What do you think?
Rate this book
Записки по българските въстания
Негова тема са борбите за национално освобождение на българите в периода 1870 - 1876 г.
С нея се поставя началото на съвременната българска историография . Горчивина у писателя предизвиква забравата на Христо Ботев , Георги Бенковски , Панайот Волов и други революционери, загинали за свободата на родината си. В книгата си той се заема да изложи своята гледна точка на пряк участник в освободителните борби. Признавайки, че въстаниците не е са били достатъчно добре организирани и въоръжени, авторът все пак твърди, че движението е постигнало своята цел.
В „Предисловие“ към първи том на „Записките“ Захари Стоянов изтъква като главен мотив за написването им необходимостта да се съхрани правдив спомен за най-важната, според него, част от историята на България след падането ѝ под османско владичество — въстанията.
Стоянов рязко се противопоставя на появилите се след Освобождението твърдения, че Априлското въстание е „незначително движение“ [1] а турските кланета са безпричинни или провокирани от група „нехранимайковци“.
Notes on Bulgarian Uprisings (full title: "Notes on Bulgarian Uprisings. 1870-1876. Eyewitness account of") is a historical essay memoirs of writer and revolutionary Zahari Stoyanov . His theme is the struggle for national liberation of the Bulgarians in the 1876. The book is dedicated to Karavelov . It was the beginning of the modern Bulgarian historiography .
The reason for writing In the "Foreword" to the first volume of "Notes" Zahari Stoyanov points as the main motive for writing them need to be stored upright memory of the most important, he said, part of the history of Bulgaria after the fall and under Ottoman rule - the uprisings. Bitterness at the writer produces forgetfulness of Hristo Botev , Georgi Benkovski , P. Volov and other revolutionaries who died for the freedom of their homeland. Stoyanov sharply opposed to those which arose after the liberation claims that the April uprising was a "minor motion" [1] and the Turkish massacres are unexplained or provoked by a group of "nehranimaykovtsi". In his book, he goes to put his point of view of a direct participant in the liberation struggle. Recognizing that the rebels were not sufficiently well organized and armed, the author still claims that the movement has achieved its goal - Bulgaria liberation fro Ottoman rule.
С нея се поставя началото на съвременната българска историография . Горчивина у писателя предизвиква забравата на Христо Ботев , Георги Бенковски , Панайот Волов и други революционери, загинали за свободата на родината си. В книгата си той се заема да изложи своята гледна точка на пряк участник в освободителните борби. Признавайки, че въстаниците не е са били достатъчно добре организирани и въоръжени, авторът все пак твърди, че движението е постигнало своята цел.
В „Предисловие“ към първи том на „Записките“ Захари Стоянов изтъква като главен мотив за написването им необходимостта да се съхрани правдив спомен за най-важната, според него, част от историята на България след падането ѝ под османско владичество — въстанията.
Стоянов рязко се противопоставя на появилите се след Освобождението твърдения, че Априлското въстание е „незначително движение“ [1] а турските кланета са безпричинни или провокирани от група „нехранимайковци“.
Notes on Bulgarian Uprisings (full title: "Notes on Bulgarian Uprisings. 1870-1876. Eyewitness account of") is a historical essay memoirs of writer and revolutionary Zahari Stoyanov . His theme is the struggle for national liberation of the Bulgarians in the 1876. The book is dedicated to Karavelov . It was the beginning of the modern Bulgarian historiography .
The reason for writing In the "Foreword" to the first volume of "Notes" Zahari Stoyanov points as the main motive for writing them need to be stored upright memory of the most important, he said, part of the history of Bulgaria after the fall and under Ottoman rule - the uprisings. Bitterness at the writer produces forgetfulness of Hristo Botev , Georgi Benkovski , P. Volov and other revolutionaries who died for the freedom of their homeland. Stoyanov sharply opposed to those which arose after the liberation claims that the April uprising was a "minor motion" [1] and the Turkish massacres are unexplained or provoked by a group of "nehranimaykovtsi". In his book, he goes to put his point of view of a direct participant in the liberation struggle. Recognizing that the rebels were not sufficiently well organized and armed, the author still claims that the movement has achieved its goal - Bulgaria liberation fro Ottoman rule.
1324 pages, Hardcover
First published January 1, 1878
21 people are currently reading
225 people want to read
About the author
Захарий Стоянов
19 books26 followersZahari Stoyanov From Wikipedia, the free encyclopedia
Born 1850
Medven, near Sliven, Bulgaria
Died 2 September 1889(1889-09-02)
Paris, France
Zahari Stoyanov (Bulgarian: Захари Стоянов; archaic: Захарий Стоянов) (1850 – 2 September 1889), born Dzhendo Stoyanov Dzhedev (Bulgarian: Джендо Стоянов Джедев), was a Bulgarian revolutionary, writer, and historian. A participant in the April Uprising of 1876, he became its first historiographer with his book Memoirs of the Bulgarian Uprisings. Stoyanov directed the Unification of Bulgaria and Eastern Rumelia in 1885, and was one of the leaders of the People's Liberal Party until the end of his life.
Born 1850
Medven, near Sliven, Bulgaria
Died 2 September 1889(1889-09-02)
Paris, France
Zahari Stoyanov (Bulgarian: Захари Стоянов; archaic: Захарий Стоянов) (1850 – 2 September 1889), born Dzhendo Stoyanov Dzhedev (Bulgarian: Джендо Стоянов Джедев), was a Bulgarian revolutionary, writer, and historian. A participant in the April Uprising of 1876, he became its first historiographer with his book Memoirs of the Bulgarian Uprisings. Stoyanov directed the Unification of Bulgaria and Eastern Rumelia in 1885, and was one of the leaders of the People's Liberal Party until the end of his life.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 18 of 18 reviews
June 11, 2025
Трябваше да минат над 30 години, за да посегна отново към "Записки по българските въстания" на Захарий Стоянов. И съжалявам, че не го направих по-рано! Това трябва да е настолна книга, да се чете и препрочита!!! На изучаването и в училище трябва да ѝ се отдели много време и внимание, а не да се претупва с обяснението, че видиш ли децата ни мъчно можели да разберат, за що иде реч в тая една най-българска и свята книга!!!
Авторът е очевидец и пряк участник в повечето събития описани в творбата му и според мен се е старал да е максимално справедлив и обективен. Там където не е успял, да му е простено, дал е най-доброто от себе си!
Напуснал ни е без време, най вероятно отровен от руски агенти зарди отстоявнето на мнението си срещу опитите на Руската империя да ни зароби отново и пламенния му български патриотизъм - от рано той е един от хората, които прозрели врага български зад мазните му лъжи и паричните изкушения убедено и с факти доказва гибелната руска намеса в съдбините на многострадалния ни народ по време на най-новата ни история. Тезите му са подкрепени със солидни примери и доказателства и в тази книга и в публицистиката му и са достоверни и вън от всякакво съмнение, особено днес, когато излязоха наяве тайните съглашения на руския царизъм с австро-унгарските и великобританските им колеги, имащи за цел да не се допусне образуването на голяма българска държава на Балканите. Цел, която предимно руснаците реализират последователно и неотклонно, разкъсвайки България на части и оставяйки огромни маси от българското население под ярема на още по жестоки поробители - сърби, гърци и ромъни...
Стоянов освен апостол на Априлското въстание е и деен участник и организатор на Съединението ни през 1885 година - акт раздразнил до крайна степен Русия, щото същата да се втурне да насъсква и Турция, и Сърбия срещу българите. Поне веднъж обаче, сметките им излязаха криви, но не са ни простили желанието да сме свободни и силни и до днес!!!
Книгата започва с обзор на Старозгорското въстание от 1875 година. То едва се споменава в учебниците ни по история, но всъщност се явява една от причините и двигател за подготовката на Априлското въстание от 1876 година. Макар и да е силно ограничено като мащаб и численост, с него семето на бунта е посято, в съвкупност с подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от предните години.
Събранието на Оборище, 14-16 април 1876г. Художник - Лука Перфанов.
Друга причина според автора е засилващия се гнет на турците, в следствие на поредицата руско-турски войни, в които българското население е безсрамно използвано за постигане на руските имперските амбиции и след това е изоставяно на произвола на турците - това се случва неколкократно. За много българи единственото спасение се оказва преселението във Влашко, Молдова или в пределите на Руската империя, където те са превърната в крепостни и изпадат в още по-лошо положение от това което са имали в Османската империя - стават буквално роби на помешчиците.
На апостолите помага и слухът, че напролет всичкото християнско население ще мине под ножа.
Самото въстание е плод на усилията на няколкостотин пламенни патриоти, копнеещи и българите да извоюват свободата си, както вече са го направили част от останалите балкански народи. Надяват се и на помощ от тях, както и от Русия - помощ, която така и не получават. Обречено още в зачеването си, все пак въстаниетото е символ на това, че поне част от народа ни е имал желание и надежда да се избави от вековното иго.
Основната част от "Записките" е посветена на въставането на Панагюрище и останалите градове и села от IV революционен окръг - там въстанието е най-масово и съответно зверствата при потушаването му са неописуеми. И все пак, Стоянов се е справил с това описание. Дадени са ни основните събития - подготовката, избухването и сраженията, главните и по-маловажни участници, предателствата (за съжаление основно от българи, било то чорбаджии-изедници или от алчна и наплашена рая), митарствата на заловените комити, както и съдбите на голяма част от горепосочените.
