Не ви познавам

by Теодора Димова

„Не ви познавам“ е своеобразно продължение на „Поразените“ .

Действието му се развива в наши дни, но нишките не са прекъснати. Александра вече не е дете. Върху нея се стоварва тежестта на миналото. Деветосептемврийският манталитет е дълбоко прикрит, но просмукан в обществото. Той е чакал своето време като чудовище, притаявало се дълго в укритието си, което сега спокойно може да показва хищническите си зъби, да ръмжи, да заплашва и да разкъсва.

Genres: Fiction

444 pages, Paperback

Published January 1, 2023

About the author

Теодора Димова е българска писателка, драматург, завършила английска филология в СУ "Кл. Охридски". Била е журналист, преводач, преподавател по английски.
Дъщеря на българския писател Димитър Димов.

Автор е на пиесите: Фюри, Стая №48, Ерикапайос, Калвадос, приятелю, Игрила, Платото, Неда и кучетата, Елин Стопър, Замъкът Ирелох, Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невидимите пътища на прошката ( последните четири са публикувани в Пиеси )

Reviews

[Nikol · Rating 2 out of 5]

За съжаление, разочароваща, много по-слаба от „Майките“ и „Поразените“. Признавам си, че есеистичният ѝ характер ме отблъсна. Някои абзаци от романа за мен бяха почти като извадени от злободневен гневен Фейсбук пост. Нищо кой знае какво ново под слънцето, нито пък поднесено по някакъв оригинален начин. И темата за пандемията е изследвана пак така скучно, и разбира се, е вплетена с любимата на почти всеки съвременен български писател тема за прехода и за комунизма.
Тезите на авторката са заявени директно на читателя, направо натяквани над десетки пъти, а не умело и оригинално намекнати и загатнати, което за мен лично е скучно, безинтересно и дори дразнещо. Знам, че такъв е стилът на Теодора Димова, прекалено емоционален и екзалтиран, на моменти дори мелодраматичен, но все пак способен да въздейства, както беше в „Поразените“ и „Майките“, но тук, може би, понеже залита повече в абстракцията и по-рядко описва реални конкретни човешки трагедии, звучи пресилено и губи голяма част от силата си. Разсъжденията на главната героиня често се въртяха в кръг, едни и същи умозаключения се повтаряха над десетки пъти. Може би целта е да се внуши склонността ѝ към обсесивно мислене и да се предизвика сериозен драматичен ефект. Но на мен ми се видя прекалено. Прекомерното драматизиране на и без това не чак толкова драматичните сами по себе си сцени само ме отчужди още повече от тях.
Направи ми и малко неприятно впечатление как тримата главни герои – Александра, която е очевадно прототип на самата авторка, и двамата душевно осакатени цинични политици, стилистично в диалозите си звучат по един и същи начин, по същия екзалтиран начин, по който пише Теодора Димова. Може би някой ще каже, че е нарочно и е оригинално. Но за мен е още една причина да не взимам книгата на сериозно, изкарваше ме от историята, правеше я абсурдна и нереална. Главната героиня, както и самата авторка, е свръхчувствителна и емоционална, но сякаш тази свръхчувствителност я кара много силно да залита в крайни полюси, или свръх да очерня, или свръх да идеализира. Това свръх идеализиране и очерняне го имаше по спомени и в „Поразените“. Аз лично предпочитам по-балансиран подход, обичам, когато авторът изследва по по-реалистичен начин психиката на злодеите. Не обичам такива крайни категоризации, където светът е схванат и представен, или като катраненочерен, или като безукорно бял.
Да кажа все пак и нещо положително. Препратките към Достоевски и „Бесове“ ми харесаха.
Ако сте почитатели на Теодора Димова, препоръчвам силно. Може да ви хареса. Но ако не сте, вероятността да останете разочаровани е много голяма

[Lora Grigorova · Rating 2 out of 5]

Своеобразното продължение на “Поразените” “Не ви познавам” направо ме порази. За съжаление няма нищо общо с първата книга, за която също имах своите резерви.

В “Не ви познавам” Теодора Димова се съсредоточава върху вече порасналата Александра, която е успешен режисьор. Когато обаче получава неприлично, но примамливо предложение от двама политици да се включи в техния нов политически проект, тя навлиза навътре в себе си и започва да анализира чувствата и подбудите си.

