What do you think?
Rate this book
Stick Out Your Tongue
A new collection of short stories, set in Tibet, from one of China’s foremost writers — the author of Red Dust . With its publication in English, readers get a rare glimpse of Tibet through Chinese eyes.
90 pages, Hardcover
First published January 1, 1987
20 people are currently reading
1194 people want to read
About the author
Ma Jian
44 books321 followersMa Jian was born in Qingdao,China on the 18th of August 1953. In 1986, Ma moved to Hong Kong after a clampdown by the Chinese government in which most of his works were banned.
He moved again in 1997 to Germany, but only stayed for two years; moving to England in 1999 where he now lives with his partner and translator Flora Drew.
Ma came to the attention of the English-speaking world with his story collection Stick Out Your Tongue Stories, translated into English in 2006.
His Beijing Coma tells the story of the Tiananmen Square protests of 1989 from the point of view of the fictional Dai Wei, a participant in the events left in a coma by the violent end of the protests. His most recent novel China Dream will be published in the US in May 2019.
He moved again in 1997 to Germany, but only stayed for two years; moving to England in 1999 where he now lives with his partner and translator Flora Drew.
Ma came to the attention of the English-speaking world with his story collection Stick Out Your Tongue Stories, translated into English in 2006.
His Beijing Coma tells the story of the Tiananmen Square protests of 1989 from the point of view of the fictional Dai Wei, a participant in the events left in a coma by the violent end of the protests. His most recent novel China Dream will be published in the US in May 2019.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 180 reviews
July 8, 2024
THE DARK SIDE OF SHANGRI-LA
Cinque storie ambientate in Tibet. Cinque racconti ambientati a cinquemila metri d’altezza.
Ma Jian non va molto d’accordo col governo del paese dove è nato, la Cina.
Nel 1985, dopo tre anni di fuga dalle autorità cinesi, e cito le sue parole, va in Tibet in cerca del posto più isolato e lontano.
Ma da quando la Cina lo ha “liberato”, in Tibet sono morte un milione e duecentomila persone (persecuzione politica, prigione, tortura, fame). E quindi, probabilmente, Ma Jian ha sbagliato meta, difficile che il suo viaggio sia un successo. Infatti, l’idillio con la natura dura poco, i tibetani vedono in lui un nemico, la povertà è disumana, la gente vive di stenti e i danni causati dal dominio cinese lampanti.
Piazza Tienanmen, 4 giugno 1989: il Rivoltoso Sconosciuto, Unknown Rebel o Tank Man.
Quando torna a Pechino scrive questi racconti, escono su una rivista che lui si è appena trasferito a vivere a Hong Kong, all’epoca ancora indipendente. Qui apprende dalla televisione che i suoi racconti sono stati messi all’indice in patria.
Quando Hong Kong ritorna cinese, se ne va in Europa, Germania prima, Inghilterra poi. Ovunque pur di star lontano dalla Cina.
Per riappacificarsi con le sue autorità nel 2008 ha pubblicato un romanzo di seicento pagine su Tiananmen, Pechino è in coma, che già dal titolo le avrà fatte felici. Ma Jian è un irriducibile!
Il Tibet che ci racconta è ben lontano dall’idea romantica e idealizzata che ne abbiamo noi, non è certo il paradiso terrestre che i buddisti occidentali credono, quell’utopia di pace e armonia.
Al contrario, nella descrizione di Ma Jian è povero e violento, una terra ipnotica e selvaggia, isolata e crudele. La sua gente non è gentile e pia come si ritiene, ma può essere brutale e corrotta come chiunque altro.
Corpi, ossa carne sangue, umani e animali, si mescolano, si dissolvono, scarnificati, spolpati. Lo spazio vuoto può ottenebrare, l’aria rarefatta rende difficile distinguere tra realtà e fantasia.
Tra leggenda e indagine, attraverso l’occhio obiettivo fotografico di uno scrittore che racconta in prima persona il suo viaggio in Tibet: il funerale di una ragazza diciassettenne che ha sposato due fratelli e muore di parto, smembrata spolpata dissolta dispersa tra rapaci e terra; case intonacate con lo sterco; nomadi che spariscono nella nebbia e nel nulla degli altopiani; laghi che sono orina della dea; il corpo incartapecorito dell’amante orafo conservato appeso alla parete; un padre la cui figlia è partorita dalla nonna e quando la figlia cresce si unisce anche a lei, poi gira intorno al monastero in cerca di perdono…
Umano non umano, disumano.
Tirare fuori la lingua per diagnosi medica? O per una sfida sberleffo?
Cinque storie ambientate in Tibet. Cinque racconti ambientati a cinquemila metri d’altezza.
Ma Jian non va molto d’accordo col governo del paese dove è nato, la Cina.
Nel 1985, dopo tre anni di fuga dalle autorità cinesi, e cito le sue parole, va in Tibet in cerca del posto più isolato e lontano.
Ma da quando la Cina lo ha “liberato”, in Tibet sono morte un milione e duecentomila persone (persecuzione politica, prigione, tortura, fame). E quindi, probabilmente, Ma Jian ha sbagliato meta, difficile che il suo viaggio sia un successo. Infatti, l’idillio con la natura dura poco, i tibetani vedono in lui un nemico, la povertà è disumana, la gente vive di stenti e i danni causati dal dominio cinese lampanti.
Piazza Tienanmen, 4 giugno 1989: il Rivoltoso Sconosciuto, Unknown Rebel o Tank Man.
Quando torna a Pechino scrive questi racconti, escono su una rivista che lui si è appena trasferito a vivere a Hong Kong, all’epoca ancora indipendente. Qui apprende dalla televisione che i suoi racconti sono stati messi all’indice in patria.
Quando Hong Kong ritorna cinese, se ne va in Europa, Germania prima, Inghilterra poi. Ovunque pur di star lontano dalla Cina.
Per riappacificarsi con le sue autorità nel 2008 ha pubblicato un romanzo di seicento pagine su Tiananmen, Pechino è in coma, che già dal titolo le avrà fatte felici. Ma Jian è un irriducibile!
Il Tibet che ci racconta è ben lontano dall’idea romantica e idealizzata che ne abbiamo noi, non è certo il paradiso terrestre che i buddisti occidentali credono, quell’utopia di pace e armonia.
Al contrario, nella descrizione di Ma Jian è povero e violento, una terra ipnotica e selvaggia, isolata e crudele. La sua gente non è gentile e pia come si ritiene, ma può essere brutale e corrotta come chiunque altro.
Corpi, ossa carne sangue, umani e animali, si mescolano, si dissolvono, scarnificati, spolpati. Lo spazio vuoto può ottenebrare, l’aria rarefatta rende difficile distinguere tra realtà e fantasia.
Tra leggenda e indagine, attraverso l’occhio obiettivo fotografico di uno scrittore che racconta in prima persona il suo viaggio in Tibet: il funerale di una ragazza diciassettenne che ha sposato due fratelli e muore di parto, smembrata spolpata dissolta dispersa tra rapaci e terra; case intonacate con lo sterco; nomadi che spariscono nella nebbia e nel nulla degli altopiani; laghi che sono orina della dea; il corpo incartapecorito dell’amante orafo conservato appeso alla parete; un padre la cui figlia è partorita dalla nonna e quando la figlia cresce si unisce anche a lei, poi gira intorno al monastero in cerca di perdono…
Umano non umano, disumano.
Tirare fuori la lingua per diagnosi medica? O per una sfida sberleffo?
December 6, 2025
Разкази мрачни за Тибет под китайско иго, донесли на автора си още проблеми с комунистите.
Първите два ми харесаха, а в останалите три нещо не можах съвсем да се ориентирам. Не помогнаха и странните рисунки към всеки текст.
"Момичето и синевата" - 4*.
Интересна ми стана концепцията за тибетското небесно погребение.
"Усмивката на езерото Дролмула" - 4*.
"Осмозъб корояд "- 3*
"Златната ступа" - 3*
"Посвещаване" - 2*
Отново отлична работа на Стефан Русинов по превода и при поднасянето на нужните допълнителна информация и пояснения към прочетеното!
Първите два ми харесаха, а в останалите три нещо не можах съвсем да се ориентирам. Не помогнаха и странните рисунки към всеки текст.
"Момичето и синевата" - 4*.
Интересна ми стана концепцията за тибетското небесно погребение.
"Усмивката на езерото Дролмула" - 4*.
"Осмозъб корояд "- 3*
"Златната ступа" - 3*
"Посвещаване" - 2*
Отново отлична работа на Стефан Русинов по превода и при поднасянето на нужните допълнителна информация и пояснения към прочетеното!
