What do you think?
Rate this book
Съдби
Мирослав Попович (1926-1985) е необикновено явление в сръбската литература. Единственият му роман „Съдби", писан в продължение на две десетилетия, веднага след появата си през 1984 година е отличен с престижните литературни награди - Нолитова и „Милош Църнянски". „Истинска класика в модерната сръбска проза" - казва за творбата му писателят Драгослав Михайлович. Не се случва често литературният успех и читателското признание на едно произведение да са едновременно толкова изненадващи, като се има предвид, че авторът е непознато дотогава име, и толкова безспорни. В този, по думите на самия Попович, „роман без герои" критикът Новица Петкович на свой ред подчертава „балансираността на повествованието" и „тънко нюансираната психология на характерите"; в подкрепа на това наблюдение е и написаното от преводача му на френски Ален Капон: „авторът нищо не оправдава и никаква кауза не защитава, просто се задоволява да разказва и рядко един исторически роман e звучал толкова точно".
Великолепният превод на български дължим на Жела Георгиева („Стигмати", 2007) Повествованието на Попович обхваща кратък времеви отрязък (началото на 40-те години на XX век) от живота на хората в Нова паланка - имагинерно, но и типично с етническата си пъстрота градче по поречията на Дунав, Тиса или Сава.
Из „Литературен вестник”, бр. 31
Великолепният превод на български дължим на Жела Георгиева („Стигмати", 2007) Повествованието на Попович обхваща кратък времеви отрязък (началото на 40-те години на XX век) от живота на хората в Нова паланка - имагинерно, но и типично с етническата си пъстрота градче по поречията на Дунав, Тиса или Сава.
Из „Литературен вестник”, бр. 31
440 pages, Paperback
First published January 1, 1984
2 people are currently reading
82 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
July 8, 2013
С две думи: заради книга като тази си заслужава да се изчетат няколкостотин други и най-сетне човек да пристигне в нея, да си поеме дъх, да си утоли жаждата и глада, да се установи и да помисли.
Заради книги като "Съдби" чета изобщо. Рядко попадам на литература от толкова чиста и солидна проба, която ме изпълва едновременно с любопитство и с уважение, с желание за още и с радост от човека, с мъка от човека, със спокойствие и нетърпение, и в същото време ме очарова като художество, дава ми надежда за нещо по-добро и възвишено, намества ми пластовете и парчетата на пъзъла, потвърждава ми съмненията и ми разклаща убеденостите, после обратно, потвърждава ми убеденостите и ми разклаща съмненията...
В сложната, но безкрайно фина и ясна постройка на "Съдби" (1984), единственият роман на Мирослав Попович (1926-1985)*, в малкия балкански град със смесено население Нова Паланка се преплитат съдбите на хората - известно време преди Втората световна и донякъде вече през войната. Има един персонаж, Жураица, пришълец, с който по някакъв начин се открива и закрива книгата, но той не е "главно действащо лице", главни са всички, но и незначителни, действат, бездействат, говорят, мълчат, като в живота. Това е литература, писана с познаване на човека и възможностите му, с чувство за хумор и чувство за милост, с мъдрост, майсторство, щедрост и възхитителна интелигентност. Не става за бързо прочитане отгоре-отгоре и без емпатия. Което не значи, че не можете да я четете в автобуса или на пейка, или на опашка (докато бях с нея, се изключвах напълно от всичко наоколо), единственото неудобство е като ви кара да плачете.
Не знам възможно ли е някой да напише повече от една такава книга през живота си. Знам, че за последен път изпитах това чувство на абсолютно удовлетворение и на благоговение към автора, когато четях "Живот и съдба" на Василий Гросман или "Периодичната таблица" на Примо Леви. Само дето "Съдби" е много по-нежна, елегантна и четивна. Това е литература от разкошна порода, каквато рядко, рядко се среща. Немислима е в рамките на тези звездичкови системи тук, отвъд звездичките е.
Преводът на Жела Георгиева е чисто удоволствие - правете, струвайте, прочетете тази книга, защото нито секунда с нея не е във ваш ущърб, напротив.
Сега тъгувам по нея като по приятел, ще ми се да имаше още.
*Това е единственият роман на Попович, излязъл приживе. Писателят е бил седем години в Титовия концлагер на Голи Оток, за където пише книга "Udri bandu", която излиза едва през 1988-а (посмъртно) и която давам мило и драго да прочета. Наричат го сръбския Варлам Шаламов и аз нямам никакво съмнение, че е с право. Както става ясно, през 1997-а в Сърбия са публикувани и няколко тома с ръкописи на Попович. Мисля си, че това е един от тези моменти, в които човек се решава да научи чужд език.
Заради книги като "Съдби" чета изобщо. Рядко попадам на литература от толкова чиста и солидна проба, която ме изпълва едновременно с любопитство и с уважение, с желание за още и с радост от човека, с мъка от човека, със спокойствие и нетърпение, и в същото време ме очарова като художество, дава ми надежда за нещо по-добро и възвишено, намества ми пластовете и парчетата на пъзъла, потвърждава ми съмненията и ми разклаща убеденостите, после обратно, потвърждава ми убеденостите и ми разклаща съмненията...
