What do you think?
Rate this book
Баща на мъртвите
„Баща на мъртвите " е една от най-добрите белетристични творби на Балаж Дьоре. Текстът съхранява езиковия пуританизъм и микрореалистичната прецизност на епичната проза, същевременно на езиково равнище, въпреки консерватизма си, привнася обновителни елементи. Дните на траур и реминисценции принуждават разказвача отново и отново да извиква в паметта си личността и житейската история на бащата, придавайки им ново тълкувание; да извърши преоценка на познанията и пластовете от спомени, които от синовна позиция му позволяват да надникне в миналото, и които в светлината на тайните дневници на бащата търпят значителна промяна. Книгата е история на това двойнствено разследване: вътрешните случвания в намерените пост мортем дневници драматично пренаписват спомените на наративния Аз. Интровертната фигура на бащата, противоречивата му личност са изобразени пластично под „ острите прожектори на съчувствието ", давайки свидетелство за една епоха, за която и до днес не знаем достатъчно. Балаж Дьоре вае спомен за бащата с безмилостна прецизност и сдържана елюционалност, без да звучи дидактично или натрапчиво сантиментално. Умеят го само значимите писатели.
176 pages, Paperback
First published January 1, 2003
8 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
January 7, 2018
Напразно у дома имахме две хиляди книги. За да живееш, световната литература не стига.
June 17, 2018
„Красивата троица – хармонията между баща-майка-син – не се реализира.“
Да се „разнищи“ бащата. Има ли право някой да го прави? Със сигурност има потребност от това героят на Балаж Дьоре. Както обикновено се получава, човек по този начин „разнищва“ и себе си. Понякога монотонно, понякога хаотично в книгата. Но не ми беше скучно, най-вече защото поне 50 % е описан и моят баща. Или моето семейство.
„С баща ми не можем да разговаряме.“
„Баща ми слушаше музика, майка ми не. Баща ми четеше, майка ми не.“
„Нейната енергия бих нарекъл физическа, а тази на баща ми – духовна, при все че знае, ни една от тях не съществува сама по себе си, едната без другата не вирее.“
Не може да се каже, че нещо особено се случва в романа на Дьоре. Освен един живот. По-точно три живота, свързани в едно.
„Съществувам благодарение на (зачатъците, остатъците от) енергиите, присадени ми от родителите.“
Авторът пътува с кратки ритмични изречения напред и назад във времето. Сега бащата вече го няма, но остават дневниците му – от миналото, когато е бил по-жив. Изглежда може човек да е и „малко жив“ (поради болести или други причини).
„От дневниците узнахме тайни. Потаен вътрешен живот.“
Отчуждение, обърканост, огорчение, опити за писане – мога да го кажа и за бащата, и за сина. Заради това вече 50-годишният син има много въпроси. На няколко страници поне 1/4 от текста беше въпрос след въпрос. Това беше основното ми неприятно впечатление от книгата. Но не и неразбираемо.
„Дневниците всичко ли променят? […] Трябва ли да спра? Нима прочитът на дневниците промени баща ми в мен и в майка ми? Друг човек ли стана? Друг баща и друг съпруг? Или той промени живота ни? Ние ли станахме други? Друга съпруга и друг син? Какво ще стане с изминалите петдесет години?“ (и т.н.…)
Друга въпросителна редичка.
„Познавах ли го? Разкри ли ми се? Кой е този човек? Какво общо имам аз с него? Защо не изтичах при баща ми онзи път на улицата, когато го видях? Защо не му се зарадвах?“
И на много други страници – още въпроси. Тази монотонна мрачност на моменти ми напомняше на Давид Албахари като атмосфера.
„Нямаше си другар на земята. Беше другоземец, далечен на този свят. Не се числеше сред нас. Остана ни чужд, и ние също останахме чужди н за него, до самия край.“
Общо взето книгата ми хареса като за 3,5 звезди, но толкова удивително силно са ми познати някои неща, че това беше важното за мен.
„Посвещавам на сина си с обича, която зле упражнявах, но изпитвах до сълзи – некат тези объркани редове бъдат свидетелство за пречупването на един човешки ум…“
„Баща и съпруг и дядо, и нито едното от тях.“
Много искаме от близките си. И от живота очакванията са големи. Аз предпочитам вече да не размишлявам толкова като главния герой. И аз съм питала много (наум, също не успях действително). Но ми се иска да опитвам с по-малко суровост към близките и към себе си. „По-споко“, поне извън важните и неспокойни периоди, неизбежни в живота на всеки.
„Баща на мъртвите“ е и книга за книгите. Ту има смисъл да ги четем, ту няма. Ту имаме смелост да пишем, ту не. Но продължаваме.
