What do you think?
Rate this book
Conversas com Scorsese
Martin Scorsese’s career is a dense map of critical darlings and experimental films—from Mean Streets, Taxi Driver, and Raging Bull, to The Last Temptation of Christ, Kundun, and Shutter Island. Now we are given the chance to see all of his movies, and moviemaking in general, through the eyes of the master director himself.
Richard Schickel’s canny and intelligent interviews guide us through Scorsese’s life and work, from the child who escaped the realities of Little Italy in the 1950s through movies to the man whose increasingly encyclopedic knowledge of film shaped his ambitions and art. He talks about his lesser-known movies, those already considered classics, his documentaries, and his influences. He reveals which films are most autobiographical, and which have been forays into unknown territory in subject or aesthetics. He explains his style as a filmmaker, the close attention he pays to detail, and his attraction to genre films. And he discusses what being a lifelong student of film has taught him about acting, directing, and camerawork, among many other topics.
Conversations with Scorsese affords us a rare and invaluable appreciation of one of our most admired film directors.
Hardcover
First published March 8, 2011
41 people are currently reading
1223 people want to read
About the author
Richard Schickel
97 books32 followersRichard Schickel is an important American film historian, journalist, author, filmmaker, screenwriter, documentarian, and film and literary critic.
Mr.Schickel is featured in For the Love of Movies: The Story of American Film Criticism. In this 2009 documentary film he discusses early film critics in the 1960s, and how he and other young critics, rejected the moralizing opposition of Bosley Crowther of The New York Times who had railed against violent movies such as Bonnie and Clyde.
In addition to film, Schickel has also critiqued and documented cartoons, particularly Peanuts.
Schickel was a recipient of a Guggenheim Fellowship in 1964. He has also lectured at Yale University and University of Southern California's School of Film and Television.
Mr.Schickel is featured in For the Love of Movies: The Story of American Film Criticism. In this 2009 documentary film he discusses early film critics in the 1960s, and how he and other young critics, rejected the moralizing opposition of Bosley Crowther of The New York Times who had railed against violent movies such as Bonnie and Clyde.
In addition to film, Schickel has also critiqued and documented cartoons, particularly Peanuts.
Schickel was a recipient of a Guggenheim Fellowship in 1964. He has also lectured at Yale University and University of Southern California's School of Film and Television.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 60 reviews
July 5, 2011
What is it about Martin Scorsese that makes film critics want to be his Best Friend Forever?
Roger Ebert wrote a book-length appreciation in 2008 about how he and Scorsese are just like that. Now Time veteran Richard Schickel’s weighs in with this chatfest, opening with the words: “We are an odd couple, Marty and I.”
Is it because so much of a critic’s life has been spent reviewing Scorsese’s films? Or because Scorsese, who has made a number of superb documentaries of film history, is as much of a nerd as any critic? Or because he can’t stop talking? Scorsese has the entire history of film spinning through his brain on an endless loop, and he’s never lost his passion for any of it. Books like this — complied from many a late-night session between author and subject — have a way of writing themselves. Scorsese’s enthusiasm, and Schickel’s gentle prodding, make it a page-turning pleasure.
Once again, Scorsese tells the story of how his life shaped his films, and vice versa.
Raised in New York’s Little Italy — a community pulled in opposite directions by the mob and the church — he grows up as a well-behaved, mild-mannered, asthmatic, would-be altar boy who learned early on that you survive by looking away and saying nothing.
Insults, real or imagined, get you killed, just as they do in his movies: the pool hall fight that erupts in Mean Streets when someone calls someone a mook; Joe Pesci’s threatening “You think I’m a clown?” bit in Goodfellas when Ray Liotta tells him he’s a funny guy; or Robert DeNiro in Raging Bull, beating his brother to a pulp at the slightest hint that he might have slept with his wife. The Church, and then the movies, were his escape and salvation.
Scorsese’s own take on his movies is that they are about betrayal, and not just of the criminal sort. It’s also there in The Last Temptation of Christ and his Bob Dylan documentary No Direction Home, when the rock icon is dubbed a Judas for going from folk to electric. Also, it’s in his first great film, Mean Streets, where Charlie (Harvey Keitel) is tormented over his responsibility to an irresponsible friend, Johnny Boy (Robert DeNiro), who is in hock to the local loan shark. Scorsese didn’t realize until years after he made it that the inspiration came from a similar relationship between his father and a family relative.
Also, Scorsese says, his films are about the end of a way of life, whether it’s the Dalai Lama losing his country in Kundun or Howard Hughes losing is mind in The Aviator.
As a filmmaker, Scorsese remains more awestruck by his influences — The Searchers, Force of Evil, The Third Man, any number of Italian neorealist classics — than by his own work, of which he’s varyingly modest (Taxi Driver, Goodfellas), critical (New York, New York), on the fence (The King of Comedy) or, in the case of his recent Shutter Island, a little defensive (“You either go with it or you don’t … maybe it’s no good, I don’t know …”).
In every case, what drives him is the process, regardless of the final result. As befits a total obsessive, he leaves nothing to chance, stressing over every detail from beginning to end, even going into debt to make a movie on his own terms. He storyboards every single shot (even the ones that look improvised, like certain fight scenes in Raging Bull), shoots a ridiculous number of angles and — as in the case of The Aviator — will go to the mat to employ an outdated Technicolor process that few viewers will appreciate, if they notice it at all. In the final stage, he doesn’t just hand over the footage to loyal longtime editor Thelma Schoonmaker; he’s there by her side, cut for cut, finding the film’s rhythm in interminable all-night sessions.
The job never gets easier. Even famous movie directors still have to raise money and still get jerked around by studios, and the innumerable decisions that go into making a movie only get harder when you’re crowding 70. Nonetheless, as of late last year, Scorsese was working on no fewer than a half-dozen projects simultaneously. He’s too restless to sit still.
“Maybe doing so many pictures at once,” he says, “it’s an attempt to prolong life.”
Roger Ebert wrote a book-length appreciation in 2008 about how he and Scorsese are just like that. Now Time veteran Richard Schickel’s weighs in with this chatfest, opening with the words: “We are an odd couple, Marty and I.”
Is it because so much of a critic’s life has been spent reviewing Scorsese’s films? Or because Scorsese, who has made a number of superb documentaries of film history, is as much of a nerd as any critic? Or because he can’t stop talking? Scorsese has the entire history of film spinning through his brain on an endless loop, and he’s never lost his passion for any of it. Books like this — complied from many a late-night session between author and subject — have a way of writing themselves. Scorsese’s enthusiasm, and Schickel’s gentle prodding, make it a page-turning pleasure.
Once again, Scorsese tells the story of how his life shaped his films, and vice versa.
Raised in New York’s Little Italy — a community pulled in opposite directions by the mob and the church — he grows up as a well-behaved, mild-mannered, asthmatic, would-be altar boy who learned early on that you survive by looking away and saying nothing.
Insults, real or imagined, get you killed, just as they do in his movies: the pool hall fight that erupts in Mean Streets when someone calls someone a mook; Joe Pesci’s threatening “You think I’m a clown?” bit in Goodfellas when Ray Liotta tells him he’s a funny guy; or Robert DeNiro in Raging Bull, beating his brother to a pulp at the slightest hint that he might have slept with his wife. The Church, and then the movies, were his escape and salvation.
Scorsese’s own take on his movies is that they are about betrayal, and not just of the criminal sort. It’s also there in The Last Temptation of Christ and his Bob Dylan documentary No Direction Home, when the rock icon is dubbed a Judas for going from folk to electric. Also, it’s in his first great film, Mean Streets, where Charlie (Harvey Keitel) is tormented over his responsibility to an irresponsible friend, Johnny Boy (Robert DeNiro), who is in hock to the local loan shark. Scorsese didn’t realize until years after he made it that the inspiration came from a similar relationship between his father and a family relative.
