What do you think?
Rate this book
The Half Brother
This Nordic Prize-winning novel, a truly gripping epic, relates the lives of four generations of a unique and strange family with touching intimacy and surreal comedy.
Traces four generations of a family marked by the untimely birth of Fred, a misfit and boxer conceived during a devastating rape who forges an unusual friendship with his younger half-brother, Barnum.
Traces four generations of a family marked by the untimely birth of Fred, a misfit and boxer conceived during a devastating rape who forges an unusual friendship with his younger half-brother, Barnum.
696 pages, Paperback
First published January 1, 2001
284 people are currently reading
5266 people want to read
About the author
Lars Saabye Christensen
171 books618 followersLars Saabye Christensen is a gifted storyteller, a narrator who is imaginative, but equally down to earth. His realism alternates between poetic image and ingenious incident, conveyed in supple metropolitan language and slang that never smacks of the artificial or forced. His heroes possess a good deal of self-irony. Indeed, critics have drawn parallels with the black humour of Woody Allen. But beneath the liveliness of his portrayal melancholy always lurks in the books.
Since his début in 1976 Saabye Christensen has written ten collections of poetry, five collections of short stories and twelve novels. His great break through came with the novel Beatles in 1984. The book store sale of over 200,000 copies of the Norwegian edition has made this one of the greatest commercial successes in Norway, and it was voted the best novel of the last 25 years by Dagbladet's readers in 2006.
Since his début in 1976 Saabye Christensen has written ten collections of poetry, five collections of short stories and twelve novels. His great break through came with the novel Beatles in 1984. The book store sale of over 200,000 copies of the Norwegian edition has made this one of the greatest commercial successes in Norway, and it was voted the best novel of the last 25 years by Dagbladet's readers in 2006.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 292 reviews
July 29, 2019
Πρόκειται για ένα οικογενειακό έπος που δεσμεύει και αποδεσμεύει αναπάντεχα και απροειδοποίητα συναισθηματική δράση, εγκεφαλική αντίδραση και παραγωγικές οικογενειακές στιγμές, απο αυτές που γεννούν καταστάσεις αξεπέραστες και κληρονομικές.
Μικρή πόλη, ασήμαντη κοινωνία, παράδοξη οικογένεια, βουτηγμένη σε πάγους αναμνήσεων και σε χιονισμένες ενοχικές σιωπές.
Το άσπρο του θανάτου, της σιωπηλής εγκαρτέρησης, της τραγικής ησυχίας και της νεκρικής ευλογίας των προγόνων.
Αυτών, που σέρνουν παγοθραυστικά γεμάτα κατάρες και απουσίες.
Αυτών, που δίνουν ζωή σε ψυχές σημαδεμένες και άρρωστες.
Αυτών, που υπάρχουν πάντα ανάμεσα στους δικούς τους ανθρώπους, για να διατηρούν καθαρά τα ιδρύματα του πόνου που χτίστηκαν μέσα σε αιώνες δημιουργίας και θεράπευσαν την ευτυχία με βαριά φάρμακα αφοσίωσης. Ξημέρωσαν στα όνειρα των διαδόχων, εστεμμένων ή σκλάβων και αποτίμησαν την αγάπη σε ολοκληρωμένη και ημιτελή, σύμφωνα με την συγγενική προέλευση κοινού αίματος.
Αυτών, που πάντα λείπουν απο δίπλα μας αλλά κυριεύουν το είναι μας και αρωματίζουν την ύπαρξη μας.
Ο έρωτας της σαρκικής απόλαυσης και ο πόνος του παθιασμένου βιασμού ήταν οι μισοαδελφοί....σε καθολική συνύπαρξη.
Είναι μια ιστορία ζωής σαν την ίδια την ζωή που ισχυρίζεται πως δεν έχει σημασία τί βλέπεις αλλά πώς το βλέπεις.
Έτσι, μέσα απο την όραση, την ακοή, την ομιλία και τις αισθήσεις ξετυλίγεται η στοιχειωμένη ιστορία για την μοίρα τεσσάρων γενεών μιας απεγνωσμένα παράξενης, νορβηγικής οικογένειας.
Μια Νορβηγία που μόλις αναδύθηκε απο τον
Β´ΠΠ σε έναν άλλον κόσμο.
Έναν κόσμο που παλεύει να χαρεί και να ελπίσει αλλά συνήθως ηττάται απο την απειλή και την σύγχυση, στον τετράγωνο κύκλο της πυγμαχίας ονείρων και αριθμών που οριοθετείται απο πλήθος χαρακτήρων και ηρώων.
Απο ερασιτεχνικές υπάρξεις αλλά και επαγγελματίες στο είδος των ανθρώπων. .
Απο εμπόρους γέλιου και αντιπροσώπους θλίψης.
Απο πρωταγωνιστές και κομπάρσους στην ίδια τους τη ζωή.
Το σενάριο γραμμένο σε χαρτί αλληλογραφίας με πουλημένα και σπάνια γραμματόσημα στον φάκελο του παραλήπτη. Χωρίς διεύθυνση και αριθμό, ο αποστολέας αγνοείται και η ταινία κρίνεται αποτυχημένη διότι ήταν βραβευμένη για να μην γυριστεί ποτέ.
😘🌈🖤😈
Καλή ανάγνωση.
Πολλούς ασπασμούς.
Μικρή πόλη, ασήμαντη κοινωνία, παράδοξη οικογένεια, βουτηγμένη σε πάγους αναμνήσεων και σε χιονισμένες ενοχικές σιωπές.
Το άσπρο του θανάτου, της σιωπηλής εγκαρτέρησης, της τραγικής ησυχίας και της νεκρικής ευλογίας των προγόνων.
Αυτών, που σέρνουν παγοθραυστικά γεμάτα κατάρες και απουσίες.
Αυτών, που δίνουν ζωή σε ψυχές σημαδεμένες και άρρωστες.
Αυτών, που υπάρχουν πάντα ανάμεσα στους δικούς τους ανθρώπους, για να διατηρούν καθαρά τα ιδρύματα του πόνου που χτίστηκαν μέσα σε αιώνες δημιουργίας και θεράπευσαν την ευτυχία με βαριά φάρμακα αφοσίωσης. Ξημέρωσαν στα όνειρα των διαδόχων, εστεμμένων ή σκλάβων και αποτίμησαν την αγάπη σε ολοκληρωμένη και ημιτελή, σύμφωνα με την συγγενική προέλευση κοινού αίματος.
Αυτών, που πάντα λείπουν απο δίπλα μας αλλά κυριεύουν το είναι μας και αρωματίζουν την ύπαρξη μας.
Ο έρωτας της σαρκικής απόλαυσης και ο πόνος του παθιασμένου βιασμού ήταν οι μισοαδελφοί....σε καθολική συνύπαρξη.
Είναι μια ιστορία ζωής σαν την ίδια την ζωή που ισχυρίζεται πως δεν έχει σημασία τί βλέπεις αλλά πώς το βλέπεις.
Έτσι, μέσα απο την όραση, την ακοή, την ομιλία και τις αισθήσεις ξετυλίγεται η στοιχειωμένη ιστορία για την μοίρα τεσσάρων γενεών μιας απεγνωσμένα παράξενης, νορβηγικής οικογένειας.
Μια Νορβηγία που μόλις αναδύθηκε απο τον
Β´ΠΠ σε έναν άλλον κόσμο.
Έναν κόσμο που παλεύει να χαρεί και να ελπίσει αλλά συνήθως ηττάται απο την απειλή και την σύγχυση, στον τετράγωνο κύκλο της πυγμαχίας ονείρων και αριθμών που οριοθετείται απο πλήθος χαρακτήρων και ηρώων.
Απο ερασιτεχνικές υπάρξεις αλλά και επαγγελματίες στο είδος των ανθρώπων. .
Απο εμπόρους γέλιου και αντιπροσώπους θλίψης.
Απο πρωταγωνιστές και κομπάρσους στην ίδια τους τη ζωή.
Το σενάριο γραμμένο σε χαρτί αλληλογραφίας με πουλημένα και σπάνια γραμματόσημα στον φάκελο του παραλήπτη. Χωρίς διεύθυνση και αριθμό, ο αποστολέας αγνοείται και η ταινία κρίνεται αποτυχημένη διότι ήταν βραβευμένη για να μην γυριστεί ποτέ.
😘🌈🖤😈
Καλή ανάγνωση.
Πολλούς ασπασμούς.
June 15, 2013
Sjajan roman sa zlosrećnom sudbinom u Srbiji... Najpre sam ja kupila prava za Narodnu knjigu i napustila ih pre objavljivanja knjige... Onda je vlasnik prava zbog neplaćanja oduzeo prava NK i dao ih drugom malom izdavaču koji nije imao snagu da je marketinški isprati kako treba... Toplo je preporučujem... Skandinavci imaju sjajnu književnost...
November 20, 2008
Terrific novel about failure. Some of the scenes will stay with you for ever... I promise you will not be able to look at a discus again in the same way. I don't really know Norwegian, but I persevered and got through it in the original. He has a wonderful style.
August 2, 2020
Lars Saabye Christensen (n. 1953)
“Meio-Irmão” do norueguês Lars Saabye Christensen (n. 1953) é uma história assombrosa de quatro gerações de uma singular família norueguesa – numa narrativa filtrada pela mente de Barnum Nilsen.
A história que tem início em 1945, no final da 2º Guerra Mundial, na cidade de Oslo, é narrada por Barnum, o membro mais novo da família Nilsen, em que ficamos a conhecer Vera, a sua mãe, Boletta, a sua avó, e a “Velha”, a sua bisavó; três mulheres, com relações mútuas inesquecíveis e vivências dolorosas que acentuam o dramatismo das suas vidas.
“Meio-Irmão” é um romance épico, ambicioso e inesquecível, repleto de referências cinematográficas, narrado num contexto histórico complexo, com destaques para a ligação entre eventos passados e presentes, silêncios e solidões de vidas tumultuosas e dramáticas, com cenas memoráveis, que oscilam entre o dramatismo e um humor negro arrebatador.
Resumindo: um livro admirável, com uma história original e memorável, que no final apresenta mistérios familiares não resolvidos, propícios a diversas perspectivas e leituras, e que de imediato nos fazem querer reler as primeiras páginas.
July 25, 2019
Upping this to 5 stars as still lives in my memory 15 years later
January 6, 2020
Half-Brother by Lars Saabye Christensen
One afternoon in January in the new year of 1946, the Old One’s sitting up on Blåsen, the highest part of Sten Park, looking out over the silent city It makes her feel at peace to sit there. This is her place. She can see the fjord lying gray and heavy beneath the cold fog piling over Ekeberg. The Christmas trees are on the balconies with the remains of decorations hanging from their dry, brown branches. The Old One is sorrowful and afraid. Vera has still not said a word, and she’s carrying a child she can no longer conceal. It’s an insanity that is driving them all quietly mad. Boletta lies awake at night and is losing weight, unable to forgive herself for letting Vera go alone to the drying loft
I recently traveled to Oslo on holiday — primarily visiting museums and conducting long walking tours of the city. I try to read the best of a country’s literature when I travel. So I consulted several top ten lists of the greatest Norwegian novels and I selected two to read: On Stealing Horses by Per Petersen and The Half Brother by Lars Christensen.
This novel is very reminiscent, early on, of a John Irving story. A Bildungsroman beginning on VE Day in 1945, it is set in Oslo and tells the story of our protagonist, Barnum, from his birth to middle age when he is an award winning playwright with a serious alcohol addiction. Barnum was named so because his father, Arnold Nilsen, was a charismatic flim-flam man from the circus.
The essential characters beyond Barnum’s father are Barnum’s maternal great-grandmother called The Old One, his maternal grandmother Boletta, his mother Vera and to a lesser degree his wife. The other essential character that makes up the title and theme of the book is the older half-brother, Fred who was conceived when Vera was raped by a German soldier on the final day of the war. As one might guess Fred is the black sheep of the family. He struggles with depression and foreshadows the two major events in the story.
When I was young we played with those metal tipped lawn darts which were dangerous enough to be removed from the U.S. market in 1988. In this novel, it’s the metal discus that figures prominently.
The character development in this novel is superb. I think The Old One was my favorite character. She is a witty woman who has a real knack for understanding human motives including those of the ethically challenged insurance man, Arnesen.
Overall this is a darkish story but Christensen periodically brightens the novel, with Irving-like humor. The title of the novel doubles as a metaphor — life is complicated and we are all half brothers entwined in the struggle.
I think the majority of the novel was absolutely masterful. The last portion felt a little melodramatic as the older Barnum, now a playwright, struggles with his alcoholism. To be fair, most really good coming-of-age stories and memoirs struggle with how to connect the middle aged to the past. I can think of a few like Angela’s Ashes that have done it better.
