Това е книга с по-специална гледна точка. В нея няма да откриете изследване “отгоре” – какво бил казал кайзер Вилхелм или каква заповед дал маршал Фош. Няма карти, схеми, тактики и високопарни академични нравоучения. Вместо това присъства често пренебрегваната гледна точка на обикновения човек, на когото войната просто се случва. Веднага виждам защо този подход ми допада. Когато войната е представена през очите на малките хора, границите между враждуващите лагери бързо се размиват. Преживяванията стават общи. Най-вече страданията.
“Битката: красота и печал” представлява записки, извадки от дневници, лични бележки, които повечето от героите водят през четирите години, в които светът е във война. Понеже наративът се движи хронологично, в един същи ден може да прочетем разказа на британски войник, който изнемогва от жега в Източна Африка или за италиански стрелец, сражаващ се на някой заснежен алпийски връх. Гледната точка, мястото и случките се менят непрекъснато и ангажират цялото ви внимание.
Сред 19-те герои на книгата откриваме германска ученичка, унгарски кавалерист бохем, амбициозен и жаден за слава белгийски пилот, австралийка – шофьор на линейка в сръбската армия, италианец – стрелец в елитните алпийски части, американски военнополеви хирург, германски матрос на боен кораб, руски интелектуалец в инженерните войски, английска медицинска сестра, френски чиновник в тила, южноамерикански авантюрист в османската армия, безумно смел британски пехотинец.
Някои от тях нямат търпение да се изявят на фронта и да се окичат с бойна слава (говорим за 1914 и актуалността на тези желания все още не е увехнала); други са по-трезвомислещи и заминават на бой с огромно нежелание; трети наблюдават всичко от тила и регистрират фазите на войната с прецизна чувствителност; четвърти вярват, че войната ще донесе толкова нужния импулс за промяна и ще преобрази човечеството (прави са, но не по начина, по който са се надявали), пети са движени от милосърдни подбуди и искат да отдадат своята дан за общата кауза, а има и такива, на които им е все тая на чия страна ще се бият, приключение да става. Най-невероятното е, че въпреки огромния фронт и факта, че тези лица не се познават помежду си, в различни моменти от войната се оказват географски много близо един до друг.
Контрастите в мисленето и поведението на действащите лица правят книгата почти художествена като преживяване. Част от героите стават преки важни свидетели на ключови епизоди от конфликта – арменското клане, сраженията при Вердюн, Сома и Ипр, битката за германска Източна Африка, употребата на отровния газ иприт, големият пожар в Солун, революцията в Русия, краткото царуване на тихите гиганти - цепелините.
Трогателното е в изобилие. Един от героите се привързва към магаренце в окупирано френско село. Друг се зачита в учебник в изоставено училище. Трети инхалира като астматик аромата на топъл бял хляб след месеци консервна храна и клисав войнишки комат. Четвърти пристига едвам жив от бързане, за да хване последните две действия от опера на Вагнер. И животните, разбира се. Човешкият поглед на умиращ кон (осем милиона коне намират смъртта си във войната). Гълъбчето Шер Ами, което изпълнява успешно пощенската си мисия с едно око и едно краче. Примерите са много и всички имат разплакващ потенциал.
Понякога е и красиво – танцът на малкия славен кораб “Мьове”, който прави засукани пируети заедно с гигантите от своята ескадра.
И въобще, всичко делнично, нормално, ежедневно на фронта придобива вълшебни измерения. Такива неща, за щастие, или не, се виждат само на война.
Трагичното обаче е още повече. Може би най-бруталната истина за Първата световна война е безсмислието на огромна част от сраженията. Не че войната по принцип има смисъл. Но никога преди в човешката история не е имало толкова продължителна касапница, в която десетки хиляди млади здрави мъже се избиват, за да завоюват някое плешиво хълмче, получило помпозното име “кота 321” от някой земемер и намерило по случайност място като флагче на щабната карта. След три дни хълмчето е отвоювано от противната страна. И после пак същото.
Финалът на книгата е предвидимо зловещ и съдържа семената на последващи трагедии. Не съм очаквала оптимистичен финал “а ла въпреки всичко”, би било безвкусно на фона на 500 страници ужас и скръб. Но пък има и нещо хубаво – не във войната, разбира се, а в книгите за войната, и то е, че ти напомнят да не взимаш за даденост мирния живот.