Роден е в село Червена вода, Русенско на 7 август 1936 г. В Русе завършва Математическа гимназия през 1954 г. През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет, следва 2 години право, през 1960-1965 учи драматургия в Московския киноинститут. Работил е като кореспондент в Родопите (1959), редактор в Студия за игрални филми (1965-1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967-1970), в Театър 199 и Театъра на окръзите (1970-1973), в Театър "София" (1973-1984), в Драматичен театър в Пловдив (1984-1991), Театъра на армията (1992-1996), Театър "София" (1996-2008). Автор е на стихове, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца.
След събитията в Чехословакия 1968 г. свалят от печат стихосбирката му "Парапети", забранено е да се печатат негови стихове до 1976 г. През 1984, заради спектакъла му "Любовни булеварди", забранен лично от Тодор Живков, е уволнен от театър "София" без право да работи в столицата, изпратен е в Пловдив, завръща се в София след 1990 г.
Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му ("Последната нощ на Сократ", "Другата смърт на Жанна д`Арк") са играни в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Измир, Истанбул и др.
Носител е на наградата за поезия "Пеньо Пенев" (1988), на националната награда за детска литература "Петко Рачов Славейков" (1992), на националната награда за литература "Иван Вазов" - за цялостен принос към литературата (2004) и на националната награда "Хр.Г. Данов" - за "Български хроники" и за цялостен принос към българската книжнина (2011), носител е и на ордена "Стара планина" І степен - за цялостен принос към българската култура (2006).
Стефан Цанев и сенките на слънцата: https://knigolandia.info/book-review/... Обичам в екзалтацията на края на годината да сменя тоналността – и да се смиря със смиряваща книга. Сетих се за “Сънят на сенките: Книга на мъртвите” на Стефан Цанев, от когото съм писал само за стихията “Мравки и богове” тук, а отделни негови стихове (“Напоследък взеха да ме хвалят много…”) звучат в главата ми канени и неканени. Отворих тази книга, която скъпа моя приятелка ми подари преди години с автограф от автора, и поех из неговите спомени, които са и нашите общобългарски спомени. Почитта, с която Цанев споделя малки случки, малки човещини за хора-легенди, е точно това смирение, което ни е толкова нужно като народ, и липсата на което предопределя и тая наша орисия, за която пише той с болка в началото и в края. ИК Жанет 45 https://knigolandia.info/book-review/...
Има хиляди причини да я прочетете. Сладкодумието на автора, който извайва в творбите си изящен образ след изящен образ, колоритният му живот, необятното величие на душите на хората, за които пише - хора космични и откъснати от ежедневното, а същевременно тъй "земни" и смирени.
Смея да твърдя, че книгата му с лекота постига поставената пред нея цел. Тя е безценен паметник на нещо, което за жалост като че ли сме започнали да губим - в себе си, в отношенията си с околните, във връзката си с природата, с извечното - нещо необяснимо с думи.
И ако някой може да се доближи до обясняването му, това безспорно е Стефан Цанев.
Това е една брилянтна книга. Съвършена. Рядко се срещат толкова красиво написани разкази, а фактът, че са действителни истории за бележити личности от близкото минало превръща четенето в едно изключително ценно и приятно преживяване. Честно казано се чувствам недостоен да пиша ревю за книга, която е оставила в мен толкова силно впечатление, затова нека това остане просто като мнението на един читател. Още с първите страници е налице пренасянето в едни отминали години. Не е необходимо никакво описание, а само едно име - Елисавета Багряна. И това е така, защото след време никой не помни кой е бил министър или владетел по времето на даден творец. Но всеки може да си изгради представа за това време. Дора Габе, Христо и Евлоги Георгиеви, Маяковски, Шкловски, Далчев, Геров, Георги Марков, Апостол Карамитев, Невена Коканова са само част от имената, които ни гледат от черно-белите си снимки и ни карат да си спомним за тях, докато авторът ни ги показва в една нова, приглушена от личната емоция светлина. С всяко разлистване читателят се потапя във все по-искрени истории, такива, които разсмиват, в следващия момент зараждат онези малки капчици солени сълзи, които премрежват погледа и размазват буквите, за дойде моментът, в който целият си настръхнал. Всичко друго е тишина. Сънят на сенките пази в себе си започналите вече да избледняват сенки на едни от най-значимите български творци. Надявам се тя да достигне до колкото е възможно повече хора, за да може тези сенки да се уплътнят, да придобият по-голяма плътност, докато накрая се завърнат като цветните души на притежателите им в сърцата на забравилите ги. „И ако вярваш, че животът ти свършва със смъртта, че нищо от теб не остава и не продължава да живее - клетка, мисъл, наследствен код, час от окото ти, част от мозъка ти; ако не вярваш, че някой ден пак ще дойдеш тук на тази нежна планета и пак ще обичаш и ще се веселиш - тогава защо си живял и защо продължаваш да живееш?“