Кравата е самотно животно

by David Albahari, Давид Албахари, Русанка Ляпова (Translator)

Кравата е самотно животно е представителна подборка от публикуваното от Давид Албахари в жанра на микроразказа, направена през 2011 г. от самия автор. Една трета от текстовете са непубликувани досега, а останалите са взети от издаваните му на сръбски книги: Обикновени разкази (1978), Шок в бараката (1984), Необикновени разкази (1999), Втори език (2003), Сенки (2006) и Всяка нощ в различен град (2008). Специално за българското издание те са придружени от предговор и две есета за краткия разказ.

Подобно на Емили Дикинсън Албахари превръща свенливостта в предимство. Той открива значимото в баналното... в някое изгубено копче, да речем.
– Дейвид Кърби, Christian Science Monitor

Албахари пише в духа на Киш и Кафка, Бекет и Бернхард, Хармс и Витгенщайн. Заради еврейския му произход, неговият стил носи ярък отпечатък от кабалата и Талмуда; изчистеният му и строен изказ също напомнят еврейската традиция... Фактът, че в него се свързват дълбочината и тежестта на Изтока с елегантността и лекотата на Запада, превръща сборника Кравата е самотно животно на Албахари в удоволствие за четене от особена класа.
Разказите на Албахари са разнообразни: анекдоти и екзистенциални медитации, притчи и възпоменателни откъси, афоризми и антиизкуство, мисловни фуги и съновни протоколи, монолози и пародии, алегории и не на последно място – нонсенс. Творбите са различни по настроение и тон: меланхолията се съчетава с вица, скръбта с иронията, лаконичността с излишеството, абсурдът – с експеримента.
– Neue Zürcher Zeitung

Характерната за писането на Албахари простота, за която вече отдавна знаем, че е “по-заплетена от всяка сложност”, ни напомня, че животът ни може да достигне пълнота само в редки, изключителни мигове, чието съществуване осъзнаваме едва след като са отминали.
– Предраг Петрович, Politika

Не вярвам в праволинейните разкази. Животът не се случва така. Животът върви в няколко посоки; точно това правя и в разказите си.
– Давид Албахари

Албахари трябва да бъде „съхраняван“ на полицата с бъдещи Нобелови лауреати. Сърбинът е един от великите писатели на този свят и ние не го знаем, или поне не достатъчно.
– La Vie Littéraire

Тази форма на художествената литература е доста сходна с т.нар. стихотворение в проза и е била прилагана – по твърде различни начини – от ред писатели, сред които Франц Кафка, Ищван Йоркен, Даниил Хармс, Томас Бернхард и Х. Л. Борхес. Заглавието на сборника идва от едноименния разказ, който написах преди двайсетина години, след кратко литературно турне, което ни отведе с Миряна Божин и Миливой Сребро до Зеница и Травник. Видях самотната крава в полето край Травник. Стоеше неподвижна, като някой Буда, взрян в космическата празнота.
– Давид Албахари

Genres: Short Stories, Contemporary

166 pages, Paperback

First published January 1, 2011

About the author

David Albahari (Serbian Cyrillic: Давид Албахари, pronounced [dǎv̞id albaxǎːriː] was a Serbian writer. Albahari wrote mainly novels and short stories. He was also a highly accomplished translator from English into Serbian.
Albahari was awarded the prestigious NIN Award for the best novel of 1996 for Mamac (Bait). He was a member of SANU (Serbian Academy Of Sciences And Arts).

Reviews

[Draganf · Rating 3 out of 5]

Teško mi je čitati Albaharija. Ne sumnjam u kvalitet i značaj njegove priče, ali mi uglavnom nisu bliske. Svaku drugu razumijem, svaka peta mi se dopadne.
Ono što mi se sviđa, to je mogućnost da se od svega napravi priča, to pridavanje značaja najobičnijim životnim stvarima. Ono što mi se ne sviđa, to je isto to, samo bezuspješno, nejasno i katkad pomalo banalno.
U svakom slučaju, vrijedi pročitati.

,,Prosuo sam viski u ćup s filodendronom i pomislio na koji način će koren javiti listovima: Večeras pijemo viski. I lepo sam video taj jezik koji u obliku molekula savršeno prenosi svaki smisao.''

