What do you think?
Rate this book
Още съм жив
Приятелю,
Към теб, познатия и непознатия, далечния и близкия, многоликия и многоименния, който затваряш книжката ми, са отправени тези мои редове. Не ги вземай за послеслов - никога не съм обичал послесловите, смятал съм ги за най-излишните страници в една книга, страници с две единствени предназначения: или да обяснят и оправдаят написаното, или да бъдат прескачани при четене. А да обясняваш това, което в цяла книга не си успял да обясниш, е нелепо и глупаво. Не смятам да правя това. Правя гоза пръв път, като нещо необичайно, защото необичайни са и стихотворенията, събрани тук, и времето, в което съм ги писал - 1989-1992. Това време остана като най-тежкото и най-мъчното в живота ми. То ожули и оболи и мен, и теб, кого повече, кого по-малко; едни го нарекоха "време на промяната", други - на кризата, трети - на реставрацията. А за мен то остана време на най-страшните междучовешки вражди и отчужденост, на най-дълбоката нравствена криза, време на отчаянието, самотата и болката. Време, което раздели хората, овражди ги и зася най-отровните семена в душите им.
Късове от това време и от моята душа си намерил и в тази моя стихосбирка. Събрах ги в нея и ти ги поднесох не толкова като късове поезия, колкото като късове откровения. Надявам се, че си оценил това и си ги приел тъкмо такива. И ако в тях си намерил нещо от себе си, и ако са те докоснали виковете на душата ми, ще бъда благодарен, че тези викове не са се пръснали напразно в пространството, а са намерили точно твоята душа - онази, към която съм ги отправял. И ти тогава няма да съжаляваш, загдето в това тъй скъпо време вместо за хляба насъщен си дал последните си левчета за тях - хляба за душата.
Дамян П. Дамянов
4.06.1993 г.
Към теб, познатия и непознатия, далечния и близкия, многоликия и многоименния, който затваряш книжката ми, са отправени тези мои редове. Не ги вземай за послеслов - никога не съм обичал послесловите, смятал съм ги за най-излишните страници в една книга, страници с две единствени предназначения: или да обяснят и оправдаят написаното, или да бъдат прескачани при четене. А да обясняваш това, което в цяла книга не си успял да обясниш, е нелепо и глупаво. Не смятам да правя това. Правя гоза пръв път, като нещо необичайно, защото необичайни са и стихотворенията, събрани тук, и времето, в което съм ги писал - 1989-1992. Това време остана като най-тежкото и най-мъчното в живота ми. То ожули и оболи и мен, и теб, кого повече, кого по-малко; едни го нарекоха "време на промяната", други - на кризата, трети - на реставрацията. А за мен то остана време на най-страшните междучовешки вражди и отчужденост, на най-дълбоката нравствена криза, време на отчаянието, самотата и болката. Време, което раздели хората, овражди ги и зася най-отровните семена в душите им.
Късове от това време и от моята душа си намерил и в тази моя стихосбирка. Събрах ги в нея и ти ги поднесох не толкова като късове поезия, колкото като късове откровения. Надявам се, че си оценил това и си ги приел тъкмо такива. И ако в тях си намерил нещо от себе си, и ако са те докоснали виковете на душата ми, ще бъда благодарен, че тези викове не са се пръснали напразно в пространството, а са намерили точно твоята душа - онази, към която съм ги отправял. И ти тогава няма да съжаляваш, загдето в това тъй скъпо време вместо за хляба насъщен си дал последните си левчета за тях - хляба за душата.
Дамян П. Дамянов
4.06.1993 г.
80 pages, Paperback
First published January 1, 1993
1 person is currently reading
25 people want to read
About the author
Дамян Дамянов
100 books164 followersДамян Петров Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен. Някои смятат, че е роден на 13 януари, заради печатна грешка, допусната при второто издание на "Тетрадка по всичко" от 1984 г. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град, а през 1961 г. завършва българска филология в Софийския университет.
През шейсетте години работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“.
За първи път публикува стихотворения през 1949 г. във в. „Сливенско дело“, а по-късно обнародва поетични творби в централния литературен печат.
Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1997 г. получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.
През 1963 г. на руски език излиза книгата му „Пусть окно распахнется“ в превод на М. Кудинов. Отделни творби на поета са публикувани в литературни издания на руски, беларуски, украински, унгарски
Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева. Има двама сина и една дъщеря.