Една част от книгата е отделена на главния двигател на бунта - Георги Бенковски. Без него, най-вероятно въстание нямаше да има. Уникална фигура в историята ни, описана от разцвета на славата му до неговата неизбежна гибел.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%...
Направен е и определено обективен анализ на неуспеха на въстанието и на причините за това.
В самия край на книгата са преразказани съдбите и подвига на Перущица, Брацигово и Батак - четивото не е за слабонервни...
Захарий Стоянов е рядко самобитен и даровит писател, без никакво системно образование той съумява да предаде така живо и последователно своите спомени, да извае образите на героите участвали в априлската епопея, както и на злодеите удавили в кръв българските земи. Стилът му е сладкодумен и четивен и показва историята по един много достъпен начин. Ранната му кончина от предателска ръка е лишила безвреме страната ни от един от най-достойните и синове!!!
Поклон пред паметта му и пред тази на падналите в борбата, в която става ясно, че българите не ще да са вече рая покорна!!!
Обявяване на въстанието в Копривщица на 20 април 1876г. Тодор Каблешков пише ''Кървавото писмо''.
Цитати:
"Не се ръководих от никакви авторитети и правила: святата истина ми беше знамето."
"Както е обикновено у нас да викаме "ура!" пред грамадните паметници само на чуждите, а нашите юнаци не смисляме даже, така и оттук аз бях поражен от народното ни нехайство."
И цитати от Георги Данаилов за "Записките" и самата личност на Захарий Стоянов:
"И не преставам да се питам от къде се е взела тази божа дарба у медвенското овчарче Джендо. Възможно ли е през столетия робска участ някакъв ген да се е спотайвал, съхранявал и да е чакал упорито своя час, за да окрили душата на един мъченик? Възможно или не - "Записките" са пред очите ни и ще векуват."
"Захари Стоянов ни остави записките, за да се възторгаме и червим, да се смеем и плачем над съдбините си. Беше само на тридесет и осем години, когато си отиде. Казват, че са го отровили. Възможно е - от благодарност.
Няма го вече Захари Стоянов, няма и подобни нему и никой не знае, дали ще се появят, или ще си останем сираци."
Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа уплашен и глух.
Лесовете черни, накрай кръгозорът
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът
орел един плува, бавно се върти
над някоя мърша, що му дъх прати;
по скалите зеят страшни пукнатини;
затулени с храсти — легла на гадини;
сипеи безродни, плешиви бърда,
стръмнини без дръвье, реки без вода
душата измъчват и плашат окото.
Из един там глух дол, обрасъл с глогина,
сега върви тихо някаква дружина.
Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак
и цял народ смело тикна с своя крак
желязната воля, железните сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: „Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя демон таен, призрак полунощен,
който произнесе страшните слова…
Той сега вървеше с клюмнала глава.
Другарите му верни, разбити и прaшни,
мязаха на мощи и на сенки страшни,
седемдесет бяха, четирма са днес.
Другите паднаха: едни в боя с чест,
други в плен срамотен, други пък бегаха,
от тяхната участ кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир
по пясъка ситни, из дивния шир,
с пушки без патрони, и с крака без сила;
всяка кост се клати, боли всяка жила;
подвигът е труден, пътят е свиреп.
Петнадесет дена без отдих, без хлеб
скитат се в горите, борят се с тиранът,
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,
често мисъл мрачна дохожда им тям.
Но бързо изчезва; Бенковски е там.
Бенковски ги пази мълчалив и страшен;
в бедите поддръжка и пример всегдашен;
тоя държи, не охка, тоя е само блед,
и гледа на изток, и води ги смело,
и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цял пояк
и кроежи тъмни, и лучи, и мрак,
и ярост отровна кипи му в гърдите
за толкоз нещастья, надежди разбити,
за толкова жъртви и вяра, и труд,
отишли на вятър под натиска лют!
И бунтът пред него като облак чуден
фърчи кат от някой ураган прокуден.
Накъде отиват?… Изведнъж гръм
раздаде се от ближния хлъм.
Кат снопове падат трима другари.
Кръв димеща, топла пясъка прошари.
Пушекът се пръсна и гръмът мина,
кат напълни с екот цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия
и шумно изкряска — смелост уловия:
тя видя един прав и то кървав, сам!
Двайсет пушки мерят изново насам,
готови куршуми и огън да храчат.
„Предай се, разбойник!“ — извика водачът,
и сганта внезапно загради отвръст
сетний неприятел със жажда за мъст,
със радост свирепа, с увереност дива,
че веч държи здраво плячката си жива.
Тогава ранений прав, трепетен, див,
с поглед безнадежден, почти горделив,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както падна роба,
гръмна се в челото и сред гъстий дим
падна мъртъв, хладен и непобедим!
И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,
пристъпи зачуден с хищни си другари
към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,
който му избегна с такъв славен бяг,
погледна чело му, с топла кръв покрито,
и очи му страшни, вперени сърдито,
и ръка му, взела револвера с мощ,
като че се готви зарад битка йощ,
и уста му бледни, открити към свода
като че ще винат: смърт или свобода!
И усети почит и трепет, и студ,
и викна уплашен: „Кой е тоя луд!“
Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един труп пошавна, отвори устата,
пробуден от сила тайна, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
„Бенковски!“ продума и тихо умря.
Иван Вазов
Авторът е очевидец и пряк участник в повечето събития описани в творбата му и според мен се е старал да е максимално справедлив и обективен. Там където не е успял, да му е простено, дал е най-доброто от себе си!
Напуснал ни е без време, най вероятно отровен от руски агенти зарди отстоявнето на мнението си срещу опитите на Руската империя да ни зароби отново и пламенния му български патриотизъм - от рано той е един от хората, които прозрели врага български зад мазните му лъжи и паричните изкушения убедено и с факти доказва гибелната руска намеса в съдбините на многострадалния ни народ по време на най-новата ни история. Тезите му са подкрепени със солидни примери и доказателства и в тази книга и в публицистиката му и са достоверни и вън от всякакво съмнение, особено днес, когато излязоха наяве тайните съглашения на руския царизъм с австро-унгарските и великобританските им колеги, имащи за цел да не се допусне образуването на голяма българска държава на Балканите. Цел, която предимно руснаците реализират последователно и неотклонно, разкъсвайки България на части и оставяйки огромни маси от българското население под ярема на още по жестоки поробители - сърби, гърци и ромъни...
Стоянов освен апостол на Априлското въстание е и деен участник и организатор на Съединението ни през 1885 година - акт раздразнил до крайна степен Русия, щото същата да се втурне да насъсква и Турция, и Сърбия срещу българите. Поне веднъж обаче, сметките им излязаха криви, но не са ни простили желанието да сме свободни и силни и до днес!!!
Книгата започва с обзор на Старозгорското въстание от 1875 година. То едва се споменава в учебниците ни по история, но всъщност се явява една от причините и двигател за подготовката на Априлското въстание от 1876 година. Макар и да е силно ограничено като мащаб и численост, с него семето на бунта е посято, в съвкупност с подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от предните години.
Събранието на Оборище, 14-16 април 1876г. Художник - Лука Перфанов.
Друга причина според автора е засилващия се гнет на турците, в следствие на поредицата руско-турски войни, в които българското население е безсрамно използвано за постигане на руските имперските амбиции и след това е изоставяно на произвола на турците - това се случва неколкократно. За много българи единственото спасение се оказва преселението във Влашко, Молдова или в пределите на Руската империя, където те са превърната в крепостни и изпадат в още по-лошо положение от това което са имали в Османската империя - стават буквално роби на помешчиците.
На апостолите помага и слухът, че напролет всичкото християнско население ще мине под ножа.
Самото въстание е плод на усилията на няколкостотин пламенни патриоти, копнеещи и българите да извоюват свободата си, както вече са го направили част от останалите балкански народи. Надяват се и на помощ от тях, както и от Русия - помощ, която така и не получават. Обречено още в зачеването си, все пак въстаниетото е символ на това, че поне част от народа ни е имал желание и надежда да се избави от вековното иго.
Основната част от "Записките" е посветена на въставането на Панагюрище и останалите градове и села от IV революционен окръг - там въстанието е най-масово и съответно зверствата при потушаването му са неописуеми. И все пак, Стоянов се е справил с това описание. Дадени са ни основните събития - подготовката, избухването и сраженията, главните и по-маловажни участници, предателствата (за съжаление основно от българи, било то чорбаджии-изедници или от алчна и наплашена рая), митарствата на заловените комити, както и съдбите на голяма част от горепосочените.
Една част от книгата е отделена на главния двигател на бунта - Георги Бенковски. Без него, най-вероятно въстание нямаше да има. Уникална фигура в историята ни, описана от разцвета на славата му до неговата неизбежна гибел.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%...
Направен е и определено обективен анализ на неуспеха на въстанието и на причините за това.
В самия край на книгата са преразказани съдбите и подвига на Перущица, Брацигово и Батак - четивото не е за слабонервни...
Захарий Стоянов е рядко самобитен и даровит писател, без никакво системно образование той съумява да предаде така живо и последователно своите спомени, да извае образите на героите участвали в априлската епопея, както и на злодеите удавили в кръв българските земи. Стилът му е сладкодумен и четивен и показва историята по един много достъпен начин. Ранната му кончина от предателска ръка е лишила безвреме страната ни от един от най-достойните и синове!!!
