Книгата не ми каза почти нищо ново. Не че съм някакъв експерт по педагогика или пък родител, отгледал 12 успели и щастливи деца, за когото няма тайни в детската психология. Детето ми дори още не е тръгнало на училище. Но възпитанието на деца не е ракетно инженерство, колкото и да се опитат да ни пробутат точно тази теза.
Алфи Коен не казва нищо ново за мен. Проблемът в училищата е с учебната програма и с отношението на учителите (системата – колкото и да ми е неприятна тази дума). Училището е средство за контрол, за дирижиране на мислите, чувствата, отговорите, поведението, а не за учене. Ученето предполага свобода на мисълта. Това, което има в училищата (предполагам, има и изключения) е контрол. Децата трябва да седят мирно, да говорят когато ги питат, да не възразяват, да не спорят - особено с учителите, да дават "правилните" отговори без да ги подлагат на съмнение. Основен критерий дали детето се справя добре е оценката – ако се държи както се очаква от него, значи е „добро дете” и „отличен” ученик.
Ето това е проблемът и той е пред очите ни, винаги си е бил там. Не може основната ни ценност при възпитанието да е послушанието, а след това да искаме възрастните да са отговорни, да имат контрол върху живота си и върху нещата, от които зависи животът им.
Може би ми се искаше Коен да е малко по-смел и по-открито да отговор на въпроса – кому е нужно точно такова образование? Но и той като че ли не смее, въпреки че много енергично критикува създателите на Строгата дисциплина. Споменава Джорж Оруел и Големия брат, но само мимоходом. Истината е, че правителствата и тези, които ни управляват, нямат полза от мислещи хора. Трябват им хора, които изпълняват, без да задават въпроси. И образователната система произвежда масово точно такива. Затова и няма да има промяна отвън.
Каква е алтернативата на Строгата дисциплина и мениджмънта на класа? Исках да прочета черно на бяло отговор, който да е кратък и категоричен, нещо от рода „прави едно, прави две”. Но си дадох сметка (след като прочетох книгата до края), че това не е възможно. Методите за възпитаване на мислещи личности са трудоемки и различни – толкова различни, колкото и хората, които участват в дадена група. Всяка група по свой начин намира решение на възникващите проблеми. Не може да има общовалидна рецепта. Все пак има няколко основни неща.
На първо място е равнопоставеност на децата и учителите – така всеки ще може да се изкаже свободно и да участва в изработването на работещ модел. А моделите могат да са както за учебната програма, така и за въпроси от извънкласните дейности, отношенията в класа и каквото друго се сетим. За целта учителите трябва да се откажат от контрола си върху класната стая, което ми звучи почти като научна фантастика.
На второ място учителите и учениците трябва да изградят общност. Това означава да се чувстват в безопасност заедно, оценени и уважавани, да имат общи цели (напр. научаване на нови неща, справяне с възникнали проблеми, поддържане на приятелска атмосфера). Общността е такова събиране на хора, в която всеки може да запази индивидуалността си, без от това да страдат другите. И не е същото като да подчиниш себе си на нуждите на колектива.
От познатите ми методи за възпитание на деца, идеите на Алфи Коен се покриват с идеите на Томас Гордън (Трениране на успешни родители). Пробвала съм методите на Гордън и мога да кажа, че са трудни за прилагане без човек да разполага с подходящ начин на мислене и подходящите инструменти (езикови умения например). Отнемат време и енергия, но за сметка на то��а дават неочаквани резултати. Трудно се отглежда дете, което спори за всичко и настоява за информация защо трябва да направи това или онова. Трудно се манипулира това дете – с награди или наказания. Трудно е за родителя да се отдели от краткосрочната цел (отиване на време някъде) и да следи за дългосрочните ползи. Но родителят би бил мотивиран заради детето си, а образователната система трябва да произведе послушни хора в полза на едно спорно общество. Т.е. липсва мотивацията за промяна.
Единствената ми надежда е да има повече книги като „Митът за дисциплината” и чрез тях лека полека да се промени мисленето - ако не на всички, то поне на малка част от учителите. Може би след време количествените натрупвания ще доведат до качествени изменения.