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

За тази книга в началото си казах – няма да пиша безкрайни изречения, поне сега да съм кратка, примерно с изречението: “Затварях очи за миг след всяко от тези късчета живот.“

Но по-късно по време на четенето си мислех – как да не споделиш за такава необикновена книга?

Не са за запомняне тези разкази, а за моментно изживяване. Това бързо ми стана ясно и не се мъчех да помня всичко, както опитвах с малко по-дългичките на Керет. Така свикнах с тези „мѝкрота“ на Албахари, че ако някое беше около 2/3 от страницата или повече, ми се струваше дълго. Някои от тях са като кадри от онова старо европейско кино, в което уж „нищо не се случва“.

Надявам се поне тези да не забравя:

Нощ, Картички, Ненаписан разказ, Влада Ристич, аптекар, Валзер, Приятелство, Момче, Съседката, Красота, Совата, Незаписано, Родители, Мълчание, Идването на нощта, Какво е животът, Настъпването на мълчанието, Влияние на земетръсите, Плодове, Сърбеж, Глас, Пет малки разказчета за жена ми и др.

Изкушавам се да препиша тук цели разказчета (не от тези, които са по едно изречение), но ще се опитам да предам настроенията поне чрез тези откъси:

„Майка прегръща съседката, скланя главата ѝ на рамото си. Сестра ми казва:
- Ще се разплача.
Без да изпуска съседката, майка се обръща към нас.“

„Не чувстваш нищо. Само знаеш, че чувстваш.“

„Зад отворената врата се беше настанила тъмнината. Стояхме в рамката на вратата и кършехме ръце. Така те гледа совата – рече някой. Да, а ти не искаш нито да останеш, нито да си идеш.“

„Истинският разказ е в отсъствието на разказ.“

„Ако бях по-бърз, нямаше да знам, че ме има.“

„…наричай ме Исмаил, наричай ме Владимир, викай ми както си искаш.

“Вратата, която всеки път се отваря с надеждата, че повече никога няма да бъде затворена.
[…] Нишките, които ни свързват с реалността, са толкова тънки, толкова лесно се късат, че просто нямаме време да изпробваме тяхната устойчивост. […] И това упорство, с което някой, само да знаехме кой, трупа думи в прослава на тишината. Защо просто не замълчи?”

„… на това шестите гневно възразяват, че животът е само един афоризъм, нищо повече. Кой афоризъм, питат останалите и дружно настояват да го чуят. Ала никой не им отговаря.“

Албахари често говори за думите – казаните, неказаните; за писаните и ненаписаните разкази. Според мен на стр. 100 е разказът-отговор за всичко по отношение на думите. А стр. 149 възприех като метафора за живота (макар че има друг чудесен разказ „Какво е животът?“).

Няколко теми се повтарят (дори има съвсем еднакви като послание, предадени чрез различни думи/картини) – самота, нечути викове за помощ, неуловими усещания, самоубийства, изразен и неизразен гняв или страх, синхронности/разминавания във времето и пространството, тишина-шум, тъмнина-светлина. Има и съвсем „черни“ – срещат се куршуми. Показани са отделни хора, но усещането ми беше: „Светът се мъчи.“

Има и едно направление, което нарекох „транс“. Там сякаш на автора не му достига „отсамното“. Рее се свободно и отвъд обозримото с героите си. При други картини си припомних един разказ на Ма Дзиен, в който в тялото на удавено момиче са проникнали рибки. Точно така сякаш Албахари е проникнал във вътрешността на всичко.

Но най-често повтарящият се мотив в сборника наистина е за думите – да се изричат ли, след като не отразяват 100% емоцията и нарушават тишината; разказите – да се пишат ли или само да се „виждат“. За изясняване на това много важни ми бяха последните страници. „Смисълът на поетиката, поетиката на смисъла“ и Предговор на Давид Албахари към съставена от него антология „Най-късите разкази на света“.

