Моето опяване

by Dulce Maria Cardoso, Дулсе Мария Кардозо, Даринка Кирчева (Translator)

Нощ. Буря. Катастрофирала кола. В колата – сама жена. В главата на жената – целият живот, който е водила досега и който я е довел дотук. Мисли, чувства, събития, врязали се в колективната памет, дребни случки, врязали се в нейната памет, сивият, често жесток делник, попарените надежди, премълчани семейни тайни, провалени съдби се нижат в гаснещото й съзнание като на филм, в лабиринт от образи, асоциации, непрекъснато преплитане между минало и настояще.

Романът “Моето опяване” на португалката Дулсе Мария Кардозо, публикуван през 2005 г., е отличен през 2009 г. с престижната Награда за литература на Европейския съюз, присъждана на млади таланти от страните членки на ЕС. Авторката се утвърждава като един от най-самобитните творци от новото поколение португалски писатели, далеч от модните течения, майстор на оригинална проза и нестандартно повествование.

Genres: Fiction, Portugal, Portuguese Literature, Unfinished, Contemporary, Literary Fiction, Novels

320 pages, Paperback

First published February 1, 2005

About the author

Dulce Maria Cardoso nasceu em Trás-os-Montes, em 1964, na mesma cama onde haviam nascido a mãe e a avó. Tem pena de não se lembrar da viagem no Vera Cruz para Angola. Da infância guarda a sombra generosa de uma mangueira que existia no quintal, o mar e o espaço que lhe moldou a alma. Regressou a Portugal na ponte aérea de 1975. Licenciou-se em Direito pela Faculdade de Direito de Lisboa, escreveu argumentos para cinema, gastou tempo em inutilidades. Também escreveu contos. Tem fé, uma família, um punhado de amigos, o Blui e o Clude. Continua a escrever e a prezar inutilidades. Vive em Lisboa.

Reviews

[Roman Clodia · Rating 4 out of 5]

... the world has an end, but human cruelty is endless

Impressively constructed and strangely compelling, this won't be for everyone. Having crashed her car after a fraught day and too much to drink, Violeta hangs dangling from her seat belt and as she contemplates a drop of rain, her life - at least, her reconstructions of her life - filter through her head.

This is written in true stream-of-consciousness so be prepared for fragmented sentences, swift changes of direction, remembered inserts and a free-flow narrative. Inside Violeta's head is a messy place to be with her troubled family relationships, her vexed connections to her own overflowing body, and her penchant for anonymous sex with lorry drivers. But, gradually, we piece together some of the contributors to who Violeta is and come to understand at least something of this troubled woman.

Cardoso gives Violeta a sardonic sense of humour as she weaves in tales of her 'war' against the 'enemies' (female body hair - she sells wax treatments) and her judgmental take on other people and the world. But, make no mistake, there's a sort of everyday tragedy here too, and the power of the narrative builds relentlessly.

I picked this up at the wrong time when work pressures meant little time for off-duty reading and it ended up taking me (an unprecedented!) week to finish this short-ish book which did it no favours: I'd like to re-read it in more concentrated fashion to get a more intense dose of Violeta.

So a book which impressed me with its technique but which also offers up an oblique view of modern Portugal and its political legacies.

Many thanks to MacLehose Press for an ARC via NetGalley

[Paul Fulcher · Rating 4 out of 5]

 I am waiting for someone to come and save me, an angel, Ângelo, the lorry driver, the lorry driver’s wife, Denise, the Ukrainian, Betty, Betty’s pale children, the buyers, the second assistant, the clerk, the old man on the golf links, the man in his convertible, the Indians in the restaurant, the bride-to-be with a veil and a cock, the bride-to-be’s friends, Carminho, the blue velvet sofa, the server at the café, the boy with the t-shirt that says smile, someone who has read the messages I left in the service station, something will save me, I cannot remain stuck 

      c’est fini, c’est fini, ma chérie

Violeta Among The Stars is translated from the Portuguese by Ángel Gurría-Quintana from the original Os Meus Sentimentos by Dulce Maria Cardoso, and published by that great supporter of translated fiction, Machelose Press.

The novel opens:

suddenly 

I should have stayed at home, I should have stayed at home, I should have stayed at home, for some time, seconds, hours, I can do nothing, suddenly I stop the position I’m in, head down, hanging by the seatbelt, not uncomfortable, strangely my body does not weigh me down, it must have been a hard crash, I opened my eyes and found myself like this, head down, arms resting on the car’s ceiling, legs dangling, the awkwardness of a ragdoll, eyes fixed, listless, on a drop of water that clings to a vertical shard of glass, I can’t make out the noises around me, I start again, I should have stayed at home, I should have stayed at home, 

     refrains are so tedious

for some time, seconds, hours, I can do nothing, I must have landed very far from the road, rain beating on the car’s plate metal, wheels spinning in the air, chirp, chirp, crickets, no, no, it can’t be crickets, tick tock, indicators blinking, inside the water drop, only my eyes unable to look away, only my eyes, my car overturned on empty ground, my travel bag tangled in a bush, the waxing products, the free samples for my customers and my account books strewn in the mud, further away a shoe in a distant puddle, the headlamps still on, the rain, the trails of fireflies flitting until they die on the ground, chirp, it cannot be crickets, everywhere splinters of glass shimmering brightly, shards chasing the night away, 

     I should have stayed at home


Stylistically, this stream of thought, one continuous sentence broken by a ‘refrain’ (a repeated motif, a recalled or overheard snatch of conversation, a common saying e.g. from the narrator’s mother) continues throughout the novel.  It had for me some similarities with Javier Marias as thoughts are returned to and examined, but with a very different sensibility, more emotional than detached, and subject matter. 

Our first person narrator Violeta is an obese middle aged Portuguese woman, a travelling saleswoman selling depilatory waxing products, her twin “enemies” body hair (“the enemies poking through my skin, dark and hard hairs conquering my body”), and the rise of competition from an influx of laser clinics from Spain.