Also, Scorsese says, his films are about the end of a way of life, whether it’s the Dalai Lama losing his country in Kundun or Howard Hughes losing is mind in The Aviator.
As a filmmaker, Scorsese remains more awestruck by his influences — The Searchers, Force of Evil, The Third Man, any number of Italian neorealist classics — than by his own work, of which he’s varyingly modest (Taxi Driver, Goodfellas), critical (New York, New York), on the fence (The King of Comedy) or, in the case of his recent Shutter Island, a little defensive (“You either go with it or you don’t … maybe it’s no good, I don’t know …”).
In every case, what drives him is the process, regardless of the final result. As befits a total obsessive, he leaves nothing to chance, stressing over every detail from beginning to end, even going into debt to make a movie on his own terms. He storyboards every single shot (even the ones that look improvised, like certain fight scenes in Raging Bull), shoots a ridiculous number of angles and — as in the case of The Aviator — will go to the mat to employ an outdated Technicolor process that few viewers will appreciate, if they notice it at all. In the final stage, he doesn’t just hand over the footage to loyal longtime editor Thelma Schoonmaker; he’s there by her side, cut for cut, finding the film’s rhythm in interminable all-night sessions.
The job never gets easier. Even famous movie directors still have to raise money and still get jerked around by studios, and the innumerable decisions that go into making a movie only get harder when you’re crowding 70. Nonetheless, as of late last year, Scorsese was working on no fewer than a half-dozen projects simultaneously. He’s too restless to sit still.
“Maybe doing so many pictures at once,” he says, “it’s an attempt to prolong life.”
February 1, 2021
Absolutely perfect for film lovers and movie fans. Reading this exceptional book felt like a love letter because it shows the passion, drive,and energy that it takes to make a film. A personal memoir as it takes the reader from Scorsese's childhood to his early career as a documentary editor and to the present time. A must read for film students as well.
January 7, 2017
Страхотна книга за един от най-любимите ми режисьори! Силно препоръчвам на всички почитатели на филмите на Мартин Скорсезе. :)
October 20, 2014
If you have heard Scorsese interviewed for documentaries then you have a pretty good idea the depth in which he can talk about film. The book talks about all of his movies up until 2011 as well as his childhood in Little Italy and how that prepared him for a career in film. When they talk about other people's movies they nearly always agree on their quality. Marty, however, has seen movies that even Schickel missed. Marty's relationship with God and faith is a constant theme throughout the talk. They often return to the subject of the Japanese film that he would like to make that concerns two priests. Both men discuss mortality and how they regret that the party will continue without them. For Marty this means having less time to make the movies that are still dying to get out of his system.
November 4, 2016
Kиното все повече се превръща в религия, но с далеч по-високи приходи и по-успешни, или по скоро по-безопасни (евентуално) методи за опияняване на масите. Затова почти съм сигурен, че всеки който гледа филми боготвори поне един режисьор, когото усеща като негов духовен пастир. Аз нямам такъв, но един от най-уважаваните от мен и достоен за званието филмов крал е Мартин Скорсезе.
Нека си представим, че съм известен журналист и трябва да взема интервю от Скорсезе. Mястото на срещата е димен италиански клуб, с доста съмнителни типове в костюми, с алкохол и спагети. Аз задавам първия си въпрос, който разбира се е повече от глупав:
- Г-н Скорсезе, защо винаги ми изглеждате така, сякаш сте си сложили клоунски очила с фалшив гумен нос?
- You talkin' to me? Eh? Who da hell are you talkin' to, are you talkin' to me?
След което отнякъде се появяват Джо Пеши и Роберт де Ниро, които почват да ме налагат и ме спукват от бой. После ме завличат до едно такси, вкарват ме в багажника с шутове и палят колата. Скорсезе седи на задната седалка и аз от багажника през един отвор продължавам интервюто:
- Г-н Скорсезе, защо във филмите ви играят все жабар...(усещам удар с бастун в носа и как блика фонтан от кръв)... тъй де, исках да кажа все американци от италиански произход в главните роли - Лео Ди Каприо, Роберт Де Ниро, Джо Пеши, Рей Лиота, Лайза Минели...
- Слушай, копеле - отговаря ми Скорсезе (вече сме спрели и чувам шума на две лопати как копаят ров) - живеем в доста циничен свят. Вече няма лоялност, честност, разбиране. Взех те само защото не ни достигат статисти за да заснемем тази сцена, а сме притиснати от времето и парите на алчните студия. В замяна за едно интервю с мен. Но ако не си затваряш устата по време на снимките, заклевам се, ще накарам Де Ниро и Пеши да те закопаят в онзи ров.
- Добре де, Мартин, ако не беше станал режисьор, какво щеше да правиш с живота си? Нарко бос, може би?
Мигове по-късно, започнах да усещам вкуса на пясъка наоколо, но и с пясък в устата продължавах да задавам глупави въпроси...
Слава Богу, не аз съм водил разговорите с Скорсезе в тази негова де факто биография. Затова ще направя своеобразна класация на неговите филми, които ще подредя, започвайки от смятания за мен най-любим и продължа със следващите:
*Шофьор на Такси (Taxi Driver, 1976)
Категорично моят любим филм на Скорсезе, в може би най-паметната роля на Робърт де Ниро. "Шофьор на такси" е поредният клонящ към ноар филм, с предимно нощна атмосфера и с "разяждаща като сярна киселина социална критика", както пишеше в една рецензия в старо бг-списание, излязло по времето на соца и което си купих от сергия за стари книги преди няколко месеца. В героя на Де Ниро имаше нещо много разкъсващо: хем ти е симпатичен, хем знаеш, че е психопат. Хем помага, хем извършва престъпление. Хем е защитник на старите норми, хем е типичен бунтар. Това противоречие и лицемерие сякаш е отражение на цялото общество.
*От другата страна (The Departed, 2006)
"От другата страна" може да бъде определено като произведението, което най-добре концентрира идеите на Скорсезе в цялостното му творчество. В биографията той разказва една негова личната история с криминален бос, а диалозите с Шикъл са много интересни в тази глава. Основната тема е предателството във всичките му форми. Самият филм черпи идеите си от няколко азиатски ленти, но характерния скорсезов стил си личи и тук, а със самото си присъствие Джак Никълсън е повлиял много.
*Вълка от Уолстрийт (The Wolf of Wall Street, 2013)
За "Вълка..." няма отделен разговор, тъй като Скорсезе успява да го реализира чак след излизането на книгата, но е споменат на няколко пъти. Не е за вярване, че режисьор, вече минал 70-те, може да направи филм, който да изглежда режисиран от няколко десетилетия по-млад творец. Затова Скорсезе е велик. "Вълка от Уолстрийт" може да го определим като съвременна "Приказка за стълбата", показваща деградацията на личността и разпада на ценностите в алчното преследване на хедонизма, но пък американския жабар определено е успял да го представи като купонджийско приключение.
*Добри момчета (Goodfellas, 1990)
Най-знаковият филм на Скорсезе, повечето киномани свързват името му именно с този шедьовър от 1990 г. Режисьорът разказва и една история, която я е мярнал по телевизията в началото на 90-те. Тогава бил заловен мафиотски бос, на който са му задали как са живеели мафиотите. Неговият отговор бил, че са живеели като в "Добри момчета", защото в един момент се смееш, а в следващия може да загубиш живота си.
