What do you think?
Rate this book
Η αέναη ευφορία
Αμείλικτος αναλυτής των σύγχρονων ηθών και μυθολογιών, ο Πασκάλ Μπρυκνέρ επιτίθεται αυτή τη φορά ενάντια στην «τρομοκρατία της ευτυχίας». Πώς μια θεμιτή και γενικώς αποδεκτή επιδίωξη κατέληξε να δηλητηριάσει τη ζωή μας;
Η αέναη ευφορία είναι ένα φιλοσοφικό και λογοτεχνικό έργο γραμμένο με πολλή γνώση, πολλή ευφυϊα και πολύ μπρίο.
Ένα συναρπαστικό δοκίμιο, μια ωδή στις μικρές χαρές της ζωής.
Η αέναη ευφορία είναι ένα φιλοσοφικό και λογοτεχνικό έργο γραμμένο με πολλή γνώση, πολλή ευφυϊα και πολύ μπρίο.
Ένα συναρπαστικό δοκίμιο, μια ωδή στις μικρές χαρές της ζωής.
311 pages, Paperback
First published March 15, 2000
49 people are currently reading
863 people want to read
About the author
Pascal Bruckner
112 books462 followersPascal Bruckner est un romancier et essayiste français, d'origine suisse protestante, né à Paris le 15 décembre 1948. Après des études au Lycée Henri IV à Paris, à l'université de Paris I et de Paris VII, et à l'Ecole pratique des hautes études, Pascal Bruckner devient professeur invité à l'Université d'Etat de San Diego en Californie et à la New York University de 1986 à 1995. Maître de conférences à l'Institut d'études politiques de Paris de 1990 à 1994, il collabore également au Monde et au Nouvel Observateur. Romancier prolifique, on lui doit Lunes de fiel - adapté à l'écran par Roman Polanski - Les Voleurs de beauté - prix Renaudot en 1997 - et plus récemment L'Amour du prochain (2005).
Pascal Bruckner is a French writer, one of the "New Philosophers" who came to prominence in the 1970s and 1980s. Much of his work has been devoted to critiques of French society and culture. He is the author of many books including The Tyranny of Guilt, Perpetual Euphoria and The Paradox of Love. He writes regularly for Le Nouvel Observateur.
Pascal Bruckner is a French writer, one of the "New Philosophers" who came to prominence in the 1970s and 1980s. Much of his work has been devoted to critiques of French society and culture. He is the author of many books including The Tyranny of Guilt, Perpetual Euphoria and The Paradox of Love. He writes regularly for Le Nouvel Observateur.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 43 reviews
July 19, 2021
Q: Comment allez-vous à la selle? (c)
[book :Amiel's Journal|1760564] - 1600p!
[book :Amiel's Journal|1760564] - 1600p!
March 16, 2011
A self-help book for readers who hold self-help books in complete contempt. "It is not true that to live is to prepare ourselves for death and ruin; it is to exhaust all the possibilities life on Earth offers us despite its vicissitudes and its ineluctable end, it is to act as if we were immortal. And we might note that the writer Cioran, who praised suicide in book after book, died of old age and Alzheimer's disease." Well yes, we might.
I picked up Bruckner's book because I was having a bad day and needed a laugh. I didn't expect much, some brittle brilliance, something maybe in the empty vein of Jean Baudrillard's erudite inanity. I wasn't disappointed. The dry intellectual entertainment is immediately apparent: "the beatitudes in the Gospels are associated with maledictions." But a few chapters in I realized I was truly enjoying the performance, as Bruckner tipped one received idea about happiness after another on its head. At his best, his sharp observations reminded me of Matthijs van Boxsel's sublime Encyclopedia of Stupidity.
I could list a line of aperçus, but a couple will suffice:
On compassionate people: "Let us be wary of the carrion birds who feed on unhappiness and bristle at our prosperity but who, as soon as we are struck by misfortune, hurry to our bedsides and take pleasure in our distress. Let us be wary of all those who claim to adore the poor, the losers, the excluded. In their solicitude there is a kind of disguised scorn, a way of reducing the wretched to their distress, and never considering them as equals. Under the mask of charity, resentment triumphs: the love of unhappiness, the hatred of people. Others are pardoned for existing only if they suffer."
"There is more nobility of soul in rejoicing in the gaiety of others than in feeling sorry about their misfortunes."
On Buddhism: "It seems that truths we no longer tolerate when expressed by our own religions we can hear when they are expressed under an Asian mask.... Except for a very small number of scholars and literary people, what has triumphed in the West is not Buddhism but a pick-and-choose religion decked out with exoticism. It is not even a form of spirituality, it is a therapy, a shield against stress that promulgates an all-purpose credo acceptable to the masses.... we dig around in it as if it were a box of chocolates, picking out the best pieces and rejecting the others. What matters is that the packaging remain Tibetan, Zen, or Tantric."
I won't ruin a thing by giving away the ending – the "secret" of a good life is not to give a damn about happiness – because Bruckner's calm journey of reflection, of unmasking patterns of behavior, belief, and self-deception, is one mode of happiness.
I picked up Bruckner's book because I was having a bad day and needed a laugh. I didn't expect much, some brittle brilliance, something maybe in the empty vein of Jean Baudrillard's erudite inanity. I wasn't disappointed. The dry intellectual entertainment is immediately apparent: "the beatitudes in the Gospels are associated with maledictions." But a few chapters in I realized I was truly enjoying the performance, as Bruckner tipped one received idea about happiness after another on its head. At his best, his sharp observations reminded me of Matthijs van Boxsel's sublime Encyclopedia of Stupidity.
I could list a line of aperçus, but a couple will suffice:
On compassionate people: "Let us be wary of the carrion birds who feed on unhappiness and bristle at our prosperity but who, as soon as we are struck by misfortune, hurry to our bedsides and take pleasure in our distress. Let us be wary of all those who claim to adore the poor, the losers, the excluded. In their solicitude there is a kind of disguised scorn, a way of reducing the wretched to their distress, and never considering them as equals. Under the mask of charity, resentment triumphs: the love of unhappiness, the hatred of people. Others are pardoned for existing only if they suffer."
"There is more nobility of soul in rejoicing in the gaiety of others than in feeling sorry about their misfortunes."
On Buddhism: "It seems that truths we no longer tolerate when expressed by our own religions we can hear when they are expressed under an Asian mask.... Except for a very small number of scholars and literary people, what has triumphed in the West is not Buddhism but a pick-and-choose religion decked out with exoticism. It is not even a form of spirituality, it is a therapy, a shield against stress that promulgates an all-purpose credo acceptable to the masses.... we dig around in it as if it were a box of chocolates, picking out the best pieces and rejecting the others. What matters is that the packaging remain Tibetan, Zen, or Tantric."
I won't ruin a thing by giving away the ending – the "secret" of a good life is not to give a damn about happiness – because Bruckner's calm journey of reflection, of unmasking patterns of behavior, belief, and self-deception, is one mode of happiness.
December 28, 2021
“Yaşamı sadece mutlu olmak istemeyecek kadar çok seviyorum.”
Kitabın ana ekseni mutluluğun bir amaç olmasıyla kaçırdıklarımız diyebilirim. Mutluluk kavramının peşine düşüldüğünden bu yana mutsuzluk tanımı mutluluk tanımının ötesine geçmiş durumda. Tüketip kenara koyduğumuz ve yenisi için sürekli çırpındığımız... Mutlu olmaya çalıştıkça kapılar bir bir kapanıyor gibi.. Mutluluk üzerinde tutmamız gereken huzur, adalet, iyilik, aşk, dostluk gibi değerler olmalı diyor kitap da. Bunları aramak, arama çabamız, bu yönelimin içinde hareket etmek bulduğumuzda görebilmenin hazzını yaşamak mutlu olmaktan daha da öte bir amaca işaret etmeli. “Herhangi bir olumlu ya da olumsuz sonucu olmayan, günlük hayatın tam ortasında çok güçlü ve çok zayıf denmeyecek saf bir haz çekirdeğini ayırma olanağı sunan bir seçim sistemi oluşur ve bizi hoş duygular evrenine iter.” Bu hafif bir coşku hali olarak tanımlanıyor kitapta. Yaptığın her şeyi büyük bir iştahla, farkına vararak, haz alarak ve en önemlisi de kıymet vererek yapmak. Kendi kıymetini kendin vererek… Daha iyi sörf yapabilmenin dalgalarla bütünleşmek, sonucu değil yaşayışı öncelemek ve tatmak olması başka nasıl anlatılır ki… “Duyguyu deneyime, değerek geçmeyi köklenmeye tercih eden, bağları ve takıntıları olmayan insanın düşü”nü yaşamak. Bu şekilde hayat aslında bedelini ödeyemeyeceğimiz, onu kalıplarıyla sınırlayamayacağımız bir oyun alanına dönüşüyor.
“İnsanın başına gelebilecek en kötü olay, farkına varmadan kendi mutluluğunun yanından geçip gitmektir. Mucizenin yaşadığımız olayda olduğunu farketmeden, bir gün her şeyi telafi edecek mucizevi bir olay olmasını beklemektir. Şimdilik basit bir müsvedde olan yaşamımızın dengesinin çok geçmeden değişip iyileşeceğine inanmak, tuhaf bir biçimde dindeki dünya zevklerinden el ayak çekmeye benzeyen bir hazları erteleme olgusudur.”
Yazar günümüz için lüks olan; doğayla iletişim, sessizlik, meditasyon, yeniden kavuşulan ağır ritimli yaşam, zamanın dışında yaşama zevki, istemli aylaklık, yüksek sanat eserlerinin tadını çıkarma, ekonomik bir değerle ölçülemeyeceği için satın alınamayacak bir dolu ayrıcalık gibi nadir şeylerdir diyor. Mutluluğun ise olmadığında yaratacağımız mağduriyetinden sıyrılmamız gerektiğini, anların içerisinden keyif ve hazları tercih etmenin iyi geleceğine değiniyor.