5 stars. The women steal the show in this novel in my opinion. Highly recommended. I read the English version translated by Kenneth Steven.
One afternoon in January in the new year of 1946, the Old One’s sitting up on Blåsen, the highest part of Sten Park, looking out over the silent city It makes her feel at peace to sit there. This is her place. She can see the fjord lying gray and heavy beneath the cold fog piling over Ekeberg. The Christmas trees are on the balconies with the remains of decorations hanging from their dry, brown branches. The Old One is sorrowful and afraid. Vera has still not said a word, and she’s carrying a child she can no longer conceal. It’s an insanity that is driving them all quietly mad. Boletta lies awake at night and is losing weight, unable to forgive herself for letting Vera go alone to the drying loft
I recently traveled to Oslo on holiday — primarily visiting museums and conducting long walking tours of the city. I try to read the best of a country’s literature when I travel. So I consulted several top ten lists of the greatest Norwegian novels and I selected two to read: On Stealing Horses by Per Petersen and The Half Brother by Lars Christensen.
This novel is very reminiscent, early on, of a John Irving story. A Bildungsroman beginning on VE Day in 1945, it is set in Oslo and tells the story of our protagonist, Barnum, from his birth to middle age when he is an award winning playwright with a serious alcohol addiction. Barnum was named so because his father, Arnold Nilsen, was a charismatic flim-flam man from the circus.
The essential characters beyond Barnum’s father are Barnum’s maternal great-grandmother called The Old One, his maternal grandmother Boletta, his mother Vera and to a lesser degree his wife. The other essential character that makes up the title and theme of the book is the older half-brother, Fred who was conceived when Vera was raped by a German soldier on the final day of the war. As one might guess Fred is the black sheep of the family. He struggles with depression and foreshadows the two major events in the story.
When I was young we played with those metal tipped lawn darts which were dangerous enough to be removed from the U.S. market in 1988. In this novel, it’s the metal discus that figures prominently.
The character development in this novel is superb. I think The Old One was my favorite character. She is a witty woman who has a real knack for understanding human motives including those of the ethically challenged insurance man, Arnesen.
Overall this is a darkish story but Christensen periodically brightens the novel, with Irving-like humor. The title of the novel doubles as a metaphor — life is complicated and we are all half brothers entwined in the struggle.
I think the majority of the novel was absolutely masterful. The last portion felt a little melodramatic as the older Barnum, now a playwright, struggles with his alcoholism. To be fair, most really good coming-of-age stories and memoirs struggle with how to connect the middle aged to the past. I can think of a few like Angela’s Ashes that have done it better.
5 stars. The women steal the show in this novel in my opinion. Highly recommended. I read the English version translated by Kenneth Steven.
December 6, 2023
Üvey Kardeş’e aslında Şubat ayının başında büyük bir heyecanla başlamıştım. Hatta Twitter’da ve burada da “sanırım yılın en sevdiğim kitaplarından birisini okuyorum” demiştim. Ancak bitmesine az kaldığı bir noktada bıraktım ve uzun süre elim gitmedi. Kitapla aramda kurduğum güçlü bağ da çoktan kırıldı sanıyordum. Ancak bugün bir sohbet sırasında Fred ve Barnum’un o boğucu ilişkisi bütün canlılığı ile aklımı ele geçirince bu kitaba dair hiçbir şey yazmadan geçmek içime sinmedi.
Kitap küçük kardeşin -Barnum- büyük bir trajedi sonucu dünyaya gelen üvey abisi Fred ile olan ve her açıdan zıtlıklar üzerine kurulu olan ilişkisini merkeze alarak anlattığı bir aile hikayesi. Tabii aile hikayesi olması sizi yanıltmasın çünkü net bir dram ya da sıcak bir hikaye beklemiyor sizi. Daha çok tuhaf diye tanımlayacağınız 35 yıla yayılan trajedinin ortasında gereğinden fazla gülüyorsunuz. Bir diğer zıtlık da zaten bu kadar trajedi ve büyük olaylar yaşanmasına karşılık kitap aslında çok durağan. Sizi daimi olarak peşinden sürükleyen bir olay akışı bulunmuyor. Zira tıpkı gerçek hayatta olduğu gibi en büyük yıkımlar evde, ailede, okulda günlük hayatın sıradan rutini içinde gerçekleşiyor. Bu durum ise -tabii ki yazarın anlatımının da etkisiyle- kitabın bir noktadan sonra kurgudan çıkıp sanki koltuğunuzda oturmuş bir aileyi sessizce izliyormuşsunuz yanılsamasına dönüşmesine sebep oluyor. Karşınıza çıkan her karakteri o kadar iyi tanıyor ve kanıksıyorsunuz ki adeta hikayeden uzaklaştıklarında onları özleyecek kadar boşluğa düşüyorsunuz.
Kitap her ne kadar İkinci Dünya Savaşı’nın son günü ile açılıp arka planda savaş sonrası 1980’lere uzanan bir Norveç panoraması sunsa da aslında bütün zorluğuyla büyüme-ya da büyüyememe-, zıtlıklara rağmen kardeş olma, iyi ya da kötü olmadan anne olma ve affetme üzerine muazzam bir anlatı. Bazı tesadüfler biraz fazla klişe ya da karakterler fazla abartılı ya da sıra dışı - ki onları tanıdıkça bazı tuhaflıklar zamanla yerine oturuyor aslında- gelebilir ancak bir bütün olarak gerçekten çok başarılı.
Yalnızca eğer kitaplarda bazı sırları öğrenememek ya da soruların cevapsız kalması sevmediğiniz bir şeyse bu kitap sizlik değildir. Onu en başından söylemiş olayım. Benim için bu yıl sürpriz yapan, beklentimi çok aşan ve şaşırtan kitaplardan birisi oldu. Tavsiyedir.
Bu arada barış kutlamaları sırasında Knut Hamsun’ın kitaplarını sobada yakan büyükannenin yıllar sonra gelen pişmanlık beyanı “cancel culture”da zaman aşımı ne kadardır ve bunu ne belirler diye de düşündürmedi değil.
Kitap küçük kardeşin -Barnum- büyük bir trajedi sonucu dünyaya gelen üvey abisi Fred ile olan ve her açıdan zıtlıklar üzerine kurulu olan ilişkisini merkeze alarak anlattığı bir aile hikayesi. Tabii aile hikayesi olması sizi yanıltmasın çünkü net bir dram ya da sıcak bir hikaye beklemiyor sizi. Daha çok tuhaf diye tanımlayacağınız 35 yıla yayılan trajedinin ortasında gereğinden fazla gülüyorsunuz. Bir diğer zıtlık da zaten bu kadar trajedi ve büyük olaylar yaşanmasına karşılık kitap aslında çok durağan. Sizi daimi olarak peşinden sürükleyen bir olay akışı bulunmuyor. Zira tıpkı gerçek hayatta olduğu gibi en büyük yıkımlar evde, ailede, okulda günlük hayatın sıradan rutini içinde gerçekleşiyor. Bu durum ise -tabii ki yazarın anlatımının da etkisiyle- kitabın bir noktadan sonra kurgudan çıkıp sanki koltuğunuzda oturmuş bir aileyi sessizce izliyormuşsunuz yanılsamasına dönüşmesine sebep oluyor. Karşınıza çıkan her karakteri o kadar iyi tanıyor ve kanıksıyorsunuz ki adeta hikayeden uzaklaştıklarında onları özleyecek kadar boşluğa düşüyorsunuz.
Kitap her ne kadar İkinci Dünya Savaşı’nın son günü ile açılıp arka planda savaş sonrası 1980’lere uzanan bir Norveç panoraması sunsa da aslında bütün zorluğuyla büyüme-ya da büyüyememe-, zıtlıklara rağmen kardeş olma, iyi ya da kötü olmadan anne olma ve affetme üzerine muazzam bir anlatı. Bazı tesadüfler biraz fazla klişe ya da karakterler fazla abartılı ya da sıra dışı - ki onları tanıdıkça bazı tuhaflıklar zamanla yerine oturuyor aslında- gelebilir ancak bir bütün olarak gerçekten çok başarılı.
Yalnızca eğer kitaplarda bazı sırları öğrenememek ya da soruların cevapsız kalması sevmediğiniz bir şeyse bu kitap sizlik değildir. Onu en başından söylemiş olayım. Benim için bu yıl sürpriz yapan, beklentimi çok aşan ve şaşırtan kitaplardan birisi oldu. Tavsiyedir.
Bu arada barış kutlamaları sırasında Knut Hamsun’ın kitaplarını sobada yakan büyükannenin yıllar sonra gelen pişmanlık beyanı “cancel culture”da zaman aşımı ne kadardır ve bunu ne belirler diye de düşündürmedi değil.
August 5, 2020
O livro "Meio-Irmão" (2001) de Lars Saabye Christensen tem dois grandes atributos, a voz interior do personagem principal, Barnum, que nos dá a sentir com particular intensidade e profundidade a vida na Noruega ao longo de toda a segunda metade do século XX. Este atributo funciona no suporte da saga familiar e coming-of-age contribuindo para a universalidade e consequente interesse internacional. Contudo esse interesse não tem comparação com o sucesso obtido no país, onde foi fortemente aclamado e recebeu vários prémios, e a razão de o ser é a existência de um segundo atributo que tem que ver com o contexto histórico da própria Noruega no pós-Segunda Grande Guerra.
[Aconselho a leitura no blog por causa das imagens e links de suporte: https://virtual-illusion.blogspot.com...]
O motivo que lança toda a trama, a violação da jovem Vera, tem uma leitura histórica na Noruega que não tem em mais lado nenhum, está completamente ausente de análises críticas francesas, inglesas ou americanas (L'Express, The Guardian, San Francisco Chronicle), não tendo encontrado referências mesmo no Goodreads, pelo menos em português ou inglês. A violação acontece no exato dia em que a guerra terminou, 8 maio 1945, um dia muito feliz em toda a Europa, incluindo na Noruega, contudo, nem tudo o que estava em marcha termina porque se anuncia o fim. Quando os alemães invadiram a Noruega, os seus soldados receberam ordens para engravidarem o maior número de norueguesas possível. O programa formal alemão, com a designação Lebensborn ("fonte da vida"), defendia que como povo nórdico, deteriam sangue verdadeiramente ariano, por isso era importante fertilizar. Mas isso foi apenas a primeira parte do filme de horror, quando os alemães foram mandados embora, as mulheres que ficaram sozinhas com filhos dessas violações ou pseudo-relações, foram ostracizadas, muitas delas tiveram de abandonar o país, sozinhas, com as crianças.
[Imagem]
Imagem do videojogo "My Child Lebensborn" (2018) (análise), em que ajudamos uma criança que vive com uma senhora que o adotou na busca pelos seus pais (o pai alemão foi-se embora, a mãe norueguesa não o quer).
Descobri este mesmo assunto apenas há 2 anos, quando saiu um pequeno jogo documental norueguês, "My Child Lebensborn" (análise do jogo). Agora, por causa de Lars Christensen, fui procurar mais informação e fiquei a saber que o livro saiu na Noruega quando se começou a discutir o perdão do Governo às vítimas dessa ostracização, em 2001, um perdão formal que só chegaria 18 anos depois, na comemoração dos 70 anos sobre o fim da 2ª Grande Guerra. Mais, que as mulheres não foram apenas mandadas emboras, muitas, assim como os seus filhos, foram institucionalizadas, tendo nessas instituições continuado a sofrer abusos sexuais, e as crianças idem, sendo usadas como cobaias ou ainda torturadas — algumas eram atadas às camas durante 16 horas por dia, obrigadas a comer à força, se vomitassem tinham de comer o próprio vomitado (fonte). Lendo isto, o guião cinematográfico que surge quase no final, para o suposto filme “Engorda”, ganha uma dimensão nova e fortíssima, muito maior do que o simples e fácil contraponto com “Fome” de Hamsun. Aliás, podemos juntar a esta leitura o facto da avó de Barnum iniciar a obra a queimar os livros de Hamsun por causa do obituário que ele tinha acabado de escrever a Hitler.
[Imagem]
Os nazis mandaram criar maternidades para receber as mulheres grávidas dos soldados e os seus filhos. Provavelmente recebendo tratamento preferencial, o que serviria para aumentar o ódio dos noruegueses após o fim da guerra.
Um exemplo famoso, que encontrei agora também, destas crianças é Anni-Frid Lyngstad, cantora dos Abba, filha de uma norueguesa e de um alemão, que no fim da guerra, foi obrigada a emigrar com a mãe para a Suécia, tendo perdido a mesma com a 2 anos e ficado órfã na Suécia onde cresceu. Ela foi um dos rostos do ativismo norueguês na exigência de reparações e pedido de desculpas.