*Бандите на Ню Йорк (Gangs of New York, 2002)
Скорсезе го описва като най-трудният му филм, наред с "Последното изкушение...". Има ли са проблеми с финансирането му, много сцени са отпаднали, трябвало е да променят сценария, имали са пробле��и и с екипа, който напуска, след като парите свършили. На всичкото отгоре това е много личен филм за Скорсезе, който израства в квартал на Ню Йорк, неговите родители са му разказвали за свадите и напрежението между отделни групи, а самият той винаги е искал да пресъздаде историята му. Визуално блестящ, "Бандите на Ню Йорк" е филм, който бих гледал доста пъти.
*Хюго (Hugo, 2011)
За съжаление в книгата няма разговор с режисьора за този филм, тъй като тя е издадена през 2011 г. Когато гледах "Хюго" гледах за първи път ми се стори наивен, но едва когато научих историята за митичната фигура за цялото кино Жорж Мелиес, едва тогава успях да вникна в замисъла на Скорсезе. Той е заменил тук ноара с елегантен стийм-пънк, а филмът е истинско преклонение към магията киното като изкуство и легендите, които то ражда.
*Злокобният остров (Shutter Island, 2010)
Разочарован съм от начина по който голяма част от критиката и публиката възприеха този филм. Вероятно е бил прекалено натоварващ, тежък за гледане. Лично за мен, това е един от любимите ми филми на Скорсезе. Както той сам казва, това е филм, който не спира да се видоизменя. Започва като мистерия, преминава в криминално разследване. След което в теория на конспирациите. Накрая психотрилър. От една реалност се прелива в друга реалност. Сложна концепция, стремяща да покаже травмите от войната, която нанася върху главния герой, при това в характерния ноар стил на Скорсезе.
*Часове по-късно (After Hours, 1985)
Това е едно от подценяваните произведения на Скорсезе. В книгата той споделя, че "Часове по-късно" е лека закачка с филмите на Хичкок, по-точно с неговото покачване на напрежението чрез използване на близки планове. Във филма на Скорсезе обаче не се случва нищо, просто намигване, заигравка с този подход. Лично на мен филмът е много приятен с неговата нощна атмосфера, действието протича почти изцяло в малките часове на една единствена нощ. Вероятно това среднощно пътуване е резултат от ежедневния стрес, от страховете, комплексите на героя.
*Разярения бик (Raging Bull, 1980)
Още един от знаковите филми на Скорсезе. В този период режисьорът е бил силно депресиран, зависим от опиати и алкохол, в лоша физическа форма, изпаднал бил в сериозна криза. Тогава Робърт де Ниро, негов близък приятел, а и също нюйоркчанин, го завежда на курорт за почивка и там заедно разработват сценария. Де Ниро е натискал този филм да стане факт, а и той е изразявал яростта, кризата на Скорсезе, Сценарият също е претърпял много метаморфози. В крайна сметка се получава истински шедьовър с ъндърграунд визия и макар да не харесвам боксови филми, това е един от крайъгълните камъни в творчеството на този режисьор.
*Авиаторът (Aviator, 2004)
Скорсезе не се е опитал само да представи любопитната история на Хауърд Хюз, но и разкрива самата история на цветовете в киното. Когато действието се развива до 40-те, Скорсезе е имитирал старата технология с два цвята, след което преминава в следващия етап на Technicolor с три цвята, а по-късно и към по-съвременните технологии. Нещо, което остана незабелязано, защото е направено много плавно. Самият филм за мен отново бе малко по-дълъг, отколкото трябваше да бъде и малко се загуби динамиката на действието.
*Казино, (Casino, 1995)
Малко е скандално един от най-известните филми на Скорсезе да е толкова назад, но си спомням, че го гледах за първи път веднага след "Добри момчета" и останах с впечатлението, че са много сходни и като изпълнение, дори като изпълнители, а е и излишно дълъг, почти три часа. Затова леко се разочаровах. Много хора обаче смятат, че "Казино" е по-зрял и изпипан от Goodfellas, а изпълнението на Шарън Стоун вече влиза сред митичните такива. Въпреки това ми се искаше да бе направил по-различен филм, със съвсем друга тематика.
Кундун (Kundun, 1997) imdb: 7.0, драма
"Кундун" може да бъде посочен като източната версия на "Последното изкушение на Христос". Самата история на Далай Лама е заснета така, че да наподобява на Исус, а идеите, посланията са също сходни. Разстоянието от близо 10 години обаче оказва влияние и "Кундун" е далече по-красив, с хипнотизираща музика. Филмът е бавен, вероятно затова мнозина го считат за скучен, но гледането му наподобява медитация. Други го приеха като политическа агитация, за мен е експериментален красив филм на Скорсезе, при това доста важен в творчеството му.
*Последното изкушение на Христос (The Last Temptation of Christ, 1988)
Най-скандалният филм на Скорсезе, донесъл му големи главоболия, критики, напрежение, обиди. След излизането на лентата, той бива обвиняван в богохулство, в дискриминация и в какво ли още не, Но сега, когато гледаме назад във времето разбираме защо такива филми издигат обикновения творец в Творец с главно Т. Филмите трябва да провокират дискусии, друг поглед, да провокират мисленето и задаването на въпроси.
*Алис вече не живее тук (Alice Doesn't Live Here Anymore, 1974)
Този филм е много важен за Скорсезе в няколко насоки. Първо, той е първият му филм, който носи наистина големи и сериозни приходи. Бюджетът му е около 1 милион долара, но пък печалбите възлизат близо 21 милиона, благодарение на което Скорсезе успява да привлече вниманието върху себе си. Второ, това е "най-женският" филм на Скорсезе, който често е обвиняван, че не развива силни женски образи, но вероятно хората, които го твърдят не са гледали този филм. Той е типичен седемдесетарски филм, изследващ психологията и проблемите на главната героиня.
------
В тази книга Скорсезе споделя много неща: влиянието, което е получил от френското кино, най-вече от Касаветис и Илия Казан, влиянието на Пазолини и италианските режисьори, сблъсъка на желанието му да не прави комерсиални филми, да бъде независим, но в същото време осъзнава, че е вързан за големите компании и пари. Тежкото детство в кварталите на Ню Йорк, семейството му от италиански произход, влиянието от улицата, от бандите , с които е живял в квартала - всичко това рефлектира много сериозно върху творчеството му. Споделя също така много от работата си с актьорите, която никак не е лесна, като разказва и за техническата част - снимачен период, монтажи, музика, постпродукция и т.н.
Не са много режисьорите, които вече 5 десетилетия неизменно изкарват шедьоври и изглежда с времето стават все по-добри, никога не остаряват, никога не излизат от мода. Много е трудно да бъдеш актуален във времена, в които се променят поколенията, технологиите, идеологиите. През седемдесетте Скорсезе вади "Шофьор на такси", през 80-те излиза "Разярения бик", през 90-те - "Добри момчета". В първото десетилетие на новия век се появява "От другата страна", а преди три години излезе "Вълка от Уолстрийт". Всичките са всепризнати шедьоври, а аз с нетърпение чакам най-новия му филм - "Тишина", който би трябвало да излезе тази година през Декември.
Забележете, че за Скорсезе винаги историята е най-важна. Затова почти всичките му филми са биографични или полубиографични, които никога не губят връзка с реалността (изключение прави само Хюго), вероятно дълбоко повлиян от италианския неореализъм от 40-те години. Точно поради тази причина го харесвам, като книголюбител за мен историята е на централно място, начинът на представяне на тази история, а оттам идва надграждането. Посланията на твореца остават в перифеята, защото хората и техните истории са тези, които движат събитията.
Нека си представим, че съм известен журналист и трябва да взема интервю от Скорсезе. Mястото на срещата е димен италиански клуб, с доста съмнителни типове в костюми, с алкохол и спагети. Аз задавам първия си въпрос, който разбира се е повече от глупав:
- Г-н Скорсезе, защо винаги ми изглеждате така, сякаш сте си сложили клоунски очила с фалшив гумен нос?