На пръв поглед звучи добре, но на практика почти не се е получило. Книгата е един безкраен монолог на Александра, в която тя разсъждава малко за политическите импликации на предложението, но основно за Ковид и как ни е променила пандемията и изолацията. Подобно нещо (и за Ковид, и за нова политическа сила) четох в една от последните книги на Захари Карабашлиев. И тогава не бях впечатлена, и сега не съм. Историите за политически групировки тип масони, които манипулират общественото мнение и мечтаят за нов световен ред и доминация са ми леко конспиративни. Сигурна съм, че има някаква доза истина в тях, но на фона на нашите селски политически изцепки, звучат направо абсурдно. Ковид и изолацията са толкова дъвкана тема, че дори няма да я коментирам. Живяхме я съвсем скоро, всички ясно си я спомняме, нямам нужда пак да чета за нея.

Единствено краят ми хареса - не очаквах това и съвсем малко ми подобри мнението за книгата - ето и защо не е една звезда.

И накрая - имах същия проблем и в “Поразените” и тук. Тази есеистична форма без нов ред, без глави, само един безкраен монолог, малко ме напряга. Имам чувството, че лирическият герой просто повръща мислите си без структура, без посока. Може би това е и идеята на авторката, но със сигурност не е моето.

[Savina Angelova · Rating 1 out of 5]

За мен тази книга е пълно недоразумение. Давам и оценка 1/5, защото няма по-ниска. Цялата книга представлява неспиращо повтаряне на името на кафе Costa. След като в крайна сметка след 200 стр се разбира какво е станало в това кафе, в останалите 200 такива не спира да се повтаря какво е станало. Да не мислите, че и гей тематиката е пропусната.
Пълно,пълно разочарование.

[Tihomir Rachev · Rating 1 out of 5]

Изключително посредствен роман. Няма почти нищо общо с „Поразените“, а уж му е продължение. Още в началото на „Не ви познавам“ разбираме, че главната героиня е провела някакъв разговор с двама политици, който дълбоко я е възмутил и потресъл. Не ни казва обаче какво точно е накарало да се чувства така. Вместо това тя няколко пъти отлага разказа си. По принцип това е интересен похват - читателят продължава да чете, за да получи скритата от него информация. В случая обаче този похват не е сполучлив, защото повече от половината (!) роман се повтаря едно и също: Александра върви из София и размишлява за пандемията, войната, политиката и нравите в обществото, като периодично се връща към прословутия разговор, но така и не стига до кулминацията. Веднъж дори затваря телефона на мъжа си, докато му разказва за случилото се, защото, видите ли, щял да й изчезне обхвата в един подлез, а след това забравя да се обади и продължава да скита и да разсъждава по същия начин още 150 стр. На стр. 233 единият от двамата политици казва: „Имайте още малко търпение, Александра, ще стигнем и до същността на нашата среща“. Но кога - хващам се, че и аз вече водя въображаем диалог с Теодора Димова - кога ще стигнем до същността? В отговор последната хвърля в лицето ми още 20-30 страници, в които пак започва да се върти около двете си любими теми: пандемията и войната. Вече прескачам цели параграфи от неструктурирания текст, за да стигна най-после до това, което ме интересува. А то се оказва едно голямо и разочароващо клише.

„Не ви познавам“ има претенции да е психологическа книга. Има претенции и да е книга, която прави обобщение на цял един исторически период (Прехода). И в двете направления се проваля.

Първо, начинът на писане, който явно цели да ни запознае с психологията на главната героиня, е по-скоро дразнещ и ни кара да изпитваме антипатия към нея. Да, схващаме, че човешката мисъл тече объркано и понякога неясно, но това не значи, че така следва да се пишат романи. Стремежът на съвременните български писатели да оригиналничат с оформянето на текста е крайно уморителен. В „Поразените“ също го има този проблем, но в по-умерен вариант.

Второ, „Не ви познавам“ не е адекватно обобщение на Прехода, защото не ни казва нищо ново за него. Напротив, „Поразените“ е въздействащ роман поради това, че осветлява и анализира един исторически период, за който малко се говори и малко се знае от масовия българин. Това е по-трудно да се направи с Прехода, тъй като все пак живеем в него и от десетилетия се пишат книги и се правят филми на тази тема. Всеки българин е виждал поне 5-6 такива опита за равносметка, създадени в последните години. На интелигентните хора, които безспорно са целевата аудитория на Димова, им е пределно ясно, че днешният ни живот е резултат от лошото социалистическо наследство. Излишно е да се повтаря отново същото.

В обобщение, препоръчвам Ви да не си харчите парите за „Не ви познавам“. Става дума за един ненужно раздут текст, който се върти около едно и също и звучи по-скоро като низ от статуси във Фейсбук, а не като сериозен опит да се осмисли времето, в което живеем.

