Тютюн

by Dimitar Dimov, Димитър Димов

Haвяpнo цeлият нoв пoдхoд нa Димoв към poмaнa, нoвaтa пocтpoйкa и нeoчaквaни aкцeнти в "Tютюн" бяхa eднa oт пpичинитe тoй дa нe бъдe paзбpaн oщe пpи пoявaтa cи. Mнoзинa пpичиcлявaхa aвтopa към eкзoтичнитe цвeтя, изpacнaли и култивиpaни нe нa нaшa плoдoтвopнa култуpнa нивa. Ho днec e яcнo, чe c oпитa cи Димитъp Димoв зaвeщa, a c пpимepa cи пoдкpeпи eднa нoвa тeндeнция в нaциoнaлния poмaн, paзшиpи нeгoвитe хopизoнти, oбoгaти нeгoвитe тpaдиции.
B "Tютюн" зpялaтa миcъл, вкуcът и интeлeктът нa мopaлиcтa пpeoдoлявaт плaшeщoтo paзcтoяниe мeжду нeгoвитe блуждeния пo чужди cвeтoвe и нaшия coбcтвeн нaциoнaлeн иcтopичecки oпит, тe ca нaмepили cвoй eзик зa нoвия ни нaциoнaлeн oпит. Пpeoдoлявaнeтo нa тoвa oгpoмнo paзcтoяниe, нeoбичaйнaтa пapaбoлa нa тoвa пътeшecтвиe бяхa и пpeoдoлявaнe нa cмъpттa нa poмaнa в интeлeктуaлнaтa cухoтa и умoзpитeлнocт, oткpихa нoви, нe caмo чиcтo плacтичecки пътищa зa paзвитиeтo нa бъдeщия бългapcки poмaн и зa нaшeтo нoвo пoвecтвoвaтeлнo изкуcтвo.

Genres: Bulgarian Literature, Classics, Fiction, School, Bulgaria, Historical Fiction, Historical

966 pages, Hardcover

First published January 1, 1951

About the author

Dimitar Dimov was a Bulgarian dramatist, novelist, and veterinary surgeon, best known for his best-selling novel "Tobacco" ("Tютюн").

Reviews

[Boris · Rating 4 out of 5]

Великолепен роман. Първата част ми отвъртя главата, на световно ниво - изказ, история, пресътворяване на историята. Димов е толкова добър в този роман, че прохождащи писатели от страните с най-развита литературна традиция биха могли да научат нещо от него. Не разбирам само защо съвременните български писатели не го правят.

Втората част няма да коментирам.

[Диляна Георгиева · Rating 4 out of 5]

Единствената книга от задължителната учебна програма, която наистина да ми е харесвала. И това ако не е феномен. Много е приятно да се потопиш в толкова българската история с всички елементи на модерния роман. И героите като герои - развиващи се, многопластови, с вътрешните си светове; та и напрежение, предателства, големи игри, политика и малките лични животи някъде на тази сцена.
А случаят "Тютюн" въобще в българската литературна история е феноменален. Да, повтарям се, но книгата за мен е прецедент и по двата параграфа.

[Vladimir · Rating 3 out of 5]

Твърде много комунизъм и класови борби, и това в "нередактираната" версия на романа.
Предприемачите в книгата са все корумпирани, безскрупулни и зли хора, а тези с някакъв остатък от морал го подтискат чрез алкохол и леки жени... "Добрите" са само напълно бедните и окъсани хорица, и разбира се те нямат никаква вина за положението си.
Всеки човек с някаква, дори минимална собственост е описан с някакъв порок. Всеки издигнал се над ниво работник - е извършил подлост, или прави нещо мръсно, въпреки че имал и някои добри качества...

Не ме учудва, че у нас книгата има висока оценка - ние си останахме със соц. мислене и днес, но се съмнявам книгата да е интересна за някой извън бившите соц. страни.

[Сибин Майналовски · Rating 5 out of 5]

„Роди се в първото издание
Ирина — първата любов.
Ала във второто, за назидание,
изникна Лила — флиртът нов.

Кълне се той в любов на втората,
кълне се в страници безброй,
кълне се... но, уви, за хората,
все в първата е влюбен той.“

(приписват го на Радой Ралин...) :)

[Yona Racheva · Rating 4 out of 5]

Отне ми малко повече време да прочета тази книга не поради липса на интерес, а просто защото не исках да стигам до края, до края на Никотиана, Борис и Ирина.