„Проумях същината на живота и съдбата си от книгите“ – пише баща ми.“
„Напразно у дома имахме две хиляди книги. За да живееш, световната литература не стига.“
Да се „разнищи“ бащата. Има ли право някой да го прави? Със сигурност има потребност от това героят на Балаж Дьоре. Както обикновено се получава, човек по този начин „разнищва“ и себе си. Понякога монотонно, понякога хаотично в книгата. Но не ми беше скучно, най-вече защото поне 50 % е описан и моят баща. Или моето семейство.
„С баща ми не можем да разговаряме.“
„Баща ми слушаше музика, майка ми не. Баща ми четеше, майка ми не.“
„Нейната енергия бих нарекъл физическа, а тази на баща ми – духовна, при все че знае, ни една от тях не съществува сама по себе си, едната без другата не вирее.“
Не може да се каже, че нещо особено се случва в романа на Дьоре. Освен един живот. По-точно три живота, свързани в едно.
„Съществувам благодарение на (зачатъците, остатъците от) енергиите, присадени ми от родителите.“
Авторът пътува с кратки ритмични изречения напред и назад във времето. Сега бащата вече го няма, но остават дневниците му – от миналото, когато е бил по-жив. Изглежда може човек да е и „малко жив“ (поради болести или други причини).
„От дневниците узнахме тайни. Потаен вътрешен живот.“
Отчуждение, обърканост, огорчение, опити за писане – мога да го кажа и за бащата, и за сина. Заради това вече 50-годишният син има много въпроси. На няколко страници поне 1/4 от текста беше въпрос след въпрос. Това беше основното ми неприятно впечатление от книгата. Но не и неразбираемо.
„Дневниците всичко ли променят? […] Трябва ли да спра? Нима прочитът на дневниците промени баща ми в мен и в майка ми? Друг човек ли стана? Друг баща и друг съпруг? Или той промени живота ни? Ние ли станахме други? Друга съпруга и друг син? Какво ще стане с изминалите петдесет години?“ (и т.н.…)
Друга въпросителна редичка.
„Познавах ли го? Разкри ли ми се? Кой е този човек? Какво общо имам аз с него? Защо не изтичах при баща ми онзи път на улицата, когато го видях? Защо не му се зарадвах?“
И на много други страници – още въпроси. Тази монотонна мрачност на моменти ми напомняше на Давид Албахари като атмосфера.
„Нямаше си другар на земята. Беше другоземец, далечен на този свят. Не се числеше сред нас. Остана ни чужд, и ние също останахме чужди н за него, до самия край.“
Общо взето книгата ми хареса като за 3,5 звезди, но толкова удивително силно са ми познати някои неща, че това беше важното за мен.
„Посвещавам на сина си с обича, която зле упражнявах, но изпитвах до сълзи – некат тези объркани редове бъдат свидетелство за пречупването на един човешки ум…“
„Баща и съпруг и дядо, и нито едното от тях.“
Много искаме от близките си. И от живота очакванията са големи. Аз предпочитам вече да не размишлявам толкова като главния герой. И аз съм питала много (наум, също не успях действително). Но ми се иска да опитвам с по-малко суровост към близките и към себе си. „По-споко“, поне извън важните и неспокойни периоди, неизбежни в живота на всеки.
„Баща на мъртвите“ е и книга за книгите. Ту има смисъл да ги четем, ту няма. Ту имаме смелост да пишем, ту не. Но продължаваме.
„Проумях същината на живота и съдбата си от книгите“ – пише баща ми.“
„Напразно у дома имахме две хиляди книги. За да живееш, световната литература не стига.“
September 15, 2019
"Meghallottam az időt."