I’m a good salesperson, the best, I always respected my enemies, I fought them openly, the Spanish laser treatment centres have an unfair advantage, I would not be surprised if one of these days the customers from all those Spanish laser clinics found millions of ghosts thirsty for revenge growing back all over their skin, those allegedly permanent solutions are no match for the staying power of my enemies, Denise likes to hear me rant about laser treatment and the Spanish clinics, 

     I don’t ask her to leave because I find it amusing to listen to her nonsense

(Denise a customer of hers, and her refrain negating Violeta’s view of their relationship)

Violeta finds herself at the novel’s opening lying, perhaps dying, in the wreckage of her car, having  left the road while driving on the night of a severe storm, and while drunk.   

As she gazes into the drop of water falling from the shard of glass, she flashes back to the events of that day and indeed her life.  

That day Violeta had sold the home of her late parents, to the disapproval of her daughter Dora and then had an assignation with a lorry driver at a service station, this last, we learn bring something of a habit of hers, dating back to her youth when she would go with the boys in the neighbourhood.  Dora’s father is unknown to her or Violeta’s parents (who were just relieved the baby was white) although later in the novel clues emerge.  

Violeta’s parents were the wrong side of the carnation revolution and found themselves denounced by others as their privileged world crumbled around them, including their seemingly loyal and long-suffering maid, and Ângelo, Violeta’s half sister from a love affair her father had with a poorer woman around the time he married Violeta’s mother.  Ângelo is now a (at least in Violeta’s account) unsuccessful entertainer - a clown at children’s parties and a comedian for older audience, his lame jokes greeted by food thrown at him and grumbling respectively - but now sort of part of a dysfunctional family of sorts after the death of his and Violeta’s father.  

Violeta’s account sometimes include time slips - recalling a meal the previous day with Ângelo and Dora she also remembers when the restaurant was once the site of a hair salon she visited with her mother - and her imagining conversations she hasn’t heard (such as one between Ângelo and Dora after they hear of her accident) and even lives for people she doesn’t know (people in adverts in the wealth management magazines in the bank where she waits to sign the deeds of transfer for the family home), to which she adds her own refrain:

     where is this all coming from, where do I get the certainty that that’s how it happened

Overall a very impressively constructed novel and a memorable drawn narrator (although not a book for readers looking for likeable characters). A strong early contender for the 2022 International Booker. 

Thanks to the publisher via Netgalley for the ARC.

[Ana · Rating 4 out of 5]

Terceiro livro que leio da Dulcezinha.

Mal entrei na narrativa, dei por mim a suspender a respiração, a seguir a leitura com os olhos constantemente arregalados e a dar voz ao meu aturdimento com onomatopeias que não vale a pena reproduzir aqui :) Imaginem um jorro ininterrupto e doloroso de pensamentos de uma protagonista virada de cabeça para baixo depois de um capotamento e fixem-se na expressão "jorro ininterrupto e doloroso de pensamentos"... E mais não digo.
Esta leitura foi mais um perfeito exemplo da mestria de Dulce Maria Cardoso e só me dói tê-la feito numa altura infernal da minha vida, pois acho que foi esse "bad timing" que não me deixa dar-lhe a pontuação máxima.

Opinião mais completa no cantinho do costume:
https://www.youtube.com/watch?v=T7y8I...

NOTA - 09/10

[Álvaro Curia]

Este será um dos grandes romances portugueses do século, sem dúvida! A nossa melhor escritora, aqui num registo muito diferente. Duro, sem deixar nada por dizer, numa história cujo curso não é o natural e por isso vamos percebendo que pouco sabemos sobre as personagens e sobre o enredo.

[Neva · Rating 5 out of 5]

Авторката разказва като обсебена, преводът е блестящ, историята за инатливото оцеляване като личност на една жена - "името ми е име на цвят и на цвете" - без харизма, близки и перспективи не ти оставя дъх да си поемеш. "Опяването" е мисловният монолог на катастрофиралата главна героиня и повествователка, още в първите редове натъпкана като парцалена кукла в изхвръкналата си от магистралата кола. Поток от образи и убеждения, спомени и прозрения, който се излива неудържимо и взема ту една форма, ту друга, ту чуплива, ту жилава и жива - като онзи възхитителен и ужасяващ извънземен океан в "Соларис" на Лем. Дулсе Мария Кардозу изключително владее хлъзгавата материя на думите и от нея излива една солидна, вълнуваща история на диктатури (и други родови отношения), посредствености (и други ежедневни състояния), ненависти (и други видове любов), в която всяка част боли, но си стои на мястото.

[Rita Araújo · Rating 4 out of 5]

#alerportugal

[Sofia · Rating 4 out of 5]

"(...) o nome, a primeira coisa que recebemos e a primeira que perdemos, às vezes a vida entretém-se a ser coerente, quando começamos a viver, o nome, quando começamos a morrer, um número, às vezes a vida entretém-se a ser absurda, o sete fez um edema, o dez está a precisar de uma transfusão (...)

É o terceiro livro que leio da autora e embora não tenha gostado tanto como dos outros dois, senti cada dor destas personagens que, entre um nome e um número, sofrem uma série de perdas.
Os meus sentimentos.

"Porque quando nos põem numa vida, não sabemos ter outra."

3,5

[Lucas Sierra · Rating 5 out of 5]

[...] el acto más cruel termina por encontrar siempre una justificación, el más insignificante también, la obsesión de comprenderlo todo, de evitarnos, asustados, el misterio que encierra la muerte, el último misterio [...] (32)

No sé cómo le hace Dulce Maria Cardoso para mantener un flujo de conciencia durante más de trescientas páginas. No sé cómo entrenó el oído para que dicho monólogo sea musical en todo el conjunto, con notas de la página cinco resonando al escuchar las clavadas en la página doscientos treinta y dos. No sé cómo consigue ese equilibrio entre la experimentación formal y el discurso, entre lo insignificante y lo total, entre la reflexión y la descripción, entre lo íntimo y lo universal.