September 21, 2014
Не се лъжете по това колко е тъничка тази книжка. Петте разказа в нея са плътни като кубчето съсирена кръв, което се появява в един от тях. Трудно се преглъщат и от тях ти се гади.
Никога преди не съм чела някой, който така поетично и спокойно да говори за смърт, кръв, насилие, мизерия и нищета. Сякаш седнал насред тибетското плато и рисува от натура, с лека състрадателна усмивка на лице - толкова красиво говори за грозното и суровото.
Имам чувството, че главен герой на тези разкази е не друг, а Смъртта. Но не грозната и кокалеста Смърт с косата, а една друга Смърт-избавление, Нирвана и преминаване в друго измерение.
Твърде различна от всичко, четено досега.
Никога преди не съм чела някой, който така поетично и спокойно да говори за смърт, кръв, насилие, мизерия и нищета. Сякаш седнал насред тибетското плато и рисува от натура, с лека състрадателна усмивка на лице - толкова красиво говори за грозното и суровото.
Имам чувството, че главен герой на тези разкази е не друг, а Смъртта. Но не грозната и кокалеста Смърт с косата, а една друга Смърт-избавление, Нирвана и преминаване в друго измерение.
Твърде различна от всичко, четено досега.
June 11, 2017
So, here’s a thing that too many male authors do. They want to describe a woman, and they want to make it clear that she’s a woman. She's a sexual being, you know? She's a woman! All feminine and full of the good stuff, like ovaries and a uterus and other bodily bits that men just don't have. She's a woman. Not a man. Very different things. He's flesh and blood and bone. She's flesh and blood and… breasts. That’s important to remember. Women have breasts. Big breasts are good, because that way you know that they’re a woman. Otherwise, you might not notice the breasts and you might get them confused with men, and that would be bad, because men and women are different. Men don't have breasts, for one thing. That's probably the biggest difference between men and women.
The other difference is that men and women's narratives aren't the same, because men make narratives and women have narratives happen to them. Men's stories are about men doing man things, like going on journeys and meeting people and overcoming personal obstacles at great peril and awe-inspiring triumph, and women's stories are about them doing woman things, like having sex with men against their will and being chopped up and dying and still looking kind of hot when they're dead, because they have breasts. Until their breasts are chopped off, of course.
So, how do you make it clear that your character is a woman? Do you describe her innermost thoughts? No, you can't really do that when the character is just a passing person and the story is told in the third person. Well, do you rely on that pesky little pronoun, 'she'? Maybe. But 'she' is so subtle, isn't it? Where's the fun in 'she'? What if it's still not clear that your character is a woman? What if your reader skips past the 'she' and makes the terrible assumption that your character might be a man? You could always rely on the whole idea that women's stories are different, and describe your character getting chopped up or sold to a man or forced to have sex with her father, but that takes time. It's not immediate. How do you make it instantly clear that this is a woman, not a man? How do you differentiate?
Luckily, male authors the world over have discovered a foolproof way to get past this, and that is by relying on the other important difference between men and women, and making sure that you mention her breasts. Constantly. Every few pages, if necessary. She's walking downstairs? Great! Make sure that you mention how her breasts are jiggling. She's on a bus? Fantastic! Don't forget to describe how her breasts move up and down! She's lying down? Phenomenal! What effect does gravity have on her breasts? Don't neglect to go into detail! She's standing nearby? Awesome! Make certain that we know how big her breasts are, because that says a lot about who she is as a character. As a woman. With breasts.
This book is 81 pages long, discarding the afterword. This book mentions breasts on 12 separate occasions, and there are not 12 female characters in this book. When the narrator is a man, he notices the breasts of the women around him. When the narrator is a female, she thinks about her own breasts. When the narrator is telling a story that someone else has told to him, that person also conveniently notices other women's breasts. Breasts are mentioned once every 6.75 pages in this book. That's a whole lot of tit.
And the thing is, I get that the women in this book have terrible things happen to them. I get it. What I don't get is why the author feels the need to eroticise it. A dead woman is laid out on a rock, and he thinks about her breasts, and compares them to the breasts of a woman he saw on a bus. A woman is raped by her father and we're told that he does it because he can't resist her breasts. A man thinks about his sister, who has grown up since he saw her last, and notices how large her breasts are and how they 'jerk and move'.
This eroticised violence doesn't come across as critical. We're not invited to say 'boy, this is horrible, isn't it? Isn't it terribly sexist that he's about to chop up a woman's dead body and he's distracted by how great her tits are?' Instead, we're invited to look at these woman alongside the narrator. The author places a friendly arm around our shoulders and pulls us in, and tells us it's OK to look. It's OK to turn these women into objects, or into one body part. It's fine, because they're women, and that's how women function in narratives! They're there to be looked at, aren't they? They're there to be sexual. To have things done to them. We might as well join in. They're not real, after all.
Honestly, the women in this book are all like that dead woman in the first story. None of them is alive, or human, or a woman. They're all just mammaries.
The other difference is that men and women's narratives aren't the same, because men make narratives and women have narratives happen to them. Men's stories are about men doing man things, like going on journeys and meeting people and overcoming personal obstacles at great peril and awe-inspiring triumph, and women's stories are about them doing woman things, like having sex with men against their will and being chopped up and dying and still looking kind of hot when they're dead, because they have breasts. Until their breasts are chopped off, of course.
So, how do you make it clear that your character is a woman? Do you describe her innermost thoughts? No, you can't really do that when the character is just a passing person and the story is told in the third person. Well, do you rely on that pesky little pronoun, 'she'? Maybe. But 'she' is so subtle, isn't it? Where's the fun in 'she'? What if it's still not clear that your character is a woman? What if your reader skips past the 'she' and makes the terrible assumption that your character might be a man? You could always rely on the whole idea that women's stories are different, and describe your character getting chopped up or sold to a man or forced to have sex with her father, but that takes time. It's not immediate. How do you make it instantly clear that this is a woman, not a man? How do you differentiate?
Luckily, male authors the world over have discovered a foolproof way to get past this, and that is by relying on the other important difference between men and women, and making sure that you mention her breasts. Constantly. Every few pages, if necessary. She's walking downstairs? Great! Make sure that you mention how her breasts are jiggling. She's on a bus? Fantastic! Don't forget to describe how her breasts move up and down! She's lying down? Phenomenal! What effect does gravity have on her breasts? Don't neglect to go into detail! She's standing nearby? Awesome! Make certain that we know how big her breasts are, because that says a lot about who she is as a character. As a woman. With breasts.
This book is 81 pages long, discarding the afterword. This book mentions breasts on 12 separate occasions, and there are not 12 female characters in this book. When the narrator is a man, he notices the breasts of the women around him. When the narrator is a female, she thinks about her own breasts. When the narrator is telling a story that someone else has told to him, that person also conveniently notices other women's breasts. Breasts are mentioned once every 6.75 pages in this book. That's a whole lot of tit.
And the thing is, I get that the women in this book have terrible things happen to them. I get it. What I don't get is why the author feels the need to eroticise it. A dead woman is laid out on a rock, and he thinks about her breasts, and compares them to the breasts of a woman he saw on a bus. A woman is raped by her father and we're told that he does it because he can't resist her breasts. A man thinks about his sister, who has grown up since he saw her last, and notices how large her breasts are and how they 'jerk and move'.
This eroticised violence doesn't come across as critical. We're not invited to say 'boy, this is horrible, isn't it? Isn't it terribly sexist that he's about to chop up a woman's dead body and he's distracted by how great her tits are?' Instead, we're invited to look at these woman alongside the narrator. The author places a friendly arm around our shoulders and pulls us in, and tells us it's OK to look. It's OK to turn these women into objects, or into one body part. It's fine, because they're women, and that's how women function in narratives! They're there to be looked at, aren't they? They're there to be sexual. To have things done to them. We might as well join in. They're not real, after all.
Honestly, the women in this book are all like that dead woman in the first story. None of them is alive, or human, or a woman. They're all just mammaries.