- You talkin' to me? Eh? Who da hell are you talkin' to, are you talkin' to me?
След което отнякъде се появяват Джо Пеши и Роберт де Ниро, които почват да ме налагат и ме спукват от бой. После ме завличат до едно такси, вкарват ме в багажника с шутове и палят колата. Скорсезе седи на задната седалка и аз от багажника през един отвор продължавам интервюто:
- Г-н Скорсезе, защо във филмите ви играят все жабар...(усещам удар с бастун в носа и как блика фонтан от кръв)... тъй де, исках да кажа все американци от италиански произход в главните роли - Лео Ди Каприо, Роберт Де Ниро, Джо Пеши, Рей Лиота, Лайза Минели...
- Слушай, копеле - отговаря ми Скорсезе (вече сме спрели и чувам шума на две лопати как копаят ров) - живеем в доста циничен свят. Вече няма лоялност, честност, разбиране. Взех те само защото не ни достигат статисти за да заснемем тази сцена, а сме притиснати от времето и парите на алчните студия. В замяна за едно интервю с мен. Но ако не си затваряш устата по време на снимките, заклевам се, ще накарам Де Ниро и Пеши да те закопаят в онзи ров.
- Добре де, Мартин, ако не беше станал режисьор, какво щеше да правиш с живота си? Нарко бос, може би?
Мигове по-късно, започнах да усещам вкуса на пясъка наоколо, но и с пясък в устата продължавах да задавам глупави въпроси...
Слава Богу, не аз съм водил разговорите с Скорсезе в тази негова де факто биография. Затова ще направя своеобразна класация на неговите филми, които ще подредя, започвайки от смятания за мен най-любим и продължа със следващите:
*Шофьор на Такси (Taxi Driver, 1976)
Категорично моят любим филм на Скорсезе, в може би най-паметната роля на Робърт де Ниро. "Шофьор на такси" е поредният клонящ към ноар филм, с предимно нощна атмосфера и с "разяждаща като сярна киселина социална критика", както пишеше в една рецензия в старо бг-списание, излязло по времето на соца и което си купих от сергия за стари книги преди няколко месеца. В героя на Де Ниро имаше нещо много разкъсващо: хем ти е симпатичен, хем знаеш, че е психопат. Хем помага, хем извършва престъпление. Хем е защитник на старите норми, хем е типичен бунтар. Това противоречие и лицемерие сякаш е отражение на цялото общество.
*От другата страна (The Departed, 2006)
"От другата страна" може да бъде определено като произведението, което най-добре концентрира идеите на Скорсезе в цялостното му творчество. В биографията той разказва една негова личната история с криминален бос, а диалозите с Шикъл са много интересни в тази глава. Основната тема е предателството във всичките му форми. Самият филм черпи идеите си от няколко азиатски ленти, но характерния скорсезов стил си личи и тук, а със самото си присъствие Джак Никълсън е повлиял много.
*Вълка от Уолстрийт (The Wolf of Wall Street, 2013)
За "Вълка..." няма отделен разговор, тъй като Скорсезе успява да го реализира чак след излизането на книгата, но е споменат на няколко пъти. Не е за вярване, че режисьор, вече минал 70-те, може да направи филм, който да изглежда режисиран от няколко десетилетия по-млад творец. Затова Скорсезе е велик. "Вълка от Уолстрийт" може да го определим като съвременна "Приказка за стълбата", показваща деградацията на личността и разпада на ценностите в алчното преследване на хедонизма, но пък американския жабар определено е успял да го представи като купонджийско приключение.
*Добри момчета (Goodfellas, 1990)
Най-знаковият филм на Скорсезе, повечето киномани свързват името му именно с този шедьовър от 1990 г. Режисьорът разказва и една история, която я е мярнал по телевизията в началото на 90-те. Тогава бил заловен мафиотски бос, на който са му задали как са живеели мафиотите. Неговият отговор бил, че са живеели като в "Добри момчета", защото в един момент се смееш, а в следващия може да загубиш живота си.
*Бандите на Ню Йорк (Gangs of New York, 2002)
Скорсезе го описва като най-трудният му филм, наред с "Последното изкушение...". Има ли са проблеми с финансирането му, много сцени са отпаднали, трябвало е да променят сценария, имали са пробле��и и с екипа, който напуска, след като парите свършили. На всичкото отгоре това е много личен филм за Скорсезе, който израства в квартал на Ню Йорк, неговите родители са му разказвали за свадите и напрежението между отделни групи, а самият той винаги е искал да пресъздаде историята му. Визуално блестящ, "Бандите на Ню Йорк" е филм, който бих гледал доста пъти.
*Хюго (Hugo, 2011)
За съжаление в книгата няма разговор с режисьора за този филм, тъй като тя е издадена през 2011 г. Когато гледах "Хюго" гледах за първи път ми се стори наивен, но едва когато научих историята за митичната фигура за цялото кино Жорж Мелиес, едва тогава успях да вникна в замисъла на Скорсезе. Той е заменил тук ноара с елегантен стийм-пънк, а филмът е истинско преклонение към магията киното като изкуство и легендите, които то ражда.
*Злокобният остров (Shutter Island, 2010)
Разочарован съм от начина по който голяма част от критиката и публиката възприеха този филм. Вероятно е бил прекалено натоварващ, тежък за гледане. Лично за мен, това е един от любимите ми филми на Скорсезе. Както той сам казва, това е филм, който не спира да се видоизменя. Започва като мистерия, преминава в криминално разследване. След което в теория на конспирациите. Накрая психотрилър. От една реалност се прелива в друга реалност. Сложна концепция, стремяща да покаже травмите от войната, която нанася върху главния герой, при това в характерния ноар стил на Скорсезе.
*Часове по-късно (After Hours, 1985)
Това е едно от подценяваните произведения на Скорсезе. В книгата той споделя, че "Часове по-късно" е лека закачка с филмите на Хичкок, по-точно с неговото покачване на напрежението чрез използване на близки планове. Във филма на Скорсезе обаче не се случва нищо, просто намигване, заигравка с този подход. Лично на мен филмът е много приятен с неговата нощна атмосфера, действието протича почти изцяло в малките часове на една единствена нощ. Вероятно това среднощно пътуване е резултат от ежедневния стрес, от страховете, комплексите на героя.
*Разярения бик (Raging Bull, 1980)
Още един от знаковите филми на Скорсезе. В този период режисьорът е бил силно депресиран, зависим от опиати и алкохол, в лоша физическа форма, изпаднал бил в сериозна криза. Тогава Робърт де Ниро, негов близък приятел, а и също нюйоркчанин, го завежда на курорт за почивка и там заедно разработват сценария. Де Ниро е натискал този филм да стане факт, а и той е изразявал яростта, кризата на Скорсезе, Сценарият също е претърпял много метаморфози. В крайна сметка се получава истински шедьовър с ъндърграунд визия и макар да не харесвам боксови филми, това е един от крайъгълните камъни в творчеството на този режисьор.
*Авиаторът (Aviator, 2004)
Скорсезе не се е опитал само да представи любопитната история на Хауърд Хюз, но и разкрива самата история на цветовете в киното. Когато действието се развива до 40-те, Скорсезе е имитирал старата технология с два цвята, след което преминава в следващия етап на Technicolor с три цвята, а по-късно и към по-съвременните технологии. Нещо, което остана незабелязано, защото е направено много плавно. Самият филм за мен отново бе малко по-дълъг, отколкото трябваше да бъде и малко се загуби динамиката на действието.
