Пътят на генерал Гурко към София, героичното преминаване на руската освободителна армия през Балкана — това е събитието, което прави арена на драматични сблъсъци бъдещата столица на свободна България. В романа в многопланов разрез е разкрит животът на различните слоеве от населението, сложните дипломатически ходове на чуждите представители в града, средище на оживена дипломатическа дейност. В центъра на повествованието е съдбата на два враждуващи български рода, Будинови и Задгорски — първият свързан с освободителната борба, другият — с турците и останалите чужденци. Само един мост има над тая бездна — мостът на прераждащата любов. Пълното сливане с душевността на героите, майсторското белетристично превъплъщаване, динамичността на сюжетното развитие правят романа да зазвучи като симфония на живота. Изпълнена с блясък и драматическа сила, творбата следва линията на подчертано вътрешно действие с дълбок психологически резонатор на характери и конфликти. Това е една правдива картина в прослава на руския народ-освободител, апотеоз на свободата.
Стефан Дичев е рoдeн e в Tъpнoвo. Съвpeмeнeн пиcатeл, изoбpазил c гoлямo умeниe в poманитe cи виднитe иcтopичecки личнocти, катo Pакoвcки и Лeвcки ("За cвoбoдата", дoкумeнталeн poман, т. І, 1954 и т. ІІ, 1956) и вeличави cъбития oт нашата иcтopия – "Пътят към Сoфия" (1962), "Еcкадpoнът" (1968), "Кpeпocти" (1974), "B лабиpинта" (1977), "Сpeща на cилитe" (1978), "Пoдзeмията на Сeн Жан д`Аpк" (1988), пpeтъpпeли peдица издания. Автop e на извecтни твopби за юнoши – иcтopичecкитe пoвecти "Pали" (1960), "Mладocтта на Pакoвcки" (1962) и дp., cъщo издавани мнoгoкpатнo.
Едва ли щях да придобия Пътят към София, ако не беше хубавото озонско намаление, накарало ме да го добавя в кошницата. А търсейки информация за автора (обичам да правя така) попаднах на един цитат от Задочните репортажи на Георги Марков:
Познавам не един и двама подобни другари, които по една случайност се бяха сетили, че чрез производство на членоразделни фрази от определен вид могат да постигнат по-лесни успехи, отколкото ако се състезават в друго поле. Така че не трябва да се забравя, че сферата на българската култура се намира под непрестанните атаки на подобни амбициозни същества, за които литературата е просто средство. Един от най-типичните случаи на огромен успех и огромни пари чрез може би най-посредствена търговска литература според мен е този на Стефан Дичев, който, след като реши, че адвокатството е загубена работа, се посвети на литературното производство, написа огромни исторически томове и спечели повече, отколкото би му дало адвокатството за следващите пет хиляди години. Той е най-добрият пример на псевдолитература, но същевременно и най-приемливият, защото поне не засягаше никого.
Сега, донякъде разбирам коментара, но не съм съгласен с него. Четивото лично за мен влезе по-скоро в графата на историко-приключенската литература с доволна щипка мелодрама, т.е. правейки известни уговорки бих го поставил на рафта до книгите на много любимия ми Петър Бобев.
Реално съществуващи личности (Леандър Льо Ге, познат у нас с побългареното Леге, Вито Позитано и др.), и измислени персонажи бяха замесени в събитията около дните на приближаването на генерал Гурко към София, когато османците решават, че няма как да дадат в ръцете на своя враг складовете с боеприпаси и храни, а ще ги подпалят. Не знам какъв е % на истина и фикция в повествованието (примерно, никъде не открих информация, потвърждаваща описаната лична трагедия на Леге, или пък годежът му с българка), но тази литература все пак е направена основно за забавление, без да има кой знае какви други качества, подобно на голяма част от бестселърите в наши дни. Разбира се, романът е платил политическия данък на времето, през което се е появил (персонажите бяха доста праволинейно-полярни), обаче на фона на тоновете казионна партийна литература, си е бил свеж полъх за зажаднелия за по-динамични четива соц читател. Е, спокойно можеше да е със стотина страници по-кратък – към средата леко взе да ме отегчава, финалът пооправи нещата.
Черно-белите илюстрации на Лиляна Дичева, с изчистени, понякога едва-едва щриховани контури ми напомниха за арта на друг художник – Евгений Босяцки, но по скромното ми мнение му отстъпват.
Много харесвам книги като тази. От една страна ни потапят в атмосферата на епохата, в която се развива действието. От друга, са изпълнени с измислени герои, които неусетно ни стават близки, и чиито съдби ни вплитат и изпълват мислите ни. Стефан Дичев ни повежда към една София на прага на съдбоносна промяна. Османската империя прави последни отчаяни усилия да запази позициите си, докато слуховете, долитащи от другата страна на Балкана, шепнат за генерал Гурко и за многохилядната руска армия вървяща на юг. На фона на софийските махали, пазари, конаци и консулства, проследяваме емоциите и чувствата, обхванали хората в тези страшни дни. Най-ясен пример за различните нагласи на населението виждаме във враждата между двата стари български рода Будинови и Задгорски - едните участващи в тайни комитети и събиращи сведения в помощ на руснаците; другите открили спокойствие в покорството и в близките връзки с турските велможи. А защо в София има улици, кръстени на Вито Позитано и на Леандър Леге (побългарена версия на името)? Благодарение на тази книга си припомних!
Една увлекателна книга, която е трудно да бъде приета безкритично с едноизмерното представяне и затвърждаването на стереотипи. По цялата руска йерархия, от ген. Гурко до последния войник, руснаците са представени в изключително романтична светлина. Дори руските планове за поставяне на руски княз, което се и случва, са представени с някакъв наивен романтизъм и безкритично. От друга страна, турската изостаналост и жестокост мога лесно да приема. Може би най-умело са представени българите, с тяхното безсилие и на моменти безхарактерност, както и наистина сложната палитра от персонажи. Там нещата според мен са най-точни. Като цяло, тази книга е един романтичен роман, а не достоверен исторически източник. Може би е нещо като българска "Отнесени от Вихъра", романтика вплетена в един исторически конфликт.