Sé, eso sí, que Vas siempre demasiado lejos es una pieza de literatura pura y dura, sin concesiones, sin menosprecio a los lectores, sin cualquiera de los errores de pedantería cometidos por la piara de los escritores contemporáneos. Sé, lo sé dolorosamente, que Vas siempre demasiado lejos me mantuvo al borde de la hoja durante cuatro días delirantes, sufriendo y soñando y sorprendido en un arco tenso, y, cuándo la cuerda finalmente se rompió, ayer en la madrugada, me senté en mi cama, me sujeté el estómago y puse la cabeza dentro de las rodillas intentando contener la fuerza del vértigo.

La novela narra, en primera persona, la historia de Violeta (una mujer con obesidad tipo I o tipo II, vendedora de ceras depilatorias, madre de una hija con padre desconocido, hija de un matrimonio en crisis, adolescente durante la revolución que derroca la dictadura de Salazar en Portugal) quien, en las primeras diez páginas, termina colgando del cinturón de seguridad luego de salirse de la autopista por ir conduciendo ebria.

Cardoso bebe de Proust y de Faulkner, y el tiempo en su obra es un material elástico. Luego de esa primera escena, el accidente, proseguirá el monólogo en una serie de flashbacks, no del todo lineales, no del todo intermitentes. Más que un uso cinematográfico del recurso, aparece el movimiento temporal como la sucesión de fragmentos musicales: la reiteración de sonidos y tonos para crear la obra plena, la sinfonía donde todo es parte del conjunto.

No voy a contar nada de lo narrado. Omitiré la descripción de los personajes, de los lugares, de los eventos. No son necesarios para resaltar aquello que deseo resaltar. En primer lugar, el tono narrativo, la voz de Violeta sostenida por más de trescientas páginas con su encanto de sirena dolorosa, su llanto de monstruo capaz de perder a los marineros antes de devorarlos. Luego, el papel de la crueldad en Vas siempre demasiado lejos, la increíble configuración de ese mundo sin bordes suaves, lleno de esquinas cortantes, de esquirlas y vidrios en el piso, donde la única redención posible yace en el enfrentamiento con enemigos notables, con esos a los que podemos dañar y que nos dañan con cierta medida de impunidad.

Violeta es cautivadora. Su forma de contar, sus observaciones, su sarcasmo, sus defensas y sus ataques, terminan configurando una voz de la cual quedarse prendado. La seguí dentro del bosque, permití que fuera su punto de vista el encargado de definir los contornos del paisaje. En cada oportunidad posible interrogué los motivos de su encanto. La respuesta, terminada la lectura, tiene que ser la tristeza. Pocas veces en mi vida como lector he oído una voz tan triste. No me refiero a una tristeza metafísca, a la ambigua sensación de desamparo lograda por los existencialistas. Hablo de una tristeza cotidiana, de una capa de gris cubriendo todo, de un odio diluido sobre los objetos de todos los días haciendo de la vida un cansancio oscuro donde la única victoria surge al causar una herida, donde la única luz posible brota del camino de sangre que dejan nuestros dientes cuando conseguimos morder al prójimo en su dolor. Hablo de una tristeza así:

[...]el Salón Princesa es este restaurante

pourri, completamente pourri

donde mi madre se rehúsa a entrar, la dueña del salón murió, dejó en el chaise longue el corazón roto, los ojos maravillados, una misteriosa sonrisa en los labios pintados de carmín

el gran misterio de la sonrisa de los muertos

y decenas de cajas de pastillas vacías, la dueña del salón en el chaise longue, después de que el corazón se cansara de llevarla al cielo de otras vidas, no dejó nada más [...] (86)

El complemento de esa tristeza, el aire en ese pozo irrespirable, es la crueldad. Violeta ha configurado una vida alrededor de la crueldad: el mundo, absolutamente todo en el mundo, está ahí para herirla por su condición de mujer con obesidad tipo II o tipo I. No hay, desde su perspectiva, nada ni nadie amable en su existencia. Cada mirada es de lástima o de burla y ella, con su cuerpo blando, aprende a endurecerse, a ser, también, un enemigo digno y a usar la burla y la lástima a su favor, aún cuando esto significa inmolarse en el desarrollo de su ataque.

[...] la segunda ayudante se niega a aceptar que parezco sentir pena por ella, cómo es que un monstruo así puede juzgarme infeliz, cómo es que puede lamentarse por mí, la segunda ayudante se rehúsa a aceptar que lamento la vida que tiene, si acepta que un monstruo así puede sentir pena por ella está perdida, la acidez de la segunda ayudante no para de crecer, casi un dolor, si hasta un monstruo así siente pena por mí [...] (138-139)

En este sentido, Vas siempre demasiado lejos es una novela sin redención a la vista, donde el perdón está fuera del alcance de sus personajes y la comprensión se enuncia como una forma de venganza. Sólo en las páginas finales entendemos algo similar a la libertad, algo que puede significar salvación. Ese algo, sin embargo, es insignificante, y la voz de Violeta -los ecos de la voz de Violeta- se encarga de recordarnos que la vida, cruel o dulce, es sólo una sucesión de insignificancias.

El problema, el gran drama humano, está en que para nosotros esas insignificancias lo son todo.

Mucho queda por decir, pero me ciño a esto por ahora. Mi primera experiencia con Cardoso, al leer El Retorno, fue un grato descubrimiento de una autora con dominio del arte y con una historia por contar cuya voz rezumaba melancolía. Esta segunda lectura me convence de todo lo encontrado en la primera, y me asegura saldré corriendo a leer todo lo suyo siempre que lo encuentre.