Kitabın ana ekseni mutluluğun bir amaç olmasıyla kaçırdıklarımız diyebilirim. Mutluluk kavramının peşine düşüldüğünden bu yana mutsuzluk tanımı mutluluk tanımının ötesine geçmiş durumda. Tüketip kenara koyduğumuz ve yenisi için sürekli çırpındığımız... Mutlu olmaya çalıştıkça kapılar bir bir kapanıyor gibi.. Mutluluk üzerinde tutmamız gereken huzur, adalet, iyilik, aşk, dostluk gibi değerler olmalı diyor kitap da. Bunları aramak, arama çabamız, bu yönelimin içinde hareket etmek bulduğumuzda görebilmenin hazzını yaşamak mutlu olmaktan daha da öte bir amaca işaret etmeli. “Herhangi bir olumlu ya da olumsuz sonucu olmayan, günlük hayatın tam ortasında çok güçlü ve çok zayıf denmeyecek saf bir haz çekirdeğini ayırma olanağı sunan bir seçim sistemi oluşur ve bizi hoş duygular evrenine iter.” Bu hafif bir coşku hali olarak tanımlanıyor kitapta. Yaptığın her şeyi büyük bir iştahla, farkına vararak, haz alarak ve en önemlisi de kıymet vererek yapmak. Kendi kıymetini kendin vererek… Daha iyi sörf yapabilmenin dalgalarla bütünleşmek, sonucu değil yaşayışı öncelemek ve tatmak olması başka nasıl anlatılır ki… “Duyguyu deneyime, değerek geçmeyi köklenmeye tercih eden, bağları ve takıntıları olmayan insanın düşü”nü yaşamak. Bu şekilde hayat aslında bedelini ödeyemeyeceğimiz, onu kalıplarıyla sınırlayamayacağımız bir oyun alanına dönüşüyor.
“İnsanın başına gelebilecek en kötü olay, farkına varmadan kendi mutluluğunun yanından geçip gitmektir. Mucizenin yaşadığımız olayda olduğunu farketmeden, bir gün her şeyi telafi edecek mucizevi bir olay olmasını beklemektir. Şimdilik basit bir müsvedde olan yaşamımızın dengesinin çok geçmeden değişip iyileşeceğine inanmak, tuhaf bir biçimde dindeki dünya zevklerinden el ayak çekmeye benzeyen bir hazları erteleme olgusudur.”
Yazar günümüz için lüks olan; doğayla iletişim, sessizlik, meditasyon, yeniden kavuşulan ağır ritimli yaşam, zamanın dışında yaşama zevki, istemli aylaklık, yüksek sanat eserlerinin tadını çıkarma, ekonomik bir değerle ölçülemeyeceği için satın alınamayacak bir dolu ayrıcalık gibi nadir şeylerdir diyor. Mutluluğun ise olmadığında yaratacağımız mağduriyetinden sıyrılmamız gerektiğini, anların içerisinden keyif ve hazları tercih etmenin iyi geleceğine değiniyor.
July 19, 2012
"Ultimately, 'how's it going?' is the most futile and the most profound of questions. To answer it precisely, one would have to make a scrupulous inventory of one's psyche, considering each aspect in detail. No matter: we have to say 'fine' out of politeness and civility and change the subject, or else ruminate the question during our whole lives and reserve our reply for afterward." (Perpetual Eurphoria p.19)
Solon the ancient Greek poet once remarked that no one knows if a man was truly happy until he is dead. Someone like Aristotle would say that happiness is attained by lifelong contemplation of the virtues, and by living a virtuous and moderate life. Happiness is tied to the intellect, since the intellect is what makes us human. It is not merely the satisfaction of our animal desires. It takes real effort of mind to become happy, and happiness, like wisdom, may not be attainable in this life. What matters is the attempt.
Nowadays, according to Pascal Bruckner, happiness is a drug that we must be high on at all times or else we will become miserable. All that we do must work somehow to that blessed euphoria of mind and body, or else something is wrong with us. The pursuit of happiness has now become a burden, and like all undue burdens it is a source of unhappiness. It has become the end-all-be-all of human existence, with other pursuits like freedom, justice, eternal salvation, or self-sacrifice relegated to secondary, tertiary or negligible status. And we do this without wanting to be reminded how desperately we're seeking it. If someone inquires too deeply into our own personal happiness quest, we quickly change the subject because to think deeply about such things will only cause us despair that we haven't found what we're looking for.
This essay contains a wealth of insights on the nature of the duty to be happy in today's world. Bruckner notes that the major religions have no trouble with the concept, as they offer happiness in the next life. Earthly happiness is not something to be sought after compared with eternity. Yet as the world continues to subscribe to the ideas of the Enlightenment, we must strive for earthly happiness because this is the only world that matters for us. One reviewer says that this is the ultimate anti-self-help book, and I agree, as Bruckner criticizes the attempts those books make at trying to convince people that happiness is something that can be earned. This stems from Bruckner's belief that happiness is something that is out of human control, and attempts to force happiness will only result in frustration and disappointment. So we should give up our attempt to doggedly pursue it as such, let it come to us whenever it does, and let it go as easily as it comes.
But it isn't the punchline that's enjoyable so much as the process taken to get there. Bruckner, like his namesake, has a profound knowledge of philosophy and human psychology. This essay could even be considered a Pensée on happiness. I imagine there's a lot in Perpetual Euphoria that Blaise himself would have said if he were here today.
Solon the ancient Greek poet once remarked that no one knows if a man was truly happy until he is dead. Someone like Aristotle would say that happiness is attained by lifelong contemplation of the virtues, and by living a virtuous and moderate life. Happiness is tied to the intellect, since the intellect is what makes us human. It is not merely the satisfaction of our animal desires. It takes real effort of mind to become happy, and happiness, like wisdom, may not be attainable in this life. What matters is the attempt.
Nowadays, according to Pascal Bruckner, happiness is a drug that we must be high on at all times or else we will become miserable. All that we do must work somehow to that blessed euphoria of mind and body, or else something is wrong with us. The pursuit of happiness has now become a burden, and like all undue burdens it is a source of unhappiness. It has become the end-all-be-all of human existence, with other pursuits like freedom, justice, eternal salvation, or self-sacrifice relegated to secondary, tertiary or negligible status. And we do this without wanting to be reminded how desperately we're seeking it. If someone inquires too deeply into our own personal happiness quest, we quickly change the subject because to think deeply about such things will only cause us despair that we haven't found what we're looking for.
This essay contains a wealth of insights on the nature of the duty to be happy in today's world. Bruckner notes that the major religions have no trouble with the concept, as they offer happiness in the next life. Earthly happiness is not something to be sought after compared with eternity. Yet as the world continues to subscribe to the ideas of the Enlightenment, we must strive for earthly happiness because this is the only world that matters for us. One reviewer says that this is the ultimate anti-self-help book, and I agree, as Bruckner criticizes the attempts those books make at trying to convince people that happiness is something that can be earned. This stems from Bruckner's belief that happiness is something that is out of human control, and attempts to force happiness will only result in frustration and disappointment. So we should give up our attempt to doggedly pursue it as such, let it come to us whenever it does, and let it go as easily as it comes.
But it isn't the punchline that's enjoyable so much as the process taken to get there. Bruckner, like his namesake, has a profound knowledge of philosophy and human psychology. This essay could even be considered a Pensée on happiness. I imagine there's a lot in Perpetual Euphoria that Blaise himself would have said if he were here today.
February 1, 2014
There is much food for thought in Bruckner's short work, and it caused me to question how I view my own happiness.
Bruckner's overarching idea is that our constant quest for happiness has become a burden of anxiety. He divides this lecture into two parts: the first part focuses on Christian Europe's concern for salvation. The lecture's second part focuses on contemporary society's injunction to be happy.
In the first part, Bruckner states that, up until the past couple of hundred years, the Catholic Church rejected the pursuit of happiness as a goal. Instead, the objective was to save one's soul, which required suffering in earthly life. This lent a meaning to suffering--tribulation purified the soul for heaven. It also led to a cult of suffering, in the image of the Crucifixion. Happiness existed in the edenic past, and it would exist again in the heavenly future. But happiness was not meant for the present--thanks to our sinful natures. Bruckner offers examples of his theory. For example, there were the bonfires of the vanities in the Middle Ages, in which people would publicly burn their luxuries (artwork, cosmetics, playing cards, clothes) for the edification of themselves and their neighbors. And suffering on one's deathbed was a last chance to cleanse oneself of sins (in contrast to today's tendency to alleviate pain with medicine or even via euthanasia)
In the second part of his lecture, Bruckner turns to contemporary society, where self-satisfaction--not salvation--has become the ultimate good. Bruckner attributes this shift to advances in agriculture, medicine, and hygiene in the 16th, 17th and 18th centuries, which alleviated suffering and convinced people that pain was (at least) partially in mankind's control and not the object of divine will. Writers, like Voltaire, portrayed the expulsion from Eden as a positive development that enabled mankind to leave behind a primitive life for an industrious society.
But although we may have freed ourselves from the cult of suffering, Bruckner believes that we have become enslaved to another dogma: an anxious pursuit of happiness. This has transformed God into a life coach, who is sold by pastors to us as the ultimate cure-all: able to rid us of unhealthy addictions, improve our family life, and help us to lose weight (though I think that Bruckner ignores the extent to which God has always been viewed as providing succor to those in need...Lazarus risen from the dead is the ultimate cure-all). Bruckner also sees financial credit (particularly its widespread availability to so many people) as a good example of mankind's shift in happiness. Credit enables people to immediately obtain the objects that they covet, pushing off any belt-tightening to the future. Happiness takes place right now, not in a deferred celestial paradise. In contrast, Bruckner states that, in the past, people saved money and forewent present satisfaction in order to build up enough cash to buy the things that they wanted.