Поклон пред паметта му и пред тази на падналите в борбата, в която става ясно, че българите не ще да са вече рая покорна!!!
Обявяване на въстанието в Копривщица на 20 април 1876г. Тодор Каблешков пише ''Кървавото писмо''.
Цитати:
"Не се ръководих от никакви авторитети и правила: святата истина ми беше знамето."
"Както е обикновено у нас да викаме "ура!" пред грамадните паметници само на чуждите, а нашите юнаци не смисляме даже, така и оттук аз бях поражен от народното ни нехайство."
И цитати от Георги Данаилов за "Записките" и самата личност на Захарий Стоянов:
"И не преставам да се питам от къде се е взела тази божа дарба у медвенското овчарче Джендо. Възможно ли е през столетия робска участ някакъв ген да се е спотайвал, съхранявал и да е чакал упорито своя час, за да окрили душата на един мъченик? Възможно или не - "Записките" са пред очите ни и ще векуват."
"Захари Стоянов ни остави записките, за да се възторгаме и червим, да се смеем и плачем над съдбините си. Беше само на тридесет и осем години, когато си отиде. Казват, че са го отровили. Възможно е - от благодарност.
Няма го вече Захари Стоянов, няма и подобни нему и никой не знае, дали ще се появят, или ще си останем сираци."
Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа уплашен и глух.
Лесовете черни, накрай кръгозорът
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът
орел един плува, бавно се върти
над някоя мърша, що му дъх прати;
по скалите зеят страшни пукнатини;
затулени с храсти — легла на гадини;
сипеи безродни, плешиви бърда,
стръмнини без дръвье, реки без вода
душата измъчват и плашат окото.
Из един там глух дол, обрасъл с глогина,
сега върви тихо някаква дружина.
Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак
и цял народ смело тикна с своя крак
желязната воля, железните сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: „Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя демон таен, призрак полунощен,
който произнесе страшните слова…
Той сега вървеше с клюмнала глава.
Другарите му верни, разбити и прaшни,
мязаха на мощи и на сенки страшни,
седемдесет бяха, четирма са днес.
Другите паднаха: едни в боя с чест,
други в плен срамотен, други пък бегаха,
от тяхната участ кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир
по пясъка ситни, из дивния шир,
с пушки без патрони, и с крака без сила;
всяка кост се клати, боли всяка жила;
подвигът е труден, пътят е свиреп.
Петнадесет дена без отдих, без хлеб
скитат се в горите, борят се с тиранът,
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,
често мисъл мрачна дохожда им тям.
Но бързо изчезва; Бенковски е там.
Бенковски ги пази мълчалив и страшен;
в бедите поддръжка и пример всегдашен;
тоя държи, не охка, тоя е само блед,
и гледа на изток, и води ги смело,
и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цял пояк
и кроежи тъмни, и лучи, и мрак,
и ярост отровна кипи му в гърдите
за толкоз нещастья, надежди разбити,
за толкова жъртви и вяра, и труд,
отишли на вятър под натиска лют!
И бунтът пред него като облак чуден
фърчи кат от някой ураган прокуден.
Накъде отиват?… Изведнъж гръм
раздаде се от ближния хлъм.
Кат снопове падат трима другари.
Кръв димеща, топла пясъка прошари.
Пушекът се пръсна и гръмът мина,
кат напълни с екот цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия
и шумно изкряска — смелост уловия:
тя видя един прав и то кървав, сам!
Двайсет пушки мерят изново насам,
готови куршуми и огън да храчат.
„Предай се, разбойник!“ — извика водачът,
и сганта внезапно загради отвръст
сетний неприятел със жажда за мъст,
със радост свирепа, с увереност дива,
че веч държи здраво плячката си жива.
Тогава ранений прав, трепетен, див,
с поглед безнадежден, почти горделив,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както падна роба,
гръмна се в челото и сред гъстий дим
падна мъртъв, хладен и непобедим!
И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,
пристъпи зачуден с хищни си другари
към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,
който му избегна с такъв славен бяг,
погледна чело му, с топла кръв покрито,
и очи му страшни, вперени сърдито,
и ръка му, взела револвера с мощ,
като че се готви зарад битка йощ,
и уста му бледни, открити към свода
като че ще винат: смърт или свобода!
И усети почит и трепет, и студ,
и викна уплашен: „Кой е тоя луд!“
Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един труп пошавна, отвори устата,
пробуден от сила тайна, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
„Бенковски!“ продума и тихо умря.
Иван Вазов
October 20, 2020
„Никой не вярваше, че ще да останем живи.“
Неблагоразумните, неблагонадеждните, чапкъните, душман гяурите.
Добре, че са били те.
Захари Стоянов е бил един от тях, но не е стигнал до края. Този необикновен човек е много неща, от които нито едно не го характеризира изцяло – овчар, но за малко; революционен работник, но с нетипичен за този занаят инстинкт за оцеляване; шивашки чирак и чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница за камуфлаж; самобитен социолог и познавач на народната душевност, но не само; хроникьор на революцията, но по неволя.
Все така става (а защо ли?), че Провидението спасява този, който може да разказва. И Захари Стоянов разказва и в този разказ се редуват ужаси и комедии, нелепи случайности и хитроумни забежки от лапите на смъртта, голямото и малкото, историята и случката. И толкова много предателства от родна ръка, че срамът е голям, непреодолим.
Тази едва ли не задължителна Книга носи непретенциозното заглавие „Записки“, което напълно отговаря на природата на скромния самоук разказвач. Не „история“, не „хроника“, не е и „спомени“ или пък „мемоари“, а каквото успял да запечата в ума си и да предаде добросъвестно като участник от първо лице – това достига до нас и в това е безкрайната му ценност. На други извори той не се опира, освен на препатилите си сетива.
„Записките“ не са голата хроника на въстанието от 1876 г. Захари Стоянов разполага с богатия словесен запас да облече това, което, поне като фактология, е известно на всеки българин. И не пропуска да разсъди, а въстанието е само повод за това, за алгоритъма на революциите и за техните деца, за крепителите на статуквото – чорбаджиите, за семето на националната трагедия, което е същото семе и на всички последващи национални беди.
Революции се подготвят духовно от личности, но се извършват от маси. Това е аксиоматичното правило, което отличава успешните от неуспешните въстания. Може да се спори до колко българската маса е излъчила критично количество духовно събудени хора, на които да повярва и които да следва. Иначе останалите фактори за трагедията са широко известни – примитивно въоръжение, близостта до централната власт, слабата подготовка, предателствата. Остава (поне за мен) голямото неизвестно от духовен порядък.
В „Записките“ не усетих тон на антиосмански реваншизъм, а правдивият разказ не спестява повече от един епизод на човещина, проявен от турското население към беглеца, включително от представители на официалната власт. Дори революциите не са черно-бял абсолют, а всяко правило и тогава си е имало своето изключение.
„Записките“ са моментната снимка на едно опиянение и протяжен кадър на последвалата го трагедия. Написани с необикновен народен колорит, с пламенност и идеализъм, които авторът им пренася като особено нужни качества и в следосвобожденската епоха.
Неблагоразумните, неблагонадеждните, чапкъните, душман гяурите.
Добре, че са били те.
Захари Стоянов е бил един от тях, но не е стигнал до края. Този необикновен човек е много неща, от които нито едно не го характеризира изцяло – овчар, но за малко; революционен работник, но с нетипичен за този занаят инстинкт за оцеляване; шивашки чирак и чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница за камуфлаж; самобитен социолог и познавач на народната душевност, но не само; хроникьор на революцията, но по неволя.
Все така става (а защо ли?), че Провидението спасява този, който може да разказва. И Захари Стоянов разказва и в този разказ се редуват ужаси и комедии, нелепи случайности и хитроумни забежки от лапите на смъртта, голямото и малкото, историята и случката. И толкова много предателства от родна ръка, че срамът е голям, непреодолим.
Тази едва ли не задължителна Книга носи непретенциозното заглавие „Записки“, което напълно отговаря на природата на скромния самоук разказвач. Не „история“, не „хроника“, не е и „спомени“ или пък „мемоари“, а каквото успял да запечата в ума си и да предаде добросъвестно като участник от първо лице – това достига до нас и в това е безкрайната му ценност. На други извори той не се опира, освен на препатилите си сетива.
„Записките“ не са голата хроника на въстанието от 1876 г. Захари Стоянов разполага с богатия словесен запас да облече това, което, поне като фактология, е известно на всеки българин. И не пропуска да разсъди, а въстанието е само повод за това, за алгоритъма на революциите и за техните деца, за крепителите на статуквото – чорбаджиите, за семето на националната трагедия, което е същото семе и на всички последващи национални беди.
Революции се подготвят духовно от личности, но се извършват от маси. Това е аксиоматичното правило, което отличава успешните от неуспешните въстания. Може да се спори до колко българската маса е излъчила критично количество духовно събудени хора, на които да повярва и които да следва. Иначе останалите фактори за трагедията са широко известни – примитивно въоръжение, близостта до централната власт, слабата подготовка, предателствата. Остава (поне за мен) голямото неизвестно от духовен порядък.