A la editorial Tragaluz: por favor, sigan traduciéndola.

[Rita (the_bookthiefgirl) · Rating 4 out of 5]

“os sentimentos, quanto mais simples mais eficazes , a vida , quanto mais simples mais resistente”💞


Honestamente, não sei como certos nomes da literatura portuguesa me têm passado despercebidos. Tenho visto imensas vezes o título “Retorno” e quis estrear-me na escrita desta escritora da geração de 60, tendo ficado , sem sombra de dúvida , positivamente surpreendida pelo seu estilo. Cada vez mais tenho preferido não verdadeiras histórias de entreter, mas escritas que me façam sair da “caixa”, que carreguem uma poesia, um fluxo de pensamentos e sentimentos que traduzam humanidade e o nosso atual estado de existência. ♥️


A escrita de Dulce pontua-se pela simplicidade, por peças que se montam num puzzle persistente, com mudanças súbitas de direção. Obriga o leitor a estar atento e a entrar na história, coisa de que, apesar deste estilo, não senti dificuldade. É daqueles livros em que o que importa não é o destino, mas sim a viagem em si. E Dulce conseguiu-o bem.✨


Se a personagem Violeta, um nome de uma flor que também é uma cor, me fascinou? Não, nem tão pouco a sua história, que se conta a partir do momento em que fica virada de cabeça para baixo após um despiste rodoviário e se suspende naquele momento, em que faz uma retrospetiva da sua vida. Dentro da mente da personagem, há um local turbulento relacionado com os seus relacionamentos, a sua infância como retornada, o seu aspeto físico. Aos poucos, vamos desmantelando e percebendo as suas ações e gestos.💕

É na sua vulgaridade, que se cruza com outros pontos de uma rede intrincada que é o Universo, todos os insignificantes números e vidas paralelas que tornam o livro tão ricamente humano. Gostei tanto dos detalhes que Dulce deu a uma ou outra personagem despercebida, fazendo-nos crer que somos muito mais do que números, uma miscelânea de sentimentos e emoções. E não é tão bonito pensarmos nisso, colocarmo-nos no lugar do outro por apenas um momento?✨

Sem dúvida que vou querer ler mais obras da autora, precisamente pelo que me fez sentir, e não tanto pela história em si ☺️

“os meus sentimentos

devia guardá-los , ainda lhe podiam fazer falta e a mim não me serviam para nada , devia tê-lo aconselhado a guardar os sentimentos, nunca sabemos quando precisamos dos sentimentos, da latinha de fermento que está há anos na despensa , da camisola de lã que não é vestida há mais de cinco Invernos, nunca se sabe quando precisamos das coisas mesmo se nunca as utilizamos(…)”🌸

[vanya klecherova · Rating 5 out of 5]

Откъде ти хрумват тези неща, Виолета

или „Моето опяване“, Дулсе Мария Кардозо
(ИК „Ерго“, 2011, превод: Даринка Кирчева, корица: Ина Бъчварова)


животът в едно изречение

смъртта и животът на порции, откъслеци, петна, мимолетни спомени, смъртта и животът като начало и край, край и начало, едно съзнание, разпиляно в спомени, един живот в спомени, мисъл, покриваща един живот,

тъмнина и светлина

начало и край, „Моето опяване“ е роман за живота и смъртта, роман от едно изречение, с начална малка буква и без точка в края, с множество запетаи, единствените пунктуационни знаци, насочващи смисъла,

и кратки фрази

вмъкващи се в основния текст, разрязващи го на абзаци, импониращи на основния смисъл, и в същото време разслояващи го на множество нови смисли,

светлина и тъмнина

защото думите никога не са еднозначни, защото езикът никога не е праволинеен, защото смисълът никога не е еднопластов, като живота и историите, които го съставят, като живота на дамата, носеща името на цвят и на цвете,

Виолета

пътуваща навън и навътре, потъваща в тайната, изгубена в смисъла, Виолета, тяло и мисъл, плът и живот, животът в едно изречение, чиято точка и начало е смъртта, романът започва с катастрофа, тъмна буря, преобърната кола, начало, гласът започва да разказва,

“Моето опяване“

животът в едно изречение, преплитащи се истории, обрамчени със запетаи, написан по този начин, текстът се превръща в съзнанието, което разказва, персонаж и текст се сливат в едно, текстът разпластява съзнанието, пунктуацията разслоява смисъла, езикът избуява в метафори, но в същото време изковава и своята буквалност, ежедневност,

ненатруфеност, простота

този тип писане едновременно създава условия за поетичност и за прозаичност, този стил на писане е ужасно реалистичен, жив, ярък, плътен, детайлен, до степен, че се просмуква под кожата на четящия, влиза в дробовете му, става част от дишането му, читател и персонаж се сливат, стават едно,

историята всмуква читателя

когато постигне последната страница и се върне в началото, четящият леко се стряска от името на автора на корицата, стряска се от факта, че някой друг е писал този текст, не персонажът, който, благодарение на този стил на писане, е толкова жив, плътен и истински, че сякаш сам пише историята си,

сам пише себе си

което означава, че авторът е свършил превъзходно работата си, което означава, че текстът се е превърнал в добра литература, да откъснеш съзнанието си от човека, написал текста, да забравиш автора, да се слееш с историята, това означава добър текст,

истинска литература

„Моето опяване“ е превъзходна литература

побираща в себе си мрака и светлината, началото и края, едно съзнание, разплитащо живота си, съзнание, разпадащо се на множество истории,

Виолета

начало, родено от край, край, роден в мрак и продължаващ в светлина, „Моето опяване“ е гласът на дамата, носеща име на цвете и на цвят, гласът, роден в мрака и замиращ в светлината, сътворението на един живот,

„Моето опяване“

текст, в който краят и началото се сливат в едно, като смъртта и живота

ненадейно

като в една добре написана история

романът на Дулсе Мария Кардозо печели Награда за литература на Европейския съюз, 2009, от издателство „Ерго“ обещават за тази година да издадат още два романа, получили въпросната награда, след „Моето опяване“, аз лично ги очаквам с нетърпение, още повече, за да разбера недоразумението от връчването на въпросната награда за изминалата 2011 година на книга на Калин Терзийски, чието писане е на светлинни години зад това на Кардозо, няма как да не е недоразумение

ще прочетем и ще разберем

[Paulla Ferreira Pinto · Rating 5 out of 5]

“... de tudo o que aprendi nesta vida, menina, de tudo o que aprendi nesta vida a única coisa de que não me esqueci é que a crueldade é um poço sem fundo...”