Yet Bruckner devotes much of his ink to pointing out the cracks in our modern pursuit of happiness. First, there is the problem of suffering. If suffering does not purify the soul for heaven, what is the point of the vale of tears? Today, suffering has lost its meaning. It is an absurd accident, and is all the more maddening because it is viewed as within man's control to eliminate it (e.g., through medicine). Consequently, its existence is our failure, though not (as in the past) because of our sins, but because of our lack of industry or intellect. Second, there is the problem of boredom. Like suffering, boredom was more easily explained under Christian theology than by secular values. Christians' earthly lives were the antechamber to (hopefully) heaven; in which case, some dullness was tolerated while waiting in the queue. But if all we have now is all we're ever going to get, then the weight of the dull moments of our lives becomes difficult to endure. If happiness can now exist in the present (instead of, as before, being stuck in the past or anticipated in the future), then we want that happiness now. This creates an unrealistic pressure to get high from each moment of our lives. But that ignores that human emotions are complex and not always primed for pleasure. And most people's everyday lives are mundane, not a thrill-a-minute. But Bruckner emphasizes that we should not abhor the commonplace because it provides a baseline against which we can appreciate those moments of joy with which we are occasionally graced. And, often, we do not appreciate those moments of joy until after we have experienced them and returned to the mundane. Bruckner quotes Jacques Prevert to make his point: "J'ai reconnu le bonheur au bruit qu'il a fait en partant" (I recognized my happiness by the sound it made when leaving me). A third that Bruckner finds in the contemporary pursuit of happiness is that, in recent times, people have come to believe that they are the only thing that separates themselves from their own happiness. If they are unhappy, they have only themselves to blame. Again, this creates anxiety over our inability to be constantly happy. Fourth, Bruckner says that, despite our hope that happiness exists in the here-and-now, we haven't rid ourselves of the notion of salvation. Whereas Christians previously located happiness in heaven, our modern selves are still inclined to view happiness as being somewhere other than here with us. It's in another city, in another person's house, in another relationship, or in the life that we could have led but chose not to. This wistfulness or envy compounds our anxiety.
In one of the less convincing past of his lecture, Bruckner discusses capitalism, which he thinks was transformed in the recent past from an abstemious doctrine that emphasized workers' need to produce...to a catalyst for non-stop consumption. He sees the 1960's as a revolution in capitalism, not sex. Although the 1960's encouraged free love, humans' sexual desires wax and wane. In order to replicate the thrill of desire, people have looked elsewhere--particularly in the 24-hour marketplace where they can consume non-stop. For Bruckner, the 1960's enabled capitalism to penetrate the private sphere in ways that it had not previously. Perhaps, but I think that Bruckner's sketch of capitalism is simplistic: Notably, Bruckner doesn't give any credit to the expansion of markets or capitalism as something that has alleviated suffering or improved any part of our lives.
Bruckner's overarching idea is that our constant quest for happiness has become a burden of anxiety. He divides this lecture into two parts: the first part focuses on Christian Europe's concern for salvation. The lecture's second part focuses on contemporary society's injunction to be happy.
In the first part, Bruckner states that, up until the past couple of hundred years, the Catholic Church rejected the pursuit of happiness as a goal. Instead, the objective was to save one's soul, which required suffering in earthly life. This lent a meaning to suffering--tribulation purified the soul for heaven. It also led to a cult of suffering, in the image of the Crucifixion. Happiness existed in the edenic past, and it would exist again in the heavenly future. But happiness was not meant for the present--thanks to our sinful natures. Bruckner offers examples of his theory. For example, there were the bonfires of the vanities in the Middle Ages, in which people would publicly burn their luxuries (artwork, cosmetics, playing cards, clothes) for the edification of themselves and their neighbors. And suffering on one's deathbed was a last chance to cleanse oneself of sins (in contrast to today's tendency to alleviate pain with medicine or even via euthanasia)
In the second part of his lecture, Bruckner turns to contemporary society, where self-satisfaction--not salvation--has become the ultimate good. Bruckner attributes this shift to advances in agriculture, medicine, and hygiene in the 16th, 17th and 18th centuries, which alleviated suffering and convinced people that pain was (at least) partially in mankind's control and not the object of divine will. Writers, like Voltaire, portrayed the expulsion from Eden as a positive development that enabled mankind to leave behind a primitive life for an industrious society.
But although we may have freed ourselves from the cult of suffering, Bruckner believes that we have become enslaved to another dogma: an anxious pursuit of happiness. This has transformed God into a life coach, who is sold by pastors to us as the ultimate cure-all: able to rid us of unhealthy addictions, improve our family life, and help us to lose weight (though I think that Bruckner ignores the extent to which God has always been viewed as providing succor to those in need...Lazarus risen from the dead is the ultimate cure-all). Bruckner also sees financial credit (particularly its widespread availability to so many people) as a good example of mankind's shift in happiness. Credit enables people to immediately obtain the objects that they covet, pushing off any belt-tightening to the future. Happiness takes place right now, not in a deferred celestial paradise. In contrast, Bruckner states that, in the past, people saved money and forewent present satisfaction in order to build up enough cash to buy the things that they wanted.
Yet Bruckner devotes much of his ink to pointing out the cracks in our modern pursuit of happiness. First, there is the problem of suffering. If suffering does not purify the soul for heaven, what is the point of the vale of tears? Today, suffering has lost its meaning. It is an absurd accident, and is all the more maddening because it is viewed as within man's control to eliminate it (e.g., through medicine). Consequently, its existence is our failure, though not (as in the past) because of our sins, but because of our lack of industry or intellect. Second, there is the problem of boredom. Like suffering, boredom was more easily explained under Christian theology than by secular values. Christians' earthly lives were the antechamber to (hopefully) heaven; in which case, some dullness was tolerated while waiting in the queue. But if all we have now is all we're ever going to get, then the weight of the dull moments of our lives becomes difficult to endure. If happiness can now exist in the present (instead of, as before, being stuck in the past or anticipated in the future), then we want that happiness now. This creates an unrealistic pressure to get high from each moment of our lives. But that ignores that human emotions are complex and not always primed for pleasure. And most people's everyday lives are mundane, not a thrill-a-minute. But Bruckner emphasizes that we should not abhor the commonplace because it provides a baseline against which we can appreciate those moments of joy with which we are occasionally graced. And, often, we do not appreciate those moments of joy until after we have experienced them and returned to the mundane. Bruckner quotes Jacques Prevert to make his point: "J'ai reconnu le bonheur au bruit qu'il a fait en partant" (I recognized my happiness by the sound it made when leaving me). A third that Bruckner finds in the contemporary pursuit of happiness is that, in recent times, people have come to believe that they are the only thing that separates themselves from their own happiness. If they are unhappy, they have only themselves to blame. Again, this creates anxiety over our inability to be constantly happy. Fourth, Bruckner says that, despite our hope that happiness exists in the here-and-now, we haven't rid ourselves of the notion of salvation. Whereas Christians previously located happiness in heaven, our modern selves are still inclined to view happiness as being somewhere other than here with us. It's in another city, in another person's house, in another relationship, or in the life that we could have led but chose not to. This wistfulness or envy compounds our anxiety.
In one of the less convincing past of his lecture, Bruckner discusses capitalism, which he thinks was transformed in the recent past from an abstemious doctrine that emphasized workers' need to produce...to a catalyst for non-stop consumption. He sees the 1960's as a revolution in capitalism, not sex. Although the 1960's encouraged free love, humans' sexual desires wax and wane. In order to replicate the thrill of desire, people have looked elsewhere--particularly in the 24-hour marketplace where they can consume non-stop. For Bruckner, the 1960's enabled capitalism to penetrate the private sphere in ways that it had not previously. Perhaps, but I think that Bruckner's sketch of capitalism is simplistic: Notably, Bruckner doesn't give any credit to the expansion of markets or capitalism as something that has alleviated suffering or improved any part of our lives.
April 24, 2021
Refreshing take on our society's obsession with the concept of happiness, as the only possible goal of one's life. Also very pleasant to enjoy a well written and documented book, so different than many wanna be contemporary gurus and "philosophers".
October 20, 2015
Gostei bastante deste livro e só não lhe dou 4 estrelas, porque a escrita é, por vezes, um pouco palavrosa demais, tornando-se enfadonha. Mas o conteúdo é muito interessante, embora por vezes também muito provocador. Por exemplo:
"(...) uma das perversões do desemprego é talvez ter emprestado ao trabalho, mesmo ao mais estupidificante, uma aura que tinha já perdido durante os anos de prosperidade. Obcecadas pelo pleno emprego, as nossas sociedades pretendem ocupar as pessoas a todo o custo e celebram a escravatura salarial sem se interrogarem sobre a qualidade dessa ocupação. A ponto de a sobrecarga de trabalho se ter tornado um sinal ostentatório de potência; e ainda que as classes laboriosas aspirem à ociosidade, as classes ditas ociosas tornam-se laboriosas, fixando para si próprias semanas de 60 a 80 horas e brandindo o excesso de trabalho como índice da sua superioridade."
"A democracia, ao gerar uma insatisfação perpétua, torna-se no regime do queixume consagrado. É pelo direito tornado, como dizia um jurista, um imenso sindicato contra o sofrimento(...)"
"Chegamos assim a uma confusão preocupante entre adversidade e infelicidade: o obstáculo já não é a prova normal de que o mundo se opõe aos meus intentos mas uma ofensa pessoal que deveria dar lugar à indemnização. Confundimos doloroso com desagradável, infeliz com penoso (...)"
"(...) uma das perversões do desemprego é talvez ter emprestado ao trabalho, mesmo ao mais estupidificante, uma aura que tinha já perdido durante os anos de prosperidade. Obcecadas pelo pleno emprego, as nossas sociedades pretendem ocupar as pessoas a todo o custo e celebram a escravatura salarial sem se interrogarem sobre a qualidade dessa ocupação. A ponto de a sobrecarga de trabalho se ter tornado um sinal ostentatório de potência; e ainda que as classes laboriosas aspirem à ociosidade, as classes ditas ociosas tornam-se laboriosas, fixando para si próprias semanas de 60 a 80 horas e brandindo o excesso de trabalho como índice da sua superioridade."
"A democracia, ao gerar uma insatisfação perpétua, torna-se no regime do queixume consagrado. É pelo direito tornado, como dizia um jurista, um imenso sindicato contra o sofrimento(...)"
"Chegamos assim a uma confusão preocupante entre adversidade e infelicidade: o obstáculo já não é a prova normal de que o mundo se opõe aos meus intentos mas uma ofensa pessoal que deveria dar lugar à indemnização. Confundimos doloroso com desagradável, infeliz com penoso (...)"