В „Записките“ не усетих тон на антиосмански реваншизъм, а правдивият разказ не спестява повече от един епизод на човещина, проявен от турското население към беглеца, включително от представители на официалната власт. Дори революциите не са черно-бял абсолют, а всяко правило и тогава си е имало своето изключение.
„Записките“ са моментната снимка на едно опиянение и протяжен кадър на последвалата го трагедия. Написани с необикновен народен колорит, с пламенност и идеализъм, които авторът им пренася като особено нужни качества и в следосвобожденската епоха.
October 28, 2020
Свидетелството за един народ. Всичко за него. Всичко нужно, за да го разберем - да разберем себе си.
Като стигнах и затворих последна страница, отговорих си, защо не я чета по-често. Не съм я чел 15 г. Последно си готвех кандидатстудентски теми - изпити по история с нея. Въртяла се е из ръцете ми от най-ранна детска възраст. Една от първите книги, които съм разтварял от библиотеката на баба и дядо. Не е за деца книгата, ама ме е теглила с някаквата си българска неведома сила.
Имаме уникалния шанс, човек преживял всичко от най-първа ръка през тея години, да е и добър разказвач. Да се е поошлайфал в реч и поочукал здраво от живота на комитетски човек. Да има и езиковите средства, и сърцето и да предаде важното от своята епоха, за памет и размисъл на следващите поколения. Историческа задача, не по-малка от самото въстание.
Първата част е посветена на то как са ставали комитетските работи. Как са се вербували, работили, идеите, опитите. Намеренията, сиромашията, надеждите, сравнението с другите братски балкански народи. Ах, къде отиде братството ни, само някакви си години малко след това. Изброява и говори за съседите - румънци, сърби, черногорци, гърци ... и дотук. И коментарът няма нужда да е отповече.
После е подготовката за новото царство и описание на "царя" му - Бенковски. Приготовленията. Народното събрание при Оборище. Описанието на това последното - трябва да се изографиса във всяко българско народно събрание. Не това, освободеното, от Търново, а именно робското събрание в Оборище. Ако не сте чели за него в тая, или друга книга - то си заслужава само зарад това да се чете целите Записки.
После едно по едно несполуките ... да не навлизам в дълбоката кал от неспирния проливен дъжд, наводнил барут, мечти, дързост и удавил в кръв свободата. Бягството от засада на едно високо дърво и скитането на З. Стоянов из Балкана си е цяла отделна книга като дължина и перипетии на историята. То е един тежък сблъсък с реалността, отдалеч, от гората с поглед към селата. После залавяне, както обикновено става.
Османските кауши са "изкуплението Шоушенк" на българския бунтовник. Тази част ми даде и нещо ново, което преди не съм обърнал такова значение. А именно, психологията на всяко действие - на всички в разказа. Богата палитра от псилогически портрети, която наднича из описанието на действия, погледи и дори само излъчване. Поведенческа психология в най-чист вид, за което чак сега си давам сметка.
За последната 1/4 от Записките не се говори, а се страда. Колкото и пъти, в каквито и форми да четем за тях - от Макгахан, до романи и хроники - не може нормално сърце да обръгне, нормален мозък да възприеме равнодушно и продължи натам с работата си. Мъчениците от Перущица, Батак и прочее, но и целият български народ се е намирал в ужасно положение след несполуката на бунта. Сега османлията е имал повод да почука на вратата ти по всяко време и е трябвало да го нагостиш най-богато, докато по милост те плюе с останките. Всичко това описва най-благия случай за времето си. Най-злочестивия - е, свидетелите като Захария са се погрижили картините никога да не напуснат съзнанието ни. Инкростирали са костите на жертвите в паметта на един народ.
Впрочем, друго бях забравил, че се дават оценки и за репортажите на Ян. Макгахан. Също бях забравил съвсем логичното търсене на доводи и опити на Захария за геополитически анализи на много места. То нормално избледнява в паметта спрямо покъртителните картини, но е твърде важно, че и по онова време съвършено са осъзнавали играта на големите, па и на нетолкова големите сили в региона. Потърсените причини за несполуките са си те. Твърде добре се получават в текста използваните мурафети, сравнения и една безкрайно точна пряка реч. Личи си, че всичко е пренесено от реални събития, защото никой писател не може да измисли толкова натурални разговори.
5 за разказвачество. 5 за историческа стойност. Общо: 10 от 5 възможни.
Като стигнах и затворих последна страница, отговорих си, защо не я чета по-често. Не съм я чел 15 г. Последно си готвех кандидатстудентски теми - изпити по история с нея. Въртяла се е из ръцете ми от най-ранна детска възраст. Една от първите книги, които съм разтварял от библиотеката на баба и дядо. Не е за деца книгата, ама ме е теглила с някаквата си българска неведома сила.
Имаме уникалния шанс, човек преживял всичко от най-първа ръка през тея години, да е и добър разказвач. Да се е поошлайфал в реч и поочукал здраво от живота на комитетски човек. Да има и езиковите средства, и сърцето и да предаде важното от своята епоха, за памет и размисъл на следващите поколения. Историческа задача, не по-малка от самото въстание.
Първата част е посветена на то как са ставали комитетските работи. Как са се вербували, работили, идеите, опитите. Намеренията, сиромашията, надеждите, сравнението с другите братски балкански народи. Ах, къде отиде братството ни, само някакви си години малко след това. Изброява и говори за съседите - румънци, сърби, черногорци, гърци ... и дотук. И коментарът няма нужда да е отповече.
После е подготовката за новото царство и описание на "царя" му - Бенковски. Приготовленията. Народното събрание при Оборище. Описанието на това последното - трябва да се изографиса във всяко българско народно събрание. Не това, освободеното, от Търново, а именно робското събрание в Оборище. Ако не сте чели за него в тая, или друга книга - то си заслужава само зарад това да се чете целите Записки.
После едно по едно несполуките ... да не навлизам в дълбоката кал от неспирния проливен дъжд, наводнил барут, мечти, дързост и удавил в кръв свободата. Бягството от засада на едно високо дърво и скитането на З. Стоянов из Балкана си е цяла отделна книга като дължина и перипетии на историята. То е един тежък сблъсък с реалността, отдалеч, от гората с поглед към селата. После залавяне, както обикновено става.
Османските кауши са "изкуплението Шоушенк" на българския бунтовник. Тази част ми даде и нещо ново, което преди не съм обърнал такова значение. А именно, психологията на всяко действие - на всички в разказа. Богата палитра от псилогически портрети, която наднича из описанието на действия, погледи и дори само излъчване. Поведенческа психология в най-чист вид, за което чак сега си давам сметка.
За последната 1/4 от Записките не се говори, а се страда. Колкото и пъти, в каквито и форми да четем за тях - от Макгахан, до романи и хроники - не може нормално сърце да обръгне, нормален мозък да възприеме равнодушно и продължи натам с работата си. Мъчениците от Перущица, Батак и прочее, но и целият български народ се е намирал в ужасно положение след несполуката на бунта. Сега османлията е имал повод да почука на вратата ти по всяко време и е трябвало да го нагостиш най-богато, докато по милост те плюе с останките. Всичко това описва най-благия случай за времето си. Най-злочестивия - е, свидетелите като Захария са се погрижили картините никога да не напуснат съзнанието ни. Инкростирали са костите на жертвите в паметта на един народ.
Впрочем, друго бях забравил, че се дават оценки и за репортажите на Ян. Макгахан. Също бях забравил съвсем логичното търсене на доводи и опити на Захария за геополитически анализи на много места. То нормално избледнява в паметта спрямо покъртителните картини, но е твърде важно, че и по онова време съвършено са осъзнавали играта на големите, па и на нетолкова големите сили в региона. Потърсените причини за несполуките са си те. Твърде добре се получават в текста използваните мурафети, сравнения и една безкрайно точна пряка реч. Личи си, че всичко е пренесено от реални събития, защото никой писател не може да измисли толкова натурални разговори.
5 за разказвачество. 5 за историческа стойност. Общо: 10 от 5 възможни.
April 24, 2014
Едва ли някой би помислил Захарий Стоянов за добър стилист. Също така, структурата на "Записките..." е по-скоро спонтанна, отколкото обмислена; а на автора липсва мащабният исторически поглед, който да ни представи гората, а не дърветата.
Отвъд тези критики, "Записки по българските въстания" е безценно литературно, историческо и социално свидетелство за епохата, която описва. Никой учебник по история не представя апостолите на свободата като хора със своите страхове, емоции, недостатъци и достойнства; хора, с които можем да се идентифицираме. Никъде другаде не можем да прочетем трепетното съзаклятническо въодушевление на събранието в Оборище, нито да усетим каква всъщност е била въстаническата атмосфера в бунтуващите се селища. Никога в часовете по история не ни се казва за масовостта на предателството и изо��ираността на бунтовниците. Никога не усещаме какво са Бенковски, Каблешков, Волов отвъд имена, дати и портрети. И именно заради тези истини трябва да отдадем заслуженото на автора за улавянето на това зрънце време на страница, при това и доста увлекателно - дебелите томове се четат като страници. А паралелите с днешната действителност са повече, отколкото бихте очаквали.