*Казино, (Casino, 1995)
Малко е скандално един от най-известните филми на Скорсезе да е толкова назад, но си спомням, че го гледах за първи път веднага след "Добри момчета" и останах с впечатлението, че са много сходни и като изпълнение, дори като изпълнители, а е и излишно дълъг, почти три часа. Затова леко се разочаровах. Много хора обаче смятат, че "Казино" е по-зрял и изпипан от Goodfellas, а изпълнението на Шарън Стоун вече влиза сред митичните такива. Въпреки това ми се искаше да бе направил по-различен филм, със съвсем друга тематика.
Кундун (Kundun, 1997) imdb: 7.0, драма
"Кундун" може да бъде посочен като източната версия на "Последното изкушение на Христос". Самата история на Далай Лама е заснета така, че да наподобява на Исус, а идеите, посланията са също сходни. Разстоянието от близо 10 години обаче оказва влияние и "Кундун" е далече по-красив, с хипнотизираща музика. Филмът е бавен, вероятно затова мнозина го считат за скучен, но гледането му наподобява медитация. Други го приеха като политическа агитация, за мен е експериментален красив филм на Скорсезе, при това доста важен в творчеството му.
*Последното изкушение на Христос (The Last Temptation of Christ, 1988)
Най-скандалният филм на Скорсезе, донесъл му големи главоболия, критики, напрежение, обиди. След излизането на лентата, той бива обвиняван в богохулство, в дискриминация и в какво ли още не, Но сега, когато гледаме назад във времето разбираме защо такива филми издигат обикновения творец в Творец с главно Т. Филмите трябва да провокират дискусии, друг поглед, да провокират мисленето и задаването на въпроси.
*Алис вече не живее тук (Alice Doesn't Live Here Anymore, 1974)
Този филм е много важен за Скорсезе в няколко насоки. Първо, той е първият му филм, който носи наистина големи и сериозни приходи. Бюджетът му е около 1 милион долара, но пък печалбите възлизат близо 21 милиона, благодарение на което Скорсезе успява да привлече вниманието върху себе си. Второ, това е "най-женският" филм на Скорсезе, който често е обвиняван, че не развива силни женски образи, но вероятно хората, които го твърдят не са гледали този филм. Той е типичен седемдесетарски филм, изследващ психологията и проблемите на главната героиня.
------
В тази книга Скорсезе споделя много неща: влиянието, което е получил от френското кино, най-вече от Касаветис и Илия Казан, влиянието на Пазолини и италианските режисьори, сблъсъка на желанието му да не прави комерсиални филми, да бъде независим, но в същото време осъзнава, че е вързан за големите компании и пари. Тежкото детство в кварталите на Ню Йорк, семейството му от италиански произход, влиянието от улицата, от бандите , с които е живял в квартала - всичко това рефлектира много сериозно върху творчеството му. Споделя също така много от работата си с актьорите, която никак не е лесна, като разказва и за техническата част - снимачен период, монтажи, музика, постпродукция и т.н.
Не са много режисьорите, които вече 5 десетилетия неизменно изкарват шедьоври и изглежда с времето стават все по-добри, никога не остаряват, никога не излизат от мода. Много е трудно да бъдеш актуален във времена, в които се променят поколенията, технологиите, идеологиите. През седемдесетте Скорсезе вади "Шофьор на такси", през 80-те излиза "Разярения бик", през 90-те - "Добри момчета". В първото десетилетие на новия век се появява "От другата страна", а преди три години излезе "Вълка от Уолстрийт". Всичките са всепризнати шедьоври, а аз с нетърпение чакам най-новия му филм - "Тишина", който би трябвало да излезе тази година през Декември.
Забележете, че за Скорсезе винаги историята е най-важна. Затова почти всичките му филми са биографични или полубиографични, които никога не губят връзка с реалността (изключение прави само Хюго), вероятно дълбоко повлиян от италианския неореализъм от 40-те години. Точно поради тази причина го харесвам, като книголюбител за мен историята е на централно място, начинът на представяне на тази история, а оттам идва надграждането. Посланията на твореца остават в перифеята, защото хората и техните истории са тези, които движат събитията.
September 13, 2021
I only found this mildly interesting, despite how quickly I breezed through it. It was fun getting an exact timeline and explanation for Scorsese’s deceivingly varied filmography but I honestly didn’t really find his philosophical/spiritual/political motives for filmmaking that interesting. It could be due to what felt like a generational resistance to opening up about decisions or his identity in general but it also could just be his motives are so fundamentally rooted in a specific era of film I haven’t been exposed to much that I’m bound to feel lukewarm toward them.
Either way, I particularly didn’t enjoy Schickel as an interviewer. He did a decent job at keeping himself out off the content but what little did slip through I found grating. I’d sooner reccomend this to a 40s, 50s, and 60s film buff than a Scorsese fan but maybe that venn diagram should just be a circle.
Either way, I particularly didn’t enjoy Schickel as an interviewer. He did a decent job at keeping himself out off the content but what little did slip through I found grating. I’d sooner reccomend this to a 40s, 50s, and 60s film buff than a Scorsese fan but maybe that venn diagram should just be a circle.
February 15, 2021
Без никакви възражения мога да чета и слушам за това какъв тип моливи, излезли от производство, ползва за скиците си Мартин Скорсезе. В една плеяда от старата генерцаия режисьори, които освен това са и интересни събеседници и запалени киномани, Марти е един от най-блестящите примери. Излишно е да казвам, че и преди прочита на тази книга прохождащият киноман в мен разпознаваше това име като основно вдъхновение и модел за подражание. Опитът, който придобих обаче с изчитането ѝ и съответно паралелното изглеждане на почти цялата му филмография, това вече ме накара да заобичам този скромен италоамериканец още повече. Страстта, с която подхожда и невинните му чисти мотиви, с които зарежда всяка своя дума и всеки свой проект, това са качества, които бих приписал само на човек, достоен за призовете "герой на нашето време" и "един от най-великите в историята на кино". Уви, това е книга, която разговаря само директно с ��ази история.
December 31, 2018
My original notes on the book will suffice as a review of the whole: https://www.genjipress.com/2018/12/th...
September 2, 2016
The phrase, "a must read" gets tossed around plenty, but never before have I read a book composed of interviews with a filmmaker that approaches this books richness, the vast cinema canon that is Scorsese's head, tricks for filmmakers, behind the scenes avoiding gossip for focused cinema analysis and interesting bits about every movie this great man has made and his life before his early films his thoughts on angles and style and his connection to John Ford, those and so many more clutter "Conversations With Scorsese" a book that is truly a must read for any fan or aspiring movie maker etc. simply astonishing.
September 21, 2016
Един от най-красивите разговори за кино! Ентусиазираните разсъждения на Скорсезе за кадрите, осветлението, монтажа и актьорите звучат приказно, сякаш Скорсезе остава завинаги очароващото се от киното малко момче, което продължава да го разгадава. С удоволствие четях и за филмите, които не съм гледала, а след тази книга ще гледам любимите си филми на Скорсезе по един още по-вълнуващ начин
April 1, 2015
This book opened a whole new world of cinema for me. I will now look for viewing each one of Scorsese movies! And repeat watching the ones I saw already to understand the nuances that he speaks about. Great book for any film aficianado and for a would-be one too.
February 13, 2014
One of those books you want to never end. It brings you a deep view on Scorsese's motivations, desires and interests on movie-making, making his movies even more amazing.
November 5, 2016
Interesting interviewbook
January 7, 2020
400 pages of Scorsese digressions. It's fun to read, though-- he's the ideal guy for a book like this. He's a great artist. He's had a long, fascinating career marked by incredible success (I mean have you even seen "Goodfellas"?) AND disappointing failure (see just about any of his movies from the last two decades, except the one I discuss below). He's smart and quick-witted. He's wonderfully candid about his work (he doesn't want to talk about "Shutter Island"). He's got a breadth of film knowledge to match Richard Schickel's, and an undying enthusiasm for the form that's pretty damn inspiring. The parts that are repetitive are interesting, too-- this is a man clearly haunted by his childhood, his parents, the state of the world, etc. He returns to themes and motifs again and again, in this book and in his work, because his vision is intensely personal. And "personality," of course, is what separate Scorsese's corpus, the good and bad, from the Marvel Cinematic Universe.
