Познавам проф. Грийн като един от най-силните, ясни и смислени съвременни гласове критикуващи доминиращият консервативнот евангелско богословие модел на наказателно заместническо изкупление. Настоящата книга не е изключение. Все пак макар да не споделям докрай неговата позиция в нея има много, което си струва да чуем и което намирам за напълно вярно.
Една от изходните точки на тяхното разглеждане на изкуплението е, че то е многостранно и многообразно – и, което е по-важно, самият Нов Завет го представя именно по този начин. За да покажат това, след като задават някои въвеждащи въпроси в гл. 1, в следващите 2 глави те преминават през различните библейски автори (синоптичните евангелия, Павел, Йоан, Петър, Евреи) позволявайки на всеки от тях да каже своята дума за изкуплението и показвайки ясно множеството и разнообразието на образни, които те използват и многостранната реалност на изкуплението. То не може да бъде нито сведено нито изчерпено от една единствена категория или образ – нито дори от всички заедно. Дълбочината на мистерията на кръста надминава способността на езика да я изрази. Трябва да вземем много сериозно предупреждението за този богословсски редукционизъм защото в него има много истина. Грийн и Бейкър са напълно прави в твърдението си, че църквата в своите изповеди на вяра никога не е определяла като единствено легитимна някоя конкретна теория за изкуплението. Това е многозначително на фона на днешните дебати относно това коя е вярнаТА теория.
В гл. 4 авторите казват, че цялата образност, която новозаветните автори изпозлват, за да изразят значението на изкуплението е съставена от метафори. Метафорите имат свойството да разкриват, но взети буквално съдържат потенциала и да объркат. Това трябва да се има в предвид когато четем библията.
В гл. 5 глава те разглеждат и оценяват основните теории за изкупленуето - рекспитулацията (Ириней), откупа (Ориген и Григорий от Ниса), Christus Victor, задоволяването (Анселм), моралното влияние (Абелард) и наказателното заместническо изкупление (Ходж). Грий и Бейкър правилно подчертават, че някои от тези теории не са еднородни и изпозлват елементи от други (напр. рекапитулацията и откупа понякога се смесват както и наказателното заместническо изкупление и Christus Victor при Лутер и Калвин). Освен това те използват определена образност и идеи характерни не само за библията, но и за времето, в което са предлагани (напр. Анселм ползва разбирането и за функци��нирането на феотдалната система, а Ириней ползва някои платонистки идеи). Всички те имат свои силни и слаби страни, но изведени докрай логически започват да се отдалечават от библейкото учение.
Критикувайки по-оконкретно теорията за наказателното заместническо изкупление авторите повдигат някои сериозни въпроси и правят важни уточнения. (1) Не следва да се разделя Отец от Сина и двете страни да се противопоставят. (2) Резултата от пропуска да се оцени взаимодействието на Троицата в делото на изкуплението лесно води до т. нар. divine child abuse. (3) Не можем да представяме Отец като гневен и изисващ компенсация/наказание на всяка цена и едва след като я получи способен да обича. Божията любов е водещият импусл за изкуплението от страна на Бога. (4) Не можем да свеждаме изкуплението като дело на Христос отделено от Бога – Бог примирява света със Себе Си и купува църквата със Собствената Си кръв. (5) Можем ли да налагаме външна принуда (в случая изискване за справедливост от точно такъв тип) на Божията свобида да прощава? (6) В стриктно наказателния заместнически модел възкресението на практика не играе важна роля (и трябва да признаем, че дори в забележително балансираното разглеждане на Стот в Кръстът на Христос” това е така). (7) Логически погледнато при наказателното заместническо изкупление човек може да бъде спасен на практика без да преживее някаква реална промяна в живота си. Всичко това трябва да се приеме и е вярно.
Все пак аз не мога да се освободя от впечатлението, че Грийн (и авторите, които цитира) в немалка степен опонират не на същинското виждане за наказателното заместническо изкупление колкото на някои карикатури и погрешни интерпретации. За мен е трудно да приема, че за достойнствата на едно виждане може да се съди най-добре не от неговите зрели представения, а от често непълната и донякъде изопачена представа добита от “човека от улицата”, на когото повече или по-малко липсва богословска задълбоченост. Освен това, както правилно казва Н.Т. Райт, има различни теории за наказателното заместническо изкупление и някои от тях определено са по-библейски от други. Затова ми се струва, че поне в някои случаи е добре възраженията да се посрещнат и да им се отговори като се премахнат карикатурите и погрешното разбиране отколкото автоматично да се признават за верни просто защото са повдигнати.
На едно следващо ниво Грий и Бейкър развиват своята идея за контекстуализация на начина, по който представяме изкуплението. За тях това означава две неща. Първо, начинът, по който говорим не трябва да се заключва просто в повтаряне на новозаветните метафори, които не са удачни за времето и обстановката, в която живеят съвременните хора. Понякога се налага да намерим нови контекстуализирани метафори и начини на представяне, които да са по-смислени за слушателите. Този процес на търсене и намиране на удачно представяне те наричат “превод”. Второ, тази контекстуализация не трябва да бъде за сметка на библейското съдържание т.е. новото представяне на благовестието трябва не просто да е разбираемо и смислено за слушателите, но и верно на библията. Лично аз намирам тези две страни за изключително добре допълващи се и необходими. Грийн и Бейкър са достатъчно реалистични в своето предложение. Това, което те предлагат не е едно цялостно пресъздаване на благовестието т.е. пълен “превод”. По-скоро: “Most of the time, though, communication is a two-way street, involving translation and reeducation” (стр. 171).
В следващите глави Грийн продължава като предлага примери за развитие на културно ориентирани модели на изкуплението, които са едновременно иновативни и библейки вкоренени. В гл. 6 той разлежда и оценява работата на Норман Краус в азиатската култура на срама, в гл. 7 обобщава мислите на феминисткия богослов Дарби Катлийн Рей, архиеписко Роуан Уилямс в съвременна Англия, епископ Кизаре сред племената в Африка и на холандският богослов Лене ван Дик свързана с троиния модел на Христос като пророк, свещеник и цар отнесен към изкуплението. Книгата завършва с призив към читателите и църквата да приложат това на практика на своето собствено място.
Макар далеч да не съм съгласен с всичко, което казва намирам книгата за твърде значима и имаща какво да ни каже.