Четох преработеното издание, в което присъства образът на Лила, но тя ми се струваше напълно излишна и наистина смятам, че изданието в което тя не играе такава подробна роля ще ми хареса много повече.

Романът "Тютюн" е една велика книга. Тя представя живота на буржуазията на първоначално обикновените хора, които с много труд и усърдие преуспяват, но заплащат за това много висока цена. Една от тези личности е Борис. Синът на учителя по латински, който израства в нищета. Той си поставя ясната цел да успее в живота и да спечели милиони с помощта на Никоотиана. Започва своя път от най-ниското стъпало за да се издигне до върха за да се сгромоляса, да пропадне и да умре ненужен никуму. Той има само една цел, едно желание и това са парите и той успява да го постигне първоначално с четенето на книги за тютюневото производство, като научава тънкостите на занаята. И тази цел е единственото, което го води, кара го дори да се раздели с Ирина. Срещата му с татко Пиер е съдбоносна, защото получава шанса, който е търсил и накрая с брака си с Мария, Борис получава цялата Никотиана. Утроява богатстовото на татко Пиер, но постепенно спира да разграничава доброто от злото. Печели богатсвото си с подкупи, насилие и шантажи. Накрая се пропива за да заглуше гласа на съвестта си, губи душата си, защото Никотиана я прояжда. И в самия край от него не остава нищо, защото тази жажда за успех и пари го погубва. И в крайна сметка просто се чудя какъв в бил смисълът на всичко това.

Ирина - краят на Ирина започва още от първата и среща с Борис, любова и към него я води към гибел и впоследсвие и тя се отравя в света на Никотиана, докато не се превръща в едно безчуствено същество лишено от принципи, морали и желание за живот.

Много съм се чудила дали ако Ирина беше приела Борис да се разведе с Мария и да се ожени за нея, нещата шяха да бъдат различни. Тя отказа да го направи водена от някакво чуство за морал, но все пак му става любовница и в онова време това не е никак морално. Мисля си че ако се бяха оженили и тя му беше родила деца някак си щяха да успеят са избегнат всичко случващо се впоследствие. Защото ако не му беше станала любовница, ако не беше разменена като монета в ръцене на фон Гайер, Ирина щеше да продължи да обича Борис и децата им щяха да ги крепят заедно и светът на богатвото и разкоша нямаше да ги унищожат, но знам че това не е смисълът на книгата. Защото всеки от героите взима решенията си сам и сам определя съдбата си. И не може да се мисли за една книга с "ако това беше станало така или онова" книгата е това което е и тя показва определени неща.

Хареса ми много, но падението на героите(които между другого ми бяха приятни) не чак толкова. Бих в прочела отново, като намеря изданието без Лила.

И определено я пропоръчвам.

[Teodora · Rating 4 out of 5]

Уникална книга! Не знам какво да кажа... все още живея в света на "Никотиана", Борис, Ирина и всички останали персонажи. Определено това бе четиво, което не бих забравила. 4.5 звездички само заради някои от политическите аспекти, които на моменти ми идваха в повече.

[Gergana Karadjova · Rating 4 out of 5]

Разкошно перо, въпреки кръпките. Призванието на писател е основна тъкан, другото са петна и облаци.

[Богиня Книдска · Rating 5 out of 5]

Колкото пъти чета и препрочитам Д. Димов, толкова пъти се убеждавам, че това е единственият ни писател на световно ниво.

[Daniel Koev · Rating 5 out of 5]

Толкова много е изписано и изречено по повод този роман, но едно е сигурно - четящият го няма как да остане безразличен към идеите в него. Този "нов свят", който Димитър Димов описва вече е зад нас и ние живеем в още по-нов, но враждебните класи и нещастия не са престанали да съществуват, противно на надеждите на някои от героите. От страниците се прокрадват много силни думи, безизходица, трагичност. Историята в "Тютюн" завладява, въвлича ни в безмилостната реалност на героите и поражда ред морални, политически и житейски въпроси... Може би целият този фатализъм не би понесъл на някои от читателите, но мен успя да ме провокира - прочитайки книгата преминах през голяма палитра от емоции.
И да, задължителна е за четене.

[Adiee · Rating 5 out of 5]

Без думи...

[Milena · Rating 2 out of 5]

Препрочетох “Тютюн” в т.нар. оригинален вариант. Чела съм го в третата му редакция, когато бях на 12. Тогава ми хареса и доