Books can be attributed to "Anonymous" for several reasons:
* They are officially published under that name * They are traditional stories not attributed to a specific author * They are religious texts not generally attributed to a specific author
Books whose authorship is merely uncertain should be attributed to Unknown.
Вероятно всеки един от нас е виждал една или друга книга от поредицата "Световна класика" на издателство "Народна култура". Винаги с твърди корици и цветни хартиени обложки, книгите от тази поредица представляват удивителна палитра от световното литературно наследство, обхващайки различни автори, жанрове, култури и епохи. Имах възможността да прочета "Махабхарата. Рамаяна", която е част именно от гореспоменатата поредица. "Махабхарата" и "Рамаяна" са двата най-влиятелни епоса в индийската култура, но за съжаление, все още не са преведени изцяло на български език, вероятно заради внушителния им обем, като страници и съдържание (за справка, "Махабхарата" съдържа 100 000 куплета в 18 книги, докато "Рамаяна" е съставена от 24 000 куплета в 7 книги). Самият преводач, Марко Ганчев, пише в увода на книгата, че макар капката да не може да повлече след себе си океана, то поне може да подскаже за неговия цвят и мирис, изразявайки това, че са били избрани и преведени само няколко отделни части от целите произведения. Алюзията с океана е напълно удачна, с оглед на това, че в двете поеми са заложени нормите и ценностите в живота на индиеца (а защо не и на човека?), за което свидетелстват и думите в начало на "Махабхарата" - „Каквото може да се намери тук, може да се намери и другаде. Каквото не може да се намери тук, не може да се намери другаде.“
Aнализирането на "Махабхарата" и "Рамаяна" е огромно предизвикателство пред ума, заради множеството заложени идеи, послания, внушения и мисли. Комплексният сюжет и множеството герои в двата епоса са като благодатна почва в която са засяти семената на индийската мисъл. И ако четенето и цитирането на ведите (четирите свещенни индуиски книги) не е било достижимо за всички, то епосите "Махабхарата" и "Рамаяна" са били предзназначени именно за да се знаят от всеки човек, без значение от пола, кастовата принадлежност или пък етническия произход.
За себе си останах очарован от изданието на "Народна култура". Диалозите и описанията са изключително пъстри и дълбоки. Марко Ганчев заслужава адмирации, че е успял да пресъздаде мелодично звучене, дори на български език, посредством умелото боравене със стихотворните стъпки - на моменти дори се улавях, че си тананикам поемите, докато ги чета. А смисълът... смисълът, както е написал Борис Балакх, заслужава по отделна глава за всяка дума и отделна книга за всяко изречение. Без колебание препоръчвам книгата, дори само заради възможността да се докоснем до един различен мироглед.
"Покланям се на богове и хора, на змии, демони и таласъми, на праотци и птици: осенете със милост тялото ми и духа ми. . ."
"Тъмата бърже се разпада. Сияе нашата лампада и ето - цялата вселена, от блясъка й озарена, разкрива се тогаз пред нас. Съзнанието казва: аз, да, аз съм всичко туй - всемира безкраен, който не умира. Невежеството - мрак дълбок - изчезва и се слива бог с душата на човека. Няма различия: едно са Брама, светът и нейните души. Не може да ги съкруши ни заблуждение, ни тлен. Умът ни, вече просветлен, се връща в жилището свое - в гърдите на човека то е, - стопява мрака му тогава и възелът се разкопчава."