January 20, 2016
১৯৮৫ সালে চীনা সরকারের রক্তচক্ষু এড়াতে তিব্বতে চলে যান তরুণ লেখক মা জিয়ান। তিব্বত তখনও আনকোড়া, অধরা, তুষারে ঘেরা স্বপ্নের দেশ। সরকারী মদদে চীনা সেটলারদের ঢালাও অভিবাসন ঠিকমত শুরু হয়নি, আজকের মত ট্রেন-প্লেন মারফত দ্রুত যোগাযোগের ব্যবস্থাও ছিল না। লক্কর-ঝক্কর বাসে চেপে দিনের পর দিন জার্নি করলেই কেবল তিব্বতে পৌঁছানো যেতো।
সহস্র বছর ধরে যেই জীবনধারা চলে আসছিল, তিব্বতে গিয়ে তারই শেষ রেশটুকু ধরতে পেরেছিলেন মা জিয়ান। তুলে রেখেছেন এই বইয়ের পাতায়। জগতের অন্যতম শ্রেষ্ঠ নিসর্গের মাঝে দেখেছিলেন নিদারুণ দারিদ্র্য, মুমুর্ষ সংস্কৃতি, চীনের প্রবল চাপে ক্রমশ বদলে যাওয়া তিব্বতী সমাজ ও ঐতিহ্য। বইয়ের শ্রেষ্ঠ গল্পে একত্রিত হয়েছে এই সমস্ত উপাদান।
গরমের ছুটি কাটাতে টাউন থেকে গ্রামে ফিরে এসেছে স্কুলবালক সোনাম। হন্যে হয়ে খুঁজছে ওর পরিবারকে। কিন্তু পরিবারটি যাযাবর, পশুপালক - যেখানে থাকার কথা ছিল সেখানে নেই আর। পাহাড়ে খোঁজে, প্রান্তরে খোঁজে - কিন্তু ওদের দেখা পায় না সোনাম। ঐ দূরে চিকচিক করছে দ্রোলমুলা হ্রদ। নোনাজলের হ্রদ, এর পানি খাওয়া যায় না। চাচার থেকে যে ঘোড়াটি ধার নিয়েছিল একসময় সেটি হারিয়ে যায়। মালভূমির খোলা আকাশের নীচে স্ফটিক-স্বচ্ছ তারার আলোয় রাত কাটায় সোনাম, মশা কামড়ায়। খাবার আর পানি দুটোই ফ��রিয়ে এসেছে, দুইদিন ধরে অভুক্ত। পরিবারকে অতি সত্ত্বর খুঁজে পাওয়া জরুরী। ক্ষুধা-তৃষ্ণায় ক্রমশ দুর্বল বালকের হ্যালুসিনেশন হয় - এই তো চলে এসেছে, পরিবারের তাঁবুতে বসে চা খাচ্ছে, বাসার সবার জন্যে কিনে আনা উপহার ভাগ-বাটোয়ারা করে দিচ্ছে। শহরের নানা গল্পসল্প করছে - ওর স্কুলের দালান কত্ত বড়, শহরে কত্ত রকমের দোকান। কিন্তু সবই মায়া - কেউ নেই আসলে। নির্জন পাথুরে প্রান্তরে মুখ থুবড়ে পরে সোনাম। আর উঠবে না। ঘাসের মাঝে নীরবে গড়িয়ে পড়ে পকেটের বলপয়েন্ট কলম।
*
এমন করে পাঁচটি গল্প সাজিয়েছেন মা জিয়ান। (দুটি গল্প স্রেফ অসাধারন লেগেছে - The Smile of Lake Drolmula, The Eight-Fanged Roach, একটিই তেমন ভাল লাগেনি - The Golden Crown।) বাস্তব অভিজ্ঞতার আলোকে তিব্বতকে ঘিরে যত রকম রোমান্টিক ক্লিশে আছে, সব তাড়িয়ে বিদায় করেছেন লেখক। পরিবর্তে তুলে ধরেছেন তিব্বতী সমাজের দৈন্যদশা, তিব্বতী জীবনধারার ক্ষমাহীন নির্মমতা।
১৯৮৭ সালের ফেব্রুয়ারী মাসে প্রকাশ পাবার সাথে সাথেই অশ্লীলতার অভিযোগে চীনা সরকার এই বইটিকে ব্যান করে দেয়, এবং লেখককে অবাঞ্ছিত ঘোষনা করে। সেই থেকে মা জিয়ান দেশান্তরী - গত ত্রিশ বছর ধরে দেশের বাইরে - এদেশ ওদেশ ঘুরে অবশেষে আশ্রয় নেন লন্ডনে। তার স্ত্রী ফ্লোরা ড্রিউ এই বইয়ের অনুবাদক।
চীনা সরকার কি বলেছিল তাই দিয়ে শেষ করি - "Stick Out Your Tongue" is a vulgar, obscene book that defames the image of our Tibetan compatriots. Ma Jian fails to depict the great strides the Tibetan people have made in building a united, prosperous and civilized Socialist Tibet. The image of Tibet in this filthy and shameful work has nothing to do with reality, but is instead the product of the author's imagination and his obsessive desire for sex and money... No one must be allowed to read this book. All copies must be confiscated and destroyed immediately."
অতীতের তিব্বত আর আধুনিক চীনকে জানার জন্যে একটি অপরিহার্য বই। চট্টগ্রামের পাহাড়ে বাঙালি আর বাংলাদেশী রাষ্ট্র কি করছে, সেটাও নতুন করে আরেকবার ভাবালো।
July 4, 2017
За тези места и нрави вероятно може да се пише само така - сурово и зловещо, до ужас.
Прокрадват се и красиви описания на планини, езера и залези, както и бегли, но достатъчни щрихи на примитивния бит насред пустошта.
Религиозни ритуали и странни взаимоотношения има във всяка от историите, финалите - безпощадни.
Лаконично и накъсано писане, чудесен сбит разказ и прекрасен превод на Стефан Русинов, направен така, че да ни улесни в разбирането на този свят извън света ...
Като за книга с такъв произход и тематика - бележките и речника в края на книгата са умерени като количество, умело съчетани и добре обмислени, така че важните неща да бъдат пояснени, без да бъдем затрупани със затрудняваща четенето информация.
Корицата ни - най-хубавата! Поздравления за Люба Халева и за Нева, че се осмели да ни хвърли в дълбокото посред лято!
Прокрадват се и красиви описания на планини, езера и залези, както и бегли, но достатъчни щрихи на примитивния бит насред пустошта.
Религиозни ритуали и странни взаимоотношения има във всяка от историите, финалите - безпощадни.
Лаконично и накъсано писане, чудесен сбит разказ и прекрасен превод на Стефан Русинов, направен така, че да ни улесни в разбирането на този свят извън света ...
Като за книга с такъв произход и тематика - бележките и речника в края на книгата са умерени като количество, умело съчетани и добре обмислени, така че важните неща да бъдат пояснени, без да бъдем затрупани със затрудняваща четенето информация.
Корицата ни - най-хубавата! Поздравления за Люба Халева и за Нева, че се осмели да ни хвърли в дълбокото посред лято!
August 9, 2016
Покъртителен сборник, добре написан и внимателно преведен. Тези 5 разказа за живота в Тибет са като отрезвителен шамар срещу невежеството на Западния човек и идиотското му прехласване по свещените земи на будизма. Ма Дзиен направо хвърля бомба и взривява всички наивни представи за доминиращата духовност на тибетския регион и вместо това разкрива дивашката и примитивна природа на клетниците по тези земи, безкомпросни и сурови житейски пейзажи.
January 23, 2025
„Изплези си езика“ от Ма Дзиен, изд. Жанет-45, превод Стефан Русинов
След усърдно търсене, най- сетне намерих книгата налична в библиотеката, това е кратък, но провокативен сборник с разкази, които разкриват суровата реалност на живота в Тибет. В началото има интересен предговор от автора кйм българския читател, който дава контекст на творбата. Книгата, публикувана за първи път през 1987 г., се счита за противоречива заради безкомпромисното си описание на тибетското общество, духовност и страдание. Нейните ярки и противоречи описания, разбиват на пух и прах идеализирания от Западния свят живот във високата планина и водят до забраната ѝ в Китай.
Разказите в сборника изследват пресечната точка между тибетската култура, религия и човешкото отчаяние. Ма Дзиен не се свени да сблъска челно мрачната реалност на бедността, която обаче ние често я обличаме в дрехите на мистицизъм и екзотика. Историите често съдържат ярки описания на тибетските пейзажи на чийто фон заемат място обезпокоителни ритуали, това създава една специфична на източната литература атмосфера, едновременно е красива и потискаща.
Разказите са представени през погледа на външен наблюдател – разказвач, който пътува из Тибет, наблюдавайки традициите и борбите на местните хора. По този начин ние читателите лесно можим да се потлставим в ролята на объркан турист, а същевременно отделните истории подчертават общественото напрежението между духовния идеализъм, често свързван с Тибет, и суровата реалност на живота на неговия народ. Темите за смъртта, сексуалното насилие и експлоатацията са повтарящи се, което не е изненада при такива млаки племенни общности, но най- ценното за мен е, че Ма Дзиен не се свени да покаже тъмната страна Тибет, такава каквато модерните "духовни учители" се опитват да ни внушат..
