What do you think?
Rate this book
Очи
"Очи"е роман за живота на фотографа Иван Калда, маргинален типаж от загребското предградие "Дубрава", който в момент на физическа и психическа криза се опитва да сглоби от разпокъсаните си спомени и чувства някаква цялост, която да му позволи да продължи напред. Своята самота и непригодност да се справи в живота героят прикрива с непукистката поза на циничен наблюдател. Едо Попович ни поднася интелигентно и увлекателно четиво благодарение преди всичко на изповедния си стил, в който жаргонът се съчетава с афористичност, с ирония, но и със своеобразна поетичност.
256 pages, Paperback
First published January 1, 2007
64 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 10 of 10 reviews
May 8, 2012
Талантливо разказано, красиво преведено, има много обич и мъка, конкретика и поезия в тази книга. Един човек, "целият потрошен отвътре", изплува от психичния си срив ("както на професионален език се наричат моментите, когато губиш почва под крака и политаш стремглаво в мазето на собствената си душа") в своя апартамент "на втория етаж на бетонния блок в южната част на Загреб, в менталната пукнатина между Отоманската и Австро-Унгарската империя". Някъде другаде и някога по друго време той има партньорка и дете, баща, майка и пастрок, вуйчо и съседи, първи любови, първи професионални ангажименти, приятели от детинство и досег със света извън Хърватия. Всичко това е източник на беди за него, защото само галфоните не страдат "под ръждясалото, пробито небе, ебати, под което отекват само вопли".
Какво го е наранило ли? "Хора с лица безлични като празни формуляри", хора, "които пръскат думите като слюнка", "обичаят келнери, пекари, шофьори и подобната пасмина да стават за една нощ генерали, министри и бизнесмени", възможността семейството да бъде миниатюра на лагер, възможността лагерите да съществуват въобще. "И чувствата ми получават епилептичен припадък. А на повърхността не се вижда нищо. Кожата е гладка, лицето спокойно, ръцете отпуснати, но отвътре всичко ври, пени се, руши, разбива и бучи, и гласните ми струни могат да произведат вик, който ще разцепи галактиката."
"Очи" е наболялата реакция на един загубил равновесие човек с ум и душа пред всичката гадост, която може да се струпа понякога на едно място. Особено ме трогна линията с майката през цялото повествование, тази неизречена, тромаво показана повече в мълчания и отсъствия любов, която от време на време се кондензира в незначителни размени на реплики... например за едни протрити обувки. Или такива наблюдения: "Тя не живееше, тя понасяше живота. Знаеше, че това е пътуване от точка А до точка Б и го изминаваше мълчаливо, търсейки най-лекия път, по който нямаше прекалено много капани и изненади."
В "Очи" е и гадната (коя ли не е?) война, която някак си пропуснахме да осмислим, нищо че се случи току-до нас онзи ден. Ето как кратко и ясно започва тя у Попович:
"Югославия, федерацията на сърби, хървати, словенци, мюсюлмани, албанци, македонци, черногорци и още някакви нещастници, които имаха невероятния малшанс да живеят в обща държава, скърпена от останките на Отоманската империя и Австро-Унгарската монархия, се разпадаше и сега ставаше въпрос за това кой ще натъпче в джоба си повече кеш.
Най-напред някакви кретени измислиха теорията, че Сърбия е там, където са закопани сръбските кости. После се появи пътуващият цирк: брадати мъже с калпаци и кожуси обикаляха наоколо и размахваха знамена, кръстове, бутилки, черепи, кости, ножове, пушки, икони и постери, плюеха страх край себе си. Лаеха за святата сръбска земя, за някогашни битки, за царе и предателства, за деца, пребити с чукове, за кучета, зашити в коремите на бременни, за опожарени села и окопи, и отново за святата сръбска земя и някогашните битки.