Отвъд тези критики, "Записки по българските въстания" е безценно литературно, историческо и социално свидетелство за епохата, която описва. Никой учебник по история не представя апостолите на свободата като хора със своите страхове, емоции, недостатъци и достойнства; хора, с които можем да се идентифицираме. Никъде другаде не можем да прочетем трепетното съзаклятническо въодушевление на събранието в Оборище, нито да усетим каква всъщност е била въстаническата атмосфера в бунтуващите се селища. Никога в часовете по история не ни се казва за масовостта на предателството и изо��ираността на бунтовниците. Никога не усещаме какво са Бенковски, Каблешков, Волов отвъд имена, дати и портрети. И именно заради тези истини трябва да отдадем заслуженото на автора за улавянето на това зрънце време на страница, при това и доста увлекателно - дебелите томове се четат като страници. А паралелите с днешната действителност са повече, отколкото бихте очаквали.
February 16, 2021
Да започна четенето на тази книга се оказа едно от най-добрите решения за мен. И съм много щастлив, че я прочетох точно сега. Мога да кажа, че през годините съм чел от различни източници за събитията от 1875-1876 г. в България, посещавал съм местата, където са се проявили въстаническите действия, но докато четях "Записките" наистина "виждах" една цветна картина на тези времена в продължение на стотици страници. Можах да разбера дълбочината на процесите, настроенията и нагласите, различните виждания и представи на хората, които днес считаме за бащи на нашата българска нация. Идейните водачи на движението не са се родили с мисълта, че България трябва да бъде свободна. Ние днес като че ли не си даваме сметка, че тези хора са били едно подчертано малцинство в своите градове и села. С много труд, лишения и всеотдайност, въпреки че са имали всички основания да се чувстват отхвърлени от своята общност заради избора, който са направили, те са проправяли бавно и мъчително пътят на свободата и независимостта ни като нация. Те не са били герои от приказките, целеустремени и праволинейни, и това става особено ясно в разказа на Захарий Стоянов за времето след избухването на въстанието, когато четата на Бенковски със седмици се скита из Балкана и в търсене на хляб и вода стига до крайности, които за мен днес беше много трудно да осмисля - "пасенето" на киселец и други треви по планински поляни и убиването на кон заради месото му... Стилът на Захари Стоянов е изключително увлекателен. Друго, което ме впечатли и предизвика дори известно изумление у мен, че макар и писани около 10-15 години след описваните събития (за историците това вероятно отнема част от стойността на описанията), авторът описва изключително обективно събитията, като не пропуска да спомене всички нюанси в поведението на турските власти. Подробно са описани турските преследвания и жестокости спрямо автора и неговите сподвижници, но не са подминати случаите, които турците са проявявали милостиво и снизходително отношение.
В крайна сметка каквото и да кажа ще бъде малко - това клише според мен се е появило точно заради такива произведения. Ако не друго, то със сигурност от "Записките" ще научите много повече за Априлското въстание отколкото от който и да било урок по история.
В крайна сметка каквото и да кажа ще бъде малко - това клише според мен се е появило точно заради такива произведения. Ако не друго, то със сигурност от "Записките" ще научите много повече за Априлското въстание отколкото от който и да било урок по история.
October 25, 2020
Книга, която за мен е България. Ако случайно не сте - прочетете я!
August 17, 2019
Библия за всеки българин
January 25, 2020
Задължително четиво за всеки българин!!! Тази книга дава отговори на много от въпросите, които си задаваме и днес...
March 20, 2018
"Признавам, че до много събития се докоснах твърде повърхностно, множество факти останаха непояснени и неизследванн, но всичките тия погрешки аз можах да залича само тогава, ако лично отидех на мястото да ги изпитам и проверя. За тая цел не жалих ни труд, ни неудобство; но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се няколко пъти до българското княжеско правителство, което ми отказа категорически без мотиви и обяснения. В същото това време, когато на моето прошение се пишеше в Министерския съвет отрицателна резолюция, господа министрите решаваха с гордост на лицето да се отпуснат от народното съкровище следующите суми; на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, да си направи кьща — 17000 лева (наши пари 85000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов — 42 000 лева (наши пари 210000 гроша). На хаджи Мехмедали се отпуснаха пари, че във време на башибозлука стоял мирен, т.е. не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на руските молодци за тая им заслуга, че във време на преврата, когато на сеизинът Срирота би позавидели и еничер-агалар, тяхна милост с камчиците в ръка, показаха гореща вярност в изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години… Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенстврто се подава на тоя последния… Луди глави са били ония, коити са спущали куршумът в мозъка си за щастието на другите.
ПРЕДИСЛОВИЕ (към Трети том)
Тази книга е продължение от първите два тома, издадени от покойния З. Стоянов. Тя говори сама за себе си и ний не мислим тук да я препоръчваме. Ще кажем само, че съчиненията на 3. Стоянов според нас трябва да бъдат настолна книга на всеки български читател. Преди да замине за Париж, той я приготвяше и мислеше след възвръщането си да я издаде. Но не може да изпълни желанието си — преждевременната смърт го раздели от този свят. Неговата съпруга искаше да издаде по-рано книгата, предвид обаче на това, че средствата й бяха твърде оскъдни, тя отлагаше днес за утре. Това лято, подпомогната от приятели, тя направи един риск и даде ръкописите в печатницата.
По-голямата част от ръкописа с изключение на последните две глави е писан още в битността на покойния като емигрантин в бившата Източна Румелия. Това ще се забележи и по стила. Последните две глави са писани в София. Жалко е, че покойният не можа да довърши трети том цял. Както ще видят читателите, той е прекъснат в най-интересната част — края на баташкото клане. А желателно беше да чуехме неговото мнение след тази поразителна картина, която вещото му перо рисува тъй сърцераздирателно. В края на ръкописа покойният не е турил даже и точка.
Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели.
Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник — московеца, — когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.
Българите и Кримската война - Wikipedia
"Когато Русия вдига обсадата на Силистра, разпуска българските доброволчески отряди и започва да се изтегля от Влашко и Молдова, в Добруджа започват погроми срещу християните, като отделни убийства има дори в големи градове, като Варна. Това предизвиква бежанска вълна, като около 7 хиляди българи заминават за Бесарабия, но почти всички се връщат по родните си места след края на войната.[2]
Във войната се включват активно и българите в Украйна и Бесарабия. От самото начало на войната те организират доброволно парични дарения, доставка на храни и транспортирането на имущество за армията. През лятото на 1855 година в домовете на българи в Одеса и съседните колонии са настанени 1200 ранени, за които няма място в одеските болници. Правят се опити за създаване на доброволчески части от местни българи, но руското правителство твърдо отказва. Въпреки това украински българи участват в други формирования, особено при действията в Добруджа.[3]"
После това Бенковски взел думата и напространно разкрил на присъствующите с каква цел са дошли тия в града им и какво се изисква от тия последните да направят като българи и патриоти. Предложението да се устрои комитет в града Пловдив било прието на драго сърце и всеки захванал да работа за неговото организирание според силите и способностите си.
Бенковски ходил при руския в града консул да му съобщи мисията си и да му поиска руски паспорт но, тоя последният не го приел, като казал, че Русия не желае въстание…
Тодор Каблешков
Няколко години вече до въстанието той боледуваше непрестанно, слаб телесно, зиме и лете го тресеше. В такова положение го свари пролетта на 1876 г. в родното му село Коприщица. И апостолите потърсиха него, и той сам ги прие като действителните святи апостоли. Епохата и идеята намериха своята жертва. Той се посвяти цял-целниничек на делото и трълна изново да буди и да проповядва по села и градове. Ходи в Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Аджар, Шипка и пр., като се спираше по пътя си, дордето премине треската. Нему се падна по простия случай да подигне най-напред знамето на Априлското въстание,[2] защото го подозряха властите и отидоха да го хващат в Коприщица. Във време на това десетодневно царувание Каблешков стоеше начело на работите.
Но изгоря ближната Клисура, паднаха някои околни въстанически пунктове. Панагюрище се обсади, Конрищица чакаше същата участ, паднаха духовете, почнаха да се чуват гласовете на недоволните чорбаджии. В Коприщица имаше около десетина околни села, надошли с жените си и децата си да търсят права и ново царство. Едно от неуспеха на въстанието, а друго, от разни неприятности, известни в подобни случаи, тия бяха захванали не само да се отчайват, но и да се отнасят враждебно към главатарите на бунта. Разтакаха се из улиците на селото, почнаха да се не покоряват, псуваха, каеха се, сърдеха се, че няма гостоприемство, захвана да им домъчнява за селата, храната и добитъка. С една реч, ставаше онова, което беше естествено и което трябваше да стане. Чорбаджиите, най-големите врагове на въстанието, а именно: хаджи Пею Пеев, хаджи Иванчо Маджаров, хеким Спас, хаджи Лало, Рали Каравелов, Беню Цървулджията[3] и други мнозина влязоха под кожата на отчаяната тълпа. Казаха им тия какво стоят, та не вържат младите чапкьни, които, като предадат на пашата, ще да отърват своите луди глави. Тълпата, без да му мисли много-много, въоръжи се против главатарите. Кой с дърво на рамо, кой с оръжие и въже в ръцете, разпръснаха се из улиците да хващат по-първите момчета. Беше 30 априлий, петък, когато около тридесет души бяха навързани с въжета и пояси и подкарани из улиците. Тях затвориха на няколко места из селото, гробищата, в черковата и в спицерията на хеким Спаса. Между затворниците бяха и апостолите Волов, Г. Икономов, Каблешков, даскал Найден и много други по-първи главатари, било от Коприщица, било от селата. Всички се пазеха най-строго от въоръжената тълпа, мнозина се трупаха около зданията и псуваха най-гнусно жертвите.