Прозата на Ма Дзиен е сурова, сякаш повече документална, отколкото художествена. Описанията му на тибетското плато са кратки, но ярки и всеки любител на планината ще се потопи в гледката на заобиколящи многохилядници. В същото време разказите му са безкомпромисни и лишени от сантименталност, представяйки откровено живота на героите. Контрастът между поетичните описания и бруталната реалност, изобразена в разказите, оставя трайно впечатление у читателя.
Напълно разбирам критиката към Ма Дзиен заради суровото изобразяване на култура, която често се романтизира в популярната представа. Китайското правителство забранява книгата, определяйки я като политически чувствителна и обидна за образа на Тибет. За мен обаче книгата за първи път ме накара да поставя под въпрос представи за Тибет и да осъзная, че всъщност това е едно доста изолирано социално и политическо общество, което за добро или лошо, вероятно все още поддържа порядки, които вече са толкова назад в историята на западния свят, че моментално слагаме етикет "варварски".
След усърдно търсене, най- сетне намерих книгата налична в библиотеката, това е кратък, но провокативен сборник с разкази, които разкриват суровата реалност на живота в Тибет. В началото има интересен предговор от автора кйм българския читател, който дава контекст на творбата. Книгата, публикувана за първи път през 1987 г., се счита за противоречива заради безкомпромисното си описание на тибетското общество, духовност и страдание. Нейните ярки и противоречи описания, разбиват на пух и прах идеализирания от Западния свят живот във високата планина и водят до забраната ѝ в Китай.
Разказите в сборника изследват пресечната точка между тибетската култура, религия и човешкото отчаяние. Ма Дзиен не се свени да сблъска челно мрачната реалност на бедността, която обаче ние често я обличаме в дрехите на мистицизъм и екзотика. Историите често съдържат ярки описания на тибетските пейзажи на чийто фон заемат място обезпокоителни ритуали, това създава една специфична на източната литература атмосфера, едновременно е красива и потискаща.
Разказите са представени през погледа на външен наблюдател – разказвач, който пътува из Тибет, наблюдавайки традициите и борбите на местните хора. По този начин ние читателите лесно можим да се потлставим в ролята на объркан турист, а същевременно отделните истории подчертават общественото напрежението между духовния идеализъм, често свързван с Тибет, и суровата реалност на живота на неговия народ. Темите за смъртта, сексуалното насилие и експлоатацията са повтарящи се, което не е изненада при такива млаки племенни общности, но най- ценното за мен е, че Ма Дзиен не се свени да покаже тъмната страна Тибет, такава каквато модерните "духовни учители" се опитват да ни внушат..
Прозата на Ма Дзиен е сурова, сякаш повече документална, отколкото художествена. Описанията му на тибетското плато са кратки, но ярки и всеки любител на планината ще се потопи в гледката на заобиколящи многохилядници. В същото време разказите му са безкомпромисни и лишени от сантименталност, представяйки откровено живота на героите. Контрастът между поетичните описания и бруталната реалност, изобразена в разказите, оставя трайно впечатление у читателя.
Напълно разбирам критиката към Ма Дзиен заради суровото изобразяване на култура, която често се романтизира в популярната представа. Китайското правителство забранява книгата, определяйки я като политически чувствителна и обидна за образа на Тибет. За мен обаче книгата за първи път ме накара да поставя под въпрос представи за Тибет и да осъзная, че всъщност това е едно доста изолирано социално и политическо общество, което за добро или лошо, вероятно все още поддържа порядки, които вече са толкова назад в историята на западния свят, че моментално слагаме етикет "варварски".
July 24, 2014
Книга, която създава дълбоко безпокойство в читателя. Това е една от най-смущаващите книги, които съм чела. И все пак, ако и първият ти порив при сблъсъка с Ма Дзиен и неговите странствания из Тибет е да захвърлиш книгата, колкото се може по-далеч, в нея има нещо пристрастяващо. Не можеш да спреш, докато не затвориш и последната страница. И после още дълго не можеш да се опомниш.
April 9, 2021
Un libro asqueroso y GRAN decepción. Huácala huácala. Pensé que iba a hablar de las remotidades del Tibet y de sus paisajes y de su gente, pero aunque sí pasa por sus montañas, al final es un festival grotesco de incesto, violaciones y hasta necrofilia, con un número impresionante de descripciones de pechugas, casi como si el autor fuera un preadolescente y no hubiera visto ninguna en su vida. Y la gente... puras caricaturas. Todo súper, ya lo dije, grotesco, y además de una forma súper casual. Si quería hacerle publicidad a la "pura y santa vida del Tibet", al final logró justo lo contrario.
Es tan así que bannearon este libro en China, y la verdad es que yo lo entiendo. El autor es chino, pero también parte del Tibet (supuestamente) y deja a los habitantes de la zona como unos seres de lo menos evolucionados, algo pésimo para el sentimiento de unión general. Ni siquiera sería tan grave en teoría que fueran incestuosos, por ejemplo, si fuera realmente parte de su cultura o de su idiosincracia (hay tribus antiguas que todavía viven esas prácticas), pero la forma en que pasan las cosas muestran que claramente en el Tíbet NO es así, y aún así el autor se pasa todo el libro hablando de eso y de otros incidentes de lo más ew. Para mí que el pervert es él, que ve lo que quiere ver y elige para su selección las historias más terribles. La manera en que cuenta "lo que ve" es todavía peor que las cosas que cuenta. Si hasta se da espacio para babosear sobre las partes íntimas de las mujeres CUANDO YA ESTÁN MUERTAS.
Hay mucho que criticar, la verdad, pero creo que lo peor es la destrucción moral de absolutamente todos los personajes, excepto el del autor, el santo peregrino ofreciendo su oreja *vomita. Y esto sucede de una manera tan liviana y cruel que es como ver a un niño asesinando a sus Sims. Nunca quiso dotarlos de valor y espíritu, sino solo de patetismo y destrucción, y eso que oportunidades para redimirse no le faltaron. Podría haber escrito mil, millones de historias mejores y más benevolentes. O al menos incluir UNA que no fuera un festival de la desgracia.
Dos estrellas y no una porque el primer cuento, antes de darme cuenta para dónde iba la cosa, me gustó. El ritual donde se deshacen de los restos de los muertos mediante las aves de carroña siempre me ha parecido bastante lindo, pese a que es súper fuerte, y yo al principio pensé que el autor compartía mi sentimiento de unión con el universo, pero ahora creo que en realidad le gustó el tema porque es su estilo: el horror y la sangre y las cáscaras vacías de nuestra existencia.
También me gustó que los paisajes están bien descritos, tanto que casi sentí que estaba ahí de nuevo (tuve la suerte de ir una vez por esa preciosidad), pero igual NO a este libro, lo recomiendo cero, no caer en la trampa de pensar que es "sabroso y distinto" porque fue prohibido. Es una asquerosidad, y no me refiero solo a las cosas que cuenta, sino que también al enfoque que dio. Peor publicidad ever, porque más encima se supone que en parte son sus memorias, no solo historias inventadas al azar.
No tengo citas destacadas (a Dios gracias) porque lo leí en copia física. Lo saqué del punto de intercambio vecinal. Voy a presentar una queja formal a los que eligen los libros, jajaja (bromita).
Es tan así que bannearon este libro en China, y la verdad es que yo lo entiendo. El autor es chino, pero también parte del Tibet (supuestamente) y deja a los habitantes de la zona como unos seres de lo menos evolucionados, algo pésimo para el sentimiento de unión general. Ni siquiera sería tan grave en teoría que fueran incestuosos, por ejemplo, si fuera realmente parte de su cultura o de su idiosincracia (hay tribus antiguas que todavía viven esas prácticas), pero la forma en que pasan las cosas muestran que claramente en el Tíbet NO es así, y aún así el autor se pasa todo el libro hablando de eso y de otros incidentes de lo más ew. Para mí que el pervert es él, que ve lo que quiere ver y elige para su selección las historias más terribles. La manera en que cuenta "lo que ve" es todavía peor que las cosas que cuenta. Si hasta se da espacio para babosear sobre las partes íntimas de las mujeres CUANDO YA ESTÁN MUERTAS.
Hay mucho que criticar, la verdad, pero creo que lo peor es la destrucción moral de absolutamente todos los personajes, excepto el del autor, el santo peregrino ofreciendo su oreja *vomita. Y esto sucede de una manera tan liviana y cruel que es como ver a un niño asesinando a sus Sims. Nunca quiso dotarlos de valor y espíritu, sino solo de patetismo y destrucción, y eso que oportunidades para redimirse no le faltaron. Podría haber escrito mil, millones de historias mejores y más benevolentes. O al menos incluir UNA que no fuera un festival de la desgracia.