По това време в Хърватия начело беше Падре, на пръв поглед безопасен, но много горделив тип. Беше да речем горд с това, че хърватите не са сърби. Ние хърватите сме хървати, ревеше той всеки пък, когато му тикнеха микрофон под носа. И европейци, добавяше. Също така беше горд, че жена му не е маоистка, а домакиня. После се гордееше, че най-дългата улица в Загреб се простира в посока изток-запад, а съвсем не запад-изток, още че в Загреб има трамваи, а не тролеи и всякакви подобни неща.Впрочем странен тип беше този Падре. Да речем обожаваше да целува националното знаме. При всеки удобен случай го пипаше и целуваше, като при това трепереше, потрепваше с устни и въртеше очи, ебати, направо свършваше, държеше се към този цветен парцал като към бикините на някоя супер курва, което тогава се тълкуваше като безпримерно родолюбие, като чиста и безкористна любов към отечеството."
Ето това идва към края и някой ден, сериозно, ще ида там, за да се извиня от името на човечеството, обещавам.
"Беше достатъчно невинна да я убият и да я захвърлят в ямата с други невинни, колко много народ тогава свърши така. Има един такъв гроб на хълмовете край Бихач. Намира се в дола накрая на гората, украсен с ръждясали гилзи и празни бутилки от сярна киселина, а клоните на габъра, които се надвесват над тях напролет, не напъпват от страх и тъга."
Какво го е наранило ли? "Хора с лица безлични като празни формуляри", хора, "които пръскат думите като слюнка", "обичаят келнери, пекари, шофьори и подобната пасмина да стават за една нощ генерали, министри и бизнесмени", възможността семейството да бъде миниатюра на лагер, възможността лагерите да съществуват въобще. "И чувствата ми получават епилептичен припадък. А на повърхността не се вижда нищо. Кожата е гладка, лицето спокойно, ръцете отпуснати, но отвътре всичко ври, пени се, руши, разбива и бучи, и гласните ми струни могат да произведат вик, който ще разцепи галактиката."
"Очи" е наболялата реакция на един загубил равновесие човек с ум и душа пред всичката гадост, която може да се струпа понякога на едно място. Особено ме трогна линията с майката през цялото повествование, тази неизречена, тромаво показана повече в мълчания и отсъствия любов, която от време на време се кондензира в незначителни размени на реплики... например за едни протрити обувки. Или такива наблюдения: "Тя не живееше, тя понасяше живота. Знаеше, че това е пътуване от точка А до точка Б и го изминаваше мълчаливо, търсейки най-лекия път, по който нямаше прекалено много капани и изненади."
В "Очи" е и гадната (коя ли не е?) война, която някак си пропуснахме да осмислим, нищо че се случи току-до нас онзи ден. Ето как кратко и ясно започва тя у Попович:
"Югославия, федерацията на сърби, хървати, словенци, мюсюлмани, албанци, македонци, черногорци и още някакви нещастници, които имаха невероятния малшанс да живеят в обща държава, скърпена от останките на Отоманската империя и Австро-Унгарската монархия, се разпадаше и сега ставаше въпрос за това кой ще натъпче в джоба си повече кеш.
Най-напред някакви кретени измислиха теорията, че Сърбия е там, където са закопани сръбските кости. После се появи пътуващият цирк: брадати мъже с калпаци и кожуси обикаляха наоколо и размахваха знамена, кръстове, бутилки, черепи, кости, ножове, пушки, икони и постери, плюеха страх край себе си. Лаеха за святата сръбска земя, за някогашни битки, за царе и предателства, за деца, пребити с чукове, за кучета, зашити в коремите на бременни, за опожарени села и окопи, и отново за святата сръбска земя и някогашните битки.
По това време в Хърватия начело беше Падре, на пръв поглед безопасен, но много горделив тип. Беше да речем горд с това, че хърватите не са сърби. Ние хърватите сме хървати, ревеше той всеки пък, когато му тикнеха микрофон под носа. И европейци, добавяше. Също така беше горд, че жена му не е маоистка, а домакиня. После се гордееше, че най-дългата улица в Загреб се простира в посока изток-запад, а съвсем не запад-изток, още че в Загреб има трамваи, а не тролеи и всякакви подобни неща.Впрочем странен тип беше този Падре. Да речем обожаваше да целува националното знаме. При всеки удобен случай го пипаше и целуваше, като при това трепереше, потрепваше с устни и въртеше очи, ебати, направо свършваше, държеше се към този цветен парцал като към бикините на някоя супер курва, което тогава се тълкуваше като безпримерно родолюбие, като чиста и безкористна любов към отечеството."
