Яна Борисова е писател, драматург и сценарист. Родена в София през 1972 г. Завършва история на изкуството. Пише пиеси, книги, разкази и филмови сценарии. Най-известните й драматургични текстове са „Малка пиеса за детска стая” и „Приятнострашно”. Носителка е на наградите „Икар” (2008, 2010), „Аскеер”( 2008), Наградата на независимата критика, наградата „Златно перо”, наградата „Нова европейска драма” и др. Пиесите й са поставени и издадени в България, Белгия, Франция, Сърбия, Русия, Аржентина, САЩ, Италия и Германия. Нейни произведения са: „Кралица на прозореца”, „За замъците, валежите, роднините и любовта”, „Тихи невидими хора”, „Книгата, която се оказа дневник”, „Уилъби” и др. Стилът на писане на Яна Борисова е уникален и се смята за находка в съвременната българска драматургия, заради езиковите еквилибристики и органичността на диалозите.
Яна Борисова и Христо Мутафчиев са колеги и много близки приятели .
„...Ние с Христо не се съдим, не си правим забележки и не се опитваме да се променяме взаимно. Имахме битка за печелене и той ме извика на помощ...”
„...тази книга е по-скоро документално-поетичен разказ за събития, които ни завихриха в реалността и за начините, по които ние се спасихме. Иначе за театър се пише по-нежно, защото той е моментно случване, за което след това няма доказателства. Като да рисуваш фигури във въздуха и когато спреш - те изчезват, но остава много въздух за дишане...”
Родена е в София през 1972 г. Завършва история на изкуството. Пише пиеси, книги, разкази и филмови сценарии. Води курсове по творческо писане. Най-известните ѝ драматургични текстове са „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“ и „Хората от Оз“.
Уникална история, много искреност, плашеща истина, и разбира се известна доза приятни глупости и дрънканици както във всеки разговор между приятели. Съдържанието препоръчвам на всеки, формата не ме впечатли особено до края, където осъзнах как интервютата се променят коренно и показват завръщането на Христо към самия него. Ударна доза емоция, да се консумира на малки глътки :)
Директен, какъвто си е. Харесвам го, макар и да не съм съгласен с всичко, което препоръчва. Все пак е първият, осмелил се да говори за това и го прави надъхващо :)
„Да бъдеш Христо Мутафчиев“ е кинематографично написана книга, но не за да се гледа като филм, а за да се чете с широко отворена душа. Много силна, лична и истинска книга за моментите на безсилие и самосъжаление. За това колко безпомощни ставаме всички в даден момент и колко благодарни трябва да сме на всички онези лекари, които ни връщат отново към живота. За това колко е важно приятелството и семейството. За времето, тишината и вдъхновението. За разтегливите граници на мечтаенето и за смеха. За театъра. За достойнството. Роман за джедаите и героите в нас, които имат силата да извикат „Не ме е страх!“ и да продължат напред, защото „живеенето е като летенето – трябва да му се наслаждаваме, каквото и да ни поднесе“.