Most, hogy elolvastam az anya-könyv után (Halálom után eltüzelni!) az apa-könyvet is, azon gondolkodtam, lehet-e ezekről a könyvekről bármilyen véleményt is írni. Úgy értem ezt -és nem kell velem egyetérteni –, hogy itt van egy ember, elmondja, leírja, megvallja, bevallja, vagy akár fel is rója (magának) az emlékeit. Hát milyen nehéz dolog ez? Milyen nehéz bármit is elmondani, leírni magunkról, az életünkről, a velünk történtekről, legyen az jó, vagy rossz dolog, de főleg a rossz dolgokról nehéz beszélni. Kell hozzá valamiféle bizalom, bátorság, őszinteség (magunk felé elsősorban), felelősség (hiszen bármikor újraolvasható, ha már le van írva), olvasója leszek a saját életemnek és másokat is olvasóvá teszek. Hogyan lehet eldönteni, hogy ezt valaki jól írta-e meg vagy sem? Azt értem, hogy a közlés (ha már nyomtatásban megjelent) nem mindegy, hogy milyen. Nem mindegy egy könyv szerkezete, felépítése, szándéka, meg ilyesmik. Szóval, én az ilyennel elfogadó vagyok. Ha szenvedve, ha fájdalmas kétségek közt, ha ironikusan, ha érzéketlenül, vagy érzékenyen, ha keveset mond, vagy túl sokat, ha bárhogyan is, de el akarta mondani. Ha ő így akarta leírni, akkor így írta le. Különbséget azért érzek a két könyv között és ezért is tudom csillagozni. A különbséget pedig abban látom, érzem, amit bennem kiváltottak a sorai. Igen, talán így is lehet olvasni és akkor nincs se neki, se az olvasónak hiábavalósága. De kétségem van, hogy talán nem jól olvasok. Na, nem baj, csak költői kérdések voltak magamnak. Amit ti írtok-írtatok az anya-apa könyveiről, azokban ott vannak-lesznek a válaszok. "Hiába írtam? Hiába szólítottalak, idéztelek? Őr voltam a kapuban, aki megpróbálta gondosan megvizsgálni, mint engedhet át gondolatokból, érzelmekből és naplóidból a nagyobb nyilvánosságnak. Fej és írás voltam. Olvasód voltam."
Most, hogy elolvastam az anya-könyv után (Halálom után eltüzelni!) az apa-könyvet is, azon gondolkodtam, lehet-e ezekről a könyvekről bármilyen véleményt is írni. Úgy értem ezt -és nem kell velem egyetérteni –, hogy itt van egy ember, elmondja, leírja, megvallja, bevallja, vagy akár fel is rója (magának) az emlékeit. Hát milyen nehéz dolog ez? Milyen nehéz bármit is elmondani, leírni magunkról, az életünkről, a velünk történtekről, legyen az jó, vagy rossz dolog, de főleg a rossz dolgokról nehéz beszélni. Kell hozzá valamiféle bizalom, bátorság, őszinteség (magunk felé elsősorban), felelősség (hiszen bármikor újraolvasható, ha már le van írva), olvasója leszek a saját életemnek és másokat is olvasóvá teszek. Hogyan lehet eldönteni, hogy ezt valaki jól írta-e meg vagy sem? Azt értem, hogy a közlés (ha már nyomtatásban megjelent) nem mindegy, hogy milyen. Nem mindegy egy könyv szerkezete, felépítése, szándéka, meg ilyesmik. Szóval, én az ilyennel elfogadó vagyok. Ha szenvedve, ha fájdalmas kétségek közt, ha ironikusan, ha érzéketlenül, vagy érzékenyen, ha keveset mond, vagy túl sokat, ha bárhogyan is, de el akarta mondani. Ha ő így akarta leírni, akkor így írta le. Különbséget azért érzek a két könyv között és ezért is tudom csillagozni. A különbséget pedig abban látom, érzem, amit bennem kiváltottak a sorai. Igen, talán így is lehet olvasni és akkor nincs se neki, se az olvasónak hiábavalósága. De kétségem van, hogy talán nem jól olvasok. Na, nem baj, csak költői kérdések voltak magamnak. Amit ti írtok-írtatok az anya-apa könyveiről, azokban ott vannak-lesznek a válaszok. "Hiába írtam? Hiába szólítottalak, idéztelek? Őr voltam a kapuban, aki megpróbálta gondosan megvizsgálni, mint engedhet át gondolatokból, érzelmekből és naplóidból a nagyobb nyilvánosságnak. Fej és írás voltam. Olvasód voltam."
January 20, 2018
"В проумяването е задачата. Задача е да проумея един човек. Тази работа ми завеща баща ми. Той като че не желаеше да опознае, проумее и обикне най-напред другия човек. Искаше да знае всичко за всички. Изчиташе и изследваше всичко, към което бе любопитен. И понеже искаше да опознае целия свят, не узна нищо. Или много малко. Не опозна никого. Не се озова по-близо до света, до самия себе си, до любовта си и семейството си, нито до господ."
April 14, 2025
Nem talált meg, pedig érdekelt a téma. Sokszor kínlódtam, talán túlságosan énregény.
June 5, 2011
Един много личен текст, по-скоро есе, отколкото роман. Едно опознаване на бащата едва след смъртта му, чрез четене на дневниците, завещани от него, вглеждане в спомени и вещи. Интересно е противопоставянето баща-син, което всъщност довежда до откриване на прилики между двамата.
"Посвещавам на сина си с обич, която зле упражнявах, но изпитвах до сълзи - нека тези объркани редове бъдат свидетелство за пречупването на един човешки ум."
"Посвещавам на сина си с обич, която зле упражнявах, но изпитвах до сълзи - нека тези объркани редове бъдат свидетелство за пречупването на един човешки ум."
Displaying 1 - 6 of 6 reviews