По време/след четенето на книгата (често на глас) у дома започнахме да си говорим „в кратки разкази“. Не можеше да не се запитам – всяка картина от живота не е ли разказ, кое е ценното за литературата и кое не (стр. 120 примерно?). Накрая Албахари се опитва да обясни за литературата. А в ежедневието на всеки непрофесионалното упражнение „къс разказ“ може да бъде ценно за:

- пълноценното използване на сетивата
- улавяне и незабравяне на мигчетата от живота
- по-добро разбиране на всички около нас.

Пак книга с адекватни илюстрации! Харесвам идеята 180°. И имам чувството, че Русанка Ляпова ми прави лични подаръци с всяка преведена от нея книга. Като си помисля, че първия ден на Алея на книгата гледах сборника и се отказах, но в последните часове на последния ден нямах съмнения, че е за мен.

[Angelina · Rating 4 out of 5]

Харесва ми начина, по който дописвам историите в главата си. Абсурдът, ежедневността, съпричасността. По-малкото тук е повече и те въвлича като тайнствен съавтор заедно с още милионите читатели. И това усещане за съобщност и уникалност едновременно подрежда книгата между любимите ми сборници.

[Eva Stoyanova · Rating 4 out of 5]

По-хубаво от краткия разказ е само още по-краткия. Чудесна находка, слагам я до "Упражнения по стил" за повторно преглеждане.

[Vesselin Georgieff · Rating 5 out of 5]

Почти всички разкази в тази книга са като късометражен филм, прекъснат след първите 5 секунди. Можеш да го довършиш, ако искаш, но можеш да го оставиш и така. И пак има смисъл.

[Mira Baldaranova · Rating 5 out of 5]

И както писателят си представя своя читател, така и читателят си представя своя писател.
Заради тях двамата и тяхното въображение, писането има смисъл. Защото читателят, който се изгубва на едно място в книгата, се намира на друго, но напълно променен.

Работата на писателя е наистина тежка: с несъвършени средства, каквито са думите, възможно най-съвършено да пресъздаде несъвършенството на света. Но късият разказ на Албахари е много повече – той дава възможност да зърнеш за кратко, неочаквано истинското лице на действителността. И нещо важно, което осмисля работата на писателя и акта на четенето – ражда онова въодушевление от срещата с нова форма, с ново литературно решение, родени през неочакваната ваканция на писателя в края на постмодернизма, към които с лекота се приспособяваш, самоопознаваш и себеоткриваш по начин, който не си очаквал.

Да, това съм аз.

И в този миг историята се стопява, изчезва и разказвачът, остават само празнота и тишина, както е било открай време и както винаги ще бъде.

- Къде и кога би могло да се случи всичко това?
- Само сега и никога повече...

И радостта от срещата на читателя с автора може да се сравни само с радостта от срещата на предмета с мястото, т.е. не може да се сравни с нищо.

И съвсем ясно видях този език, който под формата на молекули съвършено пренася всеки смисъл. И това упорство, с което някой трупа думи в прослава на тишината. О, нека продължи!
А ти не искаш нито да останеш, нито да си идеш.
Защото, който е вкусил дори за миг от сладостта на тишината, винаги се връща към нея.

Но "тръгнеш ли с него, бъди само негов". И нищо не може да отнеме от красотата на това изречение, най-малкото някакъв разказ. Защото истинският разказ е в отсъствието на разказ.

Колко думи са нужни да отговориш на който и да е въпрос? Две, три, най-много пет... Всички други са излишни, особено ако човек не пита нищо.

Това е. Писателят и книгата намериха свой читател.

[Amirsaman · Rating 3 out of 5]