[Fransien Vandeweghe · Rating 4 out of 5]

4,5

[Кремена Михайлова · Rating 4 out of 5]

„хората са като таралежа, сближат ли се, накрая винаги се нараняват, не могат да го избегнат, не го правят нарочно, само че не могат да постъпят другояче“

Най-дълбока емоционална мъка капе от тази книга. Освен самата история на главната героиня, най-стряскащото за мен беше на стр. 60.

„никой не може да ни наскърби така, както собственото ни дете“
+
„никой не може да ни наскърби така, както собствената ни майка“

На тази страница сложих листче (не че имаше шанс да забравя къде са тези изречения), но избягвах да отварям там, все едно зад вратата се крие нещо застрашително, и пак се изкушавам да надзърна.

По принцип този тип книги с крайно тежки душевни излияния не са ми съвсем любими. Но понякога се случва да са – незнайно как. Още от първите страници текстът за мен „потече“ всмукващо, въпреки че е силно болезнен. Към средата малко се спря. А после пак се отпуши.

Такъв тип „вътрешен порой“ се среща и в други книги (сетих се най-малко за Теодора Димова, Мерсе Родореда, Керана Ангелова, Улья Нова, Яна Букова – дамска дълбочина). Но все пак си има специфичен стил Дулсе Мария Кардозо, нейна си неравномерна плетка „дълго-късо-дълго-късо-късо-дълго…“. Когато не разбирах ясно къде съм, кога съм, с кого съм, не ми и трябваше да знам точно, само следвах двугласния вик на жената (преводачката е уловила и предала идеално плетеницата). Истерично налудно бълнуване (нормално за такова място и в такова състояние). Разтегателна материя, умишлено проточване и преповтаряне, за някои моменти ще използвам и грубата дума „каканижене“. Допълнително утежняване заради играта на природата да създава свръхтежки тела, а нали все външното гледаме. „гледай оная дебелана пияна-заляна“. Допълнително зловещо чувство заради мътните политически времена. „революциите просто сменят жертвите“. И търговията, и потреблението.
„толкова са досадни брътвежите на търговците“
„от какво ли не си внушават хората, че имат нужда“

Някъде бях срещала май нещо подобно: всичко е от липса на любов и всичко е от прекалена любов.
„познавам любовта от хорските приказки“
„най-съвършената частица от мен“

Колко дълги могат да бъдат кратките моменти… И всичко се повтаря, и всеки път с изненада се научава това, което остава в крайна сметка.

„може би не умираме, докато някой чувства вместо нас“
„може би не умираме, докато някой ни се присмива“
„при смърт незабавно се освободете от спомена за тялото си“
„умиращите са кротки, отчаянието си е работа на живите“

Както в предишната книга, която ми беше харесала, и тук пак всичко се върти около главното: родители-деца. И пак не ми беше банално-психологическо. Още повече ми се затвърди убеждението, че сме твърде сурови и към родителите си, и към себе си, и към децата си. Очакваме безусловно от родителите си да се обичат, да са такива, за каквито копнее всяко дете. Но често просто не се получава така. После и ние ставаме родители, които не са за харесване. И пак замечтавам — да можехме да приемаме всичко по-леко, с повече съчувствие, с по-силно осъзнаване за „самостойност“.

„можех да избера прошката или отмъщението за гнева, който още бушуваше в сърцето ми, можех да избера пълната забрава, но аз избрах да не променям каквото сме били“

И още една къса двойка:

„когато се срамуваме от миналото си, вече сме едно нищо“
+
„когато се отричаме от миналото, губим бъдещето“

Досега попадам все на много силни книги, спечелили Наградата за литература на Европейския съюз (3 броя само засега), дано и останалите са така добри. Тази специално не е за лято, не е за плаж, не е за удоволствие. Ужасно боли. Но не ме направи песимист.

„донесе светлината от началото на света“

[Beatriz · Rating 5 out of 5]

DMC consegue escrever livros tão diferentes, mas sempre com um estilo inconfundível. No outro dia, ouvia uma entrevista a Maria do Rosário Pedreira, que afirmava que são poucos os escritores das gerações mais novas que conseguem alcançar esse "je ne sais quoi" que os define nos seus livros. Tenho a certeza que DMC cumpre esse requisito, e tantos outros, ou não coleccionasse prémios com os livros que escreve.

Estes sentimentos são escritos em "stream of consciousness", desafiando-nos a montar peças dum puzzle insistente e persistente, por vezes repetitivo, quase sempre aleatório. Não são para leitores que tenham pressa, nem a quem falte o fôlego. Temos de estar sempre alerta e relembrados das peças encontradas anteriormente.

Apesar de me terem avisado que seria um livro triste, acho que nunca me senti particularmente triste ao lê-lo, talvez apenas melancólica e pensativa. A crítica política e social é mordaz, escondida nas palavras duma personagem/narradora aparentemente fútil, ainda que extremamente interessante, complexa, única.

Depois de Eliete, este é, até agora, o meu livro favorito de DMC.