Ето това идва към края и някой ден, сериозно, ще ида там, за да се извиня от името на човечеството, обещавам.
"Беше достатъчно невинна да я убият и да я захвърлят в ямата с други невинни, колко много народ тогава свърши така. Има един такъв гроб на хълмовете край Бихач. Намира се в дола накрая на гората, украсен с ръждясали гилзи и празни бутилки от сярна киселина, а клоните на габъра, които се надвесват над тях напролет, не напъпват от страх и тъга."
February 28, 2017
Големият гръцки писател и философ Никос Казандзакис е казал, че след като не можем да променим реалостта, можем да променим очите, с които гледаме на нея.
Очите, с които главният герой на романа, Иван Калда, се взира в битието си са широко отворени, вглеждат се дълбоко и дълбаят проницателно в собствената си трагедия, превръщайки я в епичен фарс.
Успешен фотограф, но психически поразместен, Калда зарязва професията си и се впуска в прелистване на страниците от книгата на собственото си съществуване, за да сподели с читателя как е стигнал до това депресивно състояние. И понеже неудачите в детството са превърнали нашия човек в стийт смарт брато, разказите му са наситени с мъдростта на уличния жаргон.
Обожавам когато книги, които не съм подозирала, че същетвуват, ме връхлитат толкова мощно.
Огромна признателност за мацката, която ми я препоръча.
Едо Попович пише великолепно, а превода е страшно изпипан.
Хора, четете го тоя тип, много е добър!
Очите, с които главният герой на романа, Иван Калда, се взира в битието си са широко отворени, вглеждат се дълбоко и дълбаят проницателно в собствената си трагедия, превръщайки я в епичен фарс.
Успешен фотограф, но психически поразместен, Калда зарязва професията си и се впуска в прелистване на страниците от книгата на собственото си съществуване, за да сподели с читателя как е стигнал до това депресивно състояние. И понеже неудачите в детството са превърнали нашия човек в стийт смарт брато, разказите му са наситени с мъдростта на уличния жаргон.
Обожавам когато книги, които не съм подозирала, че същетвуват, ме връхлитат толкова мощно.
Огромна признателност за мацката, която ми я препоръча.
Едо Попович пише великолепно, а превода е страшно изпипан.
Хора, четете го тоя тип, много е добър!
August 17, 2014
Това е книга, която избрах само по корицата и по балканската принадлежност. Не търсих нито „за какво се разказва“, нито съм я разгръщала в книжарница. Всъщност не ми хареса чак толкова, колкото очаквах, но пак си е типът книги, които обичам. Познатата основа - „история на живота“. В случая разказана от глас, скрит именно зад тези кепенци от корицата, в собствения сумрак.
Чак към стр. 170 (от 250) погледнах задната корица. Понякога написаното в анотациите не е това, което аз откривам в книгите. Но сега всичко се оказа едно към едно. Точно около тези страници започна да ми омръзва малко. Не защото книгата е лоша, а защото ми дотежа да съм около подобен недоволник, колкото и да проявявам разбиране.
Теорията за нещастното детство е вече твърде популярна (и вярна разбира се в много случаи). Самият Иван започва с това, че детството му не е било съпътствано от онези прословути страхотии, обект на психоаналитиците.
"Моят случай не е оригинален като този на Човека вълк, Човека плъх или Анна О, да речем. Всички тях са ги прецакали техните старци, доколкото разбрах. А аз, а з прекарах почти целия си живот извън родителския стъклен похлупак, дето се вика, диворастящ като велебитска камбанка, без пръскане и градинарски грижи, така че на моите родители не мога да припиша нищо, освен че са ме изщракали под щампата, разбира се.“
Сигурно заминаването на един баща не е нещо, което може да се преодолее, но се питах дали Иван не можеше да се „възползва“ от липсата на родителско „кълване“.