August 24, 2020
If you're easily dissuaded by 20th Century French continental philosophy's ambiguities, insatiable appetite for jargon, and controversial social commentaries, then the YA section of Waterstones might provide a more comforting choice than Bruckner's attack on the West's fixation on the duty to be happy. However, if you don't mind what can be at some times a challenging/unstructured read, then Bruckner's work can be prophetic, shedding light on how the duty to be happy plagues the daily rituals of modernity that are often unnoticed to the common spectator. Pretty good read
May 5, 2025
"Деятелите от май 68 и самият Ванежем отхвърлят с отвращение думата щастие, която мирише на дребнобуржоазна глупост, на идилични потребителски безвкусици, на психология на сергията. Както преди тях битниците и хипитата, те протестират срещу определената конформистична олекотеност на 50-те години въплътена в американската мечта - единно семейство, събрано около кола и къща в предградието, съюз между брак и хладилник под екстатичната усмивка на рекламата. Това, което през 1954 г, Хенри Милър в един текст, преливащ от ярост срещу Америка, бе нарекъл "кошмар с климатик“. Но чрез едно от намигванията, с които историята е свикнала, този бунт, вдигнат в името на желанието, ще застине на свой ред в една нова догма за щастието: бунтуваме се не толкова против него, колкото против една твърде рестриктивна спрямо атрибутите на щастието дефиниция. Така нейното съдържание се обновява, без да се унищожава, и както често става, излиза че основните противници на системата са нейните най-добри съюзници..."
"В процеса, поведен срещу демократичната култура още от времето на Френската революция, непрекъснато се повтаря една дума: простащина. Защото тази дума, неотдавнашно явление, се ражда в момента, когато народът от подчинен се превръща, най-малкото номинално, в основния деятел на политическия живот. Тя се разпространява със социалната подвижност, която се изразява в смесването на класите, която поставя един до друг благородника и човека от простолюдието, гражданина и селянина, пролетария и собственика, тя определя този ужасен дисонанс, който избликва от омесването на различни среди, на разделени касти, които не са съумели да останат по местата си. Простащината завладява планетата, откакто аристократичните добродетели, от една страна, и наивността на незрелия народ, от друга, изчезват в полза на един съмнителен обект, средната класа, която се държи на еднакво разстояние от крайностите и претендира да бъде гарант на мярата и институциите според схемата, която Аристотел, този философ на човешката среда, вече е развил."
"Че народът е по природа недодялан - това не е нещо ново. Преди да бъде синоним на мъченик или на бунтовник в социалистическата христология, той е означавал най-напред примитивно състояние на съзнанието. В "Републиката" Платон го сравнява с "голямо животно", което трябва да галим по посока на косъма, за да го успокоим, животно неуко и смешно, в управлението на една държава играе същата роля, както глухият и едноок капитан в управлението на плавателен съд. При Стария режим две човечества съседстват, без да се срещат, плътни бариери разделят плебса от останалата част на обществото. Всичко се променя с изчезването на феодалния свят. Но народът, по принцип издигнат в ранга на суверен, винаги е бил държан под подозрение заради своите вкусове. Така Кант ще обясни, че понеже савойският селянин е твърде груб, той не може да усети красотата на ледниците и върховете, в които вижда само опасност и бедствие. Човекът от простолюдието, крепостникът, простият, за когото в средните векове се казва, че душата му излизала през задника, този, чиято смърт някога трубадурите са осмивали в песните си - той може би се е превърнал в основното действащо лице в делата на обществото и остава по природа невъзприемчив към възвишеното. Ако претендира да се намеси в него, да даде своето мнение, той затъва в нелепости."
"Простащината не е несръчността на недодялания крепостен селянин, класически обект на подигравки от страна на благородниците, тя започва с “буржоата благородник“ , подражаващ на аристократа, какъвто никога няма да бъде, тя отбелязва преди всичко един решаващ етап: нахлуването на масите в маниерите и нравите, казано другояче, издигането на низшето до ранга на висшето. Тя е следствие от равенството, симптом на едно време, което претендира, че е унищожило основата на йерархиите, че е заместило благородниците по рождение със заслужилите духове, че дава на всички еднакъв шанс. Ценностите са унищожени, различията премахнати: може да излезе, че светската жена е всъщност лека жена, а висшият чиновник - просто долнопробен авантюрист. Простащината, ако повторим казаното от Зола относно Втората империя, е оргията, смесването на жанровете: това е втурването към лесните удоволствия, амалгамата от категории и привилегии, взаимното отъркване, сблъсъкът на апетити и амбиции: това е накрая триумфът на парвенюто (и на неговото следствие - пария), на неграмотния милионер, който бърза да усвои наченките на някаква учтивост и култура, за да хвърли срамежлив воал върху своя произход."
"Простащината е извращение на подражанието, заболяване на легитимирането: тя винаги се свежда до симулиране на нещо, което човек не е. Вместо да се заеме търпеливо да чиракува, простащината се настанява на мястото на този, когото имитира, и иска да се приравнява с него, дори да го детронира, така че простащината повтаря историята на буржоазията и хвърля сянката на съмнението върху нейните най-красиви завоевания: тази класа не е изменила на своята мисия, като е създала стоящо под нея трето съсловие, но и се е преклонила пред тези, които е победила, заимствайки начините на живот и маниерите им. Благородството привлича буржоата, защото то е носител на един висок стил, който винаги ще липсва на последния: той копира благородните маниери с прилежание, което граничи с гротеската, защото копнее по този начин да основе върху традицията едно съществуване, лишено от традиции. Имитаторът вярва, че присвоява духа, но си остава на нивото на видимото и затъва в пародията. Комбинира по примитивен образец знаци, които не е овладял, присъединява се по еклектичен начин към кастата, на която завижда. Прекаленост вместо простота, кресливо самохвалство вместо добро възпитание, ето това издава човека от простолюдието, който търси да се приспособи."
"Ето защо в простащината има нещо свързано с парите, тоест с опита да се купи елегантност и класа, значимостта, която човек няма по рождение: тук е емблематичен персонажът на новобогаташа. В своя опит да конвертира граматиката на "имам" в езика на "съм" той прекалява, издава своя произход точно в момента, когато би искал да направи така, че да бъде забравен. Каквото и да каже или да направи, на него винаги му липсват нехайността, тактът, непринудеността на хората от добро потекло. В своите дрехи с прекалено хубава кройка, в привидно небрежните си разговори той все ще има натруфен вид. И покъртителните му усилия го отхвърлят в неувереността, от която толкова иска да изплува. Това, което парвенюто научава на свои разноски, е, че човек не е знатен, защото е богат, и не е част от богатите, защото има пари: той е един успял индивид, нищо повече, и се надува, за да бъде забелязан от високопоставените. Има хора, които имат пари, има и хора, които самите са пари, има наследници, произлезли от благородни фамилии, и бедни, на които винаги ще липсват възпитанието, патината на времето, изтъ��чеността."
"Обезпокоителното у парвенюто е не толкова безочието му, колкото коварното покваряване на кодексите, на което се отдава: той профанира накуп всички модели, които обожава. Да бъдеш копиран означава да бъдеш лишен от владение, легитимността ти да бъде разклатена, все едно да станеш обект на преврат. В това отношение Рим, обсебен от простащината, за мнозина се нарича Америка, безпътната дъщеря на Европа, която е успяла повече от нея. Още Шопенхауер отбелязва през XIX век:
Характерната черта на северноамериканеца е простащината във всичките й морални, интелектуални, естетически и социални форми; и то не само в частния, но и в публичния живот: тя никога не напуска янкито, независимо от старанията му. Именно тази простащина го противопоставя така безусловно на англичанина. Последният, напротив, винаги прави усилия да бъде благороден във всички неща; и поради това янките му изглеждат толкова смешни и толкова антипатични. Те са, собствено казано, световните плебеи."
"Положението с простащината е същото, както и с идиотията: за да я отстраним, трябва първо да я познаем като такава, да приемем, че ни смущава и изкушава, да не я прехвърляме върху другите. Тя бележи и нашия афинитет към имитациите, фалшивите бижута, крещящото, към всички тези лъжливи неща, които се представят за истински и накрая ги изопачават (така и множеството фалшиви блондинки ни карат да се съмняваме, че съществуват истински такива, но ни карат да търсим истинската фалшива блондинка). Единствената непоносима простащина е тази, която сама не се усеща, че е такава, маскира се под фалшивия блясък на елегантността и на добрия тон и изобличава недодялаността у другите. Защото всекидневният живот винаги е кич, винаги е свързан с овехтелите смехотворни мечти, с вездесъщите купища непотребни вещи. Ето защо щастието на едните винаги е кичът на другите; щом един начин на живот бъде възприет от средните класи, той веднага бива изоставен от висшите класи."
"В процеса, поведен срещу демократичната култура още от времето на Френската революция, непрекъснато се повтаря една дума: простащина. Защото тази дума, неотдавнашно явление, се ражда в момента, когато народът от подчинен се превръща, най-малкото номинално, в основния деятел на политическия живот. Тя се разпространява със социалната подвижност, която се изразява в смесването на класите, която поставя един до друг благородника и човека от простолюдието, гражданина и селянина, пролетария и собственика, тя определя този ужасен дисонанс, който избликва от омесването на различни среди, на разделени касти, които не са съумели да останат по местата си. Простащината завладява планетата, откакто аристократичните добродетели, от една страна, и наивността на незрелия народ, от друга, изчезват в полза на един съмнителен обект, средната класа, която се държи на еднакво разстояние от крайностите и претендира да бъде гарант на мярата и институциите според схемата, която Аристотел, този философ на човешката среда, вече е развил."
"Че народът е по природа недодялан - това не е нещо ново. Преди да бъде синоним на мъченик или на бунтовник в социалистическата христология, той е означавал най-напред примитивно състояние на съзнанието. В "Републиката" Платон го сравнява с "голямо животно", което трябва да галим по посока на косъма, за да го успокоим, животно неуко и смешно, в управлението на една държава играе същата роля, както глухият и едноок капитан в управлението на плавателен съд. При Стария режим две човечества съседстват, без да се срещат, плътни бариери разделят плебса от останалата част на обществото. Всичко се променя с изчезването на феодалния свят. Но народът, по принцип издигнат в ранга на суверен, винаги е бил държан под подозрение заради своите вкусове. Така Кант ще обясни, че понеже савойският селянин е твърде груб, той не може да усети красотата на ледниците и върховете, в които вижда само опасност и бедствие. Човекът от простолюдието, крепостникът, простият, за когото в средните векове се казва, че душата му излизала през задника, този, чиято смърт някога трубадурите са осмивали в песните си - той може би се е превърнал в основното действащо лице в делата на обществото и остава по природа невъзприемчив към възвишеното. Ако претендира да се намеси в него, да даде своето мнение, той затъва в нелепости."
