Дан Симънс е сред тримата най-умели разказвачи на нашето време. Всеки негов роман е история, която бърка в сърцето, размества аорти и причинява душевен ступор.
Когато прочетох „Хиперион”, казах си, че това е магнум опусът на Симънс и едва ли не съжалих, че съм започнал запознаването си с този дълго пренебрегван от мен писател тъкмо оттук. „Хиперион” е съвършена психологическа научна фантастика, брутално навлизаща в територии табу на теологията и къде ли още не – книга, в която Симънс показва как се спояват класически конструктори, теми и литературни влияния само за да ги взриви посредством прокълнатите да (свръх-)умеят, (свръх-)разбират и (свръх-)чувстват свои герои.
Крехкият, недостижим баланс между душа и съзнание е ярко търсене в текстовете на Симънс. Тема необятна, която авторът виртуозно някак винаги успява да заключи между страниците на (привидно) така различните жанрово ориентирани творби. Необятен е и писмовният дар, с който разполага американският писател. Години след „Хиперион” прочетох „Ужас” и се убедих, че някои творци не се нуждаят от рамките на някакви си магнум опуси. Някои творци създават паралелни вселени с лекотата, с която редови гимназист получава ерекция при вида на навеждаща се за изпуснат тебешир учителка по литература.
„Ужас” е съвършен приключенски роман с метастази в топоси на характерните дълбинни симънсови проникновения. Маскиран като пътешественически разказ за корабокрушенци по пътя към неизследвани морски пътища накрай света, „Ужас” е не по-малко провокация за нереализируемостта на човешките дирения, за плаващите пясъци, в които задължително затъваме, за онова ценно нещо, което сме готови да заменим срещу подарена последна глътка въздух. Сурово-депресивен, нихилистичен и развенчаващ митове от зората на дните, в едва блещуката си сърцевина „Ужас” пулсира с пронизителна любов към човека в отчаян, но премислен, опит да надвика гласовете в главите ни, за да се опитаме да чуем песента отвъд.
И тъкмо когато си мислех, че няма с какво повече да ме изненада, Симънс конфискува две нощи, изпочупи градени с години мои си виждания за литературата и живота, и ми подари внушения от главата на „Кухия човек”. Апокрифно издание на български език от „Галактика” в буреносните, гладни години от средата на последното десетилетие на миналия век, книгата идва с невероятния превод на Юрий Лучев и днес се намира твърде рядко в пропити с мирис на мухъл кашони на антикварни прекупвачи срещу скромните десетина евро. Но нищо са 20 лева за безценна история без аналог в съвременната литература, поне според скромното ми мнение на професионален филолог. Обвеяна в хипнозата на стихове на Т. С. Елиът и „Ад” на Данте, „Кухия човек” е разголената душа на Дан Симънс. Поетична в безкомпромисната си проза, смилаща сюжети до едно съвършено цяло, всичко в този роман подбужда съпричастие. Съпричастие, изискващо цялостна деконструкция на собственото. Емпатия, повеляваща маргинализиране на „аз”-а.
„Кухия човек” свежда четящия до куп разпилени атоми, които Симънс с бързо бръсване на четката си пръсва по епично платно, изобразяващо единствено интимност. Дълбаещо интимността. Превземащо потисканите късове забравено, защото няма друг път към себепознанието.
Какво ли няма тук!
Когато бях много малък, не ходех на училище още, татко ме ядосваше с невъзможни гатанки преди заспиване. Една от тях е познатата на всички ни ограниченост на човешкото съзнание да си представи необятността на безкрайно разширяващата се Вселена.
Очевидно, в случая със Симънс, някои деца имат повече въображение от други. И могат да опишат отговора си години по-късно върху лист.
Да се разкаже „Кухия човек” е като да опишеш вяра. Не го ли съпреживее другият, всяка твоя дума звучи недостойно. А сетне, повярвали заедно, свободни сте да обменяте мисли безсловесно. Тъкмо както правят главните герои в романа – Джереми, брилянтният математик и Гейл, изследователката на душата. Докато не ги разделя смъртта. Грозна и заради безвременното си настъпване, и в контраста на незаинтересувания залез, сменящ нощ, сменящ изгрев, сменящ утро, сменящ съдба, сменяща глас, сменящ писък, и друг, и още смъртта е начало на историята, нейна циклична кулминация, не единствено забрава.
Мъртъв отвътре, Джереми поема спускането си сред жилавите пипала на спиралата на душегубната корозия. Симънс е категоричен. За да познаеш Небесата, трябва да пребродиш дъното на Океана.
Смазваща, неочаквана, интелигентна, математически точна, но пъстро-художествена, провокативна, меланхолична и оптимистична, книгата е безнадежден мехлем за влюбените в литературата, безпътно взрените, страдащите, вярващите, влюбените, за теб.
Някак логично между страниците примлясват дори бръснарските ножчета-зъби на богоравния Шрайк – съществото-повелител на Ужаса, Болката и Смъртта, сравнимо с литературната си тежест и емоционално-смислова натовареност единствено с лъвкрафтовия Ктхулу. Невинен easter-egg, заключаващ теми, внушения и вярвания на Симънс.
Някак логично „Кухия човек” се нарежда сред най-изящните творения на литературата изобщо, преминавайки собствените си граници, докато докосва по рамото вгледания в привидно абстрактната картина непознат, който още търси проявлението ти върху платното.
Частици или вълни…