Последните Шишмановци

by Вера Мутафчиева

Genres: Historical Fiction, Bulgarian Literature

245 pages, Hardcover

First published January 1, 1982

About the author

Вера Петрова Мутафчиева е български историк, специалист по османистика и история на България по време на Османската империя, академик на БАН (2004), доктор на историческите науки (1978), ст.н.с. I ст. (1980), с десетки научни публикации в България и чужбина. От 1961 г. публикува художествена проза — романи, повести, есета на историческа и съвременна тематика. Историческите ѝ романи са многократно преиздавани в България, преведени са на над 10 езика и са удостоени с множество български и международни награди. Автор е на сценария на най-гледания български филм „Хан Аспарух“ (1981). Носител e на орден „Стара планина“ — I степен (1999).

Reviews

[Стефан Русинов]

Тръгна мъчно заради усещането, че съм посегнал към исторически роман, а съм попаднал на разширена версия на учебник по история: “България стоеше сама”, “Маджарско бе заето”, “Сърбия си траеше”, “Византия се успокои”. Безлично и обобщено разказване, което плете сюжет с главни герои държави, а не хора, може да е същината на историята, но не виждам място за такова в литературата. (Тя и историята не бива да е съвсем такава по мое мнение, ама това е друг въпрос.) Наративът се движи основно параболично, типично по исторически, отмятащ по няколко години на глава, или пък застива, за да се впусне в пространен анализ на текущата ситуация.

Повествованието се върти около цитати и анализи на български, турски, сръбски и още летописи. Силно оцених и даже завидях за всичкото ровене, което Вера Мутафчиева е извършила. Мисля, че през последните години гледам с най-голямо страхопочитание на хора, които умеят да копаят информация, на тяхната находчивост и дързост да се сетят, да открият и да последват плодотворната нишка. Представям си с възхищение всичките посетени държави, библиотеки, архиви, историци и преводачи, всичките изровени и обработени вторични суровини. Редките съкровища, в които е намирала имената на Иван-Шишмановите синове и които са стояли непотребни в продължение на векове из чужди архиви.

От всичко това е сглобен заникът на рода Шишман (далеч отвъд 1396, където свършваха учебниците ни по история, чак до последната известна стъпка на последния Шишмановец). Работено е с идеята, че истината е въпрос на пространна интерпретация и в крайна сметка — на лично доизграждане. Тази пряма множественост на гледните точки създава приятен метаисторически ефект, който е засилен от интересния, но на места и малко втръсващ, похват в рамките на повествованието авторката да анализира, сравнява, опровергава и дори обвинява историците, на чиито летописи се е опирала — че не са си направили труда да опишат нещо важно, че очевидно са изкривили или украсили историята си, че умишлено премълчават, че отсяват безотговорно…

Целият този труд, заедно с богатия език (скоро четох една статистика за общия брой различни думи в произведенията на българските автори — Вера Мутафчиева беше на второ място след Вазов), са произвели много важен исторически документ с неоспорима стойност. И всичко щеше да е точно и ясно, щях да затворя книгата доволен и обогатен и едва ли щях да посегна пак към Мутафчиева, ако ги нямаше все пак особените романови характеристики.

Фикцията, доизмисленото, това, което няма как да се извлече от летописите, се появяваше рядко под формата на конкретни случки в реално наративно време. Разби ме моментът, когато Александър, първородният син на Иван Шишман, зарекъл се след падането на България да забрави всичко, дето е било дотогава, и да почне наново като османски поданик, попада на група български монаси, които го разпознават и мислят, че е заложник. Един от тях, явно с несломима вяра и в блажено неведение, уж изтървава нещо до краката на Александър и започва скришом да гали ботуша му и да мълви “Царю наш”.

Такива случки, макар и видимо изфабрикувани, ми влизаха адски силно и предизвикваха в мен въпроси и недоволства: щом Вера Мутафчиева се е хванала да играе и фикционалната игра, освен историческата, защо не я е разиграла още по-диво, на нивото, на което играе историческата? Искаше ми се още конкретика, още личен сюжет, още приказка, още екшън и драма.

Другата романова характеристика, която ми направи силно впечатление и която Вера Мутафчиева по мое мнение владее по особен и къртещ начин, е стратегията за задълбочен психологически анализ на персонажите и философско тълкуване на ситуациите. Важно й е било историческите факти да не бъдат просто слепени със сухо лепило, а да заживеят пълноценно в съвремието ни, да бъдат обмислени и осмислени.

“Той познаваше повести за свършека на множество велики царства — повестите преживяваха царствата. Той предвиждаше, че преданието за края на Търново ще има тепърва да значи; ще напомня и крепи, ще възпитава в достойнство и надежди поколения българи. Някои мислят, че безнадеждната борба била и безсмислена — съвсем не е вярно. Изобщо едва ли ще се намери човешка добродетел без делово оправдание, нищо отвлечено няма в добродетелите. Ако една от най-тачените между тях е героизмът, то не е случайно. Това е самосъхранението на всеки народ, и не само в точния смисъл: самосъхранение чрез борба. Героизмът е и най-устойчивият спомен, и най-действеното възпитание, и надеждата, че където е текло, пак ще тече. Като съзнаваше именно тия негови страни, Евтимий воюваше за един легендарен по героизма си край на Търновска България.”

“Когато видиш някого, напълно безстрастен в своя бит, успехи или неуспехи, когато забележиш, че той е сякаш извън отчаянието, недосегаем за разочарования и житейски удари, преди да заключиш, че бил дърво (“пън” дори казват по-раздразнителните), а не човек, спомни си едно: така изглеждат хората, заети с някакъв много голям, много болезнен вътрешен въпрос. Той е за тях основа на съществованието им — той им се чини по-жив от зримата подвижна действителност. Такива хора с право ти се виждат отсъствуващи. Намираш, че се отнасят към враговете си с неочаквано великодушие, към благата и загубите — с неестествено равнодушие, а към децата си — с бездушие. Но всичкото иде от туй, че живеят в друг свят.”

В крайна сметка нямаше достойнствата, които очаквах, но пък ме накара да открия други достойнства и друг вид писане с други ценности и цели. Мисля, че ще посегна пак.