„Стоях пред него и чаках да се надигне и да направи онова, което правят бащите в такива случаи. Бях се насушал на разкази за това на какво са способни родителите, ако сгафиш нещо, цял куп хорър истории из сферата на педагогиката. Ебати, само като се сетя, какъв късмет, че моите не проявяваха никакъв интерес към тази дисциплина. Че не ми обръщаха внимание.“
Питах се и дали бившата му жена Тамара е можела да прояви повече разбиране или самият съпруг не е дал шанс за това…
„Веднъж Тамара ми каза, че в сърцето ми се е забило парче лед, също като на момчето от „Снежната кралица“. Каза, че сърцето ми е брак, производствена грешка. Никак не преувеличаваше.“
Сложих си мое подзаглавие и на тази книга, а то е „Съпротивление“. Иван се съпротивлява най-вече на себе си. Ще дам пример не от „Очи“, а от „Момичето на хладилника“ на Керет, където друг мъж се съпротивляваше на емоциите по подобен начин. „Нападнаха го три Емоции, от които той не съумя да се отърси навреме.“
Иван се „справя“ малко по-добре с борбата:
„Бях влюбен, но нямах идея как да се преборя с това ужасно гадно и жилаво чувство.“
„Така се отказах от циците.
Бяха проблем, с който не можех да се справя. Върнах се на по-сигурния терен – към комиксите и книгите. Те не ме притесняваха. Там всичко си беше на мястото, а когато станеше напечено, винаги се намираше някой, който да реши проблема.“
„Тази прословута надежда. Убежище за мекушавите. Делирумна треска. Дрога за лековерните.“
Все пак имахме няколко допирни точки с главния герой.
„Бях кръгла нула в комуникацията. Вкъщи не се упражняваше особено умението за водене на разговори и разните му там реторични изящества.“
„С дни не излизам от къщи. Какво изобщо да правя вън?“
„Бях роден наблюдател, забелязвах нещата отлично, а ако си надарен с такава способност, трябва наистина да си смахнат, за да се натресеш в някое мелле.“
„… на теб ти се плаче, но не както като гледаш раните на своя син, а ти се плаче както когато се сриваш със звуците на някоя музика, която те обгръща целия и те издига, и ти се рееш …“
Накратко за Иван Калда, той сам си го казва:
„Накратко, аз съм съвсем нормално ненормален, напълно лишен от амбиции в това отношение, скромно и непретенциозно чалнат.“
Това всъщност никак не е лошо, по-тъжното за мен беше, че Иван си оставаше закотвен в миналото. На 20 години в трудностите от детството, на 40 в неуспехите през младостта и т.н…
„Човешкият организъм е така направен, че повръща само незначителни неща. Храна, пиене, разни такива. Съсипани старци, съсипано детство и изобщо съсипано минало не можеш да повърнеш.“
Задържане във вътрешната стая, по фасадата нищо не личи.
„И чувствата ми получават епилептичен припадък. А на повърхността не се вижда нищо. Кожата е гладка, лицето спокойно, ръцете отпуснати, но отвътре всичко ври, пени се, руши, разбива и бучи, и гласните ми струни могат да произведат вик, който ще разцепи галактиката…“
Ужаси от войни, вкл. от Юго-войните, сме виждали в много книги. Тук авторът е подчертал най-грозното възползване от войната (освен за спекулативна търговия) – журналистическото… Гладът за нещастия у читателите на преса и зрителите на телевизия. Също и това, което аз като нулев патриот не успявам да проумея – войни през 20-ти век заради кости и победи на някой пра-крал… Но да не започвам тази тема. Тук въпросът беше за бащата. И за майката.
Чак към стр. 170 (от 250) погледнах задната корица. Понякога написаното в анотациите не е това, което аз откривам в книгите. Но сега всичко се оказа едно към едно. Точно около тези страници започна да ми омръзва малко. Не защото книгата е лоша, а защото ми дотежа да съм около подобен недоволник, колкото и да проявявам разбиране.
