3.5
"— Един от нас, един от нас… Няма „нас“. Ние всички сме сами. Отговаряме пред Бога и папата. — Архиепископът умишлено направи пауза. — В този ред. Папите умираха, но Бог беше безсмъртен."
"— Откога живеете тук?
— Близо четири години. Но преди да се установя, съм идвала много пъти в града. Дойдох със стипендия и всъщност така и не си тръгнах.
— И защо?
Тя сви рамене. — Не знам. Случва се с много американци, особено младите. Идват тук и просто не могат да си тръгнат. Остават и се прехранват, като свирят на китара или рисуват портрети по площадите. — Тя замислено погледна слънчевото петно на пода до вратата. — Нещо в светлината, в цветовете на улиците тук пречупва волята ти. Прилича почти на болест."
"Кварт усети, че въпреки самочувствието си, беше респектирана от якичката му. Като всички жени, помисли си, стари или млади. Дори най-решителните губеха самоувереност, когато някоя дума или жест внезапно им напомнеха, е той е свещеник."
"— Убедена съм, че загубата или унищожението на всяко старинно здание, картина или книга ни прекършва и похабява."
"Умореното потропване на танцовите й обувки къртеше трески от разнебитените сцени."
"Винаги се пази от старец, който се е вкопчил в някаква идея. Рядкост е да остарееш и все още страстно да защитаваш нещо. Малцина са щастливците, които животът не ограбва."
"Севиля, каквато винаги е била, прекрасна мавританска кралица с палмови дървета по целия отсрещен бряг, Златната кула, Аренал и Ла Хиралда. А само на един хвърлей оттук, обърната към Гуадалкивир, се намираше арената за корида „Маестранса“ — вселенската катедрала, където хората отиваха да се молят на смелите мъже от песните на Ла Ниня. "
"После, все още усмихнат, той погледна нагоре към Ла Хиралда, към ветропоказателя, от който идваше името на кулата. Испания, Югът, древната история на Средиземноморска Европа, можеше да бъде почувствана само на такива места. В Севиля се смесваха и наслагваха различни култури — зърна от броеница, събрала времето, кръвта и молитвите на различни езици под синьото небе и мъдрото слънце, за което вековете се сливаха в едно."
"Не беше завист, нито тъга. Няма дума, която да опише мрачното настроение, познато на всеки свещеник, който наблюдава близостта на някоя двойка: мъж и жена, които изпълняват древния ритуал на интимността, осветен от закона — милувка по шията към раменете; ръка, проследяваща нежната извивка на бедро; жена, която слага пръстите си върху устните на мъжа."
"Някога някой беше казал, че предателството е просто въпрос на време, а за Перехил времето изтичаше."
"— Жените са много по-сложно устроени. Мъжете са толкова праволинейни в лъжите си, толкова истински в противоречията си… толкова последователни в подлостта си."
"Докато гледаше лицата на хората край себе си, включително Макарена, Кварт си помисли, че няма значение дали има Бог, готов да наказва или възнаграждава, да проклина или да дарява вечен живот. Това, което имаше значение в тишината, изпълнена с дрезгавия глас на отец Феро, бяха хората със сериозни, спокойни лица,. съсредоточени върху ръцете и гласа му, които шепнеха с него, независимо дали разбират или не текста; хората, които получаваха нещо, което можеште да се изрази с една дума — утеха. Това беше прияте��ска ръка в мрака, топлина, която пропъжда студа."
"За свещеника, както във всяка друга област на живота, която изисква вяра в мита, че човек има привилегировано място във вселената, подобна трезвост беше смущаваща и опасна, защото разкриваше незначителността на човешкия живот. Само силата на волята, изразена като самодисциплина, предлагаше на Кварт защита от голата истина, която поражда слабост, апатия или отчаяние."
"— Има неща, места и хора, които оставят отпечатъка си върху теб."
"Кварт си помисли за своя шеф Спада от ИВД. Архиепископът и отец Феро се усмихваха по един и същ начин — като ветерани гладиатори и той се зачуди дали някога ще се усмихва като тях."
"— Когато бях млад — каза той внезапно — изчетох всички антични философи — от Сократ до свети Августин. И ги забравих. Единственото, което ми остана от тях, беше сладко-горчива меланхолия и обезверяване. Сега съм на шестдесет и четири години и единственото, което знам за хората е, че те помнят, боят се и умират."
"— Как да запазим тогава — попита той — мисията на живота в един свят, който носи печата на смъртта? Човек е смъртен; той знае, че ще умре и знае също, че за разлика от кралете, папите и генералите, няма да остави следа. Тогава си казва — трябва да има нещо повече. Иначе Вселената е просто лоша шега, безмислен хаос. Така вярата се превръща в надежда, в утеха. Може би затова дори Светият отец вече не вярва в Бога."
"Не мисли. Остави това на теолозите. Възхищавай се на резбата, на позлатата, на великолепните олтари, на страстните мистерии, които са били обичаен начин за привличане на масите от времето на Аристотел… Бъди заслепен от Божията слава. Твърде многото анализи ограбват надеждите ти. Мисли за нас като за твърда скала, на която ще намериш убежище от бурното течение. Истината те убива преждевременно."
