Акад. Георги Славов Караславов е български писател, белетрист и драматург. Започва да публикува през 1920-те год. Първата му книга е „Уличници“ (1926), която пресъздава живота на децата от бедните градски покрайнини. Има обемно и жанрово богато творчество, сред което особено много изпъкват романите „Снаха“ и „Татул“.
Незаслужено забравен днес ми се струва Караславов, а поне тези му два романа с нищо не отстъпват на Елин Пелин, Йовков или Талев. Може би заради високия му обществен статут по времето на социализма – депутат, член на ЦК на БКП, директор на Народния театър, Председател на СБП. Творчеството му до този момент ми бе почти напълно непознато, ако изключим филмите по „Татул“ и „Снаха“, които съм гледал навремето. Колко по-впечатляващи обаче са самите романи! Как ниските човешки страсти могат да бъдат обрисувани с такава проницателност, с такава вещина. Душите на Караславовите герои са почернени от грижи за насъщния, но дори такива отблъскващи образи като Юрталана или Марьола носят у себе си някаква особена привлекателност. Усеща се как авторът и тях обича, независимо от всичките им кривини. Как да не ги заобичаш като читател? Дори когато се молят на Бога или на Богородица да закриля пъклените им дела, ти пак ги разбираш, защото носиш частица от това ДНК, от съвкупната душа на твоя народ. Много вода има да изтече, докато всичко това се отмие от поколенията, докато най-после сме готови да започнем „на чисто“. Караславов споделя, че не е срещал голяма нужда да измисля герои, защото животът му е предоставял достатъчно на брой напълно завършени образи. Само е трябвало да ги облече в думи. Напълно се потапяш в тягостната атмосфера на предвоенните години, която днес ни се рисува като някакъв земен рай, който комунистите ни били отнели. А истината е, че нито преди „Девети“, нито след това се е живеело леко и безгрижно. Всяко време, всяка епоха носят у себе си своя особен и неповторим дух, своите страсти, въжделения, изпитания, своите светли надежди и предизвестени крушения. Мъка е човешкият живот и така е било от незапомнени времена. Ние още не сме забравили мъката си. Затова и литературата ни е толкова хубава. От горчилката се ражда красота, от неволите, болестите и смъртта – песни. Дълбок и древен е българският дух. Жесток, велик, несломим. Дори и днес, приспивани ежечасно от измамните илюзии на новия технологичен свят, нещо древно у нас желае да се пробуди.
Българският следосвобожденски реализъм... За жалост потвърди се предчувствието ми, че краят няма да е щастлив. Стори ми се странно, че централният образ в повестта всъщност не е снахата Севда, а свекърът Тодор Юрталанов. Повечето глави се въртяха около него, докато Севда сякаш изпълняваше по- второстепенна роля. Нейните проблеми останаха на заден план. И нека се върна на това, което ме впечатли най- много. Как необмислената и все пак ужасна постъпка на Юрталана, както и лошия му характер, алчността и егоизма му, донесоха на него и семейството му най- лошото. Неспособността на Севда да зачене, болестта и последвалата смърт на Стойко, пропадането на Алекси, дори отчуждаването на нивите- все последици от лошо естество. Горката Севда си изпати жестоко, а беше много щастлива. Изглежда поговорката "Много хубаво не е на хубаво" е в сила в случая. Всъщност тя си остана щастлива, но за пред хорските погледи. Да не видят, че "Юрталановата снаха" има някакви кахъри и е нещастна. Мога да напиша още доста впечатления за тази повест, но споделям само най- ярките такива, нали все пак това е резюме, а не есе :D
Голяма почитателка съм на българската класика и незнам как съм пропуснала тази книга, но се радвам, че я открих. Напомня ми много за стила на Йовков, Талев, Елин Пелин. Съпреживях радостите и неволите на селските хора, бедни и богати. Представих си техния ежедневен труд и техните празници от онова време. Една истинска палитра от човешки емоции - радост, копнеж и любов, редом до алчността, ламтежа за власт, безотговорност и безсъвестност. Алчност, която води до разруха, а след нея носи печал, загуба, ограбва душата дори и на най-чистите хора, каквато е Севда. Няма ненаказана злина и всеки си получава заслуженото си мисля аз докато чета книгата. И за пореден път се питам какъв е смисъла на парите. И най-голямото богатство неможе да върне човешки живот, разбито щастие, нито да купи съвест, отговорност и човечност. Наскоро прочетох и "Татул", който ме развълнува още повече...усещах сърцето си свито през цялото време. Усещах болката и мъката на Тошка и все се надявах, че съдбата и ще е различна. Отново се убедих в несравнимото майсторство да предава човешките емоции и да рисува чоешките съдби...
Да избереш затвора пред дялбата на имота си, е ситуация, абсурдно показателна за капиталистическото общество. И авторът е уловил пулса на епохата успешно, според мен.
Много бавна и тягосна книга, която не ме грабна с нищо. Бях ентусиазирана, когато я започнах, но доста бързо премина в скука...може би не съм уцелила подходящ момент, за да я прочета или правилното настроение.
Няма как да е по-българска действителността разказана в „Снаха“! Толкова е типична, толкова реална. Героите са достоверни и много живи. Отношенията и емоциите също. Хареса ми начинът по който е написана книгата. Описанията са не са тежки, но красноречиви и напълно те пренасят в онези години. Нещо не успях да разбера края?! Бяга ли или се предава? Защо напуска селото? Затворих последната страница в леко недоумение...