Теорията за нещастното детство е вече твърде популярна (и вярна разбира се в много случаи). Самият Иван започва с това, че детството му не е било съпътствано от онези прословути страхотии, обект на психоаналитиците.
"Моят случай не е оригинален като този на Човека вълк, Човека плъх или Анна О, да речем. Всички тях са ги прецакали техните старци, доколкото разбрах. А аз, а з прекарах почти целия си живот извън родителския стъклен похлупак, дето се вика, диворастящ като велебитска камбанка, без пръскане и градинарски грижи, така че на моите родители не мога да припиша нищо, освен че са ме изщракали под щампата, разбира се.“
Сигурно заминаването на един баща не е нещо, което може да се преодолее, но се питах дали Иван не можеше да се „възползва“ от липсата на родителско „кълване“.
„Стоях пред него и чаках да се надигне и да направи онова, което правят бащите в такива случаи. Бях се насушал на разкази за това на какво са способни родителите, ако сгафиш нещо, цял куп хорър истории из сферата на педагогиката. Ебати, само като се сетя, какъв късмет, че моите не проявяваха никакъв интерес към тази дисциплина. Че не ми обръщаха внимание.“
Питах се и дали бившата му жена Тамара е можела да прояви повече разбиране или самият съпруг не е дал шанс за това…
„Веднъж Тамара ми каза, че в сърцето ми се е забило парче лед, също като на момчето от „Снежната кралица“. Каза, че сърцето ми е брак, производствена грешка. Никак не преувеличаваше.“
Сложих си мое подзаглавие и на тази книга, а то е „Съпротивление“. Иван се съпротивлява най-вече на себе си. Ще дам пример не от „Очи“, а от „Момичето на хладилника“ на Керет, където друг мъж се съпротивляваше на емоциите по подобен начин. „Нападнаха го три Емоции, от които той не съумя да се отърси навреме.“
Иван се „справя“ малко по-добре с борбата:
„Бях влюбен, но нямах идея как да се преборя с това ужасно гадно и жилаво чувство.“
„Така се отказах от циците.
Бяха проблем, с който не можех да се справя. Върнах се на по-сигурния терен – към комиксите и книгите. Те не ме притесняваха. Там всичко си беше на мястото, а когато станеше напечено, винаги се намираше някой, който да реши проблема.“
„Тази прословута надежда. Убежище за мекушавите. Делирумна треска. Дрога за лековерните.“
Все пак имахме няколко допирни точки с главния герой.
„Бях кръгла нула в комуникацията. Вкъщи не се упражняваше особено умението за водене на разговори и разните му там реторични изящества.“
„С дни не излизам от къщи. Какво изобщо да правя вън?“
„Бях роден наблюдател, забелязвах нещата отлично, а ако си надарен с такава способност, трябва наистина да си смахнат, за да се натресеш в някое мелле.“
„… на теб ти се плаче, но не както като гледаш раните на своя син, а ти се плаче както когато се сриваш със звуците на някоя музика, която те обгръща целия и те издига, и ти се рееш …“
Накратко за Иван Калда, той сам си го казва:
„Накратко, аз съм съвсем нормално ненормален, напълно лишен от амбиции в това отношение, скромно и непретенциозно чалнат.“
Това всъщност никак не е лошо, по-тъжното за мен беше, че Иван си оставаше закотвен в миналото. На 20 години в трудностите от детството, на 40 в неуспехите през младостта и т.н…
„Човешкият организъм е така направен, че повръща само незначителни неща. Храна, пиене, разни такива. Съсипани старци, съсипано детство и изобщо съсипано минало не можеш да повърнеш.“
Задържане във вътрешната стая, по фасадата нищо не личи.
„И чувствата ми получават епилептичен припадък. А на повърхността не се вижда нищо. Кожата е гладка, лицето спокойно, ръцете отпуснати, но отвътре всичко ври, пени се, руши, разбива и бучи, и гласните ми струни могат да произведат вик, който ще разцепи галактиката…“
Ужаси от войни, вкл. от Юго-войните, сме виждали в много книги. Тук авторът е подчертал най-грозното възползване от войната (освен за спекулативна търговия) – журналистическото… Гладът за нещастия у читателите на преса и зрителите на телевизия. Също и това, което аз като нулев патриот не успявам да проумея – войни през 20-ти век заради кости и победи на някой пра-крал… Но да не започвам тази тема. Тук въпросът беше за бащата. И за майката.