"Простащината не е несръчността на недодялания крепостен селянин, класически обект на подигравки от страна на благородниците, тя започва с “буржоата благородник“ , подражаващ на аристократа, какъвто никога няма да бъде, тя отбелязва преди всичко един решаващ етап: нахлуването на масите в маниерите и нравите, казано другояче, издигането на низшето до ранга на висшето. Тя е следствие от равенството, симптом на едно време, което претендира, че е унищожило основата на йерархиите, че е заместило благородниците по рождение със заслужилите духове, че дава на всички еднакъв шанс. Ценностите са унищожени, различията премахнати: може да излезе, че светската жена е всъщност лека жена, а висшият чиновник - просто долнопробен авантюрист. Простащината, ако повторим казаното от Зола относно Втората империя, е оргията, смесването на жанровете: това е втурването към лесните удоволствия, амалгамата от категории и привилегии, взаимното отъркване, сблъсъкът на апетити и амбиции: това е накрая триумфът на парвенюто (и на неговото следствие - пария), на неграмотния милионер, който бърза да усвои наченките на някаква учтивост и култура, за да хвърли срамежлив воал върху своя произход."
"Простащината е извращение на подражанието, заболяване на легитимирането: тя винаги се свежда до симулиране на нещо, което човек не е. Вместо да се заеме търпеливо да чиракува, простащината се настанява на мястото на този, когото имитира, и иска да се приравнява с него, дори да го детронира, така че простащината повтаря историята на буржоазията и хвърля сянката на съмнението върху нейните най-красиви завоевания: тази класа не е изменила на своята мисия, като е създала стоящо под нея трето съсловие, но и се е преклонила пред тези, които е победила, заимствайки начините на живот и маниерите им. Благородството привлича буржоата, защото то е носител на един висок стил, който винаги ще липсва на последния: той копира благородните маниери с прилежание, което граничи с гротеската, защото копнее по този начин да основе върху традицията едно съществуване, лишено от традиции. Имитаторът вярва, че присвоява духа, но си остава на нивото на видимото и затъва в пародията. Комбинира по примитивен образец знаци, които не е овладял, присъединява се по еклектичен начин към кастата, на която завижда. Прекаленост вместо простота, кресливо самохвалство вместо добро възпитание, ето това издава човека от простолюдието, който търси да се приспособи."
"Ето защо в простащината има нещо свързано с парите, тоест с опита да се купи елегантност и класа, значимостта, която човек няма по рождение: тук е емблематичен персонажът на новобогаташа. В своя опит да конвертира граматиката на "имам" в езика на "съм" той прекалява, издава своя произход точно в момента, когато би искал да направи така, че да бъде забравен. Каквото и да каже или да направи, на него винаги му липсват нехайността, тактът, непринудеността на хората от добро потекло. В своите дрехи с прекалено хубава кройка, в привидно небрежните си разговори той все ще има натруфен вид. И покъртителните му усилия го отхвърлят в неувереността, от която толкова иска да изплува. Това, което парвенюто научава на свои разноски, е, че човек не е знатен, защото е богат, и не е част от богатите, защото има пари: той е един успял индивид, нищо повече, и се надува, за да бъде забелязан от високопоставените. Има хора, които имат пари, има и хора, които самите са пари, има наследници, произлезли от благородни фамилии, и бедни, на които винаги ще липсват възпитанието, патината на времето, изтъ��чеността."
"Обезпокоителното у парвенюто е не толкова безочието му, колкото коварното покваряване на кодексите, на което се отдава: той профанира накуп всички модели, които обожава. Да бъдеш копиран означава да бъдеш лишен от владение, легитимността ти да бъде разклатена, все едно да станеш обект на преврат. В това отношение Рим, обсебен от простащината, за мнозина се нарича Америка, безпътната дъщеря на Европа, която е успяла повече от нея. Още Шопенхауер отбелязва през XIX век:
Характерната черта на северноамериканеца е простащината във всичките й морални, интелектуални, естетически и социални форми; и то не само в частния, но и в публичния живот: тя никога не напуска янкито, независимо от старанията му. Именно тази простащина го противопоставя така безусловно на англичанина. Последният, напротив, винаги прави усилия да бъде благороден във всички неща; и поради това янките му изглеждат толкова смешни и толкова антипатични. Те са, собствено казано, световните плебеи."
"Положението с простащината е същото, както и с идиотията: за да я отстраним, трябва първо да я познаем като такава, да приемем, че ни смущава и изкушава, да не я прехвърляме върху другите. Тя бележи и нашия афинитет към имитациите, фалшивите бижута, крещящото, към всички тези лъжливи неща, които се представят за истински и накрая ги изопачават (така и множеството фалшиви блондинки ни карат да се съмняваме, че съществуват истински такива, но ни карат да търсим истинската фалшива блондинка). Единствената непоносима простащина е тази, която сама не се усеща, че е такава, маскира се под фалшивия блясък на елегантността и на добрия тон и изобличава недодялаността у другите. Защото всекидневният живот винаги е кич, винаги е свързан с овехтелите смехотворни мечти, с вездесъщите купища непотребни вещи. Ето защо щастието на едните винаги е кичът на другите; щом един начин на живот бъде възприет от средните класи, той веднага бива изоставен от висшите класи."
October 2, 2018
Qual Dante, Bruckner, mediante uma linguagem por vezes demasiado rebuscada e sarcástica, conduz-nos a um reino de tipologias, à modernidade com as suas insidiosas tiranias, renúncias, fugas, sincretismos, inglórias e irrisórias filosofias, ao culminar falhado dos novos deuses Felicidade e Prazer – decepção, monotonia, infernos despidos de sentido do argonauta hedonista. Mas também outros tipos mais discretos como os defensores ou amantes da própria dor, inversão e distorção curiosa que mais não é, ainda, que uma cobardia ou fuga. O autor cobre um largo espectro de referências com uma acutilante lente sociológica, arcabouço crítico, irónico, minucioso, apoiado num escrutínio histórico interessante (cristianismo, protestantismo, renascença, Luzes, Modernidade, socialismo, marxismo, ascensão “ burguesa” e a banalidade ou sensaboria).
Análises pragmáticas imiscuídas com laivos de sabedoria. Defesa do ocidente naquilo que tem de melhor: Onde a força, a autenticidade, está além do conforto e do quietismo clássico do oriental ou budismo adulterado que não se coaduna com uma acção verdadeiramente ativa no mundo (e no nosso, principalmente, tipicamente individualista); Onde a intensidade não resvala para um hedonismo cego e desenfreado que caracterizou e caracteriza ainda muitas sociedades ocidentais, mas é sim ligada a uma bem aventurada e esclarecida despreocupação ou esquecimento, como as alegrias mais simples de uma vida bem vivida, não confinada a gaiolas de nenhum tipo e que se espraia além das zonas de conforto e se sacrifica a bem de deveres maiores; Onde a felicidade é um subproduto mais que um destino. Liberta-se assim um grande ónus de responsabilidade ou pressão das escolhas individuais. Porque a felicidade é mais aparentada com a graça, para Bruckner, do que com uma conquista deliberada. (Tal empresa é herança da mente científica ocidental que planeia e executa?). Podemos, talvez, no máximo, pavimentar o terreno para as probabilidades dela poisar no ombro serem maiores, mas tratasse precisamente disso – viver, presente de alma e espírito, cheio no presente.
Além de tudo isto, a importante questão do sofrimento: Bruckner defende uma aceitação. Mas não uma aceitação classicamente estóica que tende, tal como o budismo, a uma possível atonia ou “ insípida ataraxia” com desprezo pela manifestação emocional dura de uma perda:
“ Sofisma a este respeito do budismo e certas correntes estóicas: oferecer a solução dos problemas pela sua dissolução. Decretar funestos os nossos apegos, vãs as nossas preocupações, ilusório o nosso ego.”
Olhar frontal sobre o sofrimento, ou não fosse ele, obviamente, parte da condição humana. E porque a “ Utopia do Fun” é comida rápida, superficial, anestesiante, alienante. O sofrimento deve ser reintroduzido e reconceptualizado porque é passível de ser vestido em falsas vestes (i.e. como redentor – por vezes é simplesmente degenerador; ou como algo que amamos como um cristão primitivo, ou até mesmo coberto de falácias que tentam solucionar no plano racional algo, na verdade, emocionalmente insolúvel. Premente, pois, não fechar os olhos, não empurrar para debaixo do tapete porque é incómodo, degradante, e “ estraga a vista”. Agir para minimizá-lo, numa revolta ou combate objetivo bem direcionado. A visão de Bruckner é assim humanista e um pouco fria. Pragmática, diria, mas esta obra é precisamente uma análise mais que uma resposta. Uma deleção mais que uma consolação. Uma simplificação excessiva para muitos que procuram algo que os reconcilie em termos ontológicos ou espirituais. Aqui, relembro-me de Camus, na sua obra O Mito de Sísifo: a sua abordagem é igualmente prática. É a acção ativa neste mundo, tal qual se nos apresenta no momento presente ( Mas Bruckner lembra: “Existem politicas do bem-estar; não existem politicas da felicidade.”). A revolta, a transformação, sem ilusões extra-terrenas, sem suicídios filosóficos ( Camus).