През шейсетте години работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“.
За първи път публикува стихотворения през 1949 г. във в. „Сливенско дело“, а по-късно обнародва поетични творби в централния литературен печат.
Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1997 г. получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.
През 1963 г. на руски език излиза книгата му „Пусть окно распахнется“ в превод на М. Кудинов. Отделни творби на поета са публикувани в литературни издания на руски, беларуски, украински, унгарски
Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева. Има двама сина и една дъщеря.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
February 12, 2017
Не сте ме убили, нещастници празни!
Не сте ме сразили с одумки-лъжи!
Ще съществувам и ще ви лазя
по нервите тънки: "Още съм жив!"
Ще идвам в съня ви - вампир - да ви стряскам!
...Не дойда ли някоя нощ, онемял,
не ви ли събудя с юмрук (или с ласка!),
елате при мен със разплакани маски
да проверите дали съм умрял.
В случай, че някой ден някой ми даде абсурдната задача да събера любимите си стихове, то има особено голяма вероятност близо половината да са от Дамян Дамянов. Силно подозирам, че Дамянов е любим поет на мнозина, изчели цялото му творчеството или само цитатите по статуси във фейсбук... И пак винаги си струва да прочетеш отново някое стихотворение от ненадминатите му по емоции, прозорливост и поетичен талант произведения. На късметчетата от кафетата обаче, рядко присъстват онези, по-страдалческите му стихове. По този повод реших да изчета "Още съм жив". Очевидно има защо да са го питали често "Защо сте толкова тъжен?", след като събраната болка в стиховете му от борбата със себе си и с обществото е безкрайна, а уви 27 години по-късно стиховете си остават все така злободневни.
Послеслов:
„Приятелю,
Към теб, познатия и непознатия, далечния и близкия, многоликия и многоименния, който затваряш книжката ми, са отправени тези мои редове. Не ги вземай за послеслов — никога не съм обичал послесловите, смятал съм ги за най-излишните страници в една книга, страници с две единствени предназначения: или да обяснят и оправдаят написаното, или да бъдат прескачани при четене. А да обясняваш това, което в цяла книга не си успял да обясниш, е нелепо и глупаво. Не смятам да правя това. Правя го за пръв път, като нещо необичайно, защото необичайни са и стихотворенията, събрани тук, и времето, в което съм ги писал — 1989–1992. Това време остана като най-тежкото и най-мъчното в живота ми. То ожули и оболи и мен, и теб, кого повече, кого по-малко; едни го нарекоха „време на промяната“, други — на кризата, трети — на реставрацията. А за мен то остана време на най-страшните междучовешки вражди и отчужденост, на най-дълбоката нравствена криза, време на отчаянието, самотата и болката. Време, което раздели хората, овражди ги и зася най-отровните семена в душите им.“
4.06.1993 г. Дамян Дамянов
Най-любимото ми стихотворение:
Видяхте ме най-сетне унижен,
предаден и разпънат, и напуснат…
И всички се отрекохте от мен,
припомняйки ми притчата с Исуса.
Вися сега на кръста и със жал
от него гледам вашта паплач мръсна.
И с устни питам: кой ме е предал,
не вярвайки, че утре ще възкръсна?
И с поглед питам: кой чрез мойта смърт
на Юда с ореола чер ще свети?
Трийсте зли сребърника с гняв лъщят
на всекиго един от вас в ръцете.
И всички, недочакали дори
и първите петли да се обадят,
сте ме посочили: „Върви и мри!“
…От вас разпънат, днес за вас пак страдам.
Измъчва ме ужасният въпрос:
зли, грешни, ваяни от мрака люде,
дали си заслужавате Христос,
след като спи у всичките ви Юда?
Простени да сте! Мога да заспя
спокоен над мътилката ви гъста.
На този свят е нужна и тълпа,
върху която да израсне кръста.
Не сте ме сразили с одумки-лъжи!
Ще съществувам и ще ви лазя
по нервите тънки: "Още съм жив!"
Ще идвам в съня ви - вампир - да ви стряскам!
...Не дойда ли някоя нощ, онемял,
не ви ли събудя с юмрук (или с ласка!),
елате при мен със разплакани маски
да проверите дали съм умрял.