"Голата вяра не може да съществува дълго. Хората имат нужда от символи, в които да се приютят, защото навън е студено."
"— Докато сме обременени от нещастията си, свещеници като мен са необходими… Ние сме старата, кърпена кожа на барабана, чийто глас още слави Бога. И само някой луд може да завижда на нашата тайна. Защото ние познаваме ангела, който държи ключа към ада."
"Защото под определен ъгъл, сред цветовете и светлината, в този град както никъде другаде, ясно се долавяше тихото бръмчене, с което изчезваше времето, или може би самият град."
"Никога не следвай първоначалния си импулс, беше му казал старият Мачука, когато започваше кариерата си. Успой адреналина, направи нещо с ръцете си и освободи ума си. Печели време."
"— Няколко пъти осиротявах — каза тя. — А да си сирак, означава да си роб. Спомените ти дават някаква сигурност, знаеш кой си и къде отиваш, или къде не отиваш. Без тях ти си предоставен на милостта на първия човек, който се появи и те нарече „дете мое“."
"— Макарена — каза тя — защитава своите спомени, няколко сувенира, сандъка на пралеля си и книгите, които е чела като дете и са я белязали дълбоко. Тя се бори с онова, което в ефекти на веселие нарича „ефекта Буденброкови“, усещането за един умиращ свят, изкушението да се наредиш при парвенютата, за да оцелееш. Отчаянието на разума."
"— Не гледайте така, отче. Явно е, че не прекарвате достатъчно време в изповедалнята. Не знаете нищо за жените."
"За всяка жена е трудно осъзнае, че завинаги е изгубила красотата си. — Сега изражението й беше сериозно. — Особено за една монахиня."
"— Посещавал ли сте гробище на монахини, отец Кварт? Редици малки, идентични надгробни камъни. Върху тях са издълбани монашеските им имена, а не онези, с които са кръстени. Те са били членове на орден, нищо друго не се зачита пред Бога. Това са най-тъжните гробища, които някога можеш да видиш. Като военно гробище с хиляди кръстове, надписани „Неизвестен“. Те са непоносимо самотни и сякаш питат „За какво беше всичко?"
"— Какво може да направи една монахиня, когато на четиридесет години осъзнае, че все още си е същото малко момиче, командвано от баща й? — Грис Марсала продължи. — Дете, което от силно желание да не го разочарова, да не извърши грях, се е отдало на още по-големия грях да не живее собсвения си живот. Дали е мъдро или е глупаво и безотговорно на осемнадесет години да се отречеш от светската любов и заедно с нея от доверието, от отдаването, от секса? Какво трябва да направи една жена, когато изпита тези чувства твърде късно?"
"— Някои светове не рухват със земетресение или голяма катастрофа — каза сега старата дама и погледна със съмнение Кварт, като се чудеше дали той я разбира, — а издъхват спокойно, с тиха въздишка."
"За миг той видя как ще изглежда красивата жена до него след тридесет или четиридесет години. Всичко отминава, помисли Кварт. И всичко свършва."
"— Когато наближим границата — продължи Крус Брунер — изпитваме особено, безстрастно любопитство. И нежна толерантност към онези, които ще дойдат тук рано или късно, но все още не го знаят.
— Като дъщеря ви ли? Старата дама се замисли за миг
. — Например — съгласи се тя. После се взря в Кварт, заинтересувана. — Или като вас. Няма винаги да бъдете красив свещеник, който привлича енориашките си. "
"В забравения свят, откъдето идвам, свещеникът означаваше нещо."
"— В този бизнес има много папи. Няма хора с кураж."
"— Какво сме ние? — попита той. — Каква роля играем на тази голяма сцена, която се простира над главите ни? Какво означава нашият нещастен живот и дребните ни желания? Вашият доклад до Рим, църквата, Светият отец, вие и аз, какво значение имат за тези светлини? — Той отново се изсмя дрезгаво. — Свръхнови ще избухват, звезди ще угасват, планети ще се раждат и умират дълго време, след като нас няма да ни има."
"— Мисля, че астрономията не ми харесва — каза той бавно. — Тя граничи с отчаянието. Старецът го погледна изненадан. — Отчаяние? Обратното, отче Кварт, тя носи покой на човека. Защото само сериозните, ценните и значими неща ни причиняват болка, когато ги изгубим. Малко неща имат стойност след осъзнаването, че сме капчици в океана в червения здрач на вселената. — Той млъкна, втренчил поглед в черковната кула, която се виждаше през леко потрепващите пердета. — Може би само предложената приятелска ръка, преди звездите ни да угаснат една по една и да настъпи свиреп студ."
"Някъде нетърпеливо звънна китара, очакваща глас, който да запее с нея. В крайна сметка нищо нямаше чак толкова голямо значение. Някой ден дон Ибраим, Ел Потро, Ла Ниня, испанският крал и римският папа щяха да умрат. Но Севиля щеше да остане, ухаеща както винаги на горчиви портокали и жасмин през пролетта."