«چیزی نمانده قسم بخورد سال هاست خودش را به نیروی آب سپرده است.»
*
سادگی و زیادی-رئال بودن داستان ها را در یک نمونه داستان توضیح می دهم:
«پتر نیکولیچِ نانوا به لبه ی استخر شنا می رود، شست بزرگ پای راستش را توی آب فرو می کند، می گوید: «وای ی ی!»، عقب گرد می کند و می رود.»
در نگاه عمیق تر، وقتی یادمان بیاید این شخصیت نانوا است و همه ی عمرش با آتش سر و کار دارد، این تضاد و تقابل جلب توجه می کند. و بعدتر، عقب گرد کردن او از یک موقعیت به کل متفاوت، مفهوم ریسک ناپذیری بعضی ها آدم ها را به یاد می آورد.
معتقدم باقی داستان ها، یا لااقل بخش عمده ای شان با مفاهیم عمیق تری از آن چه در وهله ی اول می خوانیم سر و کار دارند.
*
تم هایی که در اکثریت داستان ها تکرار می شوند:
۱- ارتکاب قتل توسط کسی که اصلا انتظار نمی رفت قاتل باشد؛ و یا خودکشی در موقعیتی که انتظارش نمی رفت. هرچند این تم در داستان های آخر وضعیت کلیشه واری می یابد و قابل حدس می شود.
۲- تم دیگر، شنیدن آوای ناآشنا و شنیدن صدایی که گوینده و منبع آن معلوم نیست.
۳- و تم پوچی که با امثال این عبارات در انتها و نتیجه ی داستان ها دیده می شود:
«هیچ معنایی ندارد.»
«گاهی وقت ها هیچ نکردن هم خوب است.»

[Alborz Baghipour · Rating 4 out of 5]

امروز یک کتاب خوب پیدا کردم: «گاو حیوان تنهایی است - داستان‌های کوتاه و حقایق پایدار درباره‌ی عشق، اندوه و سایر قضایا». مجموعه داستانک‌هایی از «دیوید البحاری» نویسنده‌ی معاصر صرب که تا پیش از این اثری از او به فارسی ترجمه نشده بود. داستانک‌های البحاری بیشتر در فضایی ابزورد و مالیخولیایی می‌گذرند و به ندرت از یک صفحه تجاوز می‌کنند. تجربه‌ی بکری‌ست خواندنشان
_________________________________

اول هیچکس متوجه زن آکاردئون‌به‌دست نمی‌شود. بعضی‌ها دارند غذا می‌خورند، بعضی‌ها می‌نوشند، بعضی چرت می‌زنند، بعضی‌ها آرام با هم گپ می‌زنند. پس زنِ آکاردئون‌به‌دست دنبال چه‌کسی است؟ زن سازش را برمی‌دارد، می‌رود گوشه‌ای و بنا می‌کند به نواختن
صدایی فرشته‌وار، بلورین و درعین حال ناپخته دارد. خیلی زود همه خاموش می‌شوند، به دقت به صدایی گوش می‌دهند که اول از کیفیت زندگی در گذشته‌ها می‌گوید، بعد از زندگی در آینده، سپس از خاطرات مختلف. و آدم‌های حاضر در آن‌جا ناگهان درمی‌یابند که زن از همه‌شان می‌گوید، و –کسی نمی‌داند از کجا- انگار از تمام آدم‌ها چیزهایی می‌داند. آنان بلند می‌شوند، تنگ هم می‌ایستند و سرهاشان را پایین می‌اندازند، آماده‌ی پذیرش آمرزش یا افسون یا به‌سادگی مهیای پذیرش هرچیزی که در تقدیرشان است. هیچکس موجبات ملال‌شان را فراهم نخواهد کرد، دست‌کم تا زمانی که آن صدا طنین دارد، تا زمانی که زندگی ترانه‌ای است، بعد از آن هیچ توفیری ندارد که چه بشود، بعد از آن، سکوت هم خوب است

[Diana · Rating 4 out of 5]

Странна и запомняща се книга - като се започне от електриковия цвят и рисунката на корицата, през информацията за автора и преводача веднага след нея (преди обичайната първа страница) и се стигне до разказите. Те са кратки - от ред до страница, в тях (почти) нищо не се случва, увисват в нищото без край и първото впечатление е за безразборно нахвърляни, случайни наблюдения от ежедневието на Давид Албахари. Но отвореният финал и чувствата, емоциите и състоянията, които е концентрирал в малко думи, провокират въображението на читателя да пренапише и довърши тези истории по много различни начини, според своето светоусещане и моментно настроение.