[Imagem]
Anni-Frid Lyngstad, membro dos Abba
Contextualizados historicamente, torna-se mais fácil, ou diferente, compreender o que Christensen está a fazer. Muito do que parecia totalmente desprovido de uma causa, e eu confesso que cheguei a invocar Tchékov ("Nunca se deve colocar uma espingarda carregada em palco se não for para a disparar"), porque Lars parecia lançar os eventos e não querer dar explicações. Parecia querer apenas gerar confusão na nossa cabeça, abrindo conflitos, mas não identificando o quem ou porquê. Contudo para compreender era preciso saber, ser-se norueguês ajudaria, não o sendo obriga-nos a procurar, a ir atrás da História daquele país. Quando chegamos ao substrato que suporta tudo aquilo que acabámos de ler, sentimos um baque enorme. Parece impossível, e por o parecer é que Lars teve de escrever um livro que por vezes borda o absurdo. O tom é cómico, mas não se pode qualificar de comédia-negra, talvez antes comédia surrealista, porque, também talvez, não fosse possível lidar com tamanha tragédia de outro forma.
Claro que podemos apontar o dedo a Christensen. Ele coloca-se a jeito na construção de confusão, sendo a mais flagrante, a colagem de uma característica física do violador (um dedo cortado) ao homem com quem Vera acaba mais tarde por casar e ter o segundo filho, Barnum, o meio-irmão de Fred. Seria então violador um alemão em fuga, ou teria sido um simples norueguês mas altamente perverso? Fico com a ideia que para Christensen não era suficiente a ideia do violador alemão abstracto, porque na verdade aquelas mulheres ao serem ostracizadas foi como se fossem violadas uma segunda vez. Por isso, Christensen parece querer colocar o dedo bem dentro da ferida, com esta confusão de dedos cortados, apontando o “dedo” aos alemães, mas também a toda a perversidade norueguesa.
Ao longo do livro, o autor, insistentemente e pela voz de mais do que um personagem, diz: "Não é o que vês que é o mais importante, mas o que pensas que vês." Esta frase dá conta do que vamos presenciando ao longo de todo o livro, e recorda-nos que não chega ver, é preciso refletir, é preciso interpretar. Alguns críticos, muito erradamente, viram na ausência de explicações de Lars, um sentido existencialista, de que a vida é assim porque nem tudo pode ser explicado. Ora Lars, vai muito além disso, ele é verdadeiro pós-modernista, obriga o leitor a trabalhar para desconstruir sentido, para compreender. Não basta abrir o livro e ler, aceitar tudo como contido naquelas páginas e imagens, é preciso ir atrás, trabalhar as ideias e oferecer-lhes substrato para as poder interpretar. Só assim podemos evitar a ilusão.
Publicado no VIRTUAL ILLUSION:
https://virtual-illusion.blogspot.com...
[Aconselho a leitura no blog por causa das imagens e links de suporte: https://virtual-illusion.blogspot.com...]
O motivo que lança toda a trama, a violação da jovem Vera, tem uma leitura histórica na Noruega que não tem em mais lado nenhum, está completamente ausente de análises críticas francesas, inglesas ou americanas (L'Express, The Guardian, San Francisco Chronicle), não tendo encontrado referências mesmo no Goodreads, pelo menos em português ou inglês. A violação acontece no exato dia em que a guerra terminou, 8 maio 1945, um dia muito feliz em toda a Europa, incluindo na Noruega, contudo, nem tudo o que estava em marcha termina porque se anuncia o fim. Quando os alemães invadiram a Noruega, os seus soldados receberam ordens para engravidarem o maior número de norueguesas possível. O programa formal alemão, com a designação Lebensborn ("fonte da vida"), defendia que como povo nórdico, deteriam sangue verdadeiramente ariano, por isso era importante fertilizar. Mas isso foi apenas a primeira parte do filme de horror, quando os alemães foram mandados embora, as mulheres que ficaram sozinhas com filhos dessas violações ou pseudo-relações, foram ostracizadas, muitas delas tiveram de abandonar o país, sozinhas, com as crianças.
[Imagem]
Imagem do videojogo "My Child Lebensborn" (2018) (análise), em que ajudamos uma criança que vive com uma senhora que o adotou na busca pelos seus pais (o pai alemão foi-se embora, a mãe norueguesa não o quer).
Descobri este mesmo assunto apenas há 2 anos, quando saiu um pequeno jogo documental norueguês, "My Child Lebensborn" (análise do jogo). Agora, por causa de Lars Christensen, fui procurar mais informação e fiquei a saber que o livro saiu na Noruega quando se começou a discutir o perdão do Governo às vítimas dessa ostracização, em 2001, um perdão formal que só chegaria 18 anos depois, na comemoração dos 70 anos sobre o fim da 2ª Grande Guerra. Mais, que as mulheres não foram apenas mandadas emboras, muitas, assim como os seus filhos, foram institucionalizadas, tendo nessas instituições continuado a sofrer abusos sexuais, e as crianças idem, sendo usadas como cobaias ou ainda torturadas — algumas eram atadas às camas durante 16 horas por dia, obrigadas a comer à força, se vomitassem tinham de comer o próprio vomitado (fonte). Lendo isto, o guião cinematográfico que surge quase no final, para o suposto filme “Engorda”, ganha uma dimensão nova e fortíssima, muito maior do que o simples e fácil contraponto com “Fome” de Hamsun. Aliás, podemos juntar a esta leitura o facto da avó de Barnum iniciar a obra a queimar os livros de Hamsun por causa do obituário que ele tinha acabado de escrever a Hitler.
[Imagem]
Os nazis mandaram criar maternidades para receber as mulheres grávidas dos soldados e os seus filhos. Provavelmente recebendo tratamento preferencial, o que serviria para aumentar o ódio dos noruegueses após o fim da guerra.
Um exemplo famoso, que encontrei agora também, destas crianças é Anni-Frid Lyngstad, cantora dos Abba, filha de uma norueguesa e de um alemão, que no fim da guerra, foi obrigada a emigrar com a mãe para a Suécia, tendo perdido a mesma com a 2 anos e ficado órfã na Suécia onde cresceu. Ela foi um dos rostos do ativismo norueguês na exigência de reparações e pedido de desculpas.
[Imagem]
Anni-Frid Lyngstad, membro dos Abba
Contextualizados historicamente, torna-se mais fácil, ou diferente, compreender o que Christensen está a fazer. Muito do que parecia totalmente desprovido de uma causa, e eu confesso que cheguei a invocar Tchékov ("Nunca se deve colocar uma espingarda carregada em palco se não for para a disparar"), porque Lars parecia lançar os eventos e não querer dar explicações. Parecia querer apenas gerar confusão na nossa cabeça, abrindo conflitos, mas não identificando o quem ou porquê. Contudo para compreender era preciso saber, ser-se norueguês ajudaria, não o sendo obriga-nos a procurar, a ir atrás da História daquele país. Quando chegamos ao substrato que suporta tudo aquilo que acabámos de ler, sentimos um baque enorme. Parece impossível, e por o parecer é que Lars teve de escrever um livro que por vezes borda o absurdo. O tom é cómico, mas não se pode qualificar de comédia-negra, talvez antes comédia surrealista, porque, também talvez, não fosse possível lidar com tamanha tragédia de outro forma.
Claro que podemos apontar o dedo a Christensen. Ele coloca-se a jeito na construção de confusão, sendo a mais flagrante, a colagem de uma característica física do violador (um dedo cortado) ao homem com quem Vera acaba mais tarde por casar e ter o segundo filho, Barnum, o meio-irmão de Fred. Seria então violador um alemão em fuga, ou teria sido um simples norueguês mas altamente perverso? Fico com a ideia que para Christensen não era suficiente a ideia do violador alemão abstracto, porque na verdade aquelas mulheres ao serem ostracizadas foi como se fossem violadas uma segunda vez. Por isso, Christensen parece querer colocar o dedo bem dentro da ferida, com esta confusão de dedos cortados, apontando o “dedo” aos alemães, mas também a toda a perversidade norueguesa.
Ao longo do livro, o autor, insistentemente e pela voz de mais do que um personagem, diz: "Não é o que vês que é o mais importante, mas o que pensas que vês." Esta frase dá conta do que vamos presenciando ao longo de todo o livro, e recorda-nos que não chega ver, é preciso refletir, é preciso interpretar. Alguns críticos, muito erradamente, viram na ausência de explicações de Lars, um sentido existencialista, de que a vida é assim porque nem tudo pode ser explicado. Ora Lars, vai muito além disso, ele é verdadeiro pós-modernista, obriga o leitor a trabalhar para desconstruir sentido, para compreender. Não basta abrir o livro e ler, aceitar tudo como contido naquelas páginas e imagens, é preciso ir atrás, trabalhar as ideias e oferecer-lhes substrato para as poder interpretar. Só assim podemos evitar a ilusão.
Publicado no VIRTUAL ILLUSION:
https://virtual-illusion.blogspot.com...
August 10, 2008
Considered by some a masterpiece, this book is tough-sledding to read. Huge in pages, it chronicles the disjointed activities of one very eccentric Norwegian family over several decades, beginning with a rape in 1945. The epicenter of the Nilsen family hurricane is the passive, yet taut relationship between the two half-brothers, Fred and Barnum (who is also the narrator). The book is often chronologically incoherent, and frequently borders on the surreal. However, there is a tension that compels the reader to continue, and for the international reader, a flavor of Oslo and also Norway that is very attractive. For this reader, the downfall of this massive undertaking is that the characters never become truly attractive in their development over time.
April 15, 2023
„Itt csak mínuszok vannak. Ebben a történetben minden ember hiánnyal küszködik. Bármit csinálnak, minden egyes tettük csak növeli az adósságukat.”
Azon gondolkodtam, hogy mi olvasók miért csináljuk ezt. Miért megyünk le ezekbe a fénytelen alvilágokba, miért merítkezünk meg a szereplők fájdalmában, szégyenében, miért akarjuk átélni azt a tehetetlenséget, ami rossz döntéseik nyomán önt el minket? Mi a jó nekünk ebben? Ez valami empátiatréning? Tanulni remélünk valamit a dolgok sötétebbik oldaláról, az emberi lélek lápvilágáról? Vagy valami különös élvezet ez, ellenőrzött körülmények között, biztos távolból átélni mindazt, amit a való életben igyekszünk elkerülni – olyasféle élmény, amit a horrorfilm rajongója érezhet, amikor a mozi biztonságos fészekmelegéből nézi végig egy csapat jobb sorsra érdemes fiatal kínhalálát? Nem tudom. Mindenesetre ez most nekem megterhelő volt. Most, miután befejeztem, úgy érzem, mintha fejben futottam volna le egy maratont.
Mondjuk ennek szimplán technikai okai is vannak. Kezdjük ott, hogy nem ártott volna a kiadónak egy-két betűmérettel feljebb kalibrálni a szöveget. Meg hát azok a masszaszerű bekezdések, amelyekben úgy elbújnak a párbeszédek, mint fátyolfelhő mögött a nap. De leginkább persze Christensen tehet az egészről – az ő brutális ereje. Mert ez vitathatatlanul egy bitang erős szöveg. Kemény képek, szikrázó jelenetek, magabiztos időkezelés, pazar ritmusban használt flashforwardok rakódnak egymásra, minden tökéletesen szolgálja azt a magasztos célt, hogy én ne érezzem jól magam. És hát ugye a szereplők. Ezek a mínuszos szereplők, akiknek olyan negatív flow-ja van, hogy abba bele lehet szakadni. Múltjuk saját gravitációval rendelkezik, húzza le őket, nem tudnak szárnyra kelni. Vergődnek saját haragjukban, hibáikban, szenvedélyeikben – kit mivel vert meg az író. És ha Barnum, Fred, Vivien, Peder és a többiek néhány oldal erejéig meg is találnak némi bensőségességet, holmi harmóniát, abban is van valami vészjósló – szinte látjuk a balsorsot, ezt a lángoló aszteroidát, amint gyanútlan kisbolygójuk felé tart.
Nem győzöm hangsúlyozni (amúgy), milyen bravúros szöveg ez.
És végtére is a vége is szép. Nem biztos, hogy jó – de szép.
Azon gondolkodtam, hogy mi olvasók miért csináljuk ezt. Miért megyünk le ezekbe a fénytelen alvilágokba, miért merítkezünk meg a szereplők fájdalmában, szégyenében, miért akarjuk átélni azt a tehetetlenséget, ami rossz döntéseik nyomán önt el minket? Mi a jó nekünk ebben? Ez valami empátiatréning? Tanulni remélünk valamit a dolgok sötétebbik oldaláról, az emberi lélek lápvilágáról? Vagy valami különös élvezet ez, ellenőrzött körülmények között, biztos távolból átélni mindazt, amit a való életben igyekszünk elkerülni – olyasféle élmény, amit a horrorfilm rajongója érezhet, amikor a mozi biztonságos fészekmelegéből nézi végig egy csapat jobb sorsra érdemes fiatal kínhalálát? Nem tudom. Mindenesetre ez most nekem megterhelő volt. Most, miután befejeztem, úgy érzem, mintha fejben futottam volna le egy maratont.