Sem dores menores, sem tantos distúrbios de visão, com o discernimento das verdadeiras proporções e valores aclarados, a celebração da alegria e dos estados de “graça” como constitutivos de uma vida bem vivida e a aceitação da dor como inescapável (ou não houvessem vários tipos de morte) sem modalidades de capitulação (i.e. otimismo naive positivista**/ artifícios dos postulados religiosos/ atordoamento hedonista), penso que Bruckner me trouxe muito. Não é pretensioso ( talvez só na forma escrita?), é frontal. É racional mas também poeta, ou não visse o luxo como todos os momentos de paz, silencio, conexão. Ama a vida, a despeito de tudo. Podendo ser acusado de egoísta, pessimista, de vistas curtas, descreve, para mim, o humano tal como é. E a verdade é que não podemos mudar o mundo nem sofrer pelo mundo inteiro. Podemos agir, certamente, no campo das nossas relações pessoais e na política. Viver a alegria mais genuína com gratidão, redescobrir cada dia com olhos novos, as suas infinitas variações, reconhecer a impermanência de todos os estados e a impossibilidade de acertar o coração e o mundo no mesmo compasso, é um grande e belo trabalho. Depois de todas as armadilhas metafisicas, descer à terra. E com respeito à terra, não repetir os mesmos erros do passado, mas moldar mentes criticas, sãs, autênticas e abertas – será talvez o melhor prognóstico de futuro. Uma esperança realista e humilde no humano sem saltos de megalomania ou anestesias intelectuais ou metafisicas. Sabedoria ancestral, da grande família humana, desde sempre e para sempre, mais luta que resignação, mais humildade que infrutífera amargura. Como em África, que se dança quando se morre, uma poética celebração dolorosa no seio do sofrimento é o grito minúsculo e máximo da vida. No centro da experiência humana, a vida no seu todo com tónica na alegria e nesses estados de graça, perfeita suspensão, mais que o sofrimento ou o mero prazer per si.
//
*“Portanto as nossas sociedades colocam na categoria do patológico aquilo que outras culturas consideram como normal, a preponderância da dor, e colocam na categoria do normal, mesmo do necessário, o que para outros é excecional …nós constituímos provavelmente as primeiras sociedades da história a tornar as pessoas infelizes por não serem felizes… Se não quisermos que uma aspiração legitima degenere em punição colectiva, é preciso tratar o impiedoso ídolo da felicidade com a mais extrema das desenvolturas.”.
**”Esta e a razão por que a politica pertence à ordem da prudência e não do sublime, é por isso que a historia permanece trágica e a todos nos suja, qualquer que seja o nosso comprometimento pessoal. Sonhar com um desabrochar simultâneo dos ideais humanos é uma amável quimera: o desmembramento é o nosso destino, estamos votados à dissonância, à competição pelos valores últimos que se revelam inconciliáveis.”
Análises pragmáticas imiscuídas com laivos de sabedoria. Defesa do ocidente naquilo que tem de melhor: Onde a força, a autenticidade, está além do conforto e do quietismo clássico do oriental ou budismo adulterado que não se coaduna com uma acção verdadeiramente ativa no mundo (e no nosso, principalmente, tipicamente individualista); Onde a intensidade não resvala para um hedonismo cego e desenfreado que caracterizou e caracteriza ainda muitas sociedades ocidentais, mas é sim ligada a uma bem aventurada e esclarecida despreocupação ou esquecimento, como as alegrias mais simples de uma vida bem vivida, não confinada a gaiolas de nenhum tipo e que se espraia além das zonas de conforto e se sacrifica a bem de deveres maiores; Onde a felicidade é um subproduto mais que um destino. Liberta-se assim um grande ónus de responsabilidade ou pressão das escolhas individuais. Porque a felicidade é mais aparentada com a graça, para Bruckner, do que com uma conquista deliberada. (Tal empresa é herança da mente científica ocidental que planeia e executa?). Podemos, talvez, no máximo, pavimentar o terreno para as probabilidades dela poisar no ombro serem maiores, mas tratasse precisamente disso – viver, presente de alma e espírito, cheio no presente.
Além de tudo isto, a importante questão do sofrimento: Bruckner defende uma aceitação. Mas não uma aceitação classicamente estóica que tende, tal como o budismo, a uma possível atonia ou “ insípida ataraxia” com desprezo pela manifestação emocional dura de uma perda:
“ Sofisma a este respeito do budismo e certas correntes estóicas: oferecer a solução dos problemas pela sua dissolução. Decretar funestos os nossos apegos, vãs as nossas preocupações, ilusório o nosso ego.”
Olhar frontal sobre o sofrimento, ou não fosse ele, obviamente, parte da condição humana. E porque a “ Utopia do Fun” é comida rápida, superficial, anestesiante, alienante. O sofrimento deve ser reintroduzido e reconceptualizado porque é passível de ser vestido em falsas vestes (i.e. como redentor – por vezes é simplesmente degenerador; ou como algo que amamos como um cristão primitivo, ou até mesmo coberto de falácias que tentam solucionar no plano racional algo, na verdade, emocionalmente insolúvel. Premente, pois, não fechar os olhos, não empurrar para debaixo do tapete porque é incómodo, degradante, e “ estraga a vista”. Agir para minimizá-lo, numa revolta ou combate objetivo bem direcionado. A visão de Bruckner é assim humanista e um pouco fria. Pragmática, diria, mas esta obra é precisamente uma análise mais que uma resposta. Uma deleção mais que uma consolação. Uma simplificação excessiva para muitos que procuram algo que os reconcilie em termos ontológicos ou espirituais. Aqui, relembro-me de Camus, na sua obra O Mito de Sísifo: a sua abordagem é igualmente prática. É a acção ativa neste mundo, tal qual se nos apresenta no momento presente ( Mas Bruckner lembra: “Existem politicas do bem-estar; não existem politicas da felicidade.”). A revolta, a transformação, sem ilusões extra-terrenas, sem suicídios filosóficos ( Camus).
Sem dores menores, sem tantos distúrbios de visão, com o discernimento das verdadeiras proporções e valores aclarados, a celebração da alegria e dos estados de “graça” como constitutivos de uma vida bem vivida e a aceitação da dor como inescapável (ou não houvessem vários tipos de morte) sem modalidades de capitulação (i.e. otimismo naive positivista**/ artifícios dos postulados religiosos/ atordoamento hedonista), penso que Bruckner me trouxe muito. Não é pretensioso ( talvez só na forma escrita?), é frontal. É racional mas também poeta, ou não visse o luxo como todos os momentos de paz, silencio, conexão. Ama a vida, a despeito de tudo. Podendo ser acusado de egoísta, pessimista, de vistas curtas, descreve, para mim, o humano tal como é. E a verdade é que não podemos mudar o mundo nem sofrer pelo mundo inteiro. Podemos agir, certamente, no campo das nossas relações pessoais e na política. Viver a alegria mais genuína com gratidão, redescobrir cada dia com olhos novos, as suas infinitas variações, reconhecer a impermanência de todos os estados e a impossibilidade de acertar o coração e o mundo no mesmo compasso, é um grande e belo trabalho. Depois de todas as armadilhas metafisicas, descer à terra. E com respeito à terra, não repetir os mesmos erros do passado, mas moldar mentes criticas, sãs, autênticas e abertas – será talvez o melhor prognóstico de futuro. Uma esperança realista e humilde no humano sem saltos de megalomania ou anestesias intelectuais ou metafisicas. Sabedoria ancestral, da grande família humana, desde sempre e para sempre, mais luta que resignação, mais humildade que infrutífera amargura. Como em África, que se dança quando se morre, uma poética celebração dolorosa no seio do sofrimento é o grito minúsculo e máximo da vida. No centro da experiência humana, a vida no seu todo com tónica na alegria e nesses estados de graça, perfeita suspensão, mais que o sofrimento ou o mero prazer per si.
//
*“Portanto as nossas sociedades colocam na categoria do patológico aquilo que outras culturas consideram como normal, a preponderância da dor, e colocam na categoria do normal, mesmo do necessário, o que para outros é excecional …nós constituímos provavelmente as primeiras sociedades da história a tornar as pessoas infelizes por não serem felizes… Se não quisermos que uma aspiração legitima degenere em punição colectiva, é preciso tratar o impiedoso ídolo da felicidade com a mais extrema das desenvolturas.”.
**”Esta e a razão por que a politica pertence à ordem da prudência e não do sublime, é por isso que a historia permanece trágica e a todos nos suja, qualquer que seja o nosso comprometimento pessoal. Sonhar com um desabrochar simultâneo dos ideais humanos é uma amável quimera: o desmembramento é o nosso destino, estamos votados à dissonância, à competição pelos valores últimos que se revelam inconciliáveis.”
November 16, 2011
I liked this book a lot, though I there are a few parts that are bothersome. The good thing is that Bruckner offers historical evidence and some convincing arguments about the absurdity of fixed programs to make oneself happy. In his mind, happiness is greatly an accidental event that we should be open to but not make ourselves miserable trying to ACHIEVE. I like this approach, though there are a few places where it sounds a bit like he thinks that people should accept their God-given place in life.
At any rate, I am planning to read this one again. I struggled a bit at times with the translation and/or with some aspects of the breezy European intellectual style (which I often admire but which can be hard for my linear American mind to follow precisely, especially on a Kindle where flipping back and forth is so tedious).
At any rate, I am planning to read this one again. I struggled a bit at times with the translation and/or with some aspects of the breezy European intellectual style (which I often admire but which can be hard for my linear American mind to follow precisely, especially on a Kindle where flipping back and forth is so tedious).
August 26, 2019
Well, I actually did not finish this book. In its disjointed attempt to explain in sweeping generalizations how we are selling out when it comes to happiness the book contained some nuggets but was just not worth my energy to make it all the way through without getting even more frustrated. I expect the author would find a way to argue that this is just a sign of hw I am entrapped by perpetual happiness.
August 11, 2018
5* a bir 5* daha hakeden bir kitap. Yeniden kesinlikle okunasi , kendimin başka bir donem/lerimde okudugumda cok farkli duygular hissedebilecegimden emin oldugum bir deneme. Mutluluk bu kadar Iyi anlatir . bir solukta okudugum kesinle sıkmayan bir kitap. Umarım bir kere daha okuma şansım olur. Çevirmene teşekkürü borç bilirim.
January 14, 2016
An important and intelligent book in the disgusting era of New Age, positive thinking and the all-justifying, debasing and onanistic search for media inspired ideas of happiness.
June 28, 2016
rahat okunan, çok güzel bir çevirisi olan, çok haklı noktalara değinen, en çok da "neden mutlu olmamalıyız"ı anlatan bir kitap.
April 25, 2019
¡Un ensayo necesario! Deja el sinsabor de las críticas que no son capaces de proponer una alternativa a lo que critican, pero sustenta muy bien su análisis de la obsesión moderna con la felicidad.
March 1, 2018
Maybe I thought something was lost in the translation, maybe I had expected more documentation to prove fairly controversial statements, but something about this book left me wanting. The final chapter was, perhaps, the best.
