What do you think?
Rate this book
Всеки може да каже "аз"
Тринадесет разказа в първо лице за преживявания и събития, за несбъднати надежди на едно поколение, за което идеите на 1968 г. са най-добрите през всички режими след Втората световна война. Спомени за края на Втората световна война, Кристалната нощ. За края на една гладна зима, или спасението на семейство евреи в клетка на маймуна в зоологическата градина. За деня, когато е убит Джон Кенеди, или онзи, в който във Виена е отвлечен индустриалецът Палмер - от РАФ. За момента, в който Гърция печели европейското първенство по футбол. За падането на Берлинската стена, за терористичния акт на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк... Спомените се превръщат в история. С подкупваща интелигентност, по много убедителен начин Роберт Менасе изследва как тези случайни събития съвпадат с моменти от личната биография, без логично да са в зависимост. Така описанието на историята се слива с личното нещастие и щастие, често само кратък миг.
За подхода си като творец Менасе казва: Във всичко, което пиша, следвам изискването на Балзак: "Пиши за своя живот, по начин, който съвременниците могат да приемат, а следващите поколения - да разберат."
За подхода си като творец Менасе казва: Във всичко, което пиша, следвам изискването на Балзак: "Пиши за своя живот, по начин, който съвременниците могат да приемат, а следващите поколения - да разберат."
- GenresShort Stories
176 pages, Paperback
First published August 17, 2009
2 people are currently reading
49 people want to read
About the author
Robert Menasse
39 books139 followersRobert Menasse is an Austrian writer and essayist. His work has received various awards, including the European Book Prize and the prestigious German Book Prize.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
December 14, 2010
MENASSE, Robert: „Ich kann jeder sagen – Erzählungen vom Ende der Nachkriegsordnung“, Frankfurt 2009
Der Autor schöpft aus dem Vollen. Ein Buch mit Kurzgeschichten ist wie das Skizzenbuch eines Malers. Kleine Dinge gesammelt für etwas Größeres. Kurzgeschichten, deren Inhalt später in einem Roman wieder vorkommen könnte.
Das Vorwort mit dem Titel „Beginnen“ ist schon ein Lesegenuss. Dass man ein Buch so oft beginnen lassen kann ist alleine lesenswert.
Wie schon der Untertitel sagt, erzählen die Geschichten die Zeit nach dem Krieg. Die Zeit, die der Dichter selbst erlebte. Wo er sich selbst (?) beschreibt als feiger und erfolgloser Junge. Wie er dann eine Musterschülerin auf einem Tisch in einer Bar tanzend wieder trifft und mit ihr ins Bett geht, ohne wirklich verliebt zu sein. Er lässt auch seinen Vater erzählen. Geschichten aus dem Krieg, davor und danach. Seine Mutter und wie sie den Vater kennen lernte. Aber auch eigene Liebeserfahrungen.
„Das war nur ein schnelles Auflodern, ein kurzes agressives Knistern in meinem Kopf, als wäre ein Blatt mit diesen Worten ins Feuer gefallen, aufleuchtend und sofort schwarz werdend zerfiel es in nichts.“ (Seite 129)
So wie er mit einem schönen Anfang beginnt endet das Buch mit einem schönen Schluss, den er „Schluss machen“ nennt.
(Buraimi - Dubau - Abu Dabi, 10.12.2010)
Der Autor schöpft aus dem Vollen. Ein Buch mit Kurzgeschichten ist wie das Skizzenbuch eines Malers. Kleine Dinge gesammelt für etwas Größeres. Kurzgeschichten, deren Inhalt später in einem Roman wieder vorkommen könnte.
Das Vorwort mit dem Titel „Beginnen“ ist schon ein Lesegenuss. Dass man ein Buch so oft beginnen lassen kann ist alleine lesenswert.
Wie schon der Untertitel sagt, erzählen die Geschichten die Zeit nach dem Krieg. Die Zeit, die der Dichter selbst erlebte. Wo er sich selbst (?) beschreibt als feiger und erfolgloser Junge. Wie er dann eine Musterschülerin auf einem Tisch in einer Bar tanzend wieder trifft und mit ihr ins Bett geht, ohne wirklich verliebt zu sein. Er lässt auch seinen Vater erzählen. Geschichten aus dem Krieg, davor und danach. Seine Mutter und wie sie den Vater kennen lernte. Aber auch eigene Liebeserfahrungen.
„Das war nur ein schnelles Auflodern, ein kurzes agressives Knistern in meinem Kopf, als wäre ein Blatt mit diesen Worten ins Feuer gefallen, aufleuchtend und sofort schwarz werdend zerfiel es in nichts.“ (Seite 129)
So wie er mit einem schönen Anfang beginnt endet das Buch mit einem schönen Schluss, den er „Schluss machen“ nennt.
(Buraimi - Dubau - Abu Dabi, 10.12.2010)
October 5, 2013
it was either the book itself or the bulgarian translation but i felt like i was being a witness to a conversations in a small group who knew each other for a very long time and communicated with the least words possible. i was completely lost (not in the good way) what is going on in these stories, not sure what the context was. some stories were interesting but others really boring.
May 7, 2020
A pleasure. A sad pleasure.
September 17, 2017
Eine unterhaltsame und gleichzeitig nachdenklich stimmende Sammlung von Geschichten, die sich mehr oder weniger lose um das Thema Wiedervereinigung ranken. Es waren manchmal die Gedanken der verschiedenen, meist Wiener, Ich-Erzähler und manchmal die Geschichten an sich die einen Eindruck hinterließen.
October 2, 2021
Verhalen waarin de biografie van de verteller één en ander deelt met die van Menasse. Uit dat oogpunt wel interessant voor wie zich met Menasse bezighoudt. Vaak lezenswaardig, maar voor mij niet indrukwekkend.
December 29, 2025
„Wien ist eine Stadt der Kulissen. Man kann nicht hinter alle blicken, aber wenn man vor ihnen steht, sagt man sich Hier ist etwas gewesen. Was ist dahinter? Nicht. Vorne ist der Schein ohne Sein, dahinter das Sein ohne Schein“
March 29, 2013
Аз съм новоизлюпен фен на поредицата “Безкрайна проза”. Засега съм прочела почти всички книги на Ерик-Еманюел Шмит, които са издадени на пазара, затова се изкуших да пробвам с някоя друга и си купих тази; че и с автограф. ;)
Доволна съм :) Разказите ми допадат, въпреки че по душа винаги съм била фен на романите. Не е нещо уникално, но става за убиване на времето без да съжалявате.
Цитати:
Аз съм химик. Необходими бяха години, за да разбера, че щастието съществува само като нещо синтетично: като русите коси, когато не си рус. Конкретното, естественото е само обичайната субстанция носител, нищетата, която може да се размени.
Три години след това работих върху нов парфюм, който по принцип не беше нищо друго освен един ремикс на 80 синтетични съставни части на “Шанел №5”. Парфюмът на майка ми. Имаше световен успех. Може да се каже: стана световен шампион. Ароматът на времето. Казва се “Егоист”.
Така както ти или аз се усмихваме, когато искаме с чувство на духовно превъзходство да успокоим агресивния идиот.
Професионалист означавало, че ненавижда това, което трябвало да прави, за да има пари.
Щастливото детство е идеология на привилегированите, които пишат мемоари. Мнозинството обаче се бори за живота си и не го разказва. Или загубва и тогава вече наистина не може да го разказва.
Посещавах лекции. Докато си преглеждах записките, се питах дали аз, докато съм записвал, или професорът, докато е чел лекцията, е превъртял. Написах още два-три доклада, които бяха иситински триумфални оргии за замеряните преди няколко години с домати професори, които сега можеха безнаказано да си отмъщават на студентите от следващото поколение: “Постарали сте се г-н колега, но аз мога да Ви пиша само “задоволителен”, защото: много добър е милият Бог, добър съм аз, а дълго след това нищо не се получава.”
“Библиотеката няма нужда от прозорец. Библиотеката е прозорец.” Хорхе Луис Борхес
„Всичко възможно става действително, всичко действително е достойно да загине.” Хегел
Доволна съм :) Разказите ми допадат, въпреки че по душа винаги съм била фен на романите. Не е нещо уникално, но става за убиване на времето без да съжалявате.
Цитати:
Аз съм химик. Необходими бяха години, за да разбера, че щастието съществува само като нещо синтетично: като русите коси, когато не си рус. Конкретното, естественото е само обичайната субстанция носител, нищетата, която може да се размени.
Три години след това работих върху нов парфюм, който по принцип не беше нищо друго освен един ремикс на 80 синтетични съставни части на “Шанел №5”. Парфюмът на майка ми. Имаше световен успех. Може да се каже: стана световен шампион. Ароматът на времето. Казва се “Егоист”.
Така както ти или аз се усмихваме, когато искаме с чувство на духовно превъзходство да успокоим агресивния идиот.
Професионалист означавало, че ненавижда това, което трябвало да прави, за да има пари.
Щастливото детство е идеология на привилегированите, които пишат мемоари. Мнозинството обаче се бори за живота си и не го разказва. Или загубва и тогава вече наистина не може да го разказва.
Посещавах лекции. Докато си преглеждах записките, се питах дали аз, докато съм записвал, или професорът, докато е чел лекцията, е превъртял. Написах още два-три доклада, които бяха иситински триумфални оргии за замеряните преди няколко години с домати професори, които сега можеха безнаказано да си отмъщават на студентите от следващото поколение: “Постарали сте се г-н колега, но аз мога да Ви пиша само “задоволителен”, защото: много добър е милият Бог, добър съм аз, а дълго след това нищо не се получава.”
“Библиотеката няма нужда от прозорец. Библиотеката е прозорец.” Хорхе Луис Борхес
„Всичко възможно става действително, всичко действително е достойно да загине.” Хегел
October 12, 2010
my favourite part is : die blauen bände :))
Displaying 1 - 9 of 9 reviews