Целта на чорбаджиите да ги арестуват действително е била да спасят своите глави, като предадат вързани на войската само главатарите. Тая войска, начело с Хасан паша, се намираше близо до селото. Всичко вече било приготвено, когато из панагюрския път се задали трима души конника, които право в село влезли. Тия бяха от нашите панагюрски другари: смелият Иван Ворчо, П. Бобеков и Манчо, които бягаха от Панагюрище, след като се то разби, и отиваха да търсят в Коприщица селемет, гдето мислеха, че и Бенковски може да бъде там. Тия останали като гръмнати, когато им се обадило, че главатарите са навързани от населението и скоро ще да се предадат на правителството. И на тях в същото време захванали да гледат с някаква си подозрителност и враждебност. Но умният Ворчо, стар хайдутин, от един път съобразил що трябва да се прави.
— А бе вие луди ли сте, или нает имате да полудявате? Наши братя, 12000 сърби и 3000 души българчета от влашката земя, с девет байряка дойдоха в Панагюрище, до довечера половината са тука, в Коприщнца! Где са поповете и големците? Скоро всеки да се облича в най-хубавите си дрехи и да излязва на посрещание!
Всеки си прехапал устните. Где е Сърбия, где е Влашко със своите 3 000 българчета и где е Коприщица; но по онова време хората вярваха, простотия владееше. Хитрите коприщени, които преди малко били си турили фесове, пак ги натъпкали в своите джебове и нахлули народните калпаци. След като пуснал Ворчо тая муха, намерил, че не е добре да се губи време. Доближава се до спицерията сам, ритва вратата няколко пъти, но тя била от мешови дъски. Нончевица Цървулджийката, съседка до спицерията му подава една брадва, с която той строшава железния кофар и дава свободен ход на запрените, като се спрял на вратата и рязал с ножа си въжетата и поясите, с които били навързани момчетата. Отведнъж всичко в село се променило, чорбаджиите се скрили, тълпата пак завикала „Да живей България!“. Незабавно нашите трима юнаци викват настрана главатарите и им обаждат кой вятър вее.
Забележителна е тая нощ между 26 и 27 априлий. Тя ще остане забележена с кървави слова в хронологията на априлските борци за свободата, както Вартоломеевската нощ за протестантите, защото тогава се отвори небето и даде воля на ония непрестанни порои дъжд, лапавица и най-после дебел сняг (8 май), които нанесоха последния удар на нашите и така неприготвени въстаници. Това бе ужасно, скверно и жестоко от страна на святи Илия и на неговото висше началство. На 27 априлий почна тоя дъжд и чак на 10 юни престана (аз говоря за планината). Нему се дължи избиванието до крак на всичките изходящи се тогава въстаници по Балкана от Маркова врата до Чалъкавакския боаз. Разбити и разпопени отвсякъде, по свещено предание потърсиха тия прибежище в стария Балкан, в неговата благословена „шумка“, която ставала уж майка на много юнаци. Вижда се работата, че тая същата „шумка“ е била жедна за червена кръв, и случай й се представи през 1876 г., за да се напие. Кой как стъпи в благословения Балкан, не се върна вече назад. Не се върна той затова, защото студената мъгла, която квартирува по върховете му цели два месеца, непрестанният дъжд, снегът, по който ловяха всеки прибягнал като заец, чакмъклиите шишинета, в които барутът беше се преобърнал на вакса, и други ред препятствия, всички събрани на едно място — чинеха хиляди пъти повече, отколкото самите башибозуци. Тия последните скоро узнаха това и почнаха да нападат без ни най-малко предпазвание.
Засега толкова. По-после ще да говоря по-напространно за това, а сега ще забележа за знание само тоя истински факт, че Априлското въстание се погаси не толкова от башибозуците, колкото от жестокото време.
А дъждът се изливаше като из недро. Той парализираше окончателно всичките наши предначертания; жени и деца, измокрени до кости, трепереха наоколо и гледаха на нас въпросително. Ако под открито небе дъждът мокреше, то и колибите, покрити с букова шума, препятствуваха твърде малко. Разликата беше само тая, че той се прецеждате през зелените листа и по-наедро падаше върху голите вратове.
Втори път всичките изходящи се на Еледжик въстаници бяха поканени да си опитат пушките. От 400 и повече кавала десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората и да удрят на определеното място. Другите изплюха куршумите си на няколко крачки отпредя ни, на трети пламна само подсипът, а четвърти тракаха като мандало. Отвратителна миризма от калпавия барут задуши околията, като че да бяха изсипани няколко каци с развалена армея. Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват; достатъчно бе да излязат насреща ни петдесят души с шнайдери и двадесят души черкези с винчестери. Не говоря за книжните фишеци, турени в газови сандъци и мешинени чанти; на тях не трябваше да ги мокрят дъждовни капки; измокрените дрехи на въстаниците и острата влага, която беше в състояние да разкашкави и допотопните абанози, бяха достатъчни да преобърнат нашата скромна амуниция на черно тесто!
Между това населението сполучило да избяга в ближната гора, както споменах по-горе. Победителите, като не довтасали да възпрат бежанците, поздравили ги само отдалеч със своите беглишки куршуми, така щото мнозина, повечето жени, бяха наранени. Всичките панагюрци, които правеха част от нашата хвърковата чета, отидоха да търсят по планината своите домашни или поне да се научат що е станало с тях. Едни от тях се върнаха, без да узнаят н��що; други се научили, че техните излезли уж живо и здраво, но какво са станали после, никой не видял; трети намерили само стари майки, някои ранени, а някои примрели от глад; четвърти случайно сполучили да излязат при милите си деца, наедно събрани или само няколко от тях, насядали около зелената шумка, които прострели ръце към своя въоръжен баща и му разказали със сълзи на очите, че майка им я заклали читаците; пети, напротив, само майката сполучили да намерят, която се тръшкала от земята и с пресипнал глас ходела да търси рожбите си, и пр., и пр. Всички пъшкаха и въздишаха. Но — чудно и дивно — после много мисления, туй било, онуй станало, така ще бъде, мнозина го удряха на смях и подигравка. Не е лъжа, гдето се е рекло, че човек претръпва пред най-големите ужаси, а после вече, когато се орахати, само от едно въображение за миналото тръпки го побиват и почва да се чуди как не е умрял едно време от страх!
Пет деня из планината — и около тридесят жертви! На основание на предидущето, още пет деня, и ние свършахме окончателно!
Захвана се вече страшният и паметният оня ден — събота, 8 май, който така също ще да бъде записан, както казах вече, с черни слова в хронологията на въстаниците от 1876 година. Той нанесе последния удар на нещастните борци за българската свобода, той се притече на помощ на хищните и така силни башибозуци!…
Тая нощ немилостивата Стара планина беше пълна с поборници върху една линия от 40–45 часа разстояние, от Сливенския балкан Демиркапия до Марковата врата на запад[2]. Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя. Ние стояхме под една шумка, натрупани със сняг като същи кютюци, и не смеехме да се мръднем от мястото си, от страх да не би да направим стъпки. Зелената до среднощ трева и листи сега бяха увяхнали и попарени като коприва, заковани в прозрачен лед. Снегът падаше на парцали, на десет крачки разстояние не можеше да се види.
На 5-ий или 6-ий юний конашкият двор бе напълнен надвечер с ония дечурлига, които образуваха и моята свита, когато влязвах в града. Изпомежду им крачеха двама башибозуци, почернели и изгорели от слънцето. Единът от тях носеше на пушката си черна цивилна шапка, с твърде широки поли, която възбуди вниманието на всичките затворници, тъй като по онова време в Турско подобни шапки бяха рядкост. Но още по-интересно беше това, че от двете страни на тая шапка имаше забодени две човешки уши, позеленели и разложени почти от жегата. От достоверни сведения, на които турците не са твърде скъпи, както и правителствените им агенти, се научих, че широката шапка и ушите били на отчаян комита, когото убили близо до село Шипково, като спял, заедно с още други двама-трима другари, които избягали. Героите бяха двамата споменати башибозуци. Тия дошли за бакшиш, от десет-дванадесет часа място, при каймакамина, като донесли за уверение само ушите. От най-напред носели и самата глава, но като почнала да се умирисва, хвърлили я, а ушите само отрязали. А знаете ли колко бакшиш им се даде? Всичко по две турски ирмиличета на човек и за по няколко цигари тютюн. В пазухата на убития бунтовник имало харта, Европейска Турция, през която беше преминал неприятелският куршум и която беше потънала в кръв. Тая карта, която аз от по-после видях в канцеларията на съдебния следовател, турците я задържаха, а шапката заедно с ушите я хвърлиха в реторадните места.
