... Колкото българският народ беше назад преди руската война, толкова той напредна в последните шест години. Той показа такава способност за учение и напредък, както никой народ в света... България направи голям прогрес във всяко отношжение: тя има днес превъзходни училища, добро съдебно производство и изрядна администрация. Младата държава спести за шест години 43.5 милиона лева. Коя държава е направила това? Никоя. - Другите държави не могат да спестят днес ни една продупчена пара, а камо ли 43.5 милиона лева. Да, те не могат дори да си покрият разноските, а правят ежегодно борч... В България и Източна Румелия се образуваха комитети, които имаха за цел, да работят за съединението на двете страни. Работите се вършеха явно и пред очите на целия свят. Всеки знаеше, че съществува едно великобългарско движение- Но понеже това вижение съществуваше отдавна, без да е избухнало, то никой не обращаше вече внимание на него... Така стояха работите през месец август 1885 година.
Започнах да чета тази книга, за която научих случайно, подбудена от дните около Съединеинето. Не бях сигурна дали ще задържи вниманието ми, но днес, десетина дни след началото, се радвам, че я захванах и картината за събитията около тази дата в ума ми е много променена.
Артурфон Хун е немски журналист, който отразява събитията около Съединението на България и Източна Румелия и непосредствено последвалата война със Сърбия, подстрекавана от политиката на Русия. В случая "отразява" значи на практика наблюдение от първата бойна линия. Книгата е събран и редактиран вариант на репортажите му и от страниците й човек може да улови духа на онова далечно време през погледа на един европеец.
Когато напреднете в страниците на книгата, няма начин да не забележите, че от позицията на страничен наблюдател, който разказва за "българите" и техния напредък, около битката при Сливница, фон Хун вече започва да говори за "нашата армия" и "нашите войници". Тази идентификация с българите и българската кауза изглежда свързана с дълбокото уважение към стремежа към свобода и развитие, което фон Хун улавя в нашите сънародници по онова време, както и към готовността им да дадат всичко за общата кауза.
Когато чета страниците на книгата, дори и за мен, човек с много резерви към националността като начин за заявяване на принадлежност, не е трудно да почувствам свързаността си с България и българското.
Книгата дава много различна и интересна гледна точка за участието на т.нар. велики сили в процеса на българското съединение. Една гледна точка, която размества установените в официалната ни история места за "приятелите" и "враговете". Теми, за които в българските училища се мълчи гръмогласно, струва ми се и до сега, като напр. каква е ролята на Русия в подкопаването на възможностите за единение на българския народ, как Австрия практически отнема завоеванията на българските войници, постигнати на бойното поле, едно рамо, ударено ненадейно от Англия за българското съединение (направо да не повярва човек) и най-изненадващо - достойната позиция на Турция.
Впечатляващ е и образа, който фон Хун изгражда на младия княз Александър, който успява да получи лоялността на турското малцинство по време на процеса на Съединението и да поведе българската армия, лишена от висшите си офицери, за да опази постигнатото.
В книгата има много цитати, които ми се иска да споделя и да разсъждавам за тях тук, но ще се въздържа, за да оставя на вас, които ще се настървите от прочетеното и ще се докоснете лично до страниците на тази ценна книга. Един цитат обаче, който намирам близо до края на книгата, когато фон Хун разсъждава за възможната съдба на България (съдба, която в дните, които книгата описва изобщо не е ясна) и за желанието на Русия да покори и властва над българския народ, ми се стори особено интересен и проницателен: "...Българите не са туркменци или татари, които се покоряват на камшика. Не, те са свободолюбив народ, който обича повече свободата, отколкото живота си. Българите дори и на народните си управници трудно се покоряват. Следователно чужденците ще могат да владеят българите само с най-груба тирания и последиците от това ще бъдат, че Русия ще си създаде в България едно грозно "нихилистично гнездо", което ще произвежда много по-решителни и по-опасни нихилисти, отколкото тия в Русия. Този руски генерал, който ще положи пред краката на царя си новозавоюваната страна България, той ще предаде нещастен и опасен подарък на господаря си..."
Струва ми се, че този цитат трябва да се изучава и анализира в политическите академии в България, а днешните кандидати за български управници, както и всеки, който иска да "подари" страната на задграничните си господари, трябва внимателно да изчетат всяка страница и всеки ред на тази книга.
Книгата си струва да бъде прочетена и от всеки от нас, който все още живее в България или държи на корените си на българин. Постарайте се да я намерите (все още се намира тук-там, а в "Хеликон" ти я доставят някъде от тяхната мрежа.)
Ценна книга! Не само за тези, които имат интерес към историята или се занимават професионално с нея, а за всеки българин, който иска да се освободи от руските робски окови и да придобие нужното на всеки народ национално самочувствие. Книгата на немския военен коресподент Артур фон Хун е смесица от исторически факти, разбираем изказ и любов към България.