В сложната, но безкрайно фина и ясна постройка на "Съдби" (1984), единственият роман на Мирослав Попович (1926-1985)*, в малкия балкански град със смесено население Нова Паланка се преплитат съдбите на хората - известно време преди Втората световна и донякъде вече през войната. Има един персонаж, Жураица, пришълец, с който по някакъв начин се открива и закрива книгата, но той не е "главно действащо лице", главни са всички, но и незначителни, действат, бездействат, говорят, мълчат, като в живота. Това е литература, писана с познаване на човека и възможностите му, с чувство за хумор и чувство за милост, с мъдрост, майсторство, щедрост и възхитителна интелигентност. Не става за бързо прочитане отгоре-отгоре и без емпатия. Което не значи, че не можете да я четете в автобуса или на пейка, или на опашка (докато бях с нея, се изключвах напълно от всичко наоколо), единственото неудобство е като ви кара да плачете.
Не знам възможно ли е някой да напише повече от една такава книга през живота си. Знам, че за последен път изпитах това чувство на абсолютно удовлетворение и на благоговение към автора, когато четях "Живот и съдба" на Василий Гросман или "Периодичната таблица" на Примо Леви. Само дето "Съдби" е много по-нежна, елегантна и четивна. Това е литература от разкошна порода, каквато рядко, рядко се среща. Немислима е в рамките на тези звездичкови системи тук, отвъд звездичките е.
Преводът на Жела Георгиева е чисто удоволствие - правете, струвайте, прочетете тази книга, защото нито секунда с нея не е във ваш ущърб, напротив.
Сега тъгувам по нея като по приятел, ще ми се да имаше още.
*Това е единственият роман на Попович, излязъл приживе. Писателят е бил седем години в Титовия концлагер на Голи Оток, за където пише книга "Udri bandu", която излиза едва през 1988-а (посмъртно) и която давам мило и драго да прочета. Наричат го сръбския Варлам Шаламов и аз нямам никакво съмнение, че е с право. Както става ясно, през 1997-а в Сърбия са публикувани и няколко тома с ръкописи на Попович. Мисля си, че това е един от тези моменти, в които човек се решава да научи чужд език.
Read
July 10, 2021Knjigu sam potražila u biblioteci pročitavši ovde preporuku jedne bugarske prevoditeljke, i mnogo sam srećna što sam saznala za Popovićevo delo: toliko je toplo, ljudski i mudro pisano da sam zaista uživala. Pisac je prikazao živote običnih, uglavnom dobrih ljudi, a opisi su praćeni njegovim komentarima koji ni po čemu ne deluju kao soljenje pameti (zbog čega inače ne volim naročito kad pisci tako mudruju), nego su blagi, kao kad neka baka podeli životnu mudrost sa vama bez želje da vas natera da je prihvatite, ona samo priča ono što zna i što ćete možda i vi znati u njenim godinama.
October 28, 2011
Много топла и човечна книга. Хубаво пише Попович-просто и изразително. Успява с няколко щриха да даде индивидуалност и цвят на героите. За себе си слагам една голяма червена точка на сръбската литература.
September 17, 2020
Nepravedno zapostavljeno, jedino delo objavljeno za života svog pisca, "Sudbine" Miroslava Popovića spada u najviše domete pripovedačkog umeća. Roman bez glavnog junaka, izrazite dubine, snage, mudrosti i lepote. Kako je rekao Dragoslav Mihailović, "malo je u književnosti knjiga u kojima živi toliko dobrih ljudi kao u Popovićevim Sudbinama". Pisana dugo, mirno, nepokolebljivo, ona obiluje toplinom, plemenitošću, ljudskošću, i predočava čitav jedan svet sa zastrašujućom preciznošću. Bez ijedne suvišne note, bez nepotrebnih pretenzija, lišena patetike - podarila nam je slike koje ćemo pamtiti zauvek.
October 29, 2021
Оправда ревливите ми очаквания. Много ме трогнаха тези съдби. Наистина невероятно подробно е описал всички персонажи. Така оплита читателя в най-човешкото у всеки един, че всички стават сиви. Няма добри, няма лоши, няма немци и евреи. Има само хора. Изстрадали, отчаяни, обречени, вкопчени в някаква малка светлинка - любов, професия, родителска гордост, грижа за ближен... Зверски поучителна. Благодарна съм за прекрасните отзиви на четящите ми приятели и за препоръката да се изгубя в един паралелен свят - уж успореден на нашия, но доказващ теорията, че в един момент успоредните линии се пресичат в една допирна точка.
April 7, 2024
Hronika palanačkog života jedne vojvođanske varošice u vreme pre i početka Drugog svetskog rata. Srećan život Švaba, Srba i Jevreja narušava okupacija gde dolazi do nepoverenja, straha, pa čak i mržnje dotad srećnih ljudi.
August 31, 2025
Чудесен разказвач.
September 15, 2011
"Съдби", Мирослав Попвич:много хубава, за тези, които харесват "скучни" книги.
Displaying 1 - 8 of 8 reviews