Dos estrellas y no una porque el primer cuento, antes de darme cuenta para dónde iba la cosa, me gustó. El ritual donde se deshacen de los restos de los muertos mediante las aves de carroña siempre me ha parecido bastante lindo, pese a que es súper fuerte, y yo al principio pensé que el autor compartía mi sentimiento de unión con el universo, pero ahora creo que en realidad le gustó el tema porque es su estilo: el horror y la sangre y las cáscaras vacías de nuestra existencia.
También me gustó que los paisajes están bien descritos, tanto que casi sentí que estaba ahí de nuevo (tuve la suerte de ir una vez por esa preciosidad), pero igual NO a este libro, lo recomiendo cero, no caer en la trampa de pensar que es "sabroso y distinto" porque fue prohibido. Es una asquerosidad, y no me refiero solo a las cosas que cuenta, sino que también al enfoque que dio. Peor publicidad ever, porque más encima se supone que en parte son sus memorias, no solo historias inventadas al azar.
No tengo citas destacadas (a Dios gracias) porque lo leí en copia física. Lo saqué del punto de intercambio vecinal. Voy a presentar una queja formal a los que eligen los libros, jajaja (bromita).
March 10, 2013
"Stick Out Your Tongue" by Ma Jian is a slim volume of five spare stories about Tibet. Originally published in Chinese in 1987, state censors denounced the collection as “a vulgar, obscene book that defames the image of our Tibetan compatriots.” They accused Ma Jian of being sex obsessed and greedy for money. “No one must be allowed to read this book. All copies…must be confiscated and destroyed immediately.” That demand only increased the book’s popularity on the black market, but it finished Ma Jian’s career as a writer in China.
As he explains in the afterward, he went into self-imposed exile. First in Hong Kong, then Germany, and finally the United Kingdom. What was the point of remaining in China if he could never again publish what he wrote?
Ma Jian traveled throughout Tibet in 1985, and these stories come from that experience. Already Tibet was changing under China’s control, but these stories describe a dirt poor society of nomadic shepherds, villagers, tribesmen and monks in the high mountain plateaus and grasslands far beyond Lhasa. The people preserve a deep reverence for traditions and a Buddhist sense of fate. There is a mystical, magical and often superstitious side to their logic and actions, but what emerges in every story is the brutality of life there and resignation toward death. Perhaps this is why the censors were troubled.
The first story in the volume is representative. “The Woman and the Blue Sky” is a haunting story told in the first person. In a high mountain pass, a traveler stays the night with a Chinese soldier who lives alone guarding the military telephone line. The guard tells of his love for a Tibetan woman who has just died with her unborn child still inside her. The traveler gets to observe the sacred funeral rite for the young woman. With the calm detachment of a photographer, he describes how her two husbands, who are brothers, cut up the body to feed the scavenging birds until there is nothing left.
The powerful stories of "Stick Out Your Tongue" remind me of the best of Anton Chekhov and Juan Rulfo, who captured the harsh realities of Russian and Mexican peasants in historic moments of great societal change. Deceptively spare in style, these stories are complex and deeply moving. The translator, Flora Drew, has done an astounding job rendering them into beautiful English prose.
As he explains in the afterward, he went into self-imposed exile. First in Hong Kong, then Germany, and finally the United Kingdom. What was the point of remaining in China if he could never again publish what he wrote?
Ma Jian traveled throughout Tibet in 1985, and these stories come from that experience. Already Tibet was changing under China’s control, but these stories describe a dirt poor society of nomadic shepherds, villagers, tribesmen and monks in the high mountain plateaus and grasslands far beyond Lhasa. The people preserve a deep reverence for traditions and a Buddhist sense of fate. There is a mystical, magical and often superstitious side to their logic and actions, but what emerges in every story is the brutality of life there and resignation toward death. Perhaps this is why the censors were troubled.
The first story in the volume is representative. “The Woman and the Blue Sky” is a haunting story told in the first person. In a high mountain pass, a traveler stays the night with a Chinese soldier who lives alone guarding the military telephone line. The guard tells of his love for a Tibetan woman who has just died with her unborn child still inside her. The traveler gets to observe the sacred funeral rite for the young woman. With the calm detachment of a photographer, he describes how her two husbands, who are brothers, cut up the body to feed the scavenging birds until there is nothing left.
The powerful stories of "Stick Out Your Tongue" remind me of the best of Anton Chekhov and Juan Rulfo, who captured the harsh realities of Russian and Mexican peasants in historic moments of great societal change. Deceptively spare in style, these stories are complex and deeply moving. The translator, Flora Drew, has done an astounding job rendering them into beautiful English prose.
September 22, 2014
Една „милостива като ливадите усмивка“ прегръща тази страна, изгубена и намерена, странстваща и (не)спяща, жестока и обичаща. Това е едно пространство, в което нашите закони не властват, секундите не текат в нашата последователност, в която епохите и годините лесно се смесват, истории от преди четиристотин години се разказват в първо лице от живи старци, а приказни изречения като „Един ден хвръкна като хартиена от върха на ступата, сгънах я и слязох от планината“ са възможни. Лабиринтите на Ма Дзиен, макар и побрани в осемдесет странички, са тежки за изброждане. Миниатюрите му от думи, допълнени от чудните илюстрации на Люба Халева, правят книгата ценност, бижу. Много жестоко, остро бижу, което ранява, но и което приземява, смирява.
Разгърнете Тибет. Изгубете се в планините, във върховете-богини, в съдбите на девойките, които в един и същи ден се превръщат в жени и женствеността им бива разкъсана на парчета. Стреснете се. Намерете центъра на болката вътре в гърдите си.
Изплезете език.
(цялото ревю: http://our-walls-and-bridges.blogspot... )
Разгърнете Тибет. Изгубете се в планините, във върховете-богини, в съдбите на девойките, които в един и същи ден се превръщат в жени и женствеността им бива разкъсана на парчета. Стреснете се. Намерете центъра на болката вътре в гърдите си.
Изплезете език.
(цялото ревю: http://our-walls-and-bridges.blogspot... )
July 25, 2014
Животът на хората, които не познаваш често ти се струва абсурден, а тези истории ще те залеят с цялата бруталност на човешкото съществуване. Настройката на автора е уникална - непретенциозен и много човешки изказ, в съпричастност с персонажите, но и с твърда позиция на социален наблюдател. Книга, която няма да докосне, а по-скоро ще те разхвърли на парчета.
Изключителен превод (Стефан Русинов) и прекрасна корица (Люба Халева).
Изключителен превод (Стефан Русинов) и прекрасна корица (Люба Халева).
August 27, 2021
con gli autori cinesi sono vittima della sindrome di stoccolma: so che mi riempiranno di pugni allo stomaco, ma non posso fare a meno di leggerli.
January 18, 2022
è un doveroso mea culpa (abbondantemente pagato con l'ostracismo, l'esilio, la censura) del cinese han nei confronti del Tibet: portare la "civiltà" a chi non la vuole causa solo disastri, culturali e economici.
5 racconti, al limite dell'horror, non facilissimi da digerire.
Interessante la postfazione dell'autore della quale riporto la fine:
Anche il Tibet in apparenza è molto cambiato, o per lo meno sono cambiate le città. Lhasa è diventata una metropoli sporca e inquinata come tante città cinesi, con locali di karaoke, saloni di massaggi e violente insegne al neon. Il governo cinese ha scoperto che la prosperità economica soffoca più efficacemente delle mitragliatrici e dei carri amati qualsiasi pretesa di democrazia o autonomia regionale. Ma i tibetani che osano mettere in discussione l’occupazione vengono trattati ancora con la stessa brutalità. Oggi nelle prigioni cinesi soffrono più di centomila tibetani, colpevoli di avere opinioni politiche.
In Occidente ho incontrato molte persone che condividono la stessa idea romantica del Tibet che avevo io prima di visitarlo. Il bisogno di credere all’esistenza di un paradiso terrestre, un’utopia dove uomini e donne vivono in pace e armonia, sembra annidarsi profondamente in tutti quelli che sono insoddisfatti del mondo moderno. Gli occidentali idealizzano i tibetani credendoli un popolo gentile e pio, non sfiorato da bassi desideri e avidità. Nella mia esperienza invece possono essere brutali e corrotti quanto chiunque di noi. Idealizzarli equivale a negare la loro umanità.
I cinesi hanno sempre avuto un’idea molto diversa. Per loro più che Shangri-La il Tibet è un desolato avamposto della nazione popolato da una razza che considerano inferiore. Hanno assimilato la propaganda nazionalista del Partito comunista sulla “liberazione” del paese e si opporrebbero con vigore a qualsiasi tentativo di minacciare “l’integrità della Madrepatria”. Non sono al corrente delle distruzioni perpetrate dalla Cina, né del fatto che dal 1949 a oggi si calcola che un milione e duecentomila tibetani siano morti per cause come la persecuzione politica, la prigione, la tortura e la fame.
Tuttavia in Cina si dice che “ciò che è unito alla fine si separa, e ciò che è separato alla fine si riunisce”. Se ciò è vero, la separazione del Tibet dalla Cina prima o poi inevitabilmente avverrà. Quando e in che modo? La mia speranza è che sia un processo pacifico e che avvenga presto, prima che quanto rimane della lingua, della cultura e dello stile di vita tibetani vada perduto per sempre. I tibetani, come i cinesi, non sono padroni del proprio destino, e in più soffrono la pena d’essere stranieri in casa propria.
Ma Jian,
5 racconti, al limite dell'horror, non facilissimi da digerire.
Interessante la postfazione dell'autore della quale riporto la fine:
Anche il Tibet in apparenza è molto cambiato, o per lo meno sono cambiate le città. Lhasa è diventata una metropoli sporca e inquinata come tante città cinesi, con locali di karaoke, saloni di massaggi e violente insegne al neon. Il governo cinese ha scoperto che la prosperità economica soffoca più efficacemente delle mitragliatrici e dei carri amati qualsiasi pretesa di democrazia o autonomia regionale. Ma i tibetani che osano mettere in discussione l’occupazione vengono trattati ancora con la stessa brutalità. Oggi nelle prigioni cinesi soffrono più di centomila tibetani, colpevoli di avere opinioni politiche.
In Occidente ho incontrato molte persone che condividono la stessa idea romantica del Tibet che avevo io prima di visitarlo. Il bisogno di credere all’esistenza di un paradiso terrestre, un’utopia dove uomini e donne vivono in pace e armonia, sembra annidarsi profondamente in tutti quelli che sono insoddisfatti del mondo moderno. Gli occidentali idealizzano i tibetani credendoli un popolo gentile e pio, non sfiorato da bassi desideri e avidità. Nella mia esperienza invece possono essere brutali e corrotti quanto chiunque di noi. Idealizzarli equivale a negare la loro umanità.
I cinesi hanno sempre avuto un’idea molto diversa. Per loro più che Shangri-La il Tibet è un desolato avamposto della nazione popolato da una razza che considerano inferiore. Hanno assimilato la propaganda nazionalista del Partito comunista sulla “liberazione” del paese e si opporrebbero con vigore a qualsiasi tentativo di minacciare “l’integrità della Madrepatria”. Non sono al corrente delle distruzioni perpetrate dalla Cina, né del fatto che dal 1949 a oggi si calcola che un milione e duecentomila tibetani siano morti per cause come la persecuzione politica, la prigione, la tortura e la fame.
Tuttavia in Cina si dice che “ciò che è unito alla fine si separa, e ciò che è separato alla fine si riunisce”. Se ciò è vero, la separazione del Tibet dalla Cina prima o poi inevitabilmente avverrà. Quando e in che modo? La mia speranza è che sia un processo pacifico e che avvenga presto, prima che quanto rimane della lingua, della cultura e dello stile di vita tibetani vada perduto per sempre. I tibetani, come i cinesi, non sono padroni del proprio destino, e in più soffrono la pena d’essere stranieri in casa propria.
Ma Jian,
August 14, 2014
Постоянно търся отговори за приемливата граница между изостаналостта и запазването на автентичността в подобни райони. Включително в обикновени наши села. Много е хубаво хората да остават в селата, по планините… Но може ли да се отрече ограничеността в най-отрицателните ѝ проявления. И докато в нашите села най-досадното може да бъдат например бабичките-съседки, които си врат носа навсякъде, в тези многохилядни висини историите звучат като невероятни легенди…
Странно как за „Изплези си езика“ мога да кажа точно думите, използвани в друга книга, която четох неотдавна (за друг край на света – „Пир в бърлогата“) – „мерзък“, „покъртителен“. Всичко това основано на традициите, бита, религията…
Мога да кажа, че ако изобщо се интересувам от религии, те са някои източни. Но ме привличат аспектите, в които виждам простота. Тази „сложност“ на будизма ми е непонятна (в случая явно специфично тибетския). Аз едно „бодхисатва“ не мога да запомня как се произнася още от Селинджър, а камо ли "процедурите" от стр. 68 например (Посвещаване). Всичко това предполагам е половината от реалността в Тибет; светлите страни сигурно съществуват, но са достатъчно популярни. Ма Дзиен търси, вижда и разкрива друго… Явно съм се заблуждавала за съвременните хора от Изтока, че не е обичайно да захвърлят всичко и да тръгнат по свещени места и пущинаци, както правят изпушилите западняци.
„Най-непоносимо бе главоболието: усещаш как от слепоочията ти надолу зейва процеп и непрекъснато те подсеща, че на раменете си имаш глава, която всеки момент може да се разтвори като покрива на обсерватория. Половината ти спомени се изпаряват. Там забравих как изглежда бившата ми съпруга, въпреки че точно тя беше причината за моето злополучно скитосване. Забравих също всички световни философи и писатели.“
Книгата беше доста драстична за мен, но голям плюс са илюстрациите. Как съм забравила какво е това книга с илюстрации. А колко е хубаво и допълващо! Винаги съм харесвала съчетаването на две (три) изкуства. Освен това се чудех – „Как се превежда от китайски?“ Но тази нощ си помислих как започваме да се доближаваме до Далечния Изток, когато болното ми дете бълнуваше на японски. „Високият“ Изток обаче остава далече все още. Защитниците на всичко извисено горе само да си представят да си жена там - обект на „свещения“ нагон...
Странно как за „Изплези си езика“ мога да кажа точно думите, използвани в друга книга, която четох неотдавна (за друг край на света – „Пир в бърлогата“) – „мерзък“, „покъртителен“. Всичко това основано на традициите, бита, религията…
Мога да кажа, че ако изобщо се интересувам от религии, те са някои източни. Но ме привличат аспектите, в които виждам простота. Тази „сложност“ на будизма ми е непонятна (в случая явно специфично тибетския). Аз едно „бодхисатва“ не мога да запомня как се произнася още от Селинджър, а камо ли "процедурите" от стр. 68 например (Посвещаване). Всичко това предполагам е половината от реалността в Тибет; светлите страни сигурно съществуват, но са достатъчно популярни. Ма Дзиен търси, вижда и разкрива друго… Явно съм се заблуждавала за съвременните хора от Изтока, че не е обичайно да захвърлят всичко и да тръгнат по свещени места и пущинаци, както правят изпушилите западняци.
„Най-непоносимо бе главоболието: усещаш как от слепоочията ти надолу зейва процеп и непрекъснато те подсеща, че на раменете си имаш глава, която всеки момент може да се разтвори като покрива на обсерватория. Половината ти спомени се изпаряват. Там забравих как изглежда бившата ми съпруга, въпреки че точно тя беше причината за моето злополучно скитосване. Забравих също всички световни философи и писатели.“
Книгата беше доста драстична за мен, но голям плюс са илюстрациите. Как съм забравила какво е това книга с илюстрации. А колко е хубаво и допълващо! Винаги съм харесвала съчетаването на две (три) изкуства. Освен това се чудех – „Как се превежда от китайски?“ Но тази нощ си помислих как започваме да се доближаваме до Далечния Изток, когато болното ми дете бълнуваше на японски. „Високият“ Изток обаче остава далече все още. Защитниците на всичко извисено горе само да си представят да си жена там - обект на „свещения“ нагон...
September 13, 2016
Ma Jian's stories in this book are some of my favourite short stories. I discovered Ma Jian after I had begun my own writings, by the recommendation of a friend who told me I would find them inspiring.
Indeed, I did.
I love short stories and I think Ma Jian's stories in this book are so compellingly true that although it's fiction, it carries that unmistakeable element of truth, being written in the first person. Ma Jian does it with simple words, no fancy packaging, no smart sentences.. Just simplicity.
I am not going to write a spoiler, no way.
This is a kind of book you will either love or resent. In either case, it will make you think and I love books that make me think. The beauty of life lies, to me, in all it's mystery, both human and non human, however our human ways have to be considered as unique and often questionable in the realm of life and there are no answers but nonetheless we have the power to observe them and to judge them for better or for worse.
Indeed, I did.
I love short stories and I think Ma Jian's stories in this book are so compellingly true that although it's fiction, it carries that unmistakeable element of truth, being written in the first person. Ma Jian does it with simple words, no fancy packaging, no smart sentences.. Just simplicity.
I am not going to write a spoiler, no way.
This is a kind of book you will either love or resent. In either case, it will make you think and I love books that make me think. The beauty of life lies, to me, in all it's mystery, both human and non human, however our human ways have to be considered as unique and often questionable in the realm of life and there are no answers but nonetheless we have the power to observe them and to judge them for better or for worse.
November 9, 2019
Доста чудато и приятно сборниче (умалително защото е по-малко от 100 стр.). Ма Дзиен рисува живота и традициите на тибетците, тяхната спиритуалност, но и дълбоката "рана", която им е оставена от китайското подтисничество.
November 7, 2014
Винаги съм казвал, че големите писатели умеят да казват много неща, с малко думи.
"Изплези си езика" е едно от най-странните четива, които съм чел. Запознава ни със странностите на тибетската култура и бит, които са далечни и непознати, дори прекалено екзотични за нас.
Удивително кратък и прям, Ма Дзиен ни разказва истории, на които първоначално не исках да повярвам, но по-късно, след доста проверки в интернет, се оказа, че тибетския начин на живот е доста по-различен, отколкото предполагах. Това е ценното на такива книги - запознават те с привичките на други народи, чужди култури, социалните им проблеми и сблъсъци, особеностите на обществата им, и те карат дълго да се ровиш в мрежата. Разказите на Ма Дзиен се разпростират на около 80-на страници, които ме накараха да прочета неколкократно повече страници по-късно, за да опозная тибетската култура.
Едно от тези особености на тибетското общество е полиандрията, т.е. правото на жената да има няколко съпруга, или по-точно една жена да бъде поделена между няколко мъже. В едно голямо семейство братята може да си споделят жените. Това разбира се понякога поражда напрежение вътре в семейството. Понеже при тибетците все още съществува чергарския/изолиран начин на живот, сексуалните взаимоотношения са доста по-странни: не е изключено братя и сестри да се женят помежду си, а обикновено родителите уреждат сватосването, ако децата им не са вече се оженили на определена възраст.
Централна роля в разказите на Ма Дзиен е точно мястото и правата на жената в това затворено общество. Жената е грубо експлоатирана (най-вече сексуално) дори при ритуалите на тибетските жреци. Разбира се ние сме свикнали да свързваме Тибет с борбите им за независимост, с будистката философия и мъдростите на ламите. Малко се обръща внимание на социалните им особености, които могат да предизвикат доста въпросителни. Не знам дали този изолиран начин на живот, ограничени контакти, разделение на малки общества, не са причина за тази меко казано извратеност от наша гледна точка. В петте разказа на Ма Дзиен ясно поставя тези проблеми, въпросителни спрямо мястото на любовта и жената в тибетското общество, оставя ни сами да изградим своето мнение, като в същото време отлично насища тези разкази с характерната за този район будистка философия.
http://lammothsblog.blogspot.com/2014...
"Изплези си езика" е едно от най-странните четива, които съм чел. Запознава ни със странностите на тибетската култура и бит, които са далечни и непознати, дори прекалено екзотични за нас.
Удивително кратък и прям, Ма Дзиен ни разказва истории, на които първоначално не исках да повярвам, но по-късно, след доста проверки в интернет, се оказа, че тибетския начин на живот е доста по-различен, отколкото предполагах. Това е ценното на такива книги - запознават те с привичките на други народи, чужди култури, социалните им проблеми и сблъсъци, особеностите на обществата им, и те карат дълго да се ровиш в мрежата. Разказите на Ма Дзиен се разпростират на около 80-на страници, които ме накараха да прочета неколкократно повече страници по-късно, за да опозная тибетската култура.
Едно от тези особености на тибетското общество е полиандрията, т.е. правото на жената да има няколко съпруга, или по-точно една жена да бъде поделена между няколко мъже. В едно голямо семейство братята може да си споделят жените. Това разбира се понякога поражда напрежение вътре в семейството. Понеже при тибетците все още съществува чергарския/изолиран начин на живот, сексуалните взаимоотношения са доста по-странни: не е изключено братя и сестри да се женят помежду си, а обикновено родителите уреждат сватосването, ако децата им не са вече се оженили на определена възраст.
Централна роля в разказите на Ма Дзиен е точно мястото и правата на жената в това затворено общество. Жената е грубо експлоатирана (най-вече сексуално) дори при ритуалите на тибетските жреци. Разбира се ние сме свикнали да свързваме Тибет с борбите им за независимост, с будистката философия и мъдростите на ламите. Малко се обръща внимание на социалните им особености, които могат да предизвикат доста въпросителни. Не знам дали този изолиран начин на живот, ограничени контакти, разделение на малки общества, не са причина за тази меко казано извратеност от наша гледна точка. В петте разказа на Ма Дзиен ясно поставя тези проблеми, въпросителни спрямо мястото на любовта и жената в тибетското общество, оставя ни сами да изградим своето мнение, като в същото време отлично насища тези разкази с характерната за този район будистка философия.
http://lammothsblog.blogspot.com/2014...
July 28, 2010
I remember the night in 1980's my mom came in with a copy of literatural journal and told me that it contains banned material. A few months later, most people in Beijing (or even China) have read it. Years later I found an English copy at a Japanese bookstore in San Francisco. The translation is great. If you want to know the part of Tibet that Chinese government doesn't want you to know, read it.
May 17, 2021
Ако ви се четат отвратителни гнусотии, варварски обичаи с гнусни ритуали и противни хора, от чиито мъчителен край ви се драйфа, това е супер точната книга. Усещам, че трябва да съм скандализирана и променена, в почуда и захлас, но просто ми е досадно и тъпо. Ми таковата.... ,нали Тибет, Непал... каквито никога не сте чували, нищо не разбираме, ми добре, ама, тенкс, бът ноу, тенкс.
March 6, 2017
На мен лично визуалната представа за изплезен език, в този контекст, ми извиква асоциация с изображенията на богинята Кали и на някои будистки "гневни божества" - изобразявани с изплезени или подаващи се от устите езици като част от иконографията на ужаса, на страха - страховити божества, чийто всяващ ужас вид има за цел да стресне мирянина и да му напомни, че всичко е илюзия, освен мокша/нирвана, към които би трябвало да се стреми, вместо да се помайва в земни суети.
В тези разкази има прекалено много насилие над женското тяло (и нямам предвид небесното погребение, което всъщност е може би най-малко бруталната сцена в книгата), за да не ми остави неприятен вкус в устата. И точно защото полето на насилие (семейно или ритуално) е точно женското тяло. На мъжете не им се случва нищо особено, с изключение на 1 бр. смърт от изтощение, като и тя е само намекната - няма дори недвусмислено обявяване, какво остава за безмилостни подробности, с каквито изобилстват издевателствата над жените. Нещо повече, тези жени умират и биват измъчвани в пряка връзка със своята женскост - сексуално насилие, смърт при раждане, набучване на кол през вагината, инцест, сексуално предавани болести. Сигурна съм, че има множество критически перспективи към този мотив, но на мен ми е омръзнало ужасно да чета/гледам унищожението на женското тяло като метафора. Дрънчи ми на дехуманизация.
Приятно впечатление ми направи, че Людмила Класанова е посочена като консултант, заедно с всички други усилия за създаване на контекст за рецепция на книгата в България. Професионално и отговорно. Преводът също е отличен.
В тези разкази има прекалено много насилие над женското тяло (и нямам предвид небесното погребение, което всъщност е може би най-малко бруталната сцена в книгата), за да не ми остави неприятен вкус в устата. И точно защото полето на насилие (семейно или ритуално) е точно женското тяло. На мъжете не им се случва нищо особено, с изключение на 1 бр. смърт от изтощение, като и тя е само намекната - няма дори недвусмислено обявяване, какво остава за безмилостни подробности, с каквито изобилстват издевателствата над жените. Нещо повече, тези жени умират и биват измъчвани в пряка връзка със своята женскост - сексуално насилие, смърт при раждане, набучване на кол през вагината, инцест, сексуално предавани болести. Сигурна съм, че има множество критически перспективи към този мотив, но на мен ми е омръзнало ужасно да чета/гледам унищожението на женското тяло като метафора. Дрънчи ми на дехуманизация.
Приятно впечатление ми направи, че Людмила Класанова е посочена като консултант, заедно с всички други усилия за създаване на контекст за рецепция на книгата в България. Професионално и отговорно. Преводът също е отличен.
September 15, 2014
От Покрива на света можеш само да скочиш: http://knigolandia.info/book-review/i...