[Sve · Rating 5 out of 5]

Много силна и смущаваща на доста нива книга.
Написана в първо лице, от името на главната героиня - самотна майка, маргинализирана, презирана и самопрезираща се.
За любовта, страха, отношенията между родители и деца и смъртта.
Тази книга ни припомня че нещата не винаги са това, което изглеждат и че любовта често приема различни, понякога гротескни форми.

[Tânia Dias · Rating 5 out of 5]

"Ninguém corrige o passado porque não há nada para corrigir, a vida é independente da vontade que a anima"

"De todos os mistérios escolho o da dor, que traz consigo o esquecimento"

Depois das leituras de "O Retorno" e "Tudo São Histórias de Amor" torna-se evidente que Dulce Maria Cardoso vive com a chamada estrela da escrita, a que lhe oferece o condão de tecer vidas e enredos tão distintos entre si e todos tão impactantes.
"Os Meus Sentimentos" é um livro que nos afoga numa melancolia, num desespero profundos, não deixando de ser uma companhia viciante, um autêntico desassossego. Lembro-me de ter lido "A verdade sobre o caso Harry Quebert" e finalmente ter depreendido que um livro nos marca eternamente quando a ele associamos uma imagem, algo palpável. "Os Meus Sentimentos" é uma gota de água que teima em não cair, uma gota que brilha, que reflete a panóplia de cores de um arco-íris, a panóplia que nos lança numa mistura de emoções e reflexões, quiçá, da nossa própria existência.

Brilhante, como sempre.

[Marina Horvat · Rating 5 out of 5]

Brutalna knjiga. Za one koji vole McCarthyja, Lobo Antunesa...

[laladebombay · Rating 5 out of 5]

The novel begins with the protagonist at the confluence between this world and the next. This seemingly ordinary beginning takes a riveting turn, more so owing to the fierce and eccentric nature of our main character.

This is one of the most difficult books I have ever had to read, because it deals with the horrendously neglected fatal effects of fatphobic bullying and abuse. Violeta abhors her body but this emotion emerges with a trigger, she hides away for she knows she will be mocked and in order to cope she hates (or pretends to) herself. She calls her body hair, her enemies and is at war everyday selling body-wax solutions.

What drew me most to the book is the writer's excellence that can be experienced at the sentence level. Metaphors are atmospheric and the transition from one line of thought to another is seamless and yet positively differentiable. 

The prose is deliciously lyrical, the form is fleetingly modern. For example,

tell me a secret
keep me awake
until this night is over

The book also deals with the protagonist's sexuality, something that is often assumed to be either dormant or perverse in fat women. This book is a testament that women are imperfect beings who also happen to be fierce, who also need love to thrive. The book also broaches on important social issues that are at the heart of modern existence like single parenthood, mixed race children, radical difference of political opinion within the family and mental illness.

This book will arouse in you a myriad of emotions, something you did not expect, something that will stay with you a long time.

Read this book for the millions of fat women who convince themselves everyday that they are not enough or that they deserve the hate they're given. Promiscuity as a label is a patriarchal concept which has no place in the 21st century.

Note: This book was provided to me by the publisher in exchange for an honest review.

[The Lotus Readers · Rating 4 out of 5]

Violeta Among the Stars

I think this beautiful novel was sent to me at the right time. Two things have happened lately. I’ve had a relapse of my long term illness Multiple Sclerosis, and it has affected my sight, balance and vertigo. Secondly, I’ve been reading several books where the central theme is that even small lives can be extraordinary or have a huge effect in the world. I think the two things are linked, because I’m a big believer in finding the right book at the right time. When I don’t have a groaning TBR bookcase, I tend to choose my reading very emotionally. What do I feel reading? I can’t understand readers who are able to read books in chronological order, whatever the subject or however they’re feeling. I really have to be in the mood. It took me several years to read Middlesex by Jeffrey Eugenides, but when I did I absolutely loved it. I think this is the reason many bookworms have buckling shelves - we know we’ll want to read that new book, just not right now.

This particular novel is extraordinary, because it carries a whole lifetime suspended in a single moment. Violeta is drunk and in utter despair when she crashes her car. As she’s thrown around in the car, her seat belt locks and she’s left suspended both physically and metaphorically. As she hangs between life and death, memories of her life flash before her all at once and in no particular order. Memories of her distant mother collide with her everyday life on the road selling waxing products. She remembers moments fumbling on toilet floors with truck drivers she barely knows at motorway service stations. A thousand seemingly ordinary encounters pass through her mind. Her past is also up for scrutiny culminating into how she sacrificed the dreams she had for adolescent relationships that simply let her down. In this epic and poetic meditation, an ordinary life becomes extraordinary.

This whole book is written as a stream of consciousness so don’t expect tidy chronological memories or carefully constructed sentences. This is one, long paragraph without punctuation. This cleverly keeps the reader hanging in the same position as the author. This is a raw examination of the ‘self’, how it is constructed and whether it is ever a constant, unchanging thing. Or is it like Frankenstein’s creature? Hastily stitched from parts of our parents, our experiences, those things we like and dislike. An ever changing collage rather than a single, fixed identity. Memories weave in and out of each other, past and present collide and sentences drift away unfinished. We are listening in on Violeta’s inner thoughts so they are never censored or tidy. This is a troubled woman. She’s at war with her family, her own body and her own anonymous sexual conquests. Yet, even though there’s no real structure or plot, we start to understand her. She has an incredible sense of humour. There is a feminist element too, particularly the way we wage war on body hair - Violeta sells waxing products. There’s also the open expression of sexuality, when young she would experiment with local boys and age now visits truck stops for anonymous sexual with strangers. What is transgressive, is the narrator’s active sex life as a fat woman. I’m a bigger woman, we’re not meant to be attractive in our imperfect bodies. Yet, just like Violeta, I’ve never had a problem finding someone to have sex with. Men are not meant to want sex with fat women, but the truth is, they do.