Няколко деня после това произшествие, когато докараха в нашия „парцал“ Н. Обретенов, Сава Пенев и Димитра Тодоров, и тримата от четата на Хр. Ботева, за които ще да говорим по-нататък, обадиха ми, че шапката и ушите били на подпоручик Войновски, в руска служба, родом от Габрово и техен другар, когото убили при тях, действително, когато спали всичките.[4]
Не беше успял още началникът на затвора да се махне отпреде ми, когато мнозина от горепоменатите лица или познайници и още някои лица захванаха да се подават от различни отделения на затвора, от което се виждаше работата, че бяха обадили за моето дохаждание, и след като си прехапваха устията, правеха ми знак с указателния си пръст, като го туряха на устните си, което беше знак да не ги изказвам. От по-после някои от тях захванаха да правят различни карикатури напреде ми, за да ме накарат да се засмея, понеже не можеха да дойдат при мене; а доктор Васил ( Д-р Васил Соколски ), който беше човек с весел и шеговит характер, играеше на ръченици, разбира се, не толкова явно. И, въобразете си, че три дни не бяха се изминали още, откогато му бяха прочели присъдата, че той е осъден на смърт, която присъда днес-утре трябваше да се тури в изпълнение! Човек млад, човек с идея и определени убеждения, на когото намазаното със сапун въже виси вече над главата му — играе на хоро! Млъкнете вие, заклети врагове на българския народ, когото не преставате да хулите, че той е лишен от патриотическо чувство, че той не знае да умира за свобода и цел, че неговият единствен идеал е — паричката."
ПРЕДИСЛОВИЕ (към Трети том)
Тази книга е продължение от първите два тома, издадени от покойния З. Стоянов. Тя говори сама за себе си и ний не мислим тук да я препоръчваме. Ще кажем само, че съчиненията на 3. Стоянов според нас трябва да бъдат настолна книга на всеки български читател. Преди да замине за Париж, той я приготвяше и мислеше след възвръщането си да я издаде. Но не може да изпълни желанието си — преждевременната смърт го раздели от този свят. Неговата съпруга искаше да издаде по-рано книгата, предвид обаче на това, че средствата й бяха твърде оскъдни, тя отлагаше днес за утре. Това лято, подпомогната от приятели, тя направи един риск и даде ръкописите в печатницата.
По-голямата част от ръкописа с изключение на последните две глави е писан още в битността на покойния като емигрантин в бившата Източна Румелия. Това ще се забележи и по стила. Последните две глави са писани в София. Жалко е, че покойният не можа да довърши трети том цял. Както ще видят читателите, той е прекъснат в най-интересната част — края на баташкото клане. А желателно беше да чуехме неговото мнение след тази поразителна картина, която вещото му перо рисува тъй сърцераздирателно. В края на ръкописа покойният не е турил даже и точка.
Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели.
Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник — московеца, — когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.
Българите и Кримската война - Wikipedia
"Когато Русия вдига обсадата на Силистра, разпуска българските доброволчески отряди и започва да се изтегля от Влашко и Молдова, в Добруджа започват погроми срещу християните, като отделни убийства има дори в големи градове, като Варна. Това предизвиква бежанска вълна, като около 7 хиляди българи заминават за Бесарабия, но почти всички се връщат по родните си места след края на войната.[2]
Във войната се включват активно и българите в Украйна и Бесарабия. От самото начало на войната те организират доброволно парични дарения, доставка на храни и транспортирането на имущество за армията. През лятото на 1855 година в домовете на българи в Одеса и съседните колонии са настанени 1200 ранени, за които няма място в одеските болници. Правят се опити за създаване на доброволчески части от местни българи, но руското правителство твърдо отказва. Въпреки това украински българи участват в други формирования, особено при действията в Добруджа.[3]"
После това Бенковски взел думата и напространно разкрил на присъствующите с каква цел са дошли тия в града им и какво се изисква от тия последните да направят като българи и патриоти. Предложението да се устрои комитет в града Пловдив било прието на драго сърце и всеки захванал да работа за неговото организирание според силите и способностите си.
Бенковски ходил при руския в града консул да му съобщи мисията си и да му поиска руски паспорт но, тоя последният не го приел, като казал, че Русия не желае въстание…
Тодор Каблешков
Няколко години вече до въстанието той боледуваше непрестанно, слаб телесно, зиме и лете го тресеше. В такова положение го свари пролетта на 1876 г. в родното му село Коприщица. И апостолите потърсиха него, и той сам ги прие като действителните святи апостоли. Епохата и идеята намериха своята жертва. Той се посвяти цял-целниничек на делото и трълна изново да буди и да проповядва по села и градове. Ходи в Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Аджар, Шипка и пр., като се спираше по пътя си, дордето премине треската. Нему се падна по простия случай да подигне най-напред знамето на Априлското въстание,[2] защото го подозряха властите и отидоха да го хващат в Коприщица. Във време на това десетодневно царувание Каблешков стоеше начело на работите.
Но изгоря ближната Клисура, паднаха някои околни въстанически пунктове. Панагюрище се обсади, Конрищица чакаше същата участ, паднаха духовете, почнаха да се чуват гласовете на недоволните чорбаджии. В Коприщица имаше около десетина околни села, надошли с жените си и децата си да търсят права и ново царство. Едно от неуспеха на въстанието, а друго, от разни неприятности, известни в подобни случаи, тия бяха захванали не само да се отчайват, но и да се отнасят враждебно към главатарите на бунта. Разтакаха се из улиците на селото, почнаха да се не покоряват, псуваха, каеха се, сърдеха се, че няма гостоприемство, захвана да им домъчнява за селата, храната и добитъка. С една реч, ставаше онова, което беше естествено и което трябваше да стане. Чорбаджиите, най-големите врагове на въстанието, а именно: хаджи Пею Пеев, хаджи Иванчо Маджаров, хеким Спас, хаджи Лало, Рали Каравелов, Беню Цървулджията[3] и други мнозина влязоха под кожата на отчаяната тълпа. Казаха им тия какво стоят, та не вържат младите чапкьни, които, като предадат на пашата, ще да отърват своите луди глави. Тълпата, без да му мисли много-много, въоръжи се против главатарите. Кой с дърво на рамо, кой с оръжие и въже в ръцете, разпръснаха се из улиците да хващат по-първите момчета. Беше 30 априлий, петък, когато около тридесет души бяха навързани с въжета и пояси и подкарани из улиците. Тях затвориха на няколко места из селото, гробищата, в черковата и в спицерията на хеким Спаса. Между затворниците бяха и апостолите Волов, Г. Икономов, Каблешков, даскал Найден и много други по-първи главатари, било от Коприщица, било от селата. Всички се пазеха най-строго от въоръжената тълпа, мнозина се трупаха около зданията и псуваха най-гнусно жертвите.
Целта на чорбаджиите да ги арестуват действително е била да спасят своите глави, като предадат вързани на войската само главатарите. Тая войска, начело с Хасан паша, се намираше близо до селото. Всичко вече било приготвено, когато из панагюрския път се задали трима души конника, които право в село влезли. Тия бяха от нашите панагюрски другари: смелият Иван Ворчо, П. Бобеков и Манчо, които бягаха от Панагюрище, след като се то разби, и отиваха да търсят в Коприщица селемет, гдето мислеха, че и Бенковски може да бъде там. Тия останали като гръмнати, когато им се обадило, че главатарите са навързани от населението и скоро ще да се предадат на правителството. И на тях в същото време захванали да гледат с някаква си подозрителност и враждебност. Но умният Ворчо, стар хайдутин, от един път съобразил що трябва да се прави.
— А бе вие луди ли сте, или нает имате да полудявате? Наши братя, 12000 сърби и 3000 души българчета от влашката земя, с девет байряка дойдоха в Панагюрище, до довечера половината са тука, в Коприщнца! Где са поповете и големците? Скоро всеки да се облича в най-хубавите си дрехи и да излязва на посрещание!
Всеки си прехапал устните. Где е Сърбия, где е Влашко със своите 3 000 българчета и где е Коприщица; но по онова време хората вярваха, простотия владееше. Хитрите коприщени, които преди малко били си турили фесове, пак ги натъпкали в своите джебове и нахлули народните калпаци. След като пуснал Ворчо тая муха, намерил, че не е добре да се губи време. Доближава се до спицерията сам, ритва вратата няколко пъти, но тя била от мешови дъски. Нончевица Цървулджийката, съседка до спицерията му подава една брадва, с която той строшава железния кофар и дава свободен ход на запрените, като се спрял на вратата и рязал с ножа си въжетата и поясите, с които били навързани момчетата. Отведнъж всичко в село се променило, чорбаджиите се скрили, тълпата пак завикала „Да живей България!“. Незабавно нашите трима юнаци викват настрана главатарите и им обаждат кой вятър вее.
Забележителна е тая нощ между 26 и 27 априлий. Тя ще остане забележена с кървави слова в хронологията на априлските борци за свободата, както Вартоломеевската нощ за протестантите, защото тогава се отвори небето и даде воля на ония непрестанни порои дъжд, лапавица и най-после дебел сняг (8 май), които нанесоха последния удар на нашите и така неприготвени въстаници. Това бе ужасно, скверно и жестоко от страна на святи Илия и на неговото висше началство. На 27 априлий почна тоя дъжд и чак на 10 юни престана (аз говоря за планината). Нему се дължи избиванието до крак на всичките изходящи се тогава въстаници по Балкана от Маркова врата до Чалъкавакския боаз. Разбити и разпопени отвсякъде, по свещено предание потърсиха тия прибежище в стария Балкан, в неговата благословена „шумка“, която ставала уж майка на много юнаци. Вижда се работата, че тая същата „шумка“ е била жедна за червена кръв, и случай й се представи през 1876 г., за да се напие. Кой как стъпи в благословения Балкан, не се върна вече назад. Не се върна той затова, защото студената мъгла, която квартирува по върховете му цели два месеца, непрестанният дъжд, снегът, по който ловяха всеки прибягнал като заец, чакмъклиите шишинета, в които барутът беше се преобърнал на вакса, и други ред препятствия, всички събрани на едно място — чинеха хиляди пъти повече, отколкото самите башибозуци. Тия последните скоро узнаха това и почнаха да нападат без ни най-малко предпазвание.