Mondjuk ennek szimplán technikai okai is vannak. Kezdjük ott, hogy nem ártott volna a kiadónak egy-két betűmérettel feljebb kalibrálni a szöveget. Meg hát azok a masszaszerű bekezdések, amelyekben úgy elbújnak a párbeszédek, mint fátyolfelhő mögött a nap. De leginkább persze Christensen tehet az egészről – az ő brutális ereje. Mert ez vitathatatlanul egy bitang erős szöveg. Kemény képek, szikrázó jelenetek, magabiztos időkezelés, pazar ritmusban használt flashforwardok rakódnak egymásra, minden tökéletesen szolgálja azt a magasztos célt, hogy én ne érezzem jól magam. És hát ugye a szereplők. Ezek a mínuszos szereplők, akiknek olyan negatív flow-ja van, hogy abba bele lehet szakadni. Múltjuk saját gravitációval rendelkezik, húzza le őket, nem tudnak szárnyra kelni. Vergődnek saját haragjukban, hibáikban, szenvedélyeikben – kit mivel vert meg az író. És ha Barnum, Fred, Vivien, Peder és a többiek néhány oldal erejéig meg is találnak némi bensőségességet, holmi harmóniát, abban is van valami vészjósló – szinte látjuk a balsorsot, ezt a lángoló aszteroidát, amint gyanútlan kisbolygójuk felé tart.
Nem győzöm hangsúlyozni (amúgy), milyen bravúros szöveg ez.
És végtére is a vége is szép. Nem biztos, hogy jó – de szép.
May 31, 2024
700+ pagini! Dar a meritat. Un plăcut calvar. Ca în cazul oricărei alte cărți, fă-ți Timp pentru ea! Nu citi două pagini pe seară, cu ochii semideschiși, toropit de somn. Fă-i cinstea de a plonja în ea pentru câteva ore în șir pe zi.
January 8, 2022
çok beğendim. arka kapak yazısıyla alakası yok tabii, bunu pek çok kişi söylemiş zaten.
ikinci dünya savaşı bittiği gün apartmanın çatı katında çamaşır toplarken bir alman askeri tarafından tecavüze uğrayan vera’yla başlıyor hikaye. klasik bir biçimde hamile kalıyor ve fred’i (adının anlamı barış) doğuruyor.
norveç’in o dönemki ahlak yargılarını yıkıp geçmiş üç kadın da babasız çocuklarıyla yaşamaya başlıyor böylelikle. eski bir sessiz sinema yıldızı büyükanne, grönland’da kaybolan kutup kaşifiyle birlikteliğinden olma kızı, telefon şirketinde çalışan boletta, boletta’nın babasının kim olduğunu hiç öğrenemediğimiz kızı vera, bir tecavüz sonucu doğan fred… oslo’daki dairede yaşamaya devam ediyorlar.
roman müthiş bir kadın romanı aslında, bu üç kadının dışında üvey kardeşlerin hayatıma giren vivian olsun, peder’in annesi olsun, hepsi müthiş kadınlar. güçlü, sağduyulu. vera’nın, çok sevdiği çocukluk arkadaşı rakel’in dairesine taşınan aileyi sevmese de, sigortacı kocanın tutuklanması sonrası evi terk ermek zorunda kalan kadına gösterdiği saygı ve gözünü dikip izleyen oğluna bağırması çok önemli bir detaydı mesela. (rakel, toplama kamplarında ölüyor bu arada).
romandaki detaylara ve tesadüflere bayıldım. rakel’in yüzüğü, doktorun kaybolması, arnold’un bavulu, büyükbabanın mektubu, knut hamsun ve açlık gibi romanın üzerine kurulduğu nesneler var ve yazar bunları ustalıkla yerleştiriyor.
kadınların hikayesi dışında, aileye ilk kez giren erkek arnold’ın hikayesi var. sirkler, gösteriler derken epey cümbüşlü bir hikaye. arnold’ı hiçbir zaman tam tanıyamayacağız ama bizim için o fred’in üvey kardeşi barnum’un babası.
biz roman boyunca barnum’un hayatının peşinde olsak da aslında roman fred’in romanı neredeyse. travmatik bir hamilelik sonrası sevilen bir çocuk ama dünyaya gelişinin hikayesini bilmesi onu nefret dolu yapıyor. üstüne dislektik olması, serseriliği, kardeşine bitmez tükenmez zorbalığı, yıllarca yok olsa da bir gölge gibi herkesin hayatındaki varlığı çok güçlü.
romanın son 200 sayfası barnum’un kendi hayatının içine edişi ve aslında sebep hep omuzlarındaki yük, fred.
barnum’un peder’in ailesiyle yazlıkta geçirdiği mutlu zamanda fred’in kendini boksa verip çalıştığı bölüm eşzamanlı anlatımıyla mükemmeldi.
yine romanın başının sona bağlanışı, her detayı, her nesneyi soru işareti kalmadan öğrenmemiz de gayet ustalıklı olmuş.
ama ben sona doğru romanın ilk baştaki etkileyiciliğini ve görkemini kaybettiğini düşünüyorum. sürekli içip dibe vuran barnum artık sıkıcı olmaya başlıyor. ilk başta kesişen hayatlar, olaylara yön veren nesneler o kadar etkili ki bunlar olmayınca kendine acıyıp duran bir alkolikten başka bir şey kalmıyor.
buna rağmen iskandinav yazarların anlatma becerisi işte ortada. 700 sayfa boyunca çocukluktan, okula, öğretmenlere, norveç’e dair neler öğreniyoruz.
ve 1950’lerde norveç’te bir ortaokulda yapılan zorbalıkları ağzım açık okudum. cinsel saldırı bile var. bizde akran zorbalığının az olmasına şükrettim, ki bunca yıllık öğretmenim, hakkaten bu romanda anlatılanlar çok az yaşanıyordur, hiç yok demiyorum ama böylesi yok.
bu koca romanı çeviren deniz canefe’ye tebrikler. çok az yerde belirsiz cümleler vardı. ama ben bunların editoryal eksik olduğunu düşündüm. pek çok tashih vardı çünkü.
- bu arada fred’in büyükannenin ölümüne dair barnum’a verdiği sırrı öğrenemiyoruz değil mi? ben kaçırmadım sanırım.
ikinci dünya savaşı bittiği gün apartmanın çatı katında çamaşır toplarken bir alman askeri tarafından tecavüze uğrayan vera’yla başlıyor hikaye. klasik bir biçimde hamile kalıyor ve fred’i (adının anlamı barış) doğuruyor.
norveç’in o dönemki ahlak yargılarını yıkıp geçmiş üç kadın da babasız çocuklarıyla yaşamaya başlıyor böylelikle. eski bir sessiz sinema yıldızı büyükanne, grönland’da kaybolan kutup kaşifiyle birlikteliğinden olma kızı, telefon şirketinde çalışan boletta, boletta’nın babasının kim olduğunu hiç öğrenemediğimiz kızı vera, bir tecavüz sonucu doğan fred… oslo’daki dairede yaşamaya devam ediyorlar.
roman müthiş bir kadın romanı aslında, bu üç kadının dışında üvey kardeşlerin hayatıma giren vivian olsun, peder’in annesi olsun, hepsi müthiş kadınlar. güçlü, sağduyulu. vera’nın, çok sevdiği çocukluk arkadaşı rakel’in dairesine taşınan aileyi sevmese de, sigortacı kocanın tutuklanması sonrası evi terk ermek zorunda kalan kadına gösterdiği saygı ve gözünü dikip izleyen oğluna bağırması çok önemli bir detaydı mesela. (rakel, toplama kamplarında ölüyor bu arada).
romandaki detaylara ve tesadüflere bayıldım. rakel’in yüzüğü, doktorun kaybolması, arnold’un bavulu, büyükbabanın mektubu, knut hamsun ve açlık gibi romanın üzerine kurulduğu nesneler var ve yazar bunları ustalıkla yerleştiriyor.
kadınların hikayesi dışında, aileye ilk kez giren erkek arnold’ın hikayesi var. sirkler, gösteriler derken epey cümbüşlü bir hikaye. arnold’ı hiçbir zaman tam tanıyamayacağız ama bizim için o fred’in üvey kardeşi barnum’un babası.
biz roman boyunca barnum’un hayatının peşinde olsak da aslında roman fred’in romanı neredeyse. travmatik bir hamilelik sonrası sevilen bir çocuk ama dünyaya gelişinin hikayesini bilmesi onu nefret dolu yapıyor. üstüne dislektik olması, serseriliği, kardeşine bitmez tükenmez zorbalığı, yıllarca yok olsa da bir gölge gibi herkesin hayatındaki varlığı çok güçlü.
romanın son 200 sayfası barnum’un kendi hayatının içine edişi ve aslında sebep hep omuzlarındaki yük, fred.
barnum’un peder’in ailesiyle yazlıkta geçirdiği mutlu zamanda fred’in kendini boksa verip çalıştığı bölüm eşzamanlı anlatımıyla mükemmeldi.
yine romanın başının sona bağlanışı, her detayı, her nesneyi soru işareti kalmadan öğrenmemiz de gayet ustalıklı olmuş.
ama ben sona doğru romanın ilk baştaki etkileyiciliğini ve görkemini kaybettiğini düşünüyorum. sürekli içip dibe vuran barnum artık sıkıcı olmaya başlıyor. ilk başta kesişen hayatlar, olaylara yön veren nesneler o kadar etkili ki bunlar olmayınca kendine acıyıp duran bir alkolikten başka bir şey kalmıyor.
buna rağmen iskandinav yazarların anlatma becerisi işte ortada. 700 sayfa boyunca çocukluktan, okula, öğretmenlere, norveç’e dair neler öğreniyoruz.
ve 1950’lerde norveç’te bir ortaokulda yapılan zorbalıkları ağzım açık okudum. cinsel saldırı bile var. bizde akran zorbalığının az olmasına şükrettim, ki bunca yıllık öğretmenim, hakkaten bu romanda anlatılanlar çok az yaşanıyordur, hiç yok demiyorum ama böylesi yok.
bu koca romanı çeviren deniz canefe’ye tebrikler. çok az yerde belirsiz cümleler vardı. ama ben bunların editoryal eksik olduğunu düşündüm. pek çok tashih vardı çünkü.
- bu arada fred’in büyükannenin ölümüne dair barnum’a verdiği sırrı öğrenemiyoruz değil mi? ben kaçırmadım sanırım.
August 30, 2022
"Не е важно онова, което виждаш с очите си, а онова, което вярваш, че виждаш."
***
Отдавна не бях чела толкова мащабно и епично произведение. Самият Кристенсен признава, че е писал този роман над 20 години.
Това е една Огромна Книга във всяко едно отношение, смазваща и не само като обем. Прочитът на подобно епично произведение изисква да улучиш подходящия момент, подходящия житейски етап, време, настройка и отдаденост. Аз я четох трудно, бавно и мъчително по време на първия Ковид локдаун и винаги ще я свързвам с този период точно през пролетта на 2020г. Прочетеното ме хващаше за гърлото и признавам, че на моменти ми идваше да я зарежа с чисто сърце. Радвам се , че устоях и не го направих, защото си заслужаваше усилията!
Романът е странен, хипнотично завладяващ, бих го определила като някакъв особен, скандинавски магически реализъм, а стилът на Кристенсен е подобен на психедиличен поток на съзнанието, разкриващ като пълноводна река болката на няколко поколения от едно семейство. Дори не само на едно семейство -това на полубратята Барнум и Фред, а и на техните съседи, познати и приятели. Всеки герой в романа, дори и най-незначителният, този, който само мимохом е споменат в романа, носи своята трагедия, своята драматична съдба и своя кръст.
Самата история (самите истории) са тежки, разкриват най-тайните, най-дълбоките и съкровени подробности от живота на героите, всеки от които е трагичен сам по себе си. Някои от описаните сцени не бих могла да забравя никога - от сцената с изнасилването на Вера на 9 май 1945г. до логичния не-хепи енд на книгата.
И макар, че след прочитането ѝ остават повече въпроси и неясноти, отколкото отговори, мога с ръка на сърцето да кажа, че "Полубрат" е една от най-добрите книги в живота ми.
Мащабен, драматичен, безнадежден. Чутовно произведение. Един роман извън разума.
***
Отдавна не бях чела толкова мащабно и епично произведение. Самият Кристенсен признава, че е писал този роман над 20 години.