Иска се особен вид емпатия, за да напишеш книга като “Изплези си езика”. Да си с отворен ум и сърце, да идваш от реалност, чието несъвършенство съзнаваш, да умееш да гледаш и да виждаш, да слушаш и да чуваш, да усещаш и да съпреживяваш. Ма Дзиен е хроникьор, който ведно с това, което се случва пред очите му, описва и духа на Покрива на света – Тибет. Без съмнение това е екзотична, плашеща, невъзможна от наша гледна точка реалност: общество, останало векове назад, пазещо своите причудливи – и зловещи – традиции, заклещено в хватката на тоталитерен режим и религиозна ревност. Всичко е относително по тия страници. Да, определено е добър знак, че книгата е заклеймена и дори забранена в Китай. Но със сигурност в този сборник я няма насладата от безопасния, стерилен досег до непозната и непонятна до голяма степен култура. Защото човешкото тук отива отвъд ритуалите, вярванията, менталните и физически окови – и читателят, дори да не разбира смисъла на случващото се, усеща подсъзнателно важността му. Усеща универсалната болка, страдание, примирение.
От този Покрив може само да се скочи, не и да се полети.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/i...
Иска се особен вид емпатия, за да напишеш книга като “Изплези си езика”. Да си с отворен ум и сърце, да идваш от реалност, чието несъвършенство съзнаваш, да умееш да гледаш и да виждаш, да слушаш и да чуваш, да усещаш и да съпреживяваш. Ма Дзиен е хроникьор, който ведно с това, което се случва пред очите му, описва и духа на Покрива на света – Тибет. Без съмнение това е екзотична, плашеща, невъзможна от наша гледна точка реалност: общество, останало векове назад, пазещо своите причудливи – и зловещи – традиции, заклещено в хватката на тоталитерен режим и религиозна ревност. Всичко е относително по тия страници. Да, определено е добър знак, че книгата е заклеймена и дори забранена в Китай. Но със сигурност в този сборник я няма насладата от безопасния, стерилен досег до непозната и непонятна до голяма степен култура. Защото човешкото тук отива отвъд ритуалите, вярванията, менталните и физически окови – и читателят, дори да не разбира смисъла на случващото се, усеща подсъзнателно важността му. Усеща универсалната болка, страдание, примирение.
От този Покрив може само да се скочи, не и да се полети.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/i...
July 25, 2014
В тези разкази не търсете познатото стилизирано духовно средище на будизма и Далай Лама. В тях ще откриете бездуховен, напукан, мрачен, прашен и безлюден свят, окупиран от Комунистически Китай още в далечната 1950г.
Боледуващ свят, в който духовността е обезсмислена, неаскетична, дори кръвосмесителна, втъкана в самота и безсилие. Думите са прости, бедни на емоции, носещи едновременно символика и недвусмислена точност като черно-белите графики, заменили авторските фотографии по страниците на книгата.
Героят е чужденец, завърнал се скитник, напуснал този край, омаян от цивилизацията. Изпод стъпките на скитащия се издига прах, понася се и застива във въздуха. Редките пестеливи описания в текста я разпръсват за кратко и загатват за необятността и тайнството на тази древна земя. Царството на Буда, в което всички са затворници – природа, хора, животни.
Изплезването е необичайно личен акт, който си принуден да извършиш пред чужд човек с надеждата, че ще получиш цяр за болестта си.
Прочети повече: http://knizhka-s-mishka.eu/
Боледуващ свят, в който духовността е обезсмислена, неаскетична, дори кръвосмесителна, втъкана в самота и безсилие. Думите са прости, бедни на емоции, носещи едновременно символика и недвусмислена точност като черно-белите графики, заменили авторските фотографии по страниците на книгата.
Героят е чужденец, завърнал се скитник, напуснал този край, омаян от цивилизацията. Изпод стъпките на скитащия се издига прах, понася се и застива във въздуха. Редките пестеливи описания в текста я разпръсват за кратко и загатват за необятността и тайнството на тази древна земя. Царството на Буда, в което всички са затворници – природа, хора, животни.
Изплезването е необичайно личен акт, който си принуден да извършиш пред чужд човек с надеждата, че ще получиш цяр за болестта си.
Прочети повече: http://knizhka-s-mishka.eu/
Read
December 19, 2014Страданието и пустотата са в особени отношения. В Китай битува едно простонародно вярване, което по всяка вероятност води началото си от будизма — че истинският вкус на сладкото може да бъде усетен едва след като е изядено достатъчно горчиво (самата китайска дума, означаваща будисткото страдание, е с буквален смисъл “горчиво”). Щастието, значи, идва единствено след като е преживяно определено количество страдание. Разказите в “Изплези си езика” са симулатор на страдание. Те са като мъчително поклонение в снежна планина. Генерират съпреживяване на страданието, съ-страдание. Макар и с хладен поглед, разказвачът попива мъката на героите си, а през думите ��у се мъчи и читателят. Писателският начин да прекрати страданието е да го разпростре навсякъде. Така, че всички да се настрадат и да дойде най-сетне великата пустота.
Цялото: http://grosnipelikani.net/modules.php...
Цялото: http://grosnipelikani.net/modules.php...
October 26, 2019
Ердөө ч Түвэдүүдийн тухай бодсонгүй. Гаднаа ёс суртахуун, шашин номыг төгөлдөржүүлсэн ард түмэн гэх дүртэй ч тийм биш, бидний л нэгэн адил сайн муу, бузар булай хосолсон гэдгийг нь тийм ч сүртэй хүлээж авч цочирдсонгүй.
Зохиолыг уншихад нөгөө л нэг Монгол болтлоо хоногшсон Түвэд нэрсийг уншина. Хүн төрөлхтний хамгийн том эзэнт гүрнийг байгуулж явсан хүмүүсийн үлдэгдэл бидэнд яаж Түвэдийн шашин, соёл бидний уугуул соёл шиг гүн бат шигдсэн нь үнэхээр сонин санагдана. Алтан ургийнхны суудаг асан хаан ширээнд хүртэл Түвэд хүн залардаг байлаа. Яаж? Яаж тэгтлээ бид доошоо орсон юм бол? Хэзээ Монголчууд үнэн төрхөө, уугуул шинж чанараа олох бол? Их Монгол улсын үеийн оюун санааны тэсрэлт, эв нэгдлийн гагнаас эргэж бидэнд суух болов уу? Гунигтай юмаа...
Зохиолыг уншихад нөгөө л нэг Монгол болтлоо хоногшсон Түвэд нэрсийг уншина. Хүн төрөлхтний хамгийн том эзэнт гүрнийг байгуулж явсан хүмүүсийн үлдэгдэл бидэнд яаж Түвэдийн шашин, соёл бидний уугуул соёл шиг гүн бат шигдсэн нь үнэхээр сонин санагдана. Алтан ургийнхны суудаг асан хаан ширээнд хүртэл Түвэд хүн залардаг байлаа. Яаж? Яаж тэгтлээ бид доошоо орсон юм бол? Хэзээ Монголчууд үнэн төрхөө, уугуул шинж чанараа олох бол? Их Монгол улсын үеийн оюун санааны тэсрэлт, эв нэгдлийн гагнаас эргэж бидэнд суух болов уу? Гунигтай юмаа...
April 15, 2021
Ma Jian negli anni '70 del secolo scorso si allontana dalla Cina per problemi politici e decide di andare in Tibet con l'intento di immergersi nella spiritualità buddista. Trova una realtà inaspettata, dove la spiritualità pittoresca è un elemento residuale, sopraffatta dalla povertà e dalla cultura tradizionale (che è intrisa di spiritualità ma diversa da quella stereotipata attribuita al Tibet). Le donne, protagoniste di tutti i racconti, sono quelle su cui maggiormente ricadono la povertà e l'isolamento.
May 21, 2016
"Изплези си езика", подобно на една болезнена, но изкусна фотография разказва за онези "мъки, които съвременният цивилизован човек няма как да проумее". Човешката тленност присъства с ужасяваща осезаемост насред непонятни ритуали и самотни плата, в които попадаш без да можеш да излезеш. Книгата ме удиви и ужаси с прецизната си, пестелива употреба на езика.
Поздравления на Стефан Русинов за превода.
Поздравления на Стефан Русинов за превода.
April 2, 2017
Despre povestirile tibetane ale lui Ma Jian nu pot spune prea multe. Pot doar să-i dau dreptate autorului:
"Pe platou religia îmbibă fiecare petic de pământ. Aici oamenii şi spiritele nu se despart, iar legendele şi poveştile se amestecă. Există unele lucruri dureroase pe care, prin natura sa, omul contemporan civilizat nu le poate pricepe."
"Pe platou religia îmbibă fiecare petic de pământ. Aici oamenii şi spiritele nu se despart, iar legendele şi poveştile se amestecă. Există unele lucruri dureroase pe care, prin natura sa, omul contemporan civilizat nu le poate pricepe."
December 3, 2008
You can smell the air and taste the dirt of Tibet in this tiny, powerful collection of five shorts. Just about as gorgeous as direct writing can be.
Displaying 1 - 30 of 180 reviews