Засега толкова. По-после ще да говоря по-напространно за това, а сега ще забележа за знание само тоя истински факт, че Априлското въстание се погаси не толкова от башибозуците, колкото от жестокото време.
А дъждът се изливаше като из недро. Той парализираше окончателно всичките наши предначертания; жени и деца, измокрени до кости, трепереха наоколо и гледаха на нас въпросително. Ако под открито небе дъждът мокреше, то и колибите, покрити с букова шума, препятствуваха твърде малко. Разликата беше само тая, че той се прецеждате през зелените листа и по-наедро падаше върху голите вратове.
Втори път всичките изходящи се на Еледжик въстаници бяха поканени да си опитат пушките. От 400 и повече кавала десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората и да удрят на определеното място. Другите изплюха куршумите си на няколко крачки отпредя ни, на трети пламна само подсипът, а четвърти тракаха като мандало. Отвратителна миризма от калпавия барут задуши околията, като че да бяха изсипани няколко каци с развалена армея. Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват; достатъчно бе да излязат насреща ни петдесят души с шнайдери и двадесят души черкези с винчестери. Не говоря за книжните фишеци, турени в газови сандъци и мешинени чанти; на тях не трябваше да ги мокрят дъждовни капки; измокрените дрехи на въстаниците и острата влага, която беше в състояние да разкашкави и допотопните абанози, бяха достатъчни да преобърнат нашата скромна амуниция на черно тесто!
Между това населението сполучило да избяга в ближната гора, както споменах по-горе. Победителите, като не довтасали да възпрат бежанците, поздравили ги само отдалеч със своите беглишки куршуми, така щото мнозина, повечето жени, бяха наранени. Всичките панагюрци, които правеха част от нашата хвърковата чета, отидоха да търсят по планината своите домашни или поне да се научат що е станало с тях. Едни от тях се върнаха, без да узнаят н��що; други се научили, че техните излезли уж живо и здраво, но какво са станали после, никой не видял; трети намерили само стари майки, някои ранени, а някои примрели от глад; четвърти случайно сполучили да излязат при милите си деца, наедно събрани или само няколко от тях, насядали около зелената шумка, които прострели ръце към своя въоръжен баща и му разказали със сълзи на очите, че майка им я заклали читаците; пети, напротив, само майката сполучили да намерят, която се тръшкала от земята и с пресипнал глас ходела да търси рожбите си, и пр., и пр. Всички пъшкаха и въздишаха. Но — чудно и дивно — после много мисления, туй било, онуй станало, така ще бъде, мнозина го удряха на смях и подигравка. Не е лъжа, гдето се е рекло, че човек претръпва пред най-големите ужаси, а после вече, когато се орахати, само от едно въображение за миналото тръпки го побиват и почва да се чуди как не е умрял едно време от страх!
Пет деня из планината — и около тридесят жертви! На основание на предидущето, още пет деня, и ние свършахме окончателно!
Захвана се вече страшният и паметният оня ден — събота, 8 май, който така също ще да бъде записан, както казах вече, с черни слова в хронологията на въстаниците от 1876 година. Той нанесе последния удар на нещастните борци за българската свобода, той се притече на помощ на хищните и така силни башибозуци!…
Тая нощ немилостивата Стара планина беше пълна с поборници върху една линия от 40–45 часа разстояние, от Сливенския балкан Демиркапия до Марковата врата на запад[2]. Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя. Ние стояхме под една шумка, натрупани със сняг като същи кютюци, и не смеехме да се мръднем от мястото си, от страх да не би да направим стъпки. Зелената до среднощ трева и листи сега бяха увяхнали и попарени като коприва, заковани в прозрачен лед. Снегът падаше на парцали, на десет крачки разстояние не можеше да се види.
На 5-ий или 6-ий юний конашкият двор бе напълнен надвечер с ония дечурлига, които образуваха и моята свита, когато влязвах в града. Изпомежду им крачеха двама башибозуци, почернели и изгорели от слънцето. Единът от тях носеше на пушката си черна цивилна шапка, с твърде широки поли, която възбуди вниманието на всичките затворници, тъй като по онова време в Турско подобни шапки бяха рядкост. Но още по-интересно беше това, че от двете страни на тая шапка имаше забодени две човешки уши, позеленели и разложени почти от жегата. От достоверни сведения, на които турците не са твърде скъпи, както и правителствените им агенти, се научих, че широката шапка и ушите били на отчаян комита, когото убили близо до село Шипково, като спял, заедно с още други двама-трима другари, които избягали. Героите бяха двамата споменати башибозуци. Тия дошли за бакшиш, от десет-дванадесет часа място, при каймакамина, като донесли за уверение само ушите. От най-напред носели и самата глава, но като почнала да се умирисва, хвърлили я, а ушите само отрязали. А знаете ли колко бакшиш им се даде? Всичко по две турски ирмиличета на човек и за по няколко цигари тютюн. В пазухата на убития бунтовник имало харта, Европейска Турция, през която беше преминал неприятелският куршум и която беше потънала в кръв. Тая карта, която аз от по-после видях в канцеларията на съдебния следовател, турците я задържаха, а шапката заедно с ушите я хвърлиха в реторадните места.
Няколко деня после това произшествие, когато докараха в нашия „парцал“ Н. Обретенов, Сава Пенев и Димитра Тодоров, и тримата от четата на Хр. Ботева, за които ще да говорим по-нататък, обадиха ми, че шапката и ушите били на подпоручик Войновски, в руска служба, родом от Габрово и техен другар, когото убили при тях, действително, когато спали всичките.[4]
Не беше успял още началникът на затвора да се махне отпреде ми, когато мнозина от горепоменатите лица или познайници и още някои лица захванаха да се подават от различни отделения на затвора, от което се виждаше работата, че бяха обадили за моето дохаждание, и след като си прехапваха устията, правеха ми знак с указателния си пръст, като го туряха на устните си, което беше знак да не ги изказвам. От по-после някои от тях захванаха да правят различни карикатури напреде ми, за да ме накарат да се засмея, понеже не можеха да дойдат при мене; а доктор Васил ( Д-р Васил Соколски ), който беше човек с весел и шеговит характер, играеше на ръченици, разбира се, не толкова явно. И, въобразете си, че три дни не бяха се изминали още, откогато му бяха прочели присъдата, че той е осъден на смърт, която присъда днес-утре трябваше да се тури в изпълнение! Човек млад, човек с идея и определени убеждения, на когото намазаното със сапун въже виси вече над главата му — играе на хоро! Млъкнете вие, заклети врагове на българския народ, когото не преставате да хулите, че той е лишен от патриотическо чувство, че той не знае да умира за свобода и цел, че неговият единствен идеал е — паричката."
May 26, 2021
Не искам да ангажирам никого с мнението си, но според мен това е книга, която всеки българин трбва да прочете!🇧🇬
February 7, 2015
Много интересна книга от един много интелигентен човек.
January 7, 2023
Книга, чието значение от съществуването й разбираш докрай чак когато я прочетеш. Народът ни има „разказ на очевидец“ на въстанията, но разказ не от кой да е измежду въстаниците, а от един от апостолите на Четвърти революционен окръг, горещата точка на най-зверските избивания тогава. Захари Стоянов е рамо до рамо с Бенковски и Волов през целия път на Хвърковата чета из Тракия и Балкана. В надбягване със смъртта, която застига един по един съмишлениците му, той неведнъж се разминава на няколко нищожни секунди от нея, за да разкаже по-късно събитията от първо лице. А някой от разказите са повече от зловещи. Убийството на Бенковски, кланетата в Батак, Перущица, Брацигово и още десетки селища, преследванията в Стара планина, укриванията по хижите, изтезанията в затворите, самоубийствата, предателствата, и още, и още... Прочетете предисловието от Георги Данаилов, което обещавам, че ще произведе във вас сложна смесица от емоции преди да захванете Записките. Има го в интернет публикувано. Аз не мога да кажа нищо повече, освен че никога досега не съм чел така приземяваща книга. Някой някъде бе споменал, че за събитията в Записките не се говори, а се стpaдa. Напълно съм съгласен. Всяка дума казана за тях е прекалено късно казана.
July 16, 2011
The best memoirs book for the Bulgarian liberation from Ottoman Empire yoke. Written by prominent Bulgarian revolutionary Zaharii Stoyanov the book is recognized as the best account of the Bulgarians fights and uprising against Ottoma rule.
May 8, 2020
Абсолютен шедьовър на българската литература!
December 5, 2021
Изключително българска книга, задължителна за всеки, който се чувства Българин. Особено в днешното време разделно, в което всякакви сили те теглят далеч от идентичността ти.
April 10, 2022
Книга показваща борбата на българските възрожденци за България.
August 7, 2013
Най-сетне .....
Displaying 1 - 18 of 18 reviews