But Bruckner tends to make fairly sweeping arguments without much development or support. For example, he's fairly brutal about the Dalai Lama, asserting that he has done little either for Buddhism or the Tibetan people, but with no development of that argument. I recognize that my own recent explorations and interests cause me to question that position more than I question other probably equally controversial arguments that align with what I'd like to think and so therefore don't question as much. Chapter 4 on "Frenetic Inertia," for example, rang true, but it was also more of a thought-piece than an argument developed with sources and evidence.
I was also more distracted by the offset pieces separated from the rest of the text by smaller font and lined rules on topics such as the use of the empty question, "How's It Going?," on "whining," on people who seem to experience perpetual bad luck. I have a hard time situating why these were in the text, or why they were separated so clearly from the rest of the book and the argument--ultimately, this typographical (?) feature was more distracting than useful.
And Bruckner seemed to be pointedly talking about America, even though he did so from a distance and even though it's translated from the French: it's hard to identify who the target audience is, or from what position he speaks.
Perpetual Euphoria did provide food for thought about the impact of capitalism on an American sensibility (it's a system that assumes consumption and waste and therefore drives dissatisfaction so that we buy more to satiate a desire that can never be fully satisfied), about Americans' tendency to pathologize anything that's slightly inconvenient or unpleasant. Even his withering comment about the Dalai Lama's popularity in America makes me think about the growing popularity of Buddhism and makes me question whether it's being adopted because it intrinsically appeals to what Americans feel is missing, or if the Dalai Lama is (as Bruckner argues) just a phenomenal peddler, performer, and product of slick marketing.
I preferred Barbara Ehrenreich's Bright-Sided as commentary on the drive toward happiness and positivity. I found her prose crisper, her arguments more fully developed, and her wit deliciously dry. And maybe because I read Bruckner right after Ehrenreich, his book suffers in comparison.
But Bruckner tends to make fairly sweeping arguments without much development or support. For example, he's fairly brutal about the Dalai Lama, asserting that he has done little either for Buddhism or the Tibetan people, but with no development of that argument. I recognize that my own recent explorations and interests cause me to question that position more than I question other probably equally controversial arguments that align with what I'd like to think and so therefore don't question as much. Chapter 4 on "Frenetic Inertia," for example, rang true, but it was also more of a thought-piece than an argument developed with sources and evidence.
I was also more distracted by the offset pieces separated from the rest of the text by smaller font and lined rules on topics such as the use of the empty question, "How's It Going?," on "whining," on people who seem to experience perpetual bad luck. I have a hard time situating why these were in the text, or why they were separated so clearly from the rest of the book and the argument--ultimately, this typographical (?) feature was more distracting than useful.
And Bruckner seemed to be pointedly talking about America, even though he did so from a distance and even though it's translated from the French: it's hard to identify who the target audience is, or from what position he speaks.
Perpetual Euphoria did provide food for thought about the impact of capitalism on an American sensibility (it's a system that assumes consumption and waste and therefore drives dissatisfaction so that we buy more to satiate a desire that can never be fully satisfied), about Americans' tendency to pathologize anything that's slightly inconvenient or unpleasant. Even his withering comment about the Dalai Lama's popularity in America makes me think about the growing popularity of Buddhism and makes me question whether it's being adopted because it intrinsically appeals to what Americans feel is missing, or if the Dalai Lama is (as Bruckner argues) just a phenomenal peddler, performer, and product of slick marketing.
I preferred Barbara Ehrenreich's Bright-Sided as commentary on the drive toward happiness and positivity. I found her prose crisper, her arguments more fully developed, and her wit deliciously dry. And maybe because I read Bruckner right after Ehrenreich, his book suffers in comparison.
November 6, 2023
Pascal Bruckner, con su característica agudeza y prosa que bordea lo poético, nos invita en "La euforia perpetua" a un análisis introspectivo de nuestra obsesión contemporánea con la felicidad. La obra, traducida con un ritmo que casi captura la cadencia del original francés, nos arroja al centro de una reflexión cultural y filosófica: la felicidad no como una búsqueda, sino como una exigencia.
Le otorgo tres estrellas a esta obra, no como un gesto de desdén, sino como un reconocimiento de su capacidad para provocar debate y su éxito parcial en cautivar al lector crítico que hay en mí. Mis argumentos son tan variados como las capas que Bruckner intenta desentrañar en su ensayo.
Primero, la prosa de Bruckner es encomiable y, a menudo, sublime. Su capacidad para entretejer referencias literarias, anécdotas personales y críticas sociales es notable y, en muchos pasajes, profundamente iluminadora. Sin embargo, esta misma riqueza se convierte en su talón de Aquiles; a veces, la narrativa se siente sobrecargada, más pretenciosa que profunda, lo que puede alienar a aquellos que buscan una lectura más accesible.
En segundo lugar, "La euforia perpetua" es un libro que requiere masticarse lentamente. Cada capítulo aporta una dimensión nueva y a menudo provocadora sobre cómo las sociedades occidentales han convertido la 'felicidad' en una industria. Bruckner no solo cuestiona esta tendencia, sino que desnuda sus posibles orígenes y consecuencias. Aquí es donde el libro brilla y decepciona a partes iguales; la luz que arroja es incisiva, pero en ocasiones se dispersa, perdiendo la oportunidad de profundizar en puntos críticos.
Por último, la crítica de Bruckner a la obligatoriedad de la felicidad es, en sí misma, un acto de valentía filosófica. Atraviesa el pensamiento mágico y la autocomplacencia que a menudo envuelve nuestras nociones modernas de bienestar. Pero este filo se embotella al recorrer caminos ya bien trillados por otros filósofos y pensadores sociales, lo que lleva a preguntarse si ofrece algo nuevo o si simplemente viste viejas ideas con ropajes contemporáneos.
Para aquellos en Goodreads que se deleitan con textos que desafían y expanden el pensamiento, "La euforia perpetua" es una lectura que invita a la reflexión. A pesar de no estar exenta de defectos, es una obra que merece un lugar en la conversación actual sobre lo que significa vivir bien y ser feliz. Les insto a sumergirse en sus páginas con un espíritu abierto pero también crítico, y a compartir sus propias valoraciones de esta intrigante exploración de Pascal Bruckner sobre el laberinto de la felicidad.
Le otorgo tres estrellas a esta obra, no como un gesto de desdén, sino como un reconocimiento de su capacidad para provocar debate y su éxito parcial en cautivar al lector crítico que hay en mí. Mis argumentos son tan variados como las capas que Bruckner intenta desentrañar en su ensayo.
Primero, la prosa de Bruckner es encomiable y, a menudo, sublime. Su capacidad para entretejer referencias literarias, anécdotas personales y críticas sociales es notable y, en muchos pasajes, profundamente iluminadora. Sin embargo, esta misma riqueza se convierte en su talón de Aquiles; a veces, la narrativa se siente sobrecargada, más pretenciosa que profunda, lo que puede alienar a aquellos que buscan una lectura más accesible.
En segundo lugar, "La euforia perpetua" es un libro que requiere masticarse lentamente. Cada capítulo aporta una dimensión nueva y a menudo provocadora sobre cómo las sociedades occidentales han convertido la 'felicidad' en una industria. Bruckner no solo cuestiona esta tendencia, sino que desnuda sus posibles orígenes y consecuencias. Aquí es donde el libro brilla y decepciona a partes iguales; la luz que arroja es incisiva, pero en ocasiones se dispersa, perdiendo la oportunidad de profundizar en puntos críticos.
Por último, la crítica de Bruckner a la obligatoriedad de la felicidad es, en sí misma, un acto de valentía filosófica. Atraviesa el pensamiento mágico y la autocomplacencia que a menudo envuelve nuestras nociones modernas de bienestar. Pero este filo se embotella al recorrer caminos ya bien trillados por otros filósofos y pensadores sociales, lo que lleva a preguntarse si ofrece algo nuevo o si simplemente viste viejas ideas con ropajes contemporáneos.
Para aquellos en Goodreads que se deleitan con textos que desafían y expanden el pensamiento, "La euforia perpetua" es una lectura que invita a la reflexión. A pesar de no estar exenta de defectos, es una obra que merece un lugar en la conversación actual sobre lo que significa vivir bien y ser feliz. Les insto a sumergirse en sus páginas con un espíritu abierto pero también crítico, y a compartir sus propias valoraciones de esta intrigante exploración de Pascal Bruckner sobre el laberinto de la felicidad.
September 15, 2025
"Il y a de même une volupté de la répétition dont la ruse ultime consiste à s'effacer, à passer inaperçue au moment où elle règne sans partage. En elle, le temps disparait à force de revenir à l'identique. Obsédé d'originalité, l'Occident cultive une vision trop négative du répétitif. [...] En définitive ce n'est pas la régularité qui tue la vie mais notre incapacité à la magnifier dans un art de vivre qui spiritualise ce qui est de l'ordre du biologique et hausse le plus petit moment au niveau d'une cérémonie. [...] Enfants d'un héritage composite, nous oscillons entre la nostalgie du rituel et les fantasmes de la grande simplification."
April 21, 2024
I do not really know how to explain how I feel about this book. On one hand, it feels like it is trying to talk about something that I feel is very obvious. On another, it does talk about them in a very interesting way. I think if you like philosophy, it's an extremely interesting exploration of happiness, and how it seems to he an obligation nowadays, but I don't find it to he the most eye opening piece I've ever read.
September 10, 2021
What a bore. I gave it three stars because it contradicted my way of looking at life, but that was it. A little too philosophical for me, it just seems to drag on for ages and would be more suited for highbrow persons.
July 10, 2017
От интересной мысли о том, что стремление к счастью (довольно зыбкой категории) из мечты в нынешнее время превратилось в обязанность, Брюкнер смещается к брюзжанию.
January 22, 2021
Letto per un esame, ha 5 stelle solo perché mi ha appassionato più delle altre letture richieste. Soprattutto perché non mi ha gettato in una crisi esistenziale
April 20, 2024
I found the premise interesting but the long historical analysis nearly irrelevant.
I do intend to check out other books by the author though.
I do intend to check out other books by the author though.
November 14, 2024
Genial ensayo sobre el concepto de felicidad y su evolución en Occidente.