Това е една Огромна Книга във всяко едно отношение, смазваща и не само като обем. Прочитът на подобно епично произведение изисква да улучиш подходящия момент, подходящия житейски етап, време, настройка и отдаденост. Аз я четох трудно, бавно и мъчително по време на първия Ковид локдаун и винаги ще я свързвам с този период точно през пролетта на 2020г. Прочетеното ме хващаше за гърлото и признавам, че на моменти ми идваше да я зарежа с чисто сърце. Радвам се , че устоях и не го направих, защото си заслужаваше усилията!
Романът е странен, хипнотично завладяващ, бих го определила като някакъв особен, скандинавски магически реализъм, а стилът на Кристенсен е подобен на психедиличен поток на съзнанието, разкриващ като пълноводна река болката на няколко поколения от едно семейство. Дори не само на едно семейство -това на полубратята Барнум и Фред, а и на техните съседи, познати и приятели. Всеки герой в романа, дори и най-незначителният, този, който само мимохом е споменат в романа, носи своята трагедия, своята драматична съдба и своя кръст.
Самата история (самите истории) са тежки, разкриват най-тайните, най-дълбоките и съкровени подробности от живота на героите, всеки от които е трагичен сам по себе си. Някои от описаните сцени не бих могла да забравя никога - от сцената с изнасилването на Вера на 9 май 1945г. до логичния не-хепи енд на книгата.
И макар, че след прочитането ѝ остават повече въпроси и неясноти, отколкото отговори, мога с ръка на сърцето да кажа, че "Полубрат" е една от най-добрите книги в живота ми.
Мащабен, драматичен, безнадежден. Чутовно произведение. Един роман извън разума.
April 29, 2021
Dosta razmišljam u poslednje vreme kako da diferenciram između mog deficita pažnje i prosto predugačke knjige. To razmišljanje se posle metamorfoziralo u “kada knjiga sme da bude 500+ stranica”. Voleo bih da sam edžlordski zaključio NIKAD MOŠA, ali ipak ima u meni i dalje malo čovečnosti i čoveka, te sam došao do ovoga:
1. Kada ima raskošnu postavu likova (a posebno ako su ti likovi i izvori perspektive)
2. Kada obuhvata dugačak vremenski period (sve više od pešes godina (5-6? 56???))
3. Kada je smeštena u sekundarni svet kome je takođe potrebna svojevrsna karakterizacija i kontekstualizacija (što je uglavnom slučaj sa fantastikom)
Samozadovoljno zaključivši ovu listu, trebalo mi je, pa, pet sekundi da shvatim da džaba pravila ako autor ne zna da piše, ako su poglavlja sadržajno tanka - a ako autor pak ZNA da piše, onda je više stvar “ma može, daj mi još”, te dužina i nije toliki problem.
Takva je neka situacija i sa Polubratom Kristensena, iako ispunjava pojedine kriterijume sa liste (pre svega drugi). Čovek zna da piše, iako je to što piše 750 stranica manjeg ili većeg ponavljanja. I zato mi to nije (toliko) smetalo.
Veoma evropski način pripovedanja, bez držanja za ruku, a opet dovoljno transparentno i precizno da ti ne treba vodič kako bi pročitano i razumeo. Lirsko, a ekonomično – i jako, jako tužno, posebno u poslednjih sto stranica romana. Jedino što mogu da kažem da mi je značajno pokvarilo utisak, jeste neobična Kristensenova odluka da radnju u jednom delu romana (sredini) nepotrebno razvuče, a onda pri kraju skoncentriše (takoreći – spička), gde bi možda malo više prostora za disanje narativu dobro došao. Osim toga – VAU OVO JE BILO BAŠ DOBRO (da ne bude da samo kritikujem). Dodatni plus za pozitivno ambivalentan, sugestivan kraj.
4+
1. Kada ima raskošnu postavu likova (a posebno ako su ti likovi i izvori perspektive)
2. Kada obuhvata dugačak vremenski period (sve više od pešes godina (5-6? 56???))
3. Kada je smeštena u sekundarni svet kome je takođe potrebna svojevrsna karakterizacija i kontekstualizacija (što je uglavnom slučaj sa fantastikom)
Samozadovoljno zaključivši ovu listu, trebalo mi je, pa, pet sekundi da shvatim da džaba pravila ako autor ne zna da piše, ako su poglavlja sadržajno tanka - a ako autor pak ZNA da piše, onda je više stvar “ma može, daj mi još”, te dužina i nije toliki problem.
Takva je neka situacija i sa Polubratom Kristensena, iako ispunjava pojedine kriterijume sa liste (pre svega drugi). Čovek zna da piše, iako je to što piše 750 stranica manjeg ili većeg ponavljanja. I zato mi to nije (toliko) smetalo.
Veoma evropski način pripovedanja, bez držanja za ruku, a opet dovoljno transparentno i precizno da ti ne treba vodič kako bi pročitano i razumeo. Lirsko, a ekonomično – i jako, jako tužno, posebno u poslednjih sto stranica romana. Jedino što mogu da kažem da mi je značajno pokvarilo utisak, jeste neobična Kristensenova odluka da radnju u jednom delu romana (sredini) nepotrebno razvuče, a onda pri kraju skoncentriše (takoreći – spička), gde bi možda malo više prostora za disanje narativu dobro došao. Osim toga – VAU OVO JE BILO BAŠ DOBRO (da ne bude da samo kritikujem). Dodatni plus za pozitivno ambivalentan, sugestivan kraj.
4+
December 27, 2019
Üvey Kardeş, Norveçli yazar Lars Saabye Christensen’in Türkçe’ye çevrilmiş tek romanı. Romanın anlatıcısı Barnum Nielsen, 2. Dünya Savaşı’nın hemen sonrasından başlayarak uzun yıllara dayanan bir yaşam öyküsü anlatır. Okumaya başladıktan bir süre sonra, romanın kurmaca olduğunu tamamen unuttum. Bunun sebebi de muhtemelen, yazarın anlatım gücü; romanın hayli uzun olması; dolayısıyla da benim kitapla uzunca bir süre geçirmem olabilir. Her ne kadar anlatıcı kendisi olsa da, hikayesi ağabeyi, üvey kardeşi, Fred’in etkisi altındadır. Fred’in hikayesi bir trajediyle başlar ve o trajedi hayatı boyunca yanından hiç ayrılmaz. Aile olma, kardeş olma, hayatta var olma, daha çok kaybetme üzerine bir roman yazmış yazar L. S. Christensen. Güldüren, ağlatan, öfkelendiren yanları çok; bende bıraktığı tat ise yoğunlukla hüzün oldu. Umarım yazarın diğer kitaplarını da okuma şansım olur.
March 6, 2014
This entire review has been hidden because of spoilers.
Read
October 11, 2020Bio je ovo jedan od izbora koji dolaze ne zbog reading slump-a nego zbog reading rage-a, čitala bih ja ali besnim na svaku knjigu, ovaj sve prepisao od onoga, ovaj prepisuje od samoga sebe jedno deset godina, ovaj je originalan ali ću da krepam od prepotentnosti.
Pa pomislim možda dobru komadešku fikcije od 700 strana, to ionako radim jednom godišnje i što ne bih kompletirala malo Norvežane, njih nisam dugo čitala, valjda se neću razočarati opet kao sa Knausgorom.
Iskoči mi u pretragama “Polubrat”, kažu korice priča o dvojici polubraće, jedan je bokser začet “užasnim aktom silovanja” (a koje pa silovanje nije užasno), drugi pisac alkoholičar. I na to se mrštim, opet neka fontana testosterona.
Ali ipak hajde nordijska porodična saga da relativizujem svoju balkansku gde se svađamo do 19h a onda u 19h pauza, počinje Slagalica pa huhćemo na Kristinu Radenković kako je nevaspitana i destabilizuje takmičare i divimo se odevnim kombinacijama Milice Gacin pa onda opet nastavimo sa svađanjem.
Korice naravno pojma nemaju, ovde su snažni ženski likovi (majka, baba i prababa) najbolji deo knjige i od testosterna nema ni T. Teško je sažeti 700 strana i period od 1945-1990 koji pokrivaju ali bih rekla da su likovi jako lepo polupani što psihički što fizički, da apsolutno niko nema pojma kako da živi i šta dalje da radi ali svejedno žive.
Ima na primer scena kada dečaci u toku noći idu da pokupe babu alkoholičarku koja pleše po stolovima, pa uzmu sanke da je stave na njih, a kafana se zove Severni Pol a napolju ciča zima pa hrabre jedan drugog i pretvaraju se da su istraživači; teskoba level Prvi put sa ocem na jutrenje i onda se vrate, i otac već hteo da zove policiju i majka očajna vrisne na babu pa zar u tvojim godinama i onda samo baba promrlja nešto komično, svi prsnu u smeh i to je to dragi moji, nema daljeg urlanja, nema udaranja u prsa i kletvi, sve je to za ljude, i alkoholizam, i nesreća, i besciljnost i smejanje u tri ujutru.
«And it isn’t true that time is the great healer. Time freezes wounds to open scars.»
Uglavnom, nesavršena i vrlo zanimljiva priča o jednoj neobičnoj porodici (viva matrijarhat), sa svim svojim tragedijama i koju baš briga da juri konformizam, drug Tolstoj bi bio očaran.
Pa pomislim možda dobru komadešku fikcije od 700 strana, to ionako radim jednom godišnje i što ne bih kompletirala malo Norvežane, njih nisam dugo čitala, valjda se neću razočarati opet kao sa Knausgorom.
Iskoči mi u pretragama “Polubrat”, kažu korice priča o dvojici polubraće, jedan je bokser začet “užasnim aktom silovanja” (a koje pa silovanje nije užasno), drugi pisac alkoholičar. I na to se mrštim, opet neka fontana testosterona.
Ali ipak hajde nordijska porodična saga da relativizujem svoju balkansku gde se svađamo do 19h a onda u 19h pauza, počinje Slagalica pa huhćemo na Kristinu Radenković kako je nevaspitana i destabilizuje takmičare i divimo se odevnim kombinacijama Milice Gacin pa onda opet nastavimo sa svađanjem.
Korice naravno pojma nemaju, ovde su snažni ženski likovi (majka, baba i prababa) najbolji deo knjige i od testosterna nema ni T. Teško je sažeti 700 strana i period od 1945-1990 koji pokrivaju ali bih rekla da su likovi jako lepo polupani što psihički što fizički, da apsolutno niko nema pojma kako da živi i šta dalje da radi ali svejedno žive.
Ima na primer scena kada dečaci u toku noći idu da pokupe babu alkoholičarku koja pleše po stolovima, pa uzmu sanke da je stave na njih, a kafana se zove Severni Pol a napolju ciča zima pa hrabre jedan drugog i pretvaraju se da su istraživači; teskoba level Prvi put sa ocem na jutrenje i onda se vrate, i otac već hteo da zove policiju i majka očajna vrisne na babu pa zar u tvojim godinama i onda samo baba promrlja nešto komično, svi prsnu u smeh i to je to dragi moji, nema daljeg urlanja, nema udaranja u prsa i kletvi, sve je to za ljude, i alkoholizam, i nesreća, i besciljnost i smejanje u tri ujutru.
«And it isn’t true that time is the great healer. Time freezes wounds to open scars.»
Uglavnom, nesavršena i vrlo zanimljiva priča o jednoj neobičnoj porodici (viva matrijarhat), sa svim svojim tragedijama i koju baš briga da juri konformizam, drug Tolstoj bi bio očaran.
November 12, 2014
Още една хубава норвежка книга. Много се радвам, че я прочетох (първа среща с автора). Когато я взех от библиотеката, изобщо не бях сигурна, че ще я започна и завърша. Но реших да пробвам и на първите страници разбрах, че ще се чете (не винаги ми се четат 730 страници).
Още в началото ме заинтригува – първо с особеното описание на „случая“ с Вера и изобщо на трите жени – внучка, дъщеря, баба, а по-късно с препратките към сънародника на Кристенсен - Кнут Хамсун. При появата на Арнолд като възрастен (че и като дете) усетих сходството с Нагел от „Мистерии“ на Хамсун. След дългото "безмъжие" на трите жени не беше изненадващо Арнолд да ги омагьоса. И докато „Мистерии“ бях нарекла стъклена, в "Полубрат" има повече топлота, наред с изгубеността… А за Кнут Хамсун – сигурно с горенето на книгите му Кристенсен изразява това, което се опитвам да е валидно и за мен – личността и предпочитанията (включително политически) на даден творец би следвало да се разграничават от таланта му като автор.
“ - Имаш ли любим писател, на когото би искал да подражаваш, Барнум? – Хамсун. – отвръщам аз. – И какво точно ти харесва у Хамсун? – Това, че е негодник, който пише добре.”