However, it’s not just other people and our identity. The physical world also shifts around us; the reader’s perception of this world expands at the same time Violeta experiences it. She stands alongside us. She experiences the world around her as layered across time, shown in time-slip moments such as when she recalls the previous days meal at a restaurant, but simultaneously remembers visiting the shop when it was a hair salon she would visit with her mother when. Places and people exist simultaneously in the past and future, something I can definitely understand as I get older. Violeta awoke a fire in me. I had a few moments full of emotion and kinship for those bigger women who accept being the butt of a joke, feel inadequate or even hate their bodies so much they accept the abuse meted out by others. There are elements of the book that are painful, especially when we read about her childhood. This goes some way to explaining the detachment we see in the interactions with her own daughter, highlighting the concept of inter-generational pain. I’ve never read a book like this one, from the structure and the leaps from poetry to philosophy. It reminds me of another book I recently read, where the author attempts to grasp what it is to be a human being. A wonderful, occasionally dark, but unusual look at life from the perspective of someone whose life is, quite literally, hanging in the balance.

[Maluquinha dos livros · Rating 4 out of 5]

Ainda que este livro seja muito diferente de “O Retorno” (um dos meus preferidos), a escrita tão diferente e original da Dulce Maria Cardoso continua a ser uma surpresa.

O livro começa com a protagonista, Violeta, de cabeça para baixo, presa pelo cinto de segurança e observando uma gota de chuva. Após um acidente de carro por conduzir bêbada, esta mulher narra na primeira pessoa as suas memórias, o que lhe permite reconstruir ou revisitar o seu passado. Violeta, filha de uma mãe cínica e superficial, de um casamento em crise, foi adolescente durante o 25 de abril. Hoje, é uma mulher obesa, vendedora de ceras depilatórias, é mãe solteira de uma filha de pai desconhecido e tem uma vida cheia de contradições e segredos.
A partir desta situação tão vulnerável em que a personagem se encontra, a autora narra, ininterruptamente, as memórias de Violeta, num fluxo narrativo que nos dá a ideia de uma espiral vertiginosa e quase alucinada. Memórias fragmentadas, mudanças de tempo, alternância entre passado e presente, ritmo muito rápido, tudo nos permite conhecer partes da vida de Violeta: a vida com os seus pais e o relacionamento difícil, a criada que a marcou, o bastardo, a necessidade de se sentir viva e de se relacionar com a sua vida e o seu corpo… nestas memórias, vamos juntando os pedaços e conseguimos perceber quem é, afinal, esta mulher incompleta. Até na escolha do seu nome… “Tenho nome de flor… Rosa?”
Esta forma de narrativa obriga a uma leitura muito atenta, já que muito facilmente se perde o fio à meada. Este é um dos pontos menos positivos do livro, confesso. Não será para todos os leitores.
Apesar de Violeta ter uma forma muito especial de ser, do seu sarcasmo, da maneira como recorda o passado e como se foi construindo enquanto mulher, não consegui sentir grande empatia com a personagem. Fui questionando os motivos das suas escolhas, e creio que Violeta é, no fim, uma mulher incompreendida e triste. Uma mulher que encontra neste fim uma espécie de liberdade.

[Inês Gueifão · Rating 4 out of 5]

Num estilo stream-of-conscious, diferente do que estava habituada da Dulce mas sem nunca perder o travo das suas palavras, é um daqueles livros em que volta e meia temos de parar para pensar nas páginas que acabámos de ler. Acabei-o há umas horas e continuo a tentar reunir os meus pensamentos.
“Não há nada que o silêncio não mate.”

[Catnaitab · Rating 5 out of 5]

A beautiful writing style and a somewhat painful story, with very dysfunctional family relationships, 'Os Meus Sentimentos' feels cruel, sad and cynical in its reflections, characters and story, but it also makes us care for every one of the characters in it. The writing style and perspective is very creative, as the book seems like a continuous train of thought, of memories that shift and slide through the protagonist's mind, with some reoccuring concepts and phrases marked here and there by a spaced paragraph. This means that at times as the protagonist looks at a particular event another event or place crosses her mind and we get transported there instead. Even though these jumps do occur at times, it still feels really easy to follow the narrative.
The protagonist and all of the characters are very well conceived, complex with their own faults and cruelties, tied to this world they did not choose to live in. Perhaps the only way out, to freedom, is death. The book is very ambiguous at times, I particularly struggled to understand the perspective and meaning of the last chapter. The reader at the end does not know exactly what has happened to Violeta, instead they get a crooked snapshot of her life as seen through her hurt eyes.
Violeta is a fascinating character, even though at times she felt a bit too cruel especially to her daughter. But as we find out what she went through herself during her childhood, we understand that her detached attitude is perhaps a symptom of the hurt and the way she was educated. In this way, Dulce Maria Cardoso manages to create a poetic prose like no other, an ambiguous character study full of cruelty and pain but also with its witty moments that showcase its brilliant character in a harsh light, a philosophical rumination about life and its many curses, the stupidities, the revenges, the feelings that plague it and make us who we are.

[Nevena]

Много странна книга. 320 страници без нито една главна буква (освен на имената) или точка. В първите една-две страници се колебаех дали да не я захвърля, но постепенно стилът ме увлече, влязох в ритъма на повестваванието и продължих. Радвам се, че го сторих. По принцип не обичам да се оригиналничи по отношение на стила, но в този случай талантът на авторката извира от всяко изречение и не усещам поза. Проникновено описание на вътрешния свят на протагонистката, на отношенията майка-дъщеря, дъщеря-родители и т. н. Силен емоционален заряд. Обаче... Оцених стила, насладих му се и свикнах с него. Достигнах точката на засищане по средата на романа. И стилът сам по себе си вече не ми е достатъчен, за да задържи вниманието ми. А няма силна история, която да ме поведе напред и да ме кара да отгръщам страниците с нетърпение. Поредица от случки, къде повече, къде по-малко интересни, показват аспекти от човешкото битие, обаче нямам чувството, че ме водят нанякъде. Да, разказ за един живот, ама разказ без фокус. Имайте предвид, че аз по принцип не обичам постмодерното писане, всякаквите там фрагментарности, фасетъчности и прочее врътки. Може разочарованието ми да идва и от предразсъдъци, знам ли. :)
(Не изключвам и да я дочета, но ще бъде без особено удоволствие.)