August 16, 2017
съществуват милион неща на света, заради които преспокойно можеш да не се паникьосваш, само трябва да ги откриеш. гадно е като човек изгуби ума и дума и започне да надушва собствения си страх, тогава цялата работа започва да се мултиплицира, колкото по-силно надушваш страха си, толкова повече нараства паниката ти, истинско перпетум мобиле.
роден съм - това е всичко, което може да се каже за началото. и за последвалото няма бог знае какво да се добави, имам предвид - някаква мистерия за разкриване. мистерията на живота не съществува. има биологични процеси, симптоми, диагнози, болнични картони, статистически данни, свещички на тортата, удостоверения, информация за текущото състояние, документи за изписване, последни предупреждения, протоколи, декларации, обвинителни актове, смъртни актове, но не и мистерия.
роден съм против волята си, по чужда инициатива и на чужда отговорност. а като поставиш тъй нещата, вече почти нищо в тоя живот не може да те стресне. тогава си свободен.
гледам давид и си мисля, че се получи толкова красив, защото не е правен нарочно. в онази нощ нямахме никакви намерения в тази посока, никакви претенции. а трябва да е заченат точно тогава, в гората с рожковите, изпълнена с някаква странна химия и светкавици във въздуха, тамара беше като течна коприна, а на мен сърцето направо ми трошеше ребрата (...)
аз я гледах право в очите и я четях. отначало погледът ѝ излъчваше превъзходството на студентка по медицина, която беше направила разрез в стомаха на морско свинче и сега му разучаваше органите. после, понеже не свеждах поглед, в очите ѝ се появи несигурност, след това гняв, а след него над очите ѝ падна злобна пелена.
бях влюбен, но нямах идея как да се преборя с това ужасно гадно и жилаво чувство.
никога не написах писмо на Весна, нямах с какво да сравня любовта си към нея. страшна любов. чудовищна. беше ми тежко от любов. исках да изгоря пред къщата ѝ. исках да я спася от някаква голяма опасност. исках да ме разкъса на парчета и да ме погълне.
в нашия блок не живееха съседи, а хора с лица безлични като формуляри. никой не ме познаваше, нито искаше да ме опознае, бях абсолютно анонимен, пълна пустош. с пастрока ми имахме съвършени отношения (...) разменяхме си, когато се наложеше, обичайните кухненски фрази. старата беше в стандартната си форма, в крайна сметка бяхме истинско малко нещастно семейство.
няма много хора, които да искат да си имат работа с луди, нали? лудите са много високо в йерархията на срамните познанства, веднага след бедните, серопозитивните и болните от рак.
накрая Зора избухна в смях. а когато тя се смее, наистина има какво да се види. от очите ѝ хвърчат не сълзи, а искри, като че ли в очите ѝ са заболи бенгалски огън.
моето положение бе все така лошо, но надеждата не ме напускаше и това ме хвърляше в отчаяние.
тази прословута надежда, убежище за мекушавите. делириумна треска. дрога за лековерните. не е нужно да правите абсолютно нищо, за да пламне във вас.
тя не живееше, тя понасяше живота. знаеше, че това е пътуване от точка А до точка Б и го изминаваше мълчаливо, търсейки най-лекия път, по който нямаше прекалено много капани и изненади.
можем да преобръщаме нещата, както си щем, но ние не сме нищо друго освен стари, очукани куфари, пълни със спомени, които се разпадат, когато някъде налетят един на друг.