Интересен е и стилът. На практика – спомени на единия брат (Барнум) за детството и младостта, за необикновеното семейство, чиято съдба се заплита в началото на 20-ти век и претърпява още един обрат в края на Втората световна война. „Вградена“ пряка реч, което напълно подхожда на спомени. Изобилие от кратки изречения, но често с ритъм, градация.
"Леглото е лодка. Лодката се носи с Арнолд. Носи Арнолд към пътеводните знаци на мечтите.“
„Този път ще се справи. Той е гребчията, Арнолд гребчията! И той гребе право срещу прибоя.“
(Мъничка забележка по отношение на езика (или превода) – думата „внезапно“ твърде често и необяснимо се повтаряше. Редакторската работа е недостатъчна. Корицата не ми харесва особено.)
Бях свикнала с трите жени, но когато си отиде Старата, сякаш изчезна и опорният стълб, макар и не винаги стабилен. Все пак винаги намираше как да отвърне на недружелюбните по най-точния начин. И въпреки че думата „достойнство“ не ми е от най-любимите, се радвах, когато Старата успяваше да постави на мястото злобарите. Изобщо поредицата от жени е забележителна (неизбежна приемственост). Самата Болета възкликва "О, по дяволите! Нима съм почнала да приличам на майка си!" И макар че са заедно жените (и децата по-късно), не могат много да си помогнат взаимно - опитват, но са заключени в собствената си болка.
Липсващи мъже… Но жените са длъжни да остават – особено като има дете, няма мърдане… Майките не могат да изчезват. Поне телом, духом могат и те да си витаят…
Беше започнало малко да ми писва към средата и добре, че се появи новата тройка младежи (приятелите Барнум, Педер, Вивиан) – хем по-интересно, хем по-спасително! Разбира се „аутсайдери“.
„Сега беше наш ред! Сега ние им се смеехме. Превъзхождахме ги. Бяхме заедно. Ние срещу тях, срещу тълпата, и имахме превес. И може би тогава за първи път, именно там, под черния чадър, зад червеното дърво, почувствах какво значи принадлежност, извън семейството ти, която прогонва тревогата от най-мрачните ти дълбини и ти дава място за покой, почувствах го, силно и отчетливо, заедно с Педер и Вивиан тази вечер.“
През цялото време бях с болка на сърце (и симпатия) за Фред. Той ли беше най-голямата жертва? Явно да, но му се ядосвах за по-късните решения. Външно връзката между двамата братя беше плаха, но вътрешно беше болезнено силна (до силна зависимост и потребност, до степен на нараняване, дори желание за липса).
„И още веднъж ме изпълва чувство на смазваща доброта към Фред, виждам го пред очите си да скита безшумно наоколо с добрите си постъпки, скрити от очите на другите.“
Друг момент, който ми направи силно впечатление: срещата на Барнум и майка му с жената на застрахователя преди заминаването беше един от най-трогателните мигове в книгата за мен - топяща сърцето проява на съпричастност между „сходно-различни“ жени.
Много се зарадвах и на първия литературен триумф на Барнум – сякаш ми беше личен познат. Най-после „малкият“ човек можеше да се изправи пред внушената слабост. Звучи малко като изтъркана фраза, но на фона на самоподценяващите се герои в романа знам колко е изстрадано това.
„- Тогава какво си искал да кажеш с тази странна история?
- Че няма малки и незначителни хора. Ако човек се вгледа добре в тях.“
Впечатли ме и сливането на различни нюанси на емоциите, връхлитането на неудържими противоположни чувства.
„Тъжна радост.“
„… мама замахва, побесняла от щастие и възхитена от ужас.“
„Бях щастлив, да, бях щастлив, че Фред беше заминал. Но не усещах никаква радост“.
Алкохолът – норвежкото пиене! Известно е руското пиене, българското пиене, английското пиене… Но аз като норвежкото пиене мисля, че не съм виждала досега (така ми се е запечатало от годините по курортите – по-трайно пияни от норвежците нямаше).
Когато в един късен период Фред и Педер ги нямаше, за мен всичко помръкна, загуби цвят и жизненост (въпреки очакването). Загубих интерес към края въпреки любопитството - какво ще стане ясно и какво не. По-скоро се зарадвах, че не се дава точен отговор, сама си имах убеждения какво се е случило. Стори ми се по-скоро нормално да не е ясно – както в живота някои тайни не се разкриват (особено като си заминат хората с тях) - защо трябва да става ясно в книгите.
Когато свърших книгата и се върнах към началото от 1945 г., то ми се стори на светлинни години. Позабравила бях периодите на мълчание. Дори „развръзката“ с Арнолд ми изглеждаше много далече. Защото след това Педер и Вивиан заеха важно място (но имах някои неясноти относно Вивиан).
Като цяло - много пълноценна книга за липсите, чакането, самотата, капана на наследствената болка.
Още в началото ме заинтригува – първо с особеното описание на „случая“ с Вера и изобщо на трите жени – внучка, дъщеря, баба, а по-късно с препратките към сънародника на Кристенсен - Кнут Хамсун. При появата на Арнолд като възрастен (че и като дете) усетих сходството с Нагел от „Мистерии“ на Хамсун. След дългото "безмъжие" на трите жени не беше изненадващо Арнолд да ги омагьоса. И докато „Мистерии“ бях нарекла стъклена, в "Полубрат" има повече топлота, наред с изгубеността… А за Кнут Хамсун – сигурно с горенето на книгите му Кристенсен изразява това, което се опитвам да е валидно и за мен – личността и предпочитанията (включително политически) на даден творец би следвало да се разграничават от таланта му като автор.
“ - Имаш ли любим писател, на когото би искал да подражаваш, Барнум? – Хамсун. – отвръщам аз. – И какво точно ти харесва у Хамсун? – Това, че е негодник, който пише добре.”
Интересен е и стилът. На практика – спомени на единия брат (Барнум) за детството и младостта, за необикновеното семейство, чиято съдба се заплита в началото на 20-ти век и претърпява още един обрат в края на Втората световна война. „Вградена“ пряка реч, което напълно подхожда на спомени. Изобилие от кратки изречения, но често с ритъм, градация.
"Леглото е лодка. Лодката се носи с Арнолд. Носи Арнолд към пътеводните знаци на мечтите.“
„Този път ще се справи. Той е гребчията, Арнолд гребчията! И той гребе право срещу прибоя.“
(Мъничка забележка по отношение на езика (или превода) – думата „внезапно“ твърде често и необяснимо се повтаряше. Редакторската работа е недостатъчна. Корицата не ми харесва особено.)
Бях свикнала с трите жени, но когато си отиде Старата, сякаш изчезна и опорният стълб, макар и не винаги стабилен. Все пак винаги намираше как да отвърне на недружелюбните по най-точния начин. И въпреки че думата „достойнство“ не ми е от най-любимите, се радвах, когато Старата успяваше да постави на мястото злобарите. Изобщо поредицата от жени е забележителна (неизбежна приемственост). Самата Болета възкликва "О, по дяволите! Нима съм почнала да приличам на майка си!" И макар че са заедно жените (и децата по-късно), не могат много да си помогнат взаимно - опитват, но са заключени в собствената си болка.
Липсващи мъже… Но жените са длъжни да остават – особено като има дете, няма мърдане… Майките не могат да изчезват. Поне телом, духом могат и те да си витаят…
Беше започнало малко да ми писва към средата и добре, че се появи новата тройка младежи (приятелите Барнум, Педер, Вивиан) – хем по-интересно, хем по-спасително! Разбира се „аутсайдери“.
„Сега беше наш ред! Сега ние им се смеехме. Превъзхождахме ги. Бяхме заедно. Ние срещу тях, срещу тълпата, и имахме превес. И може би тогава за първи път, именно там, под черния чадър, зад червеното дърво, почувствах какво значи принадлежност, извън семейството ти, която прогонва тревогата от най-мрачните ти дълбини и ти дава място за покой, почувствах го, силно и отчетливо, заедно с Педер и Вивиан тази вечер.“
През цялото време бях с болка на сърце (и симпатия) за Фред. Той ли беше най-голямата жертва? Явно да, но му се ядосвах за по-късните решения. Външно връзката между двамата братя беше плаха, но вътрешно беше болезнено силна (до силна зависимост и потребност, до степен на нараняване, дори желание за липса).
„И още веднъж ме изпълва чувство на смазваща доброта към Фред, виждам го пред очите си да скита безшумно наоколо с добрите си постъпки, скрити от очите на другите.“
Друг момент, който ми направи силно впечатление: срещата на Барнум и майка му с жената на застрахователя преди заминаването беше един от най-трогателните мигове в книгата за мен - топяща сърцето проява на съпричастност между „сходно-различни“ жени.
Много се зарадвах и на първия литературен триумф на Барнум – сякаш ми беше личен познат. Най-после „малкият“ човек можеше да се изправи пред внушената слабост. Звучи малко като изтъркана фраза, но на фона на самоподценяващите се герои в романа знам колко е изстрадано това.
„- Тогава какво си искал да кажеш с тази странна история?
- Че няма малки и незначителни хора. Ако човек се вгледа добре в тях.“
Впечатли ме и сливането на различни нюанси на емоциите, връхлитането на неудържими противоположни чувства.
„Тъжна радост.“
„… мама замахва, побесняла от щастие и възхитена от ужас.“
„Бях щастлив, да, бях щастлив, че Фред беше заминал. Но не усещах никаква радост“.
Алкохолът – норвежкото пиене! Известно е руското пиене, българското пиене, английското пиене… Но аз като норвежкото пиене мисля, че не съм виждала досега (така ми се е запечатало от годините по курортите – по-трайно пияни от норвежците нямаше).
Когато в един късен период Фред и Педер ги нямаше, за мен всичко помръкна, загуби цвят и жизненост (въпреки очакването). Загубих интерес към края въпреки любопитството - какво ще стане ясно и какво не. По-скоро се зарадвах, че не се дава точен отговор, сама си имах убеждения какво се е случило. Стори ми се по-скоро нормално да не е ясно – както в живота някои тайни не се разкриват (особено като си заминат хората с тях) - защо трябва да става ясно в книгите.
Когато свърших книгата и се върнах към началото от 1945 г., то ми се стори на светлинни години. Позабравила бях периодите на мълчание. Дори „развръзката“ с Арнолд ми изглеждаше много далече. Защото след това Педер и Вивиан заеха важно място (но имах някои неясноти относно Вивиан).
Като цяло - много пълноценна книга за липсите, чакането, самотата, капана на наследствената болка.
November 18, 2010
Just about the time when Scandinavian mystery novels were starting to set the world on fire, a regular old non-mystery and therefore under the radar Norwegian novel, The Half Brother was published here in the U.S. This wonderfully chubby (really it's uber chubby at almost 800 pages) novel, winner of the 2001 Nordic Prize, is the story of 4 generations of an extended Norwegian family. The Oslo's are a family of drunks, con-artists, mutes and charmers all able to stumble through life seemingly only because of their ability to lie and accept lies.
Author Lars Saabye Christensen excels at continually bringing both the family's and Norway's past into play in their present. Over the course of fifty years big events, odd coincidences, things that barely register to the reader at the time come back later to reek havoc on the various members of the bedeviled Oslo family. At the heart of this sprawling family saga is the relationship between brothers Fred and Barnum. These men are outsiders even within their family but they are wholly devoted to each other in their own ways.
The Half Brother is superbly constructed. It leads you eerily full circle showing how history runs in families. Author Christensen's picturesque characters and haunting narrative are a great mix of tragedy and black comedy. If you like your families odd in a good, twenty years ago John Irving kind of way, your novels fleshy and dexterous in a Henry James kind of way and your landscape Scandinavian then The Half Brother will bring you much happiness. However if you only like novels that are monstrously well written then The Half Brother will bring you much more happiness.
Author Lars Saabye Christensen excels at continually bringing both the family's and Norway's past into play in their present. Over the course of fifty years big events, odd coincidences, things that barely register to the reader at the time come back later to reek havoc on the various members of the bedeviled Oslo family. At the heart of this sprawling family saga is the relationship between brothers Fred and Barnum. These men are outsiders even within their family but they are wholly devoted to each other in their own ways.
The Half Brother is superbly constructed. It leads you eerily full circle showing how history runs in families. Author Christensen's picturesque characters and haunting narrative are a great mix of tragedy and black comedy. If you like your families odd in a good, twenty years ago John Irving kind of way, your novels fleshy and dexterous in a Henry James kind of way and your landscape Scandinavian then The Half Brother will bring you much happiness. However if you only like novels that are monstrously well written then The Half Brother will bring you much more happiness.
February 9, 2017
I really enjoyed this one. To me it was an intelligent The World According to Garp.
