…Тази древна сентенция сме чували всички още от гимназията и сме я приемали като една от баналните, може би дори мухлясали, мъдрости, които възрастните набиват в главите на младите, които се стремят към независимост и изява, за да ги подчинят на традиционното мислене и начин на живот. И аз, като всички млади навремето, съм чувал и чел неведнъж тази заръка, изказана май от Сократ, и съм я приемал като нещо естествено, познато, като народна пословица. Докато не отидох в Делфи. Тогава бях на 26 години.
От година живеех и работех в Гърция - сам, без близки. Вече имах приятелка на 21 години, която превръщаше мъжете на слънчогледи - и на улицата, и в заведенията. Това момиче имаше и друга дарба: умееше да открива подробности. Веднъж отидохме с нея в музея в Епидавър. Докато аз съзерцавах безглавата статуя на Артемида с късо хитонче, сякаш развявало от бързината на движението и от хармонията на божественото тяло, Ирина се беше зареяла някъде. В един миг я усетих до мен. Хвана ме леко за ръката и пошепна: „Ела." Заведе ме при едно парче дялан мрамор, обработен отвътре стъпаловидно от четирите страни. В дъното оставаше малко четвъртито пространство с дупка в средата. Погледнах Ирина въпросително.
-Знаеш - каза тя, - с такива мраморни късове са били облицовани таваните на богаташките къщи. В дупката била закрепена златна розетка. Представи си такъв таван (тя погледна нагоре възхитена, сякаш го виждаше) и розетките блещукат като звезди, и, за да стигнеш до тях, трябва да слезеш по толкова стъпала... Удивителният творец и човек Стефан Гечев тепърва ще бъде разгадаван от мислещите български поколения.
Доживял почти библейска възраст, той се опитваше да познае себе си, да познае непознаваемата вселена на човешката Душа. Но в неговите творби можем да открием много отговори на главните въпроси, които измъчват и нашите съвременници и които вероятно ще си задават българите след 200-300 години.
Тази универсалност на таланта на Стефан Гечев, способността му да вижда интегралността на човешкото битие, на връзката между Човека и Земята, Човека и Космоса, Човека и Времето - несъмнено ще превърне най-добрите творби на автора в духовни мостове към бъдещите български поколения.
Стефан Гечев е роден в семейството на литературния критик и историк Алберт Гечев (1881-1915) и гимназиалната учителка по френски Рада Гечева. Учи в Русе (1917-1922) и продължава образованието си в Пловдив (1922-1925). Две години учи в Париж в лицея „Луи льо Гран“. Завършва гимназия в София и славянска филология в Софийски университет през 1934 г. От 1935 изучава гръцки и слуша лекции по византийска литература при проф. Вейс в университета в Атина, където води курс по български и старобългарски език за гръцките студенти (1936). В периода 1936–1942 работи в българската легация в Атина като писар по чужди езици, а по-късно като драгоман-преводач. Заедно с Клеон Пераскос превежда стихове на Елисавета Багряна и Атанас Далчев на гръцки език, публикувани в сп. „Неа естия“. От 1942 работи като аташе по печата в Братислава. След 9 септември 1944 до май 1945 по настояване на словашките власти е принуден да напусне Братислава и се изселва в Пищяни, защото се обявява за правителството в София. След края на войната се завръща в Братислава и е назначен за представител на Министерството на външните работи на България. През 1947–1949 г. работи като Втори секретар в Българската легация във Варшава. В България Гечев започва работа в Министерството на външните работи, но в края на 1949 г. е уволнен, защото не е член на БКП. Става редактор във в. „Стършел“ (до 1956). Заедно със Стефан Сърчаджиев и Веселин Ханчев основава Сатиричния театър в София (1957), където е драматург (до 1958). Завежда отдел „Публицистика“ в сп. „Пламък“ (до 1966).
Стефан Гечев е автор на стихове, разкази, фейлетони, драми, критика, криминални и приключенски романи, публицистика, преводи. Публикува и под псевдонима Венцеслав Диаватов Творби на Стефан Гечев са преведени на английски, френски, немски, полски, руски и други езици.