Yeah everyone hated that column he wrote for the Times, probably because nobody actually read it, and nobody seemed to grasp that it wasn't an attack on fantasy, or superheroes, or a bunch of smaller films linking together, or Robert Downey Jr: it was a criticism of the industry, which is pimping sanitized, "family-friendly," faux-progressive corporate brands at the expense of original and challenging cinematic ventures. I think what Scorsese is finally interested in is what David Foster Wallace talked about: what it is to be a fucking human being. You're not gonna get that sense from fanatically focus-grouped capitalist product... Or if you get it, it's going to be in spite of said product's general intention... (It's gonna be because Michael B. Jordan was on the set and was like, "what the fuck, guys." What a great actor.)
But something like "The Irishman"? I mean, shittttt. Just a shining example of "poignant, moving thing about horrible, monstrous people." I doubt I'll see a better movie this year. (Wait: I did. "Little Women." "Irishman" is a solid two, though.)
Yeah everyone hated that column he wrote for the Times, probably because nobody actually read it, and nobody seemed to grasp that it wasn't an attack on fantasy, or superheroes, or a bunch of smaller films linking together, or Robert Downey Jr: it was a criticism of the industry, which is pimping sanitized, "family-friendly," faux-progressive corporate brands at the expense of original and challenging cinematic ventures. I think what Scorsese is finally interested in is what David Foster Wallace talked about: what it is to be a fucking human being. You're not gonna get that sense from fanatically focus-grouped capitalist product... Or if you get it, it's going to be in spite of said product's general intention... (It's gonna be because Michael B. Jordan was on the set and was like, "what the fuck, guys." What a great actor.)
But something like "The Irishman"? I mean, shittttt. Just a shining example of "poignant, moving thing about horrible, monstrous people." I doubt I'll see a better movie this year. (Wait: I did. "Little Women." "Irishman" is a solid two, though.)
July 20, 2023
Completely natural free flowing conversations that are both historical and personal. These two have definitely known each other for years and have such chemistry and ease to talk to each other. Both have seen that many films so they don't have to spend ages explaining anything it's just perfect back and forth between cinema die hards. I've read it twice now in full but it's one of them I'm always revisiting different sections of it as it serves so many functions. An analysis of general film history and just for some light trivia on the production of each film in his catalogue. It has it all.
It somehow gets better every time you return because the references make more sense and you see the influences on his style. It shows that path of progression and evolving as an artist. Going from all these early Michael Powell movies and old musicals with intricate camera work and detailed colour to being Scorsese's version suited to his times of the 60s and 70s with coked up Rolling Stones infused fast paced intercutting. Never without that catholic guilt. Finding new ways to comment on the underworld. It was always European arthouse meets the old Hollywood studio filmmaking with him. Nobody else created such stunning hybrids of the old and new.
Don't think I've ever encountered a filmmaker as technically brilliant and thematically oriented as Scorsese. Normally you're one or the other. Like Ridley Scott/James Cameron obsessing over getting a particular shot or you're more inclined to break down characters, the writing and the cultural elements. Imagine watching Cameron talk about the meaning of the na'vi in today's society without seeming out his depth. He just couldn't do it. He's lost in the practical. But this God of a man Scorsese can spend 20 minutes talking about the same camera shot or 20 minutes breaking down every existential question a man has ever faced. There is nothing he can't do. There's a reason he's the greatest American filmmaker of all time.
It somehow gets better every time you return because the references make more sense and you see the influences on his style. It shows that path of progression and evolving as an artist. Going from all these early Michael Powell movies and old musicals with intricate camera work and detailed colour to being Scorsese's version suited to his times of the 60s and 70s with coked up Rolling Stones infused fast paced intercutting. Never without that catholic guilt. Finding new ways to comment on the underworld. It was always European arthouse meets the old Hollywood studio filmmaking with him. Nobody else created such stunning hybrids of the old and new.
Don't think I've ever encountered a filmmaker as technically brilliant and thematically oriented as Scorsese. Normally you're one or the other. Like Ridley Scott/James Cameron obsessing over getting a particular shot or you're more inclined to break down characters, the writing and the cultural elements. Imagine watching Cameron talk about the meaning of the na'vi in today's society without seeming out his depth. He just couldn't do it. He's lost in the practical. But this God of a man Scorsese can spend 20 minutes talking about the same camera shot or 20 minutes breaking down every existential question a man has ever faced. There is nothing he can't do. There's a reason he's the greatest American filmmaker of all time.
January 4, 2020
He makes the best fucking films (x2)
If I ever meet him I'm gonna grab his fuckin' neck
And just shake him
And say thank you thank you for makin'
Such excellent fuckin' movies
Then I'd twist his nose all the way the fuck around
And then rip off one of his ears and throw it
Like a like a like a fuckin' Frisbee
I wanna chew his fuckin' lips off
And grab his head and suck out one of his eyes
And chew on it and spit it out in his face
And say thank you thank you for all of your fuckin' films
Then I'd pick him up by the hair
Swing him over my head a few times
And throw him across the room
And kick all his fuckin' teeth in
And then stomp on his face 40 or 50 times
'Cause he makes the best fucking films
He makes the best fucking films
I've ever seen in my life
I fuckin' love him
I fuckin' love him
If I ever meet him I'm gonna grab his fuckin' neck
And just shake him
And say thank you thank you for makin'
Such excellent fuckin' movies
Then I'd twist his nose all the way the fuck around
And then rip off one of his ears and throw it
Like a like a like a fuckin' Frisbee
I wanna chew his fuckin' lips off
And grab his head and suck out one of his eyes
And chew on it and spit it out in his face
And say thank you thank you for all of your fuckin' films
Then I'd pick him up by the hair
Swing him over my head a few times
And throw him across the room
And kick all his fuckin' teeth in
And then stomp on his face 40 or 50 times
'Cause he makes the best fucking films
He makes the best fucking films
I've ever seen in my life
I fuckin' love him
I fuckin' love him
November 12, 2017
As someone who enjoys reading as much as I do , I also love movies and this book really piqued my interest. Reading this book was like a master-class in movies and film from one of the most influential directors of our generation.
Not only does Mr. Scorsese give us an insiders look at his process of filmmaking and filmmaking in general but a play by play if you will of his films that he has made over the years.
If you have an interest in movies or movie making this book is like the holy grail for you. Now I love movies and I can talk about them up and down but this right here is a book that just gives a really detailed insides look at film making and of Mr. Scorsese's life. I would recommend this book to anyone who like films or making movies .
Not only does Mr. Scorsese give us an insiders look at his process of filmmaking and filmmaking in general but a play by play if you will of his films that he has made over the years.
If you have an interest in movies or movie making this book is like the holy grail for you. Now I love movies and I can talk about them up and down but this right here is a book that just gives a really detailed insides look at film making and of Mr. Scorsese's life. I would recommend this book to anyone who like films or making movies .
March 29, 2022
Over the past couple of years I've tried to familiarize myself with Scorsese's filmography and saw this book on my library's shelf and knew I needed to read it. It didn't disappoint as I really enjoyed reading Scorsese talk at length about his films, what motivates him, and the technical side of filmmaking. He radiates a knowledge and curiosity about film that makes this book a worthwhile read for any movie buff.
My only complaint is Schickel's voice in this book comes across as less intellectually curious. Maybe this is a welcome foil to Scorsese's voice in the presentation of the interviews, but I often found it off-putting.