A book of mysteries, men missing, strong women, brutal men, boxing, alcoholism, coincidences, bullying, black humour, film, books and people who have physical challenges (fat, short, disfigurement). It's a long book, with long paragraphs and with immense imagery. I'll miss the world that the author produced.
Barnum the narrator, his con man father, his brooding brother, his loving mother, grandmother and the Old One; who is given some great lines. His friends Peder and Vivian. Their families. All carry grief, unhappiness and secrets. But it was great entertainment.
A book of mysteries, men missing, strong women, brutal men, boxing, alcoholism, coincidences, bullying, black humour, film, books and people who have physical challenges (fat, short, disfigurement). It's a long book, with long paragraphs and with immense imagery. I'll miss the world that the author produced.
Barnum the narrator, his con man father, his brooding brother, his loving mother, grandmother and the Old One; who is given some great lines. His friends Peder and Vivian. Their families. All carry grief, unhappiness and secrets. But it was great entertainment.
March 6, 2020
Uzun zamandan beri okuduğum en güzel kitaptı diyerek başlayayım. O minicik puntolarıyla ve 700 sayfasıyla savaşırken perişan olan gözlerime değdi bu güzelim aile hikayesi. Son sayfaya gelene kadar hevesle, merakla ve keyifle okudum. Barnum'u, Peder'i, Vivian'ı, Boletta'yı, Vera'yı ve gece adamı Fred'i çok özleyeceğim. Her biri kendine has, muhteşem yaratılmış karakterlerdi. Yazara ve çevirmene benden kucaklar dolusu teşekkür. İskandinav edebiyatı asla yanıltmıyor...
Kitabın başında bende oluşan kafa karışıklığını başkalarında önlemek için küçük bir ipucu; Peder bir özel isim, baba anlamında çevrilmemiş.
Kitabın başında bende oluşan kafa karışıklığını başkalarında önlemek için küçük bir ipucu; Peder bir özel isim, baba anlamında çevrilmemiş.
October 26, 2022
Вече е сред любимите ми книги. Дано доживеем да я преиздадат.
September 12, 2021
Her açıdan büyük bir kitap Üvey Kardeş. Kurgusu, kişileri, anlatı düzeyi, dili, üslubu, olay örgüsü artık hangi açıdan ele alırsanız alın zayıf bir tarafını bulmak zor. Yani zayıf bir tarafı olsaydı ben bulurdum diye düşünüyorum çünkü Barnum ve Fred’den kurtulduğum için çok mutluyum. Enteresan bir durum yani:)
July 20, 2020
Rada by som si túto knihu prečítala v nejakom inom vydaní, s väčším fontom, lepšou sadzbou a trebárs aj v dvoch dieloch. Vzhľadom na všetky uvedené skutočnosti, ktoré mi spôsobovali akurát tak bolesť očí a neschopnosť čítať viac ako pár strán, som knihu čítala príliš dlho a úvodné kapitoly, ku ktorými som sa vracala po dočítaní úplne vybledli. Pritom každá veta má v románe svoje miesto, čokoľvek vynecháte, preskočíte, preletíte, uniknú vám súvislosti.
Odhliadnuc od oku nelahodiacich stránok ide o príbeh fascinujúci, originálny a nezabudnuteľný, to isté platí pre všetky postavy, ktoré sa tam mihnú.
Odhliadnuc od oku nelahodiacich stránok ide o príbeh fascinujúci, originálny a nezabudnuteľný, to isté platí pre všetky postavy, ktoré sa tam mihnú.
February 11, 2026
“And isn’t it the case that everything falls together - all this that’s life itself - events that have nothing to do with each other but which are connected nonetheless in a strange order composed of coincidence, death and luck?”
Life has this way of meandering on. Nothing exists in isolation from anything else. One event leads to another and another and another. Paths intersect, events overlap and it’s like a pinball machine in slow motion, bouncing off one thing in a trajectory that determines the next push and the next pull.
Norwegian author Lars Saabye Christensen captures this perfectly in my opinion, in his epic novel, The Half Brother. Spanning four generations, and commencing just as WW2 comes to an end, the story weaves together a tale of a family rocked and affected forever by a rape in the drying loft at the top of the building where they live. What ensues is a never ending and relentless search for ‘something’, be it identity, purpose, acceptance and love.
Fred is the half brother as is Barnum. While Fred seems to be the protagonist who is The Half Brother, really it could equally refer to Barnum. They both have their own stories - connected completely yet in the true sense of life, quite disconnected and individual. Fred is the child borne of rape, and Barnum is borne of Arnold Nilsen, a character whom is more central to many elements of the saga than Christensen actually lets on. In fact Christensen seems to leave a range of gaps throughout the book and lets the reader infer or imagine and I love that. Cos there are actually gaps in life. We don’t know everything about everything and sometimes books give the false notion that we can know everything there is to know. Like what every thought and intention is of someone. I’m flat out even knowing all my own thoughts and intentions as life seems to so often rattle along, what with all the pushing and pulling and defining moments each day that I didn’t even know were defining moments.
While the book is set and takes place mostly in Oslo, Christensen does take us north to Lofoten, specifically Røst, at the southern most tip. This just added to the intrigue of the novel for me due to the far flung location and the mystique of the character Arnold who is from there and kind of drops into the story, drops hints, and then leaves again much later without providing the concrete answers that would have closed a few loops of wondering.
There’s a feeling of agitation or disquiet throughout the book. Like the characters cannot find rest or peace. Fred epitomises this and right up to the last sentence this is a consistent state. Barnum’s relentless writing attempts at scripts which dig so deep that they are unable to be used, as he processes elements of life and experience also add to the disquiet.
Christensen uses the sentence, or variations of “It’s not what you see that matters most, Barnum,” he says, “but what you think you see.”, a few times throughout. It’s a vague motif, perhaps not so vague as in a way it captures the essence of the book.
This is an epic 766 page read but was honestly a page turner in every sense of the word.
Life has this way of meandering on. Nothing exists in isolation from anything else. One event leads to another and another and another. Paths intersect, events overlap and it’s like a pinball machine in slow motion, bouncing off one thing in a trajectory that determines the next push and the next pull.
Norwegian author Lars Saabye Christensen captures this perfectly in my opinion, in his epic novel, The Half Brother. Spanning four generations, and commencing just as WW2 comes to an end, the story weaves together a tale of a family rocked and affected forever by a rape in the drying loft at the top of the building where they live. What ensues is a never ending and relentless search for ‘something’, be it identity, purpose, acceptance and love.
Fred is the half brother as is Barnum. While Fred seems to be the protagonist who is The Half Brother, really it could equally refer to Barnum. They both have their own stories - connected completely yet in the true sense of life, quite disconnected and individual. Fred is the child borne of rape, and Barnum is borne of Arnold Nilsen, a character whom is more central to many elements of the saga than Christensen actually lets on. In fact Christensen seems to leave a range of gaps throughout the book and lets the reader infer or imagine and I love that. Cos there are actually gaps in life. We don’t know everything about everything and sometimes books give the false notion that we can know everything there is to know. Like what every thought and intention is of someone. I’m flat out even knowing all my own thoughts and intentions as life seems to so often rattle along, what with all the pushing and pulling and defining moments each day that I didn’t even know were defining moments.
While the book is set and takes place mostly in Oslo, Christensen does take us north to Lofoten, specifically Røst, at the southern most tip. This just added to the intrigue of the novel for me due to the far flung location and the mystique of the character Arnold who is from there and kind of drops into the story, drops hints, and then leaves again much later without providing the concrete answers that would have closed a few loops of wondering.
There’s a feeling of agitation or disquiet throughout the book. Like the characters cannot find rest or peace. Fred epitomises this and right up to the last sentence this is a consistent state. Barnum’s relentless writing attempts at scripts which dig so deep that they are unable to be used, as he processes elements of life and experience also add to the disquiet.
Christensen uses the sentence, or variations of “It’s not what you see that matters most, Barnum,” he says, “but what you think you see.”, a few times throughout. It’s a vague motif, perhaps not so vague as in a way it captures the essence of the book.
This is an epic 766 page read but was honestly a page turner in every sense of the word.
January 4, 2026
Vet ikke om jeg likte den sånn egt. Lange bøker må fortjene lengden sin, halvbroren er 2-300 sider i overkant av det den fortjener.
September 20, 2016
Più libri così, per favore!
Una gigantesca epopea famigliare ambientata in Norvegia tra il 1945 e la fine degli anni novanta. Temi fondamentali sono il tempo, l'assenza, i luoghi d'appartenenza, i rapporti famigliari, la menzogna. Barnum Nilsen, protagonista e narratore, infatti, è uno sceneggiatore, uno che con la fantasia ci lavora per professione e in quanto tale è estremamente inaffidabile.
Spargo la polvere del racconto e lascio che fiorisca nella bocca di tutti come un bouquet fiorito della menzogna più bella
La narrazione, proprio come in un film, procede per salti temporali, flashback, anticipazioni, presagi, deviazioni, sorpassi, marce indietro. Ma lo scrittore/montatore è abilissimo a dipanare le fila del racconto, che non risulta mai astruso o ingarbugliato.
Taglio a pezzi la mia vita, le nostre vite. Faccio irruzione nella stanza del montaggio con un paio di forbici d'argento e poi incollo insieme i frammenti con le mie piccole mani, in una sequenza diversa. E perdonatemi se devo mentire, perché la menzogna è semplicemente quel che si deve aggiungere perché i bordi delle superfici spezzate combacino nel righello della narrazione. Mi accorgo che quello che racconto è sempre più breve di quello che abbiamo vissuto.
Il fratellastro a cui fa riferimento il titolo è Fred, che in norvegese significa pace. Figlio della sciagura e dello scandalo, il fratello maggiore di Barnum sarà sempre perseguitato dai propri demoni natali.
Gli elementi peculiari del romanzo credo siano le sue atmosfere fiabesche, a tratti surreali, e la componente cinematografica. Ci sono delle immagini così vivide e potenti che ti aspetteresti di vedere Wes Anderson, immerso fino alle ginocchia nella neve di Oslo, pronto a filmare con la sua macchina da presa.
Indimenticabile l'immagine di Arnold la Ruota che si lancia giù dalla scarpata dell'isola per finire dritto nel mare di Norvegia; Boletta legata alla slitta di ritorno dal Polo Nord; il custode di Villa Sorbelloni che rastrella la sabbia sul lago; Barnum, Peder e Vivian che osservano il sole tramontare fuori dal balcone, seduti sulle poltrone 18, 19 e 20, salvate dal cinema Rosenborg.
Forte ispirazione di Christensen e motivo ricorrente nell'intero romanzo è Fame di Knut Hamsun. Fred è costantemente affamato, alla ricerca di qualcosa o di qualcuno, assente da casa per giorni interi e poi, più tardi, per mesi e anni. Barnum stesso farà volontariamente la fame, ad un certo punto, convinto di riuscire a crescere in altezza di qualche centimetro se smetterà di mangiare per un tempo sufficiente.
Non solo Barnum, Peder e Vivian prenderanno parte, come comparse, alla versione cinematografica di Fame del 1966, ma Barnum scriverà una sceneggiatura intitolata All'ingrasso, una sorta di risposta a Fame dai tratti grotteschi.
Un romanzo, che per dirla à la Tegamini è: FAVOLA!!
Una gigantesca epopea famigliare ambientata in Norvegia tra il 1945 e la fine degli anni novanta. Temi fondamentali sono il tempo, l'assenza, i luoghi d'appartenenza, i rapporti famigliari, la menzogna. Barnum Nilsen, protagonista e narratore, infatti, è uno sceneggiatore, uno che con la fantasia ci lavora per professione e in quanto tale è estremamente inaffidabile.
Spargo la polvere del racconto e lascio che fiorisca nella bocca di tutti come un bouquet fiorito della menzogna più bella
La narrazione, proprio come in un film, procede per salti temporali, flashback, anticipazioni, presagi, deviazioni, sorpassi, marce indietro. Ma lo scrittore/montatore è abilissimo a dipanare le fila del racconto, che non risulta mai astruso o ingarbugliato.
Taglio a pezzi la mia vita, le nostre vite. Faccio irruzione nella stanza del montaggio con un paio di forbici d'argento e poi incollo insieme i frammenti con le mie piccole mani, in una sequenza diversa. E perdonatemi se devo mentire, perché la menzogna è semplicemente quel che si deve aggiungere perché i bordi delle superfici spezzate combacino nel righello della narrazione. Mi accorgo che quello che racconto è sempre più breve di quello che abbiamo vissuto.
Il fratellastro a cui fa riferimento il titolo è Fred, che in norvegese significa pace. Figlio della sciagura e dello scandalo, il fratello maggiore di Barnum sarà sempre perseguitato dai propri demoni natali.