February 14, 2023
Entre más buscas la felicidad, menos la consigues. Entre más te apegas a ella, menos tiempo permanece.
Me recordó una le del Tao:
“La ley de la retrocesión: los seres humanos sufren y perecen debido a los esfuerzos mismos que hacen por no sufrir y por no parecer.”
Me recordó una le del Tao:
“La ley de la retrocesión: los seres humanos sufren y perecen debido a los esfuerzos mismos que hacen por no sufrir y por no parecer.”
December 29, 2018
Labiausiai besistengiantys būti laimingais, kaip taisyklė, būna giliausiai nelaimingi. Jie kalba citatomis iš self-help knygų, nuolatos „ieško savęs“ per tapybą ant šilko, jogą ar ezoteriką, ir paniškai bijo vienatvės, nes romantiniai filmai juk taip nesibaigia – prieš pasirodant titrams ir užgęstant ekranui privalo nutikti tikros meilės istorija, profesinis pripažinimas, savirealizacija. Bruckneris vietomis pasišaipo, bet jo tikslas yra ne kaip nors diskredituoti laimę ir buvimą laimingu, tarsi kokią ne stoišką, netaurią būklę, bet suardyti įsitikinimą, kad laimė yra žmogiškų jausmų ir siekių Olimpas.
Knyga prasideda nuo ekskurso, kaip tai nutiko, ir Bruckneris yra ne pirmas, kuris tai susieja su krikščionybės sumenkusia įtaka ir atsiradusiu prasmės vakuumu. Krikščionybė nureikšmino šį pasaulį su visomis trumpalaikėmis jo gėrybėmis, nes žadėjo anapusinį, tą tikrąjį ir amžiną, į kurį turėjo būti nukreiptos visos žemiškos pastangos. Moraliniai varžtai, tiesa, šiek tiek atlaisvinti, Bažnyčiai įvedus skaistyklos sampratą, „laukiamąjį tarp pragaro ir dangaus“. Bet tikrasis lūžis, žinoma, buvo Apšvieta, su kurios praskiestomis idėjomis iki šiol gyvenam ir bandom susivokti dabartyje. Ir kai skausmas ir kančia prarado savo turėtą religinį taurumą, XXI a. žmogui ji tapo vengtina, o susidūrus – nepakeliama. Bet kaip nebūsi sveikas, vaikystėje nė karto rankoj nelaikęs grumsto purvo, taip nebūsi laimingas, niekada nesusidūręs su nelaime. Ir kad nepasirodytų maža, sako Bruckneris, laimės išaukštinimas pajungia jai kitas patirtis ir, iš esmės, nuskurdina.
„Thus love, while it is the source of the greatest felicities, is in no way identical with happiness because it includes in its spectrum an infinitelys broader range of feelings: ecstasy, dependency, sacrifice, terror, slavery, jealousy. Being the most thrilling and also the most dangerous of experiences, it can cast us into the abyss and raise us to the summits. Above all, it assumes that we agree to suffer for the Other and because of him, because of his indifference, his ingratitude, his cruelty.“
Antra ir didesnė knygos dalis, t.y. dabartinės Vakarų visuomenės ir jos laimės kulto kritika, tiesa, man pasirodė ne tokia rišli, subjektyvesnė, plačiu, nors gal ir taikliu spinduliu apšaudanti reiškinius tarsi užrištom akim, lyg skaitytum autoriaus dienoraštį – nuo pasikeitusio vakariečio požiūrio į mediciną iki budizmo madų ir Dalai Lamos, pranašo iš „religinio supermarketo“ viršutinės lentynos.
Knyga prasideda nuo ekskurso, kaip tai nutiko, ir Bruckneris yra ne pirmas, kuris tai susieja su krikščionybės sumenkusia įtaka ir atsiradusiu prasmės vakuumu. Krikščionybė nureikšmino šį pasaulį su visomis trumpalaikėmis jo gėrybėmis, nes žadėjo anapusinį, tą tikrąjį ir amžiną, į kurį turėjo būti nukreiptos visos žemiškos pastangos. Moraliniai varžtai, tiesa, šiek tiek atlaisvinti, Bažnyčiai įvedus skaistyklos sampratą, „laukiamąjį tarp pragaro ir dangaus“. Bet tikrasis lūžis, žinoma, buvo Apšvieta, su kurios praskiestomis idėjomis iki šiol gyvenam ir bandom susivokti dabartyje. Ir kai skausmas ir kančia prarado savo turėtą religinį taurumą, XXI a. žmogui ji tapo vengtina, o susidūrus – nepakeliama. Bet kaip nebūsi sveikas, vaikystėje nė karto rankoj nelaikęs grumsto purvo, taip nebūsi laimingas, niekada nesusidūręs su nelaime. Ir kad nepasirodytų maža, sako Bruckneris, laimės išaukštinimas pajungia jai kitas patirtis ir, iš esmės, nuskurdina.
„Thus love, while it is the source of the greatest felicities, is in no way identical with happiness because it includes in its spectrum an infinitelys broader range of feelings: ecstasy, dependency, sacrifice, terror, slavery, jealousy. Being the most thrilling and also the most dangerous of experiences, it can cast us into the abyss and raise us to the summits. Above all, it assumes that we agree to suffer for the Other and because of him, because of his indifference, his ingratitude, his cruelty.“
Antra ir didesnė knygos dalis, t.y. dabartinės Vakarų visuomenės ir jos laimės kulto kritika, tiesa, man pasirodė ne tokia rišli, subjektyvesnė, plačiu, nors gal ir taikliu spinduliu apšaudanti reiškinius tarsi užrištom akim, lyg skaitytum autoriaus dienoraštį – nuo pasikeitusio vakariečio požiūrio į mediciną iki budizmo madų ir Dalai Lamos, pranašo iš „religinio supermarketo“ viršutinės lentynos.
April 12, 2013
This elegant essay is the antithesis of the self help books that seem to proliferate in railway station book shops promising 'HAPPY THIS YEAR'. Bruckner's target is not happiness (he's smiling on the dust jacket) but the 'duty to be happy' and the multimillion pound happiness industry. He posits that 'the "secret" of a good life is not to give a damn about happiness'.
Unabashedly well read, Bruckner draws on a range of sources to support his argument: some expected like Cicero, Hegel, Proust and De Quincey; others surprising like Men's Health magazine.
Nothing is off limits for Bruckner - from the pathologization of unhappiness to the 'worldwide spiritual Esperanto' of the Dalai Lama. The main body of the essay is interspersed with short digressions on subjects such as routines and the phrase 'How's it going'. Bruckner examines these subjects from often unexpected and multiple angles, setting them spinning through the reader's mind. His writing is sharp and at times very funny. This book won't make you happy, but it will make you smile.
Unabashedly well read, Bruckner draws on a range of sources to support his argument: some expected like Cicero, Hegel, Proust and De Quincey; others surprising like Men's Health magazine.
Nothing is off limits for Bruckner - from the pathologization of unhappiness to the 'worldwide spiritual Esperanto' of the Dalai Lama. The main body of the essay is interspersed with short digressions on subjects such as routines and the phrase 'How's it going'. Bruckner examines these subjects from often unexpected and multiple angles, setting them spinning through the reader's mind. His writing is sharp and at times very funny. This book won't make you happy, but it will make you smile.
August 6, 2015
Op basis van de titel verwacht je argumenten om wat minder materialistisch te handelen, wat in "Statusangst" van Alain de Botton wordt behandeld. Maar het gaat over andere onderwerpen.
Internationaal politiek over hoe VSA als uithangbord van het kapitalisme met alle zonden wordt overhandeld, maar dit (terecht) als excuus wordt gebruikt door Europa, Midden-Oosten om zichzelf geen plaats onder de internationale zon te verwerven. Europa kan leren van Amerika's optimisme en patriottisme.
Idelogisch over hoe het kapitalisme leidt tot ongelijkheid, maar geen enkel politiek alternatief voldoende sterk blijkt om een alternatief te ontwikkelen. Er wordt hoogstens wat in de marge bijgeschaafd. Linkse "rebels without a cause" draaien na enkele jaren van wilde haren gewoon mee in het systeem (BHL, Cohn-Bandit,...). Het marxisme wordt zelfs door het kapitalisme omarmd (cf. Che Guevarra horloges van Swatch).
Juiste vaststellingen, maar intussen redelijk gemeengoed.
Internationaal politiek over hoe VSA als uithangbord van het kapitalisme met alle zonden wordt overhandeld, maar dit (terecht) als excuus wordt gebruikt door Europa, Midden-Oosten om zichzelf geen plaats onder de internationale zon te verwerven. Europa kan leren van Amerika's optimisme en patriottisme.
Idelogisch over hoe het kapitalisme leidt tot ongelijkheid, maar geen enkel politiek alternatief voldoende sterk blijkt om een alternatief te ontwikkelen. Er wordt hoogstens wat in de marge bijgeschaafd. Linkse "rebels without a cause" draaien na enkele jaren van wilde haren gewoon mee in het systeem (BHL, Cohn-Bandit,...). Het marxisme wordt zelfs door het kapitalisme omarmd (cf. Che Guevarra horloges van Swatch).
Juiste vaststellingen, maar intussen redelijk gemeengoed.
June 7, 2015
At times pretentious and at times brilliant but nonetheless sincere, this book is a collection of Bruckner's revolt against the 'perpetual euphoria' that apparently plagues modern society, across a wide range of universal themes such as health, wealth, suffering, the everyday etc...
At times this book reads like a bunch of clichés (e.g. the sad rich man, the whininess of 'people nowadays') dressed in flowery language strung together by over-zealously quoting philosophers and writers. But it builds up pace and hits a good crescendo in his last two chapters, which to me are the most insightful and impactful.
This is /my/ type of 'self-help' book (if you must call it that), one which does not provide a 'recipe' for things as elusive as 'happiness' or 'success'.
At times this book reads like a bunch of clichés (e.g. the sad rich man, the whininess of 'people nowadays') dressed in flowery language strung together by over-zealously quoting philosophers and writers. But it builds up pace and hits a good crescendo in his last two chapters, which to me are the most insightful and impactful.
This is /my/ type of 'self-help' book (if you must call it that), one which does not provide a 'recipe' for things as elusive as 'happiness' or 'success'.
Displaying 1 - 30 of 43 reviews