[Daniel Penev · Rating 4 out of 5]

В романа „Не ви познавам“ („Сиела“, 2023), който е своебразно продължение на „Поразените“ („Сиела“, 2019), Теодора Димова брилянтно е уловила все по-шеметното и все по-болезнено лутане на чувствителните хора в свят, задвижван от принципи, диаметрално противоположни на техните, във време, в което мнозина са се отказали да бъдат човеци, поддавайки се на отровата на мерзостта, лицемерието, злобата, алчността, сребрелюбието и хамелеонщината.

За изострянето на конфликта между чувствителността и безпардонността у нас причини има много, но Димова посочва най-значимите - наследството на недалечното минало (и по-специално деветосептемврейския манталитет, както тя го нарича) и струпалите се в последните няколко години социални, икономически, политически, здравни и културни сътресения, особено ковидпандемията, подетата от Русия война в Украйна и политическата нестабилност, подклаждана от политически кариеризъм.

За себе си знам, че изкуството ми помага да осмислям случващото се в заобикалящия ни свят. Това важи особено за художествената литература, която ни кара да забавим темпото, за да се вгледаме дълбоко в себе си и в другите, в действителното и въображаемото, в миналото, настоящето и бъдещето. Ако търсите роман, който да ви помогне да разберете по-добре родната действителност и същевременно да ви достави естетическа наслада, дайте шанс на „Не ви познавам“. Можете да го прочетете и самостоятелно, но аз ви препоръчвам първо да прочетете „Поразените“, за да се запознаете с предисторията на главната героиня. Макар да не е ключова за разбирането на сюжетната линия в „Не ви познавам“, тази предистория ще ви даде по-широк контекст. А и „Поразените“ сам по себе си е също толкова стойностен роман, отличен с немалко значими награди у нас и зад граница.

Цялото ми ревю на „Не ви познавам“, наред с любими мои откъси от романа, тук: https://danipenev.net/ne-vi-poznavam-...

[Denitza Vidolova · Rating 2 out of 5]

Въпреки че книгата е обявена като "своеобразно продължение на "Поразените", за мен единственото общо между двете книги беше Александра, героиня и на двете. За бабата и дядото на Александра имаше съвсем малко и трябваше да чета до 160+ страница, за да съм сигурна, че има връзка между двете книги със споменаването на бабата и дядото на Александра за първи път.
Намерих книгата като едно неясно, объркано, заплетено кълбо от теми (ковид, войната в Украйна, корупция, нови политически проекти, протести, може би забравям нещо), с много повторения. Действието се случва в рамките на един ден, с множество препратки, които заедно с повторенията, в един момент те губят като читател. Продължих да чета само и само да разбера коя е Александра, защото бях предизвикана от друг читател на книгата. Липсата на отделни глави, дълги и предължи изречения, скачане на повествованието от 1 лице, ед.ч, към 3 лице, ед.ч. и обратно, много изморяват и отблъскват.
Очаквах нещо друго, особено когато "Поразените" е толкова добра, въпреки някои слабости според мен. Не препоръчвам.

[Ana Karlsreiter · Rating 1 out of 5]

Ще преживее Теодора Димова едната звезда.
Тази книга няма абсолютно нищо общо с “Поразените”. Въпреки небезинтересния анализ на света след пандемията и на подмълвните политически процеси в България, книгата нито за секунда не се доближава до “Времеубежоще”, която брилянтно ги описва.
Някакво страхотно зацикляне, повторения до изнемога. И накрая всъщност едно голямо нищо.
В един момент си помислих, че става дума за реклама на въпросното кафе Коста, та нали даже един от главните герои е наречен така, но и там “млякото се вкисва” накрая.
Говорейки за главния герой и при него не се разбра “ Депутат” ли е, “бивш депутат” ли е. Като че ли това би имало някакво значение! Споменавам само, защото този пример добре показва, че зациклянето в тази книга не е само на ниво смисъл, но за съжаление и израз.
Забравям тази книга на Димова и чакам следващата!

[Emilia Mushkova · Rating 3 out of 5]

400+ страници без глави, без пауза.
Цялата история е разговор в Коста кафе и още няколко часа след това. Александра, която е драматург се среща с двама политици. Говори със себе си за всичко, което са обсъждали с двамата безочливи негодници (да, точно такива са, каквито си ги представяме -добре облечени, добре образовани и прогнили отвсякъде). Говори по телефона и със съпруга си, но най-вече всичко се върти в главата и. Докато всичко най-накрая се свършва...