Стефан Дичев е рoдeн e в Tъpнoвo. Съвpeмeнeн пиcатeл, изoбpазил c гoлямo умeниe в poманитe cи виднитe иcтopичecки личнocти, катo Pакoвcки и Лeвcки ("За cвoбoдата", дoкумeнталeн poман, т. І, 1954 и т. ІІ, 1956) и вeличави cъбития oт нашата иcтopия – "Пътят към Сoфия" (1962), "Еcкадpoнът" (1968), "Кpeпocти" (1974), "B лабиpинта" (1977), "Сpeща на cилитe" (1978), "Пoдзeмията на Сeн Жан д`Аpк" (1988), пpeтъpпeли peдица издания. Автop e на извecтни твopби за юнoши – иcтopичecкитe пoвecти "Pали" (1960), "Mладocтта на Pакoвcки" (1962) и дp., cъщo издавани мнoгoкpатнo.
Едва ли щях да придобия Пътят към София, ако не беше хубавото озонско намаление, накарало ме да го добавя в кошницата. А търсейки информация за автора (обичам да правя така) попаднах на един цитат от Задочните репортажи на Георги Марков:
Познавам не един и двама подобни другари, които по една случайност се бяха сетили, че чрез производство на членоразделни фрази от определен вид могат да постигнат по-лесни успехи, отколкото ако се състезават в друго поле. Така че не трябва да се забравя, че сферата на българската култура се намира под непрестанните атаки на подобни амбициозни същества, за които литературата е просто средство. Един от най-типичните случаи на огромен успех и огромни пари чрез може би най-посредствена търговска литература според мен е този на Стефан Дичев, който, след като реши, че адвокатството е загубена работа, се посвети на литературното производство, написа огромни исторически томове и спечели повече, отколкото би му дало адвокатството за следващите пет хиляди години. Той е най-добрият пример на псевдолитература, но същевременно и най-приемливият, защото поне не засягаше никого.
Сега, донякъде разбирам коментара, но не съм съгласен с него. Четивото лично за мен влезе по-скоро в графата на историко-приключенската литература с доволна щипка мелодрама, т.е. правейки известни уговорки бих го поставил на рафта до книгите на много любимия ми Петър Бобев.
Реално съществуващи личности (Леандър Льо Ге, познат у нас с побългареното Леге, Вито Позитано и др.), и измислени персонажи бяха замесени в събитията около дните на приближаването на генерал Гурко към София, когато османците решават, че няма как да дадат в ръцете на своя враг складовете с боеприпаси и храни, а ще ги подпалят. Не знам какъв е % на истина и фикция в повествованието (примерно, никъде не открих информация, потвърждаваща описаната лична трагедия на Леге, или пък годежът му с българка), но тази литература все пак е направена основно за забавление, без да има кой знае какви други качества, подобно на голяма част от бестселърите в наши дни. Разбира се, романът е платил политическия данък на времето, през което се е появил (персонажите бяха доста праволинейно-полярни), обаче на фона на тоновете казионна партийна литература, си е бил свеж полъх за зажаднелия за по-динамични четива соц читател. Е, спокойно можеше да е със стотина страници по-кратък – към средата леко взе да ме отегчава, финалът пооправи нещата.
Черно-белите илюстрации на Лиляна Дичева, с изчистени, понякога едва-едва щриховани контури ми напомниха за арта на друг художник – Евгений Босяцки, но по скромното ми мнение му отстъпват.
Една увлекателна книга, която е трудно да бъде приета безкритично с едноизмерното представяне и затвърждаването на стереотипи. По цялата руска йерархия, от ген. Гурко до последния войник, руснаците са представени в изключително романтична светлина. Дори руските планове за поставяне на руски княз, което се и случва, са представени с някакъв наивен романтизъм и безкритично. От друга страна, турската изостаналост и жестокост мога лесно да приема. Може би най-умело са представени българите, с тяхното безсилие и на моменти безхарактерност, както и наистина сложната палитра от персонажи. Там нещата според мен са най-точни. Като цяло, тази книга е един романтичен роман, а не достоверен исторически източник. Може би е нещо като българска "Отнесени от Вихъра", романтика вплетена в един исторически конфликт.