My only complaint is Schickel's voice in this book comes across as less intellectually curious. Maybe this is a welcome foil to Scorsese's voice in the presentation of the interviews, but I often found it off-putting.
March 8, 2025
I was so immersed that I feel like I got to know Marty on a personal level. His thoughts on his own filmography as well as his own history in the industry gave me the perspective I needed. It makes me feel good that even auteurs like himself started in a small apartment in New York.
Additionally, I’m in shock of how kind a soul he seems to be. He’s one of, if not the greatest filmmaker to ever live.
Additionally, I’m in shock of how kind a soul he seems to be. He’s one of, if not the greatest filmmaker to ever live.
January 16, 2021
Even though I resist the format here a bit (just a personal hangup about film writing vs film convo at book length), Scorsese might be one of the best possible subjects for it. His passionate, digressive words in articulating his love for films and film-making makes it always a joy to follow along.
September 21, 2023
i mean... it's scorsese, guys. i could listen to the man read a phonebook for a few hours and be riveted. that said, reading marty reflect on his personal life, gush over movies he loves, and lament over certain productions he endured through for almost 400 pages is way, way more interesting.
Read
February 8, 2024Страхотна книга! Неподправен поглед зад очилата на един от най-великите режисьори в историята на киното.
Цялата рецензия в "Операция кино":
http://operationkino.net/2016/02/%D1%...
Цялата рецензия в "Операция кино":
http://operationkino.net/2016/02/%D1%...
February 11, 2016
„В моя дом основният конфликт беше между баща ми и по-големия ми брат Франк. И се предполагаше, че аз трябва да съм „добрият брат“. Но в действителност, след като гледах „На изток от рая” (екранизация по едноименния шедьовър на Стайнбек), аз си дадох сметка, че се чувствам като лошия брат – като героя на Джеймс Дийн. Изпитвах същите емоции като лошия брат”, признава Мартин Скорсезе в разговор с Ричард Шикъл.
Той е институция в световното кинематография редом с творци като Стивън Спилбърг, Уди Алън, Клинт Истууд и Дейвид Линч. Освен култов режисьор, Скорсезе е забележителен документалист, продуцент, страстен любител и изследовател на киното – човек, който отделя почти толкова време, за да изучава и реставрира старите филми, колкото да създава нови.
„Разговори със Скорсезе” е реверанс към почитателите му по целия свят – а вече и у нас. Влиятелният американски кинокритик Ричард Шикъл превръща книгата в изповедалня, като предразполага големия режисьор да вдигне всички завеси и да ни допусне в най-интимните си размисли и впечатления около собствената си работа, хората и филмите, формирали го като личност и режисьор.
„Един добър приятел наскоро ми говореше за необходимостта от изкуството и ми даде следния пример: „Нека да продадем Сикстинската капела на някой строителен предприемач, така че всички бедни хора да могат да се нахранят поне за един ден от печалбите“. Но после какво? Те ще са се нахранили за един ден, но ние ще сме загубили Сикстинската капела. А Сикстинската капела може да бъде по-ценна за хората през следващите 10 века. Тя е храна за душата. Духовно зареждане.”
Скорсезе и Шикъл се връщат към филмови класики като „Алис не живее вече тук”, „Разяреният бик”, „Добри момчета” и „Последното изкушение на Христос”, но изтъкват и значението на по-малко известни на публиката филми като „Кундун”, например.
Първият „истински” филм на Скорсезе е „Жестоки улици” от 1973-а. С шедьовъра „Шофьор на такси” изгрява звездата на Робърт де Ниро и на творческия тандем Де Ниро – Скорсезе. От този филм е култовата реплика Are you talkin’ to me?, превърнала се в културна норма. Основни теми в творчеството на Скорсезе са предателството, насилието, самотата, аутсайдерите, неспособността да се сближиш с някого и да пребориш кошмарите на миналото.
Той е носител на Оскар („От другата страна”), Сезар, Грами, две награди Бодил, три Еми, по четири БАФТА и „Златен глобус“, има купища номинации за престижни отличия. И няма никакво намерение „да си подава оставката”. Признава, че понякога се чувства изтощен, затова пък умът му не спира да бръмчи. „От другата страна” получава четири Оскара – за най-добър филм, за най-добра режисура, за най-добър адаптиран сценарий и за най-добър монтаж, както и наградата „Златен глобус” за най-добра режисура. Солидното изпълнение на Леонардо ди Каприо е пренебрегнато за пореден път – но не по-малко силно е присъствието му в предходните филми на Скорсезе – „Бандите на Ню Йорк” и „Авиаторът”.
„Авиаторът” е епос за личността на американския пионер Хауърд Хюз. В съзнанието на Скорсезе „Бандите на Ню Йорк” и „Авиаторът” са филми за американската мечта, която може да те накара да полудееш. За Хюз земята не е била достатъчна, той е искал да превземе небето… Скорсезе прави този филм заради представата си за красивия, ироничен финал и репликата „Напред към бъдещето”. Но в сценария го грабва преди всичко идеята, че истинските битки в Америка, истинските конфликти, се провеждат в залата за съвещания на директорите…
Атмосферата във филмите на Мартин Скорсезе носи клеймото „безмилостна директност”, заслуга за което има и маниакалният начин, по който се наслагва музиката. Иначе всичко се върти около маргиналите и гангстерите, но и около причините, поради които „добрите хора правят лоши неща”. Затова филми като „Последното изкушение на Христос” внушават, че изборите, които правим, представляват самата същност на вярата ни.
Сега предстои да гледаме „Тишина”, екранизация по едноименния роман на Шусаку Ендо, издаден за пръв път през 1966 г. Действието се развива през XVII в. и проследява пътешествието на двама йезуитски монаси, които търсят учителя си в Япония. Главните роли във филма са за Лиъм Нийсън, Андрю Гарфийлд и Адам Драйвър. А издателство „Колибри” готви за печат и самата книга на Шусаку Ендо, която вече половин век предизвиква противоречиви отзиви. И романът, и филмът са пълни с парадокси.
„Тишина“ се занимава с природата и с преходността на живота, а не само с историята на двама свещеници, които се опитват да съхранят християнството в Япония, след като религията им е забранена със закон. Те твърдят, че Бог настоява да станат мъченици. А японците ги питат: „Тогава какъв е този Бог?“.
„Много интересна история – споделя Скорсезе. – През последните 10 години се опитвам да развивам в работата си това по-грижовно съчувствие, поне така си мисля. Някои хора казват, че това е просто католическото ми чувство за вина. Но католическо или не, то си остава вина. Не говоря за вината от това, че съм закъснял за литургия или съм имал нечисти помисли. Говоря за вината, която идва от самия факт, че си жив. Точно това ме привлича в такива герои.”
Той е институция в световното кинематография редом с творци като Стивън Спилбърг, Уди Алън, Клинт Истууд и Дейвид Линч. Освен култов режисьор, Скорсезе е забележителен документалист, продуцент, страстен любител и изследовател на киното – човек, който отделя почти толкова време, за да изучава и реставрира старите филми, колкото да създава нови.
„Разговори със Скорсезе” е реверанс към почитателите му по целия свят – а вече и у нас. Влиятелният американски кинокритик Ричард Шикъл превръща книгата в изповедалня, като предразполага големия режисьор да вдигне всички завеси и да ни допусне в най-интимните си размисли и впечатления около собствената си работа, хората и филмите, формирали го като личност и режисьор.
„Един добър приятел наскоро ми говореше за необходимостта от изкуството и ми даде следния пример: „Нека да продадем Сикстинската капела на някой строителен предприемач, така че всички бедни хора да могат да се нахранят поне за един ден от печалбите“. Но после какво? Те ще са се нахранили за един ден, но ние ще сме загубили Сикстинската капела. А Сикстинската капела може да бъде по-ценна за хората през следващите 10 века. Тя е храна за душата. Духовно зареждане.”