[Anya · Rating 4 out of 5]

This book will probably not appeal to everyone, but if you're open to reading a stream of consciousness-one-sentence-book with lots of commas, you should give this one a try.

I found it fascinating being in Violeta's head. The repetition of certain sentences gave me an eerie feeling throughout my reading experience. There are a lot of topics discussed in the book, but the main one is Violeta dealing with her mother and being a mother herself and all the grief, hurt and bitterness that can come with those relationships to her mother and daughter. Violeta is hungry, for flesh, food and the love of her family and her biggest enemy is hair (she's a sales person for wax and hair removal).
Altogether a very unique read, that I still think about and it was a quick read for a 400 page long novel.

Thank you very much MacLehose Press for sending a review copy all the way from the UK to New Zealand in exchange for an honest review.

[syrin · Rating 1 out of 5]

Eu tentei, juro que tentei. Depois de "O Retorno", que achei muito bom, fiquei com muita curiosidade de ler outras obras desta autora, mas a verdade é que "Os meus sentimentos" não me convenceu. A época da acção até era interessante, mas o ritmo da história e a forma como é contada, recorrendo constantemente a saltos temporais de apenas uma frase para o passado, para o presente ou para o futuro tornam-se demasiado cansativos ao fim algum tempo (coisa que não aconteceu n'"O Retorno" por ser uma história mais pequena e contida). Para além disso, a personagem principal, uma mulher com um nome de flor que é também o nome de uma cor, é demasiado odiosa, amargurada, vingativa... uma monstrenga, como os outros a chamam, como ela se chama a si própria. Por vezes há personagens que nos conseguem cativar mesmo com todos os seus defeitos. Mas não esta, não neste livro, infelizmente.

[Vitoria · Rating 4 out of 5]

É mais um 4,5!
Um livro intenso, que prende.

[Susana Margarida Jorge · Rating 4 out of 5]

Adoro a escrita de Dulce Maria Cardoso.
Arrisco-me a dizer mesmo que é uma das minhas autoras favoritas.
Há um tempo ouvi a sua entrevista no podcast Livrólicos Anónimos e um dos livros falados foi este Os Meus Sentimentos, que ficou logo na minha longa lista de próximas leituras.
Bem, neste livro conhecemos mais uma personagem que poderia representar inúmeras mulheres, a Violeta. A Violeta é uma vendedora de ceras depilatórias que tem um acidente de carro e enquanto está a aguardar que alguém a socorra, de cabeça para baixo, vai revendo diversos episódios da sua vida.
Relembra a sua relação familiar com os pais e com a filha, as relações ocasionais que tem com desconhecidos apenas para satisfação sexual, as conversas que tem com as suas clientes...enfim, uma quantidade de episódios distintos mas também interligados entre si, que nos prendem como se estivéssemos numa descida inevitável para um determinado local. A mudança de tempo, de ritmo, de tema e de intervenientes é constante, a pontuação feita maioritariamente por vírgulas e sem pontos finais, mas com uma lembrança solta no meio de um pensamento contínuo.
Esta Violeta, não é uma personagem com que se crie empatia, é uma mulher triste, amarga, de mal com a vida, que se critica constantemente por ser obesa, mas tudo isto faz com que não se consiga largar esta personagem até chegarmos ao fim, porque uma personagem assim só pode ser resultado de uma ótima construção.
Quanto à escrita de Dulce Maria Cardoso é fenomenal, faz-nos querer ler mais e mais.

"...sem perceber que quando os dias são todos iguais há forçosamente um desentendimento com a vida...”

[Tiago Oliveira · Rating 4 out of 5]

O livro mais complicado que li da autora. Pela estrutura do texto, pelas constantes repetições, pelas passagens por vezes dificilmente distinguíveis de discurso direto para discurso indireto. E pela história, que é muito mais pasmacenta do que o habitual na autora.

Mas a Dulce Maria Cardoso é magnífica e, mesmo sem todo o brilho da Eliete ou do Retorno, dá-nos uma escrita potente, crua e cirúrgica.

Não recomendaria este livro como uma introdução à autora, mas para quem já gosta muito de outras obras, há aqui muita coisa interessante para refletir e discutir.

Em grande medida, pareceu-me uma antecâmara para o Eliete: o azedume das personagens, a tragédia na vida mais absolutamente banal, a personagem principal que observa e que critica, a ausência de "regras" ou a exploração dos limites das normas sociais. Além disso, começo a notar um padrão narrativo em torno da paternidade ou mesmo da ausência de um pai (muito mais explícita no Retorno, obviamente).

Acho que é quando leio livros assim - que não me fascinaram mas são altamente competentes e mantêm muitos dos traços de escrita de outras obras do mesmo autor que me entusiasmaram muito mais - que estabeleço na minha cabeça a grandeza irrevogável de um autor. É que, apesar de todos os apesares, é um livro e tanto.

[Catarina Carvalho · Rating 4 out of 5]

Um estilo de escrita incomum sobre um tema desconcertante culminou num livro absolutamente maravilhoso.

[Susana Almeida · Rating 5 out of 5]

O primeiro livro que li da Dulce Maria Cardoso. Fiquei impressionadíssima logo nas primeiras páginas...há muito tempo que não sentia um "o que é isto?!" Entretanto, já li outros, mas talvez por ter sido o meu primeiro dela, continua a ser o meu favorito.