бях щур хлапак, чиито чувства можеха така да забушуват заради някакво момиченце от Канаринска ... че само да ме включеха в някакъв измервателен уред за чувства, тутакси щеше да експлодира. а след еуфорията идваше още по-ужасна фаза, безкрайно блаженство, което ме обземаше до върха на последното косъмче. и дни наред левитирах като някой светец, убеден, че въпросното усещане ще трае все така все така все така ... най-кратката ми единица за време беше вечността. и после един ден я виждам на улицата с някакъв тип, хванати за ръка. и чувствата ми получават епилептичен припадък. а на повърхността не се вижда нищо. кожата е гладка, лицето спокойно, ръцете отпуснати, но отвътре всичко ври, пени се, руши, разбива и бучи, и гласните ми струни могат да произведат вик, който ще разцепи галактиката.
роден съм - това е всичко, което може да се каже за началото. и за последвалото няма бог знае какво да се добави, имам предвид - някаква мистерия за разкриване. мистерията на живота не съществува. има биологични процеси, симптоми, диагнози, болнични картони, статистически данни, свещички на тортата, удостоверения, информация за текущото състояние, документи за изписване, последни предупреждения, протоколи, декларации, обвинителни актове, смъртни актове, но не и мистерия.
роден съм против волята си, по чужда инициатива и на чужда отговорност. а като поставиш тъй нещата, вече почти нищо в тоя живот не може да те стресне. тогава си свободен.
гледам давид и си мисля, че се получи толкова красив, защото не е правен нарочно. в онази нощ нямахме никакви намерения в тази посока, никакви претенции. а трябва да е заченат точно тогава, в гората с рожковите, изпълнена с някаква странна химия и светкавици във въздуха, тамара беше като течна коприна, а на мен сърцето направо ми трошеше ребрата (...)
аз я гледах право в очите и я четях. отначало погледът ѝ излъчваше превъзходството на студентка по медицина, която беше направила разрез в стомаха на морско свинче и сега му разучаваше органите. после, понеже не свеждах поглед, в очите ѝ се появи несигурност, след това гняв, а след него над очите ѝ падна злобна пелена.
бях влюбен, но нямах идея как да се преборя с това ужасно гадно и жилаво чувство.
никога не написах писмо на Весна, нямах с какво да сравня любовта си към нея. страшна любов. чудовищна. беше ми тежко от любов. исках да изгоря пред къщата ѝ. исках да я спася от някаква голяма опасност. исках да ме разкъса на парчета и да ме погълне.
в нашия блок не живееха съседи, а хора с лица безлични като формуляри. никой не ме познаваше, нито искаше да ме опознае, бях абсолютно анонимен, пълна пустош. с пастрока ми имахме съвършени отношения (...) разменяхме си, когато се наложеше, обичайните кухненски фрази. старата беше в стандартната си форма, в крайна сметка бяхме истинско малко нещастно семейство.
няма много хора, които да искат да си имат работа с луди, нали? лудите са много високо в йерархията на срамните познанства, веднага след бедните, серопозитивните и болните от рак.
накрая Зора избухна в смях. а когато тя се смее, наистина има какво да се види. от очите ѝ хвърчат не сълзи, а искри, като че ли в очите ѝ са заболи бенгалски огън.
моето положение бе все така лошо, но надеждата не ме напускаше и това ме хвърляше в отчаяние.
тази прословута надежда, убежище за мекушавите. делириумна треска. дрога за лековерните. не е нужно да правите абсолютно нищо, за да пламне във вас.
тя не живееше, тя понасяше живота. знаеше, че това е пътуване от точка А до точка Б и го изминаваше мълчаливо, търсейки най-лекия път, по който нямаше прекалено много капани и изненади.
можем да преобръщаме нещата, както си щем, но ние не сме нищо друго освен стари, очукани куфари, пълни със спомени, които се разпадат, когато някъде налетят един на друг.
бях щур хлапак, чиито чувства можеха така да забушуват заради някакво момиченце от Канаринска ... че само да ме включеха в някакъв измервателен уред за чувства, тутакси щеше да експлодира. а след еуфорията идваше още по-ужасна фаза, безкрайно блаженство, което ме обземаше до върха на последното косъмче. и дни наред левитирах като някой светец, убеден, че въпросното усещане ще трае все така все така все така ... най-кратката ми единица за време беше вечността. и после един ден я виждам на улицата с някакъв тип, хванати за ръка. и чувствата ми получават епилептичен припадък. а на повърхността не се вижда нищо. кожата е гладка, лицето спокойно, ръцете отпуснати, но отвътре всичко ври, пени се, руши, разбива и бучи, и гласните ми струни могат да произведат вик, който ще разцепи галактиката.
