденската акция от 3-ти април 1860 г. в църквата „Св. Стефан“ в Цариград. Тогавашната ни Екзархия е била в ръцете на родолюбиви, вярващи в Бога и в собствените си сили хора, заслужаващи нашата почит и уважение. Затова трябва да познаваме добре историята си. Книгата е за всеки български дом.
Displaying 1 - 6 of 6 reviews