Пиеси

by Теодора Димова

"Съществува един жанр в драматургията, който се нарича "комедия на ситуациите". При Теодора Димова имаме "мелодрама на ситуациите". Това е сблъсък на характери – има травестирани характери, които искат да бъдат едно, а в същото време са друго, а в някаква степен по отношение на другите хора се проявяват като нещо трето. И оттук идва един много важен момент – този сблъсък на характери, този сблъсък на ситуации и всичко останало се превръща в сблъсък на невъзможността за живеене. Може би от тази гледна точка Теодора Димова е онази в българската драматургия и проза изобщо, която от всекидневието черпи не живота, не неговото случване, неговото съществувание, а всекидневието е бавно, тихо и кротко, в някаква степен мълчаливо, умиране. Драматургичните думи на Теодора Димова на сцената прикриват смъртта на хората и характерите... Драматургичният конфликт в пиесите и е в това, че хората там уж се опитват да живеят, но колкото повече се опитват да живеят, толкова по-близо са до смъртта...” Митко Новков

278 pages, Paperback

First published July 1, 2006

About the author

Теодора Димова е българска писателка, драматург, завършила английска филология в СУ "Кл. Охридски". Била е журналист, преводач, преподавател по английски.
Дъщеря на българския писател Димитър Димов.

Автор е на пиесите: Фюри, Стая №48, Ерикапайос, Калвадос, приятелю, Игрила, Платото, Неда и кучетата, Елин Стопър, Замъкът Ирелох, Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невидимите пътища на прошката ( последните четири са публикувани в Пиеси )

Reviews

[Petia Kovacheva · Rating 4 out of 5]

Подобно на Захари Карабашлиев, който многократно експлоатира темата за тръгналата си жена, макар и не в такава степен, Теодора Димова засяга последствията от премълчаното осиновяване. Героинята й тук от първата пиеса, както Лия от "Влакът за Емаус" са жени, които на пръв поглед имат всичко- семейство, положение, успехи, но които вътрешно винаги са били раздирани от необяснима липса, и когато истината ги застига, те губят и малкото привидно равновесие, което ги е крепяло в този бърз и центрофугичен свят.
Отново счупени човешки взаимоотношения, неспособност на родителя да се свърже с детето си, всеки се проваля и никой не би могъл да прекърши тази болезнена онаследеност. Единствено Огнемира казва истината на своето момиченце и успява да осмисли живота си след кошмара, в който собствения й баща е ням съучастник. Линията родители- деца минава през всяка пиеса с кървав разрез. Всички са нещастни, обречени, необичани, всички семейства са останали такива само от примирение и страх от неизвестното. Всички са маркирани от сериозни травми и неспособни да ги надскочат се самоубиват, примиряват с нещастието или "изяждат" по-слабите.
Тук Бог го няма. Няма Го...