[Диляна Георгиева · Rating 3 out of 5]

Трябва да призная, че не схванах всички разкази. Много не казват нищо повече от това, което казват, и това всъщност е страхотно; не е нужно да търсиш под вола теле, понякога нещата са тъкмо толкова очевидни, колкота са. Други ме оставиха с усещането, че нещо ми е убягнало. Трети просто не ми харесаха. Но няколко разказа осмислят цялата книга; трудно е да повярваш как с няколко изречения някой може да те прокара през толкова богат спектър от емоции и да те остави зашеметен.
В симбиозата на Албахари между раказ и поезия всеки може да си хареса по нещо дори и да не харесва нито едното, нито другото.

[Sve · Rating 4 out of 5]

Разказите са забележителни с неслучването. Именно в него има толкова голям потенциал на случване.
Това са разкази - снимки на чувства, състояния, емоции.

[Valentina Mincheva · Rating 3 out of 5]

Прочетох книгата за втори път. Първият път беше преди години, когато се отказах някъде по средата. Този път изчетох всички разкази и като че ли ми харесаха повече. Но определено свръх кратките разкази не са моето нещо. Понякога наистина е забавно сама да дописвам историите, но друг път е доста отегчително, особено ако целта на четенето е просто да се разтоваря. Лично аз намерих за себе си няколко брилянтни разказа и много истории, които Никос не бих запомнила.

[Todor Zed · Rating 2 out of 5]

Може би този сборник имаше "лошия късмет" да го прочета веднага след едноминутните новели на Йоркен от същата поредица (които намирам за гениални!) и въпреки че усещам талант в автора, разказите не ме докоснаха по никакъв начин...споменатото "неслучване" за мен тук наистина остана просто едно тотално неслучване.

[ILIYAN RUZHIN · Rating 3 out of 5]

Фрагментарно, фрагментарно та чак синее. Поток на мисълта, а понякога само поток.
Той човекът си го е казал на 68 стр. "Истинският разказ е в отсъствието на разказ"
Любим ми е "Приклякане" 74 стр.

like it

[Adrijana · Rating 4 out of 5]

"Krava je usamljena životinja" ističe se svojom dubinom, raznolikošću i jedinstvenim stilom pisanja.

Zbirka sadrži preko stotinu priča koje se kreću kroz različite motive - od mraka i svjetla, djetinjstva, unutarnjeg i vanjskog svijeta, do nenadanih smrti i dubokih introspekcija. Albaharijev stil je prepoznatljiv po njegovoj sposobnosti da čitatelju prenese duboke i značajne poruke kroz kratke, ali snažne priče. Njegova poetika teži esencijalnom, a njegova sposobnost da se poigrava s filozofskim tezama i da ih stavi u kontekst svakodnevnog života čini ga jedinstvenim u svom pristupu pisanju.

Naslovi priča pažljivo su odabrani i često ulaze u srž svake priče, pružajući čitatelju dublji uvid u teme i motive koji se istražuju.

***

"MALA SVETLOST
Kada oseti da se u njemu upalila mala svetlost, pisac počinje da piše priču. Piše brzo jer ne zna koliko će mala svetlost da gori. Nekad utrne posle nekoliko trenutaka, nekad ostane da gori sve dok pisac ne napiše poslednju rečenicu i gasi se kada stavi tačku. Nekad, međutim, umesto male svetlosti rasplamsava se pravi požar, i pisac ne zna šta pre da uradi: da li da nastavi da piše, ili da spasava ono što je do tada napisao?"

[Andre · Rating 5 out of 5]

Това е странна, но изключително запомняща се книга, която привлича вниманието още от необичайния си външен вид като корица а след това и като структура.
Албахари демонстрира върховно майсторство в създаването на ултракъси разкази – вариращи от един ред до една страница – които на пръв поглед изглеждат като случайни, ежедневни наблюдения.
Истинската сила на книгата обаче се крие в нейната способност с минимални, несъвършени средства (думите) да пресъздаде максимално съвършено истинското лице на действителността.
Краткият разказ тук е много повече от форма. Той по-скоро е литературно решение, което дава възможност за неочаквано зърване на смисъла. Читателят изпитва въодушевление от тази среща с новата форма, която се настанява с лекота, предизвиквайки самоопознаване и себеоткриване по неочакван начин. Писателят демонстрира упоритост в трупането на думи в прослава на тишината, тъй като най-дълбокият смисъл се крие именно в отсъствието на разказ.
С удоволствие бих прочел още неща от този автор.