January 15, 2012
Едни хърватски очи на фотограф, който не снима. Един странен, интелигентен, но леко смахнат, непрокопсан несретник, който живее в своя магично-параноична реалност. Едно непораснало дете, което всъщност никога не е имало детство. Иван Калда остроумно, жлъчно и иронично наслоява странната история на не особено успешния си живот. Черногледо и забавно. Искрено, изпуснато романтично и брутално откровено. Отпратките към комунизма звучат толкова познато чак до югославската война, която ни отпраща в непознати и грозни води с различен тон.
Тази история съвсем плавно се прелива на български, през повечето време се чудиш дали това не е оригиналният й език.
Тази история съвсем плавно се прелива на български, през повечето време се чудиш дали това не е оригиналният й език.
October 4, 2015
Едното око на Иван Калда е обърнато навътре, а другото гледа навън. Не знае на кое може да се довери, кое от тях вижда, кое сънува. Нищо не знае. Животът му сдвоява минало и бъдеще в низвергнатата линия на настоящето.
http://knijno.blogspot.bg/2015/08/o.html
http://knijno.blogspot.bg/2015/08/o.html
October 31, 2013
'Ljudski organizam napravljen je tako da povraća samo sitnice. Hranu, cugu i takve stvari. Pokvarene starce, pokvareno djetinjstvo, i uopće pokvarenu prošlost ne možete povratiti.'
August 7, 2018
While the two strands of narration had this reader confused for a long time – well, to the end, really – this was still such a cheeky, funny, sad, different novel that it gets four stars. What transpires may not be entirely new as an insight, but it transpires very, very convincingly: The war in the Balkans exploded into a perfectly European civilization. Zagreb at the time of Kalda's youth is a modern town, a town, one feels, like Amiens or Düsseldorf or Modena or Bern or Sheffield or Malmö or – you name it.
July 25, 2011
Der schnoddrige Lebensbericht eines kroatischen Antihelden, der sich weitaus ruppiger ausdrückt, als er empfindet.
Ein kurzweiliges, schrulliges Lesevergnügen, bei dem man auch etwas über die junge Vergangenheit Kroatiens erfährt.
Die Peripherie des Krieges, das schlagende Zentrum von unerhörter Liebe und der Sehnsucht nach dem Einssein.
Ein sympathischer Freidenker in einem Panzer, der ihm mit der Zeit gewachsen ist, um ihn vor der kalten Realität zu schützen. Doch das Herz klopft sich den Weg frei.
Hat mir auch nach meiner zweiten Lektüre gut gefallen.
Ein kurzweiliges, schrulliges Lesevergnügen, bei dem man auch etwas über die junge Vergangenheit Kroatiens erfährt.
Die Peripherie des Krieges, das schlagende Zentrum von unerhörter Liebe und der Sehnsucht nach dem Einssein.
Ein sympathischer Freidenker in einem Panzer, der ihm mit der Zeit gewachsen ist, um ihn vor der kalten Realität zu schützen. Doch das Herz klopft sich den Weg frei.
Hat mir auch nach meiner zweiten Lektüre gut gefallen.
November 27, 2013
"Ako vas baš zanima, ja nisam dovoljno ozbiljan i nepokolebljiv da vjerujem u nešto. u toj priči o Svevišnjem previše stvari ne štima. Stvoriti nešto od ničega! Od praznog mraka napraviti svemir. Probajte danas uvjeriti porezne činovnike da vam je lova kapnula iz praznog neba pa ćete vidjeti što će vam reći. Jedina stvar koja mi se tu čini moguom jest ona priča kad razapnu Isusa, a njegov otac prstom da bi mrdnuo. To stoji, znam neke takve očeve."
Displaying 1 - 10 of 10 reviews