В случай, че някой ден някой ми даде абсурдната задача да събера любимите си стихове, то има особено голяма вероятност близо половината да са от Дамян Дамянов. Силно подозирам, че Дамянов е любим поет на мнозина, изчели цялото му творчеството или само цитатите по статуси във фейсбук... И пак винаги си струва да прочетеш отново някое стихотворение от ненадминатите му по емоции, прозорливост и поетичен талант произведения. На късметчетата от кафетата обаче, рядко присъстват онези, по-страдалческите му стихове. По този повод реших да изчета "Още съм жив". Очевидно има защо да са го питали често "Защо сте толкова тъжен?", след като събраната болка в стиховете му от борбата със себе си и с обществото е безкрайна, а уви 27 години по-късно стиховете си остават все така злободневни.
Послеслов:
„Приятелю,
Към теб, познатия и непознатия, далечния и близкия, многоликия и многоименния, който затваряш книжката ми, са отправени тези мои редове. Не ги вземай за послеслов — никога не съм обичал послесловите, смятал съм ги за най-излишните страници в една книга, страници с две единствени предназначения: или да обяснят и оправдаят написаното, или да бъдат прескачани при четене. А да обясняваш това, което в цяла книга не си успял да обясниш, е нелепо и глупаво. Не смятам да правя това. Правя го за пръв път, като нещо необичайно, защото необичайни са и стихотворенията, събрани тук, и времето, в което съм ги писал — 1989–1992. Това време остана като най-тежкото и най-мъчното в живота ми. То ожули и оболи и мен, и теб, кого повече, кого по-малко; едни го нарекоха „време на промяната“, други — на кризата, трети — на реставрацията. А за мен то остана време на най-страшните междучовешки вражди и отчужденост, на най-дълбоката нравствена криза, време на отчаянието, самотата и болката. Време, което раздели хората, овражди ги и зася най-отровните семена в душите им.“
4.06.1993 г. Дамян Дамянов
Най-любимото ми стихотворение:
Видяхте ме най-сетне унижен,
предаден и разпънат, и напуснат…
И всички се отрекохте от мен,
припомняйки ми притчата с Исуса.
Вися сега на кръста и със жал
от него гледам вашта паплач мръсна.
И с устни питам: кой ме е предал,
не вярвайки, че утре ще възкръсна?
И с поглед питам: кой чрез мойта смърт
на Юда с ореола чер ще свети?
Трийсте зли сребърника с гняв лъщят
на всекиго един от вас в ръцете.
И всички, недочакали дори
и първите петли да се обадят,
сте ме посочили: „Върви и мри!“
…От вас разпънат, днес за вас пак страдам.
Измъчва ме ужасният въпрос:
зли, грешни, ваяни от мрака люде,
дали си заслужавате Христос,
след като спи у всичките ви Юда?
Простени да сте! Мога да заспя
спокоен над мътилката ви гъста.
На този свят е нужна и тълпа,
върху която да израсне кръста.
May 6, 2023
"Опряла на прозореца ми лапи,
космата, зла, със зинала уста,
готова всеки миг да ме ухапе,
като вълчица гледа ме нощта.
Ала пердето дръпвам и отстъпва
за миг, за два ликът й озверен.
Но в себе си какво перде да дръпна?
Вълчицата е влязла вътре в мен."
Дамян Дамянов безспорно е майстор на улавянето на човешкото страдание в рими. Силно въздействащ, безпощаден, болезнено искрен, в тази стихосбирка е отразил мъката, разочарованието и самотата на цяло поколение.
Тази книжка е много актуална, с оглед на това каква част от новото поколение страда от различни форми на депресия. И все пак, в нея блести и лъч надежда, стремеж към чистото и истинското, любов към живота.
Не зная дали бих я препоръчала на всеки, тъй като в зависимост от това колко е чувствителен, читателят може да открие себе си и да изпадне в униние и отчаяние, четейки някои от тези гениални, но безкрайно потискащи стихове.
"Пейзажът се простира пред очите ми,
приличен на картина, на гоблен,
но тъй реален, че е чак мъчителен
за сетивата мои и за мен.
Непобираем просто е във думите,
непретворим от чувствата дори:
едно прекрасно дяволско безумие
от небеса, баири и гори.