[Milena Ivanova · Rating 1 out of 5]

Най-много ми харесаха картинките...

[Katrin Kirilova · Rating 3 out of 5]

“Истинският разказ е в отсъствието на разказ.”

[Ivan · Rating 4 out of 5]

Price koje teraju na razmišljanje.

[Мартин Касабов]

КРАВАТА Е САМОТНО ЖИВОТНО в Изумен

Обожавам кратки разкази. У нас те са жестоко пренебрегвани. Поне аз не се сещам за български конкурс със солидно възнаграждение за проза в кратка форма. Все са за роман, нали това е „голямото изкуство” и други няма. Но повечето родни писатели явно гледат с презрение на разказите, сякаш са някаква по-низша форма на изразяване. Разбира се, изобщо не е така.

За поредицата на „Жанет-45” с кратки разкази много е изписано и не смятам точно аз да ви отварям очите. Който разбира, тук се спира, е положението.

От Албахари съм чел само „Гьоц и Майер”, която ми хареса поради нестандартния подход към една непозната част от огромната трагедия, наречена Холокост. Изреченията бяха кратки, с често повтарящи се фрази, което веднага ми направи впечатление, че авторът явно пише и разкази. След кратка справка установих, че Албахари има около десет сборника. В предговора към настоящото издание той обяснява как са се променяли темите и идеите му. Като видях и кои са му вдъхновители (Хармс, Кортасар и Будзати), бе излишно да чета повече обяснения и веднага си купих сборника.

Уви, стигаме до онова банално изречение, което всеки казва след прочит на сборник с разкази – някои ми харесаха, други не чак толкова. Всъщност тук повечето сякаш не ми харесаха. Нямаше я магията на Будзати, която ме държа през близо 500 стр., нямаше я неговата непринуденост, нито суровия абсурдизъм на Хармс, който усещах като дълбоко преживян. Разказите на Албахари са все едно писани между другото, като слаба имитация на големите. Представих си как е вдигнал крака на масата, прозява се и пише следния „разказ”:

От всички предмети на масата само един не е остър.

Ето, готово! Ходи го разбирай какво означава, ама това не е важно сега, важно е да си блъскаме главите и да хвалим автора. Напомня ми на вълнуващия разказ на Хемингуей в пет думи: За продан: бебешки обувки, неизползвани. Само че това изречение провокира образи и истории, докато острите предмети върху масата не събуждат нищо в мен.

Забелязах, че повечето колеги са писали, че сборникът не трябва да се разбира, а трябва да се усеща. Даже някой бе уточнил, че разкази не се създават, за да се запомнят. Не съм съгласен. Честно казано, разказ, който не се запомня, е слаб разказ. Без атмосфера, без история, без герои, обикновена интелектуална главоблъсканица. Възможно е да съм в грешка, ще се радвам някой да ми отвори очите.

Албахари има и попадения, които трябваше да препрочета, за да си спомня. Не казвам, че не е добър писател, просто или не е моят тип, или е писал повече с главата и по-малко със сърцето. Много харесах „Съседката” например. Ето го:

Посред нощ някой чука на входната врата. Майка става, отива боса в антрето, светва лампата, надзърта през шпионката, после отключва вратата и пуска съседката у нас. Тя, по бяла нощница и с мъжки чехли на краката, шепне, че съпругът й се прибрал пиян и трябвало да избяга, защото този път със сигурност видяла злото в очите му. Сестра ми и аз мълчим, притаили дъх. От съседното жилище долита гръмка песен, после звук от строшено стъкло. Майка прегръща съседката, скланя главата на рамото си. Сестра ми казва:

– Ще се разплача.

Без да изпуска съседката, майка се обръща към нас.

– Само да съм чула – казва – утре сутринта някой от вас двамата да ми се оплаква, че не може да стане навреме за училище.

Изгасва лампата и затваря вратата към антрето.

[Lara · Rating 2 out of 5]

Ein paar nette Geschichten waren dabei, aber die meisten habe ich direkt nach dem lesen wieder vergessen.