Скорсезе и Шикъл се връщат към филмови класики като „Алис не живее вече тук”, „Разяреният бик”, „Добри момчета” и „Последното изкушение на Христос”, но изтъкват и значението на по-малко известни на публиката филми като „Кундун”, например.
Първият „истински” филм на Скорсезе е „Жестоки улици” от 1973-а. С шедьовъра „Шофьор на такси” изгрява звездата на Робърт де Ниро и на творческия тандем Де Ниро – Скорсезе. От този филм е култовата реплика Are you talkin’ to me?, превърнала се в културна норма. Основни теми в творчеството на Скорсезе са предателството, насилието, самотата, аутсайдерите, неспособността да се сближиш с някого и да пребориш кошмарите на миналото.
Той е носител на Оскар („От другата страна”), Сезар, Грами, две награди Бодил, три Еми, по четири БАФТА и „Златен глобус“, има купища номинации за престижни отличия. И няма никакво намерение „да си подава оставката”. Признава, че понякога се чувства изтощен, затова пък умът му не спира да бръмчи. „От другата страна” получава четири Оскара – за най-добър филм, за най-добра режисура, за най-добър адаптиран сценарий и за най-добър монтаж, както и наградата „Златен глобус” за най-добра режисура. Солидното изпълнение на Леонардо ди Каприо е пренебрегнато за пореден път – но не по-малко силно е присъствието му в предходните филми на Скорсезе – „Бандите на Ню Йорк” и „Авиаторът”.
„Авиаторът” е епос за личността на американския пионер Хауърд Хюз. В съзнанието на Скорсезе „Бандите на Ню Йорк” и „Авиаторът” са филми за американската мечта, която може да те накара да полудееш. За Хюз земята не е била достатъчна, той е искал да превземе небето… Скорсезе прави този филм заради представата си за красивия, ироничен финал и репликата „Напред към бъдещето”. Но в сценария го грабва преди всичко идеята, че истинските битки в Америка, истинските конфликти, се провеждат в залата за съвещания на директорите…
Атмосферата във филмите на Мартин Скорсезе носи клеймото „безмилостна директност”, заслуга за което има и маниакалният начин, по който се наслагва музиката. Иначе всичко се върти около маргиналите и гангстерите, но и около причините, поради които „добрите хора правят лоши неща”. Затова филми като „Последното изкушение на Христос” внушават, че изборите, които правим, представляват самата същност на вярата ни.
Сега предстои да гледаме „Тишина”, екранизация по едноименния роман на Шусаку Ендо, издаден за пръв път през 1966 г. Действието се развива през XVII в. и проследява пътешествието на двама йезуитски монаси, които търсят учителя си в Япония. Главните роли във филма са за Лиъм Нийсън, Андрю Гарфийлд и Адам Драйвър. А издателство „Колибри” готви за печат и самата книга на Шусаку Ендо, която вече половин век предизвиква противоречиви отзиви. И романът, и филмът са пълни с парадокси.
„Тишина“ се занимава с природата и с преходността на живота, а не само с историята на двама свещеници, които се опитват да съхранят християнството в Япония, след като религията им е забранена със закон. Те твърдят, че Бог настоява да станат мъченици. А японците ги питат: „Тогава какъв е този Бог?“.
„Много интересна история – споделя Скорсезе. – През последните 10 години се опитвам да развивам в работата си това по-грижовно съчувствие, поне така си мисля. Някои хора казват, че това е просто католическото ми чувство за вина. Но католическо или не, то си остава вина. Не говоря за вината от това, че съм закъснял за литургия или съм имал нечисти помисли. Говоря за вината, която идва от самия факт, че си жив. Точно това ме привлича в такива герои.”
May 23, 2017
Brilliant read about what inspires and drives one of the most consistently creative and impressive directors.
August 17, 2017
It's a conversation between a great critic and a great director. Schickel has an amazing knowledge of films which makes this conversation a text book on film making.
April 29, 2020
Scorsese has a brilliant and interesting mind.
January 16, 2022
I could read/listen to Scorsese talk about movies for hours.
May 5, 2011
What happens when one of the world's most important directors and admitted film obsessive (Martin Scorsese) sits down with an equally knowledgeable film critic, historian, and documentarian (Richard Schickel) for a series of chats on the former's life? A film lover's dream, that's what.
Schickel serves as an ideal interviewer, guiding Scorsese's wildly informative thoughts on his films and experiences in the industry, yet embracing his tangents (which are inevitable given Scorsese's knowledge and influences). Through their talks, we learn that casting an established name (i.e. Jack Nicholson) runs the risk of derailing a director's intentions for the film; a fight scene from Raging Bull is a mirror duplicate of the shower scene from Psycho, with gloves substituting for knives; and the relative relaxation (compared to narrative films) of making documentaries. It's an intimate and revealing look at one of my favorite directors. I just wish I'd seen more of the films he mentions!
Schickel serves as an ideal interviewer, guiding Scorsese's wildly informative thoughts on his films and experiences in the industry, yet embracing his tangents (which are inevitable given Scorsese's knowledge and influences). Through their talks, we learn that casting an established name (i.e. Jack Nicholson) runs the risk of derailing a director's intentions for the film; a fight scene from Raging Bull is a mirror duplicate of the shower scene from Psycho, with gloves substituting for knives; and the relative relaxation (compared to narrative films) of making documentaries. It's an intimate and revealing look at one of my favorite directors. I just wish I'd seen more of the films he mentions!
October 30, 2011
For years now,those who cherish the tradition and the prospect of American filmmaking have talked of Martin Scorsese as "our best". He is a self-declared movie fanatic,a collector,a man devoted to film preservation and to celebrating careers like that of Michael Powell,Bob Dylan,The Band,etc. He likes to play small parts in films,so great is his appetite,....and he is the director of some of the most powerful and controversial films in movie history,films like "Taxi Driver","Raging Bull","The Last Temptation of Christ","Goodfellas","The Aviator","The Departed",to name just a few,and in this wonderful book you get to know the story behind every single of his movie,and about his life,in his own words. An amazing gift for film lovers,this conversations between one of America's greates directors and a similarly eminent film critic,is a book to treasure,delicious,one of the best and most useful boooks written about the movies.You cannot help but learn from this two brilliants minds,like what Molly Haskell wrote about it after reading it:"it's film school on steroids".
May 25, 2014
I was quite surprised at how devoid of information this book is, especially for being so long. Any information about Scorsese and his films are easily found elsewhere. What makes up most of the book is Schickel and Scorsese shooting off on what their favorite and least-favorite movies are. That sounds cool in theory, but it gets very dull and repetitive. For instance, this kind of exchange makes up most of the dialogue..
Schickel: [ ] was awful, but this scene was beautiful.
Scorsese: Beautiful, beautiful.
So on and so forth.
Everyone seems to revere Schickel but I found him immensely annoying. His sycophancy towards Scorsese and revolting opinions on many great films were simply appalling. He struck me as a pseudo-intellectual.
For those who know zilch about Scorsese, this book might be useful. The issue then being that if you know zilch about Scorsese, you won't enjoy the book because actually having seen most of Scorsese's major films is a prerequisite.
Schickel: [ ] was awful, but this scene was beautiful.
Scorsese: Beautiful, beautiful.
So on and so forth.
Everyone seems to revere Schickel but I found him immensely annoying. His sycophancy towards Scorsese and revolting opinions on many great films were simply appalling. He struck me as a pseudo-intellectual.
For those who know zilch about Scorsese, this book might be useful. The issue then being that if you know zilch about Scorsese, you won't enjoy the book because actually having seen most of Scorsese's major films is a prerequisite.
Displaying 1 - 30 of 60 reviews