Едно невероятно съчетание
от покриви, дървета и простор…
Но аз го гледам с някакво страдание —
ще си остане тъй красиво то,
ще свети до болезненост мъчително
и подир мен във нечий поглед млад,
незабелязал даже, че очите ми
са още тук, на този божи свят…"
космата, зла, със зинала уста,
готова всеки миг да ме ухапе,
като вълчица гледа ме нощта.
Ала пердето дръпвам и отстъпва
за миг, за два ликът й озверен.
Но в себе си какво перде да дръпна?
Вълчицата е влязла вътре в мен."
Дамян Дамянов безспорно е майстор на улавянето на човешкото страдание в рими. Силно въздействащ, безпощаден, болезнено искрен, в тази стихосбирка е отразил мъката, разочарованието и самотата на цяло поколение.
Тази книжка е много актуална, с оглед на това каква част от новото поколение страда от различни форми на депресия. И все пак, в нея блести и лъч надежда, стремеж към чистото и истинското, любов към живота.
Не зная дали бих я препоръчала на всеки, тъй като в зависимост от това колко е чувствителен, читателят може да открие себе си и да изпадне в униние и отчаяние, четейки някои от тези гениални, но безкрайно потискащи стихове.
"Пейзажът се простира пред очите ми,
приличен на картина, на гоблен,
но тъй реален, че е чак мъчителен
за сетивата мои и за мен.
Непобираем просто е във думите,
непретворим от чувствата дори:
едно прекрасно дяволско безумие
от небеса, баири и гори.
Едно невероятно съчетание
от покриви, дървета и простор…
Но аз го гледам с някакво страдание —
ще си остане тъй красиво то,
ще свети до болезненост мъчително
и подир мен във нечий поглед млад,
незабелязал даже, че очите ми
са още тук, на този божи свят…"
October 28, 2019
Много тъжна стихосбирка. Много красиво написана, но и много мрачна. В думите на тези стихове лирическото "Аз" на Дамянов страда и тази мъка и злост са прехвърлени върху листа.Все пак е Дамян Дамянов и дори в страданието си с помощта на думи и изречения успява да нарисува дори тези тягостни щрихи на човешката душа.
January 26, 2022
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си,
единствено така ще го решиш!
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си,
единствено така ще го решиш!
April 9, 2017
Когато пиша, ставам друг човек.
Възнасям се във небеса измамни
ведно с цигарения пушек лек.
От вечността долавям просто ек.
И със земята нищо общо нямам.
Възнасям се във небеса измамни
ведно с цигарения пушек лек.
От вечността долавям просто ек.
И със земята нищо общо нямам.
November 28, 2025
Как успях за първо впечатление сам да се вкарам в сезон 9 епизод 16 на сагата Дамян Дамянов 😭 Книгата е пропита от самота, гняв и чувство за онеправданост.
На мен, както на много хора, ми беше познато "Към себе си", но не знаех нищо за поета и творчеството му.
Очевидно стихосбирката е писана в доста тежък период от живота му.. (което сам потвърждава в "не-послесловния" послеслов, все едно не го схванахме от наситената депресия във всеки стих)
След като прочетох "Пролог", идвайки веднага след и тонално контрастно на повдигащото "Към себе си", се зачудих какво е направил, че да го хулят и да му заплашват живота по телефона 😅
Прочетох още няколко стихотворения и постоянното споменаване за планиране на самоубийство и жажда за смърт, както и оплакванията, че всеки го е изоставил и предал вече окончателно ме накараха да затворя книгата и да не се върна към нея докато не разбера драмата.
Не беше трудно да се досетя, че ще е свързано с преходът - очевидно политемигрантката и дисидентка Румяна Узунова е била един от главните български гласове на Запада и през радио Свободна Европа тя е наливала масло в огъня, прокарвайки път към демокрацията. През екофорума от октомври 1989 тя дори се връща в България и освен изключително положителен отклик на уморения български народ тя получава и огън и жупел от Дамян Дамянов с отворено писмо в популярен вестник.
Нормално е Дамян да получи такъв отзвук, все пак омразата и изтощеността на българите от "комунизма" са били толкова големи, че са били готови да го заменят с каквото и да е. Тоталитарният режим в в много отношения е бил отвратителен и промяната е била нужна. На този етап (1989) особено... не вярвам Дамянов да е вярвал наистина в осъществяването на теоретичните, но за жалост неприложени принципи и цели на марксизма и социализма в съветския блок. Затова неговата реакция ме кара да мисля, че просто е бил поредния хрантутник, който се е чувствал комфортно и затова е защитавал управление, което по нищо не се е доближавало до каквато и да е прогресивна идеология.
Българите са били отчаяни и хора като Румяна са изглеждали като спасители. Напълно разбираемо, въпреки.. периодът който следва. Кофти. Писмото и специалната поема, които е написал за Узунова, обаче са доста смешни и ги има в цялост тук - https://literaturensviat.com/?p=38455, слагам ги към "ревюто" си, понеже ги няма в Goodreads, а представляват важен контекст за творбата.
Ето го и поетичният отговор на Румяна:
„До вчера твойте сти��ове четяхме с обич и вълнение
и рецитирахме навред с чистосърдечно вдъхновение.
Смятахме те за поет, роден да пише строфи златни.
А ти реши, че за напред по-доходно ще е – слуга!
Авторитет, известност, чест продаде, без око да мигне.
Слуга на пропаднал прогрес, оплюл къде когото стигнеш.
Ти счупи златното перо, смени го с жалка перушинка
и за „Откритото писмо” получи келяви стотинки.
Прости, Дамяне, че тоз ден ти пиша с думи грубовати -
друг избор нямаше за мен, послужих си с твоите похвати.
А родината я остави. Тя има свойте чада честни.
Те ще я опазят от беди, ще я възпяват в звучни песни.”
-- Октомври, 1989 година.
Highlights:
Към себе си
Душата ми — задръстен тъмен кладенец…
След толкоз дни черни и нощи…
Тишина
Lowlights:
Мелодраматични жертвени излияния (половината стихосбирка) като:
"Видяхте ме най-сетне унижен…"
Видяхте ме най-сетне унижен,
предаден и разпънат, и напуснат…
И всички се отрекохте от мен,
припомняйки ми притчата с Исуса.
Вися сега на кръста и със жал
от него гледам вашта паплач мръсна.
И с устни питам: кой ме е предал,
не вярвайки, че утре ще възкръсна?
И с поглед питам: кой чрез мойта смърт
на Юда с ореола чер ще свети?
Трийсте зли сребърника с гняв лъщят
на всекиго един от вас в ръцете.
И всички, недочакали дори
и първите петли да се обадят,
сте ме посочили: „Върви и мри!“
…От вас разпънат, днес за вас пак страдам.
Измъчва ме ужасният въпрос:
зли, грешни, ваяни от мрака люде,
дали си заслужавате Христос,
след като спи у всичките ви Юда?
Простени да сте! Мога да заспя
спокоен над мътилката ви гъста.
На този свят е нужна и тълпа,
върху която да израсне кръста.
Bro it's never that serious
На мен, както на много хора, ми беше познато "Към себе си", но не знаех нищо за поета и творчеството му.
Очевидно стихосбирката е писана в доста тежък период от живота му.. (което сам потвърждава в "не-послесловния" послеслов, все едно не го схванахме от наситената депресия във всеки стих)
След като прочетох "Пролог", идвайки веднага след и тонално контрастно на повдигащото "Към себе си", се зачудих какво е направил, че да го хулят и да му заплашват живота по телефона 😅
Прочетох още няколко стихотворения и постоянното споменаване за планиране на самоубийство и жажда за смърт, както и оплакванията, че всеки го е изоставил и предал вече окончателно ме накараха да затворя книгата и да не се върна към нея докато не разбера драмата.
Не беше трудно да се досетя, че ще е свързано с преходът - очевидно политемигрантката и дисидентка Румяна Узунова е била един от главните български гласове на Запада и през радио Свободна Европа тя е наливала масло в огъня, прокарвайки път към демокрацията. През екофорума от октомври 1989 тя дори се връща в България и освен изключително положителен отклик на уморения български народ тя получава и огън и жупел от Дамян Дамянов с отворено писмо в популярен вестник.
Нормално е Дамян да получи такъв отзвук, все пак омразата и изтощеността на българите от "комунизма" са били толкова големи, че са били готови да го заменят с каквото и да е. Тоталитарният режим в в много отношения е бил отвратителен и промяната е била нужна. На този етап (1989) особено... не вярвам Дамянов да е вярвал наистина в осъществяването на теоретичните, но за жалост неприложени принципи и цели на марксизма и социализма в съветския блок. Затова неговата реакция ме кара да мисля, че просто е бил поредния хрантутник, който се е чувствал комфортно и затова е защитавал управление, което по нищо не се е доближавало до каквато и да е прогресивна идеология.
Българите са били отчаяни и хора като Румяна са изглеждали като спасители. Напълно разбираемо, въпреки.. периодът който следва. Кофти. Писмото и специалната поема, които е написал за Узунова, обаче са доста смешни и ги има в цялост тук - https://literaturensviat.com/?p=38455, слагам ги към "ревюто" си, понеже ги няма в Goodreads, а представляват важен контекст за творбата.
Ето го и поетичният отговор на Румяна:
„До вчера твойте сти��ове четяхме с обич и вълнение
и рецитирахме навред с чистосърдечно вдъхновение.
Смятахме те за поет, роден да пише строфи златни.
А ти реши, че за напред по-доходно ще е – слуга!
Авторитет, известност, чест продаде, без око да мигне.
Слуга на пропаднал прогрес, оплюл къде когото стигнеш.
Ти счупи златното перо, смени го с жалка перушинка
и за „Откритото писмо” получи келяви стотинки.
Прости, Дамяне, че тоз ден ти пиша с думи грубовати -
друг избор нямаше за мен, послужих си с твоите похвати.
А родината я остави. Тя има свойте чада честни.
Те ще я опазят от беди, ще я възпяват в звучни песни.”
-- Октомври, 1989 година.
Highlights:
Към себе си
Душата ми — задръстен тъмен кладенец…
След толкоз дни черни и нощи…
Тишина
Lowlights:
Мелодраматични жертвени излияния (половината стихосбирка) като:
"Видяхте ме най-сетне унижен…"
Видяхте ме най-сетне унижен,
предаден и разпънат, и напуснат…
И всички се отрекохте от мен,
припомняйки ми притчата с Исуса.
Вися сега на кръста и със жал
от него гледам вашта паплач мръсна.
И с устни питам: кой ме е предал,
не вярвайки, че утре ще възкръсна?
И с поглед питам: кой чрез мойта смърт
на Юда с ореола чер ще свети?
Трийсте зли сребърника с гняв лъщят
на всекиго един от вас в ръцете.
И всички, недочакали дори
и първите петли да се обадят,
сте ме посочили: „Върви и мри!“
…От вас разпънат, днес за вас пак страдам.
Измъчва ме ужасният въпрос:
зли, грешни, ваяни от мрака люде,
дали си заслужавате Христос,
след като спи у всичките ви Юда?
Простени да сте! Мога да заспя
спокоен над мътилката ви гъста.
На този свят е нужна и тълпа,
върху която да израсне кръста.
Bro it's never that serious
February 8, 2022
…А уж бях майстор в занаята —
поне във този занаят —
с длето и с чук като ваятел
от злата глина на словата
добър извайвах този свят.
Не че си нямах свят край мен, но
като го гледах, тънех в срам:
ужасно, зло, несъвършено
творение!… Та непременно
по-друг мечтах да го създам.
Какъвто в книгите го пише,
какъвто всъщност той не е —
свят, по какъвто се въздиша;
щастлив, добър, красив, възвишен.
Утопия — не битие.
поне във този занаят —
с длето и с чук като ваятел
от злата глина на словата
добър извайвах този свят.
Не че си нямах свят край мен, но
като го гледах, тънех в срам:
ужасно, зло, несъвършено
творение!… Та непременно
по-друг мечтах да го създам.
Какъвто в книгите го пише,
какъвто всъщност той не е —
свят, по какъвто се въздиша;
щастлив, добър, красив, възвишен.
Утопия — не битие.
March 3, 2015
" В смъртта си предпочитам жив да бъда,
отколкото — да съм мъртвец приживе. "
Любими: "Към себе си", "Дневници", "Опряла на прозореца ми лапи", "Обезвяра", "Втори живот"
отколкото — да съм мъртвец приживе. "
Любими: "Към себе си", "Дневници", "Опряла на прозореца ми лапи", "Обезвяра", "Втори живот"
Displaying 1 - 9 of 9 reviews