Gli elementi peculiari del romanzo credo siano le sue atmosfere fiabesche, a tratti surreali, e la componente cinematografica. Ci sono delle immagini così vivide e potenti che ti aspetteresti di vedere Wes Anderson, immerso fino alle ginocchia nella neve di Oslo, pronto a filmare con la sua macchina da presa.
Indimenticabile l'immagine di Arnold la Ruota che si lancia giù dalla scarpata dell'isola per finire dritto nel mare di Norvegia; Boletta legata alla slitta di ritorno dal Polo Nord; il custode di Villa Sorbelloni che rastrella la sabbia sul lago; Barnum, Peder e Vivian che osservano il sole tramontare fuori dal balcone, seduti sulle poltrone 18, 19 e 20, salvate dal cinema Rosenborg.
Forte ispirazione di Christensen e motivo ricorrente nell'intero romanzo è Fame di Knut Hamsun. Fred è costantemente affamato, alla ricerca di qualcosa o di qualcuno, assente da casa per giorni interi e poi, più tardi, per mesi e anni. Barnum stesso farà volontariamente la fame, ad un certo punto, convinto di riuscire a crescere in altezza di qualche centimetro se smetterà di mangiare per un tempo sufficiente.
Non solo Barnum, Peder e Vivian prenderanno parte, come comparse, alla versione cinematografica di Fame del 1966, ma Barnum scriverà una sceneggiatura intitolata All'ingrasso, una sorta di risposta a Fame dai tratti grotteschi.
Un romanzo, che per dirla à la Tegamini è: FAVOLA!!
December 2, 2025
Stor bok med mye handling og mange inntrykk. Rett og slett mye å fordøye. Denne boka er et imponerende stykke arbeid fra Lars Saabye Christensen, som også krever sitt fra leseren.
Vi følger en familie gjennom flere generasjoner i en leilighet i Kirkeveien i Oslo. Vi følger også en by og et samfunn i utvikling. Som leser kan man også følge de fysiske bevegelsene til karakterene gjennom Oslos gater.
Karakterene er en samling av triste skjebner, tause og selvdestruktive mennesker og fraværende menn … Men man får jo en forkjærlighet for dem. Jeg likte særlig godt Peder Miil, og vennskapet mellom Barnum og Peder.
Jeg gikk egentlig litt lei av boka mot slutten, og likte egentlig ikke siste del. Dette snudde imidlertid med de siste fire kapitlene, som virkelig hevet helheten.
Blir man oppstemt av å lese denne boka? Neppe
Blir man oppstemt av å ha lest denne boka? Ja
Nå skal jeg ut på en Halvbroren walking tour til Kirkeveien, Majorstua, Stensparken, Bislett stadion (holder meg heller til tresteg enn diskos), Solli plass og gamle Rosenborg kino. Og en liten tur til Nordpolen dersom det blir en skikkelig snøstorm i vinter. Røst er sikkert fint det òg, men det blir kanskje litt mye strev å få til.
Vi følger en familie gjennom flere generasjoner i en leilighet i Kirkeveien i Oslo. Vi følger også en by og et samfunn i utvikling. Som leser kan man også følge de fysiske bevegelsene til karakterene gjennom Oslos gater.
Karakterene er en samling av triste skjebner, tause og selvdestruktive mennesker og fraværende menn … Men man får jo en forkjærlighet for dem. Jeg likte særlig godt Peder Miil, og vennskapet mellom Barnum og Peder.
Jeg gikk egentlig litt lei av boka mot slutten, og likte egentlig ikke siste del. Dette snudde imidlertid med de siste fire kapitlene, som virkelig hevet helheten.
Blir man oppstemt av å lese denne boka? Neppe
Blir man oppstemt av å ha lest denne boka? Ja
Nå skal jeg ut på en Halvbroren walking tour til Kirkeveien, Majorstua, Stensparken, Bislett stadion (holder meg heller til tresteg enn diskos), Solli plass og gamle Rosenborg kino. Og en liten tur til Nordpolen dersom det blir en skikkelig snøstorm i vinter. Røst er sikkert fint det òg, men det blir kanskje litt mye strev å få til.
November 21, 2021
Echt een prachtig boek. Er zit zoveel moois tussen al het trieste en treurige.
Het verhaal draait om Barnum, die opgroeit in een disfunctioneel gezin samen met zijn halfbroer Fred. De chemie tussen die twee is echt heel bijzonder neergezet. Het verhaal bouwt heel mooi op en je krijgt van alle gezinsleden een goed beeld, waardoor je je goed kan inleven in de gebeurtenissen. Het allermooiste stuk van het boek vind ik als Vivian en Peder in het verhaal komen, hoe de verhoudingen liggen en hoe schrijnend sommige situaties dan zijn vind ik zo subtiel neergezet, heel ontroerend.
Het verhaal draait om Barnum, die opgroeit in een disfunctioneel gezin samen met zijn halfbroer Fred. De chemie tussen die twee is echt heel bijzonder neergezet. Het verhaal bouwt heel mooi op en je krijgt van alle gezinsleden een goed beeld, waardoor je je goed kan inleven in de gebeurtenissen. Het allermooiste stuk van het boek vind ik als Vivian en Peder in het verhaal komen, hoe de verhoudingen liggen en hoe schrijnend sommige situaties dan zijn vind ik zo subtiel neergezet, heel ontroerend.
January 3, 2015
Една голяма книга във всеки смисъл на думата. Голяма книга, за голямото, трудно, тъжно и тежко нещо наречено живот. Онзи, който може понякога и да ни радва.
Но радостта рядко е щастлива. Животът не е само големи шапки и бавни валсове. Животът е умението да чакаш онези, които никога няма да се върнат.
Да чакаш напразно е като да отложиш живота.
Едно нещастие винаги води до друго. Това е съдба. Като зараза е.
Смъртта е лоша реклама за един цирк.
Няма нищо такова като пълно щастие и именно затова хората се смеят.
Не винаги добрите намерения водят до нещо добро.
Разбрах, че е изморително да умреш, особено за останалите живи.
Опитах се да разбера дали светът ни се е променил сега, когато Старата е мъртва, надявах се да е така, защото просто не издържах мисълта, че човек може да умре и всичко да си продължава както преди, сякаш дори не са забелязали, че те няма вече.
Истинската любов винаги води до големи нещастия.
Знаех, че прекрасните усмивки не водят до нищо добро. С лошите всичко е ясно.
Ако имаше достатъчно дълго време, може би всичко щеше да отмине. Бавно, но сигурно, всичко отминава, забравя се, отива встрани, изличава се. времето беше най-могъщата гума, която триеше нещата от живота ми. Единствената ми утеха, макар и нищожна.
Лъжите и скритите мечти рано или късно те застигат, лъжите и желанията се връщат и се сблъскват в лицето ти на вратата, преоблечени като загриженост, утеха и истина, защото светът не е достатъчно голям, за да скрие една лъжа в него. Лъжата ходи на кокили. Мечтите бушуват в съня ти.
Онова, на което се радвах, ме изпълваше и с ужас.
Аз колкото се радвах, толкова и изпитвах ужас. Така стоят нещата. Радвах се на навалелия сняг, но и се страхувах от снежни топки. Радвах се, че ще срещна Педер, но се страхувах какво може да се случи. Онова, което бях предполагал, беглото подозрение, предчувствието, внезапно се проясни в главата ми, удоволствието се заплаща със страх, а смехът е гласът на мрака.
Може би това ни направи неразделни, защото жадувахме, да, жадувахме един за друг във времето, в което бяхме разделени.
Не е важно онова, което виждаш с очите си, а онова, което вярваш, че виждаш.
Има начин човек да бъде щастлив, щастието не беше чак толкова трудно, само непривично.
От всички видове времена, времето на очакване се прекарва най-тежко.
Дори боклуците могат да бъдат страхотни писатели.
Какво мислиш, че се е случило? - попитах аз.- Вече съм прекалено стара за да мисля каквото и да било, Барнум. затова не мисля нищо, преди да съм се убедила лично в нещата.
Мен ме приеха в едно училище в Швейцария от следващата година. - отговори тя. Усетих как един огромен асансьор се сгромолясва в шахтата ми. Нямаше много етажи, но той не спря на нито един от тях.
Красотата не е нищо друго, освен зрителна измама.
Съжалението е синоним на отвращението.
Скръбта няма обратна власт. Скръбта не може да изтрие цветовете на вчерашния ден.
По-голямата част от живота се състои в чакане, от това са направени дните ни, да чакаме, да чакаме някого, нещо друго.
Питаш ме, но не мога да ти отговоря за смъртта, защото единственото нещо, което познавам е живота; мога само да ти кажа какво мисля: или смъртта е краят на живота, или е просто преход към друг начин на живот. И в двата случая човек няма от какво да се страхува. Така че с удоволствие бих умрял сега, защото мисля, че е прекрасно да се живее!
Такава е голямата любов. Получиш ли малко, искаш повече. Когато получиш повече, искаш много. А после и остатъка. Няма среден път.
Да си сърдит не е същото като да си разгневен, Барнум. Сърдит е само нищожна запетайка в гнева.
Но радостта рядко е щастлива. Животът не е само големи шапки и бавни валсове. Животът е умението да чакаш онези, които никога няма да се върнат.
Да чакаш напразно е като да отложиш живота.
Едно нещастие винаги води до друго. Това е съдба. Като зараза е.
Смъртта е лоша реклама за един цирк.
Няма нищо такова като пълно щастие и именно затова хората се смеят.
Не винаги добрите намерения водят до нещо добро.
Разбрах, че е изморително да умреш, особено за останалите живи.
Опитах се да разбера дали светът ни се е променил сега, когато Старата е мъртва, надявах се да е така, защото просто не издържах мисълта, че човек може да умре и всичко да си продължава както преди, сякаш дори не са забелязали, че те няма вече.
Истинската любов винаги води до големи нещастия.
Знаех, че прекрасните усмивки не водят до нищо добро. С лошите всичко е ясно.
Ако имаше достатъчно дълго време, може би всичко щеше да отмине. Бавно, но сигурно, всичко отминава, забравя се, отива встрани, изличава се. времето беше най-могъщата гума, която триеше нещата от живота ми. Единствената ми утеха, макар и нищожна.
Лъжите и скритите мечти рано или късно те застигат, лъжите и желанията се връщат и се сблъскват в лицето ти на вратата, преоблечени като загриженост, утеха и истина, защото светът не е достатъчно голям, за да скрие една лъжа в него. Лъжата ходи на кокили. Мечтите бушуват в съня ти.
Онова, на което се радвах, ме изпълваше и с ужас.
Аз колкото се радвах, толкова и изпитвах ужас. Така стоят нещата. Радвах се на навалелия сняг, но и се страхувах от снежни топки. Радвах се, че ще срещна Педер, но се страхувах какво може да се случи. Онова, което бях предполагал, беглото подозрение, предчувствието, внезапно се проясни в главата ми, удоволствието се заплаща със страх, а смехът е гласът на мрака.
Може би това ни направи неразделни, защото жадувахме, да, жадувахме един за друг във времето, в което бяхме разделени.
Не е важно онова, което виждаш с очите си, а онова, което вярваш, че виждаш.
Има начин човек да бъде щастлив, щастието не беше чак толкова трудно, само непривично.
От всички видове времена, времето на очакване се прекарва най-тежко.
Дори боклуците могат да бъдат страхотни писатели.
Какво мислиш, че се е случило? - попитах аз.- Вече съм прекалено стара за да мисля каквото и да било, Барнум. затова не мисля нищо, преди да съм се убедила лично в нещата.
Мен ме приеха в едно училище в Швейцария от следващата година. - отговори тя. Усетих как един огромен асансьор се сгромолясва в шахтата ми. Нямаше много етажи, но той не спря на нито един от тях.
Красотата не е нищо друго, освен зрителна измама.
Съжалението е синоним на отвращението.
Скръбта няма обратна власт. Скръбта не може да изтрие цветовете на вчерашния ден.
По-голямата част от живота се състои в чакане, от това са направени дните ни, да чакаме, да чакаме някого, нещо друго.
Питаш ме, но не мога да ти отговоря за смъртта, защото единственото нещо, което познавам е живота; мога само да ти кажа какво мисля: или смъртта е краят на живота, или е просто преход към друг начин на живот. И в двата случая човек няма от какво да се страхува. Така че с удоволствие бих умрял сега, защото мисля, че е прекрасно да се живее!
Такава е голямата любов. Получиш ли малко, искаш повече. Когато получиш повече, искаш много. А после и остатъка. Няма среден път.
Да си сърдит не е същото като да си разгневен, Барнум. Сърдит е само нищожна запетайка в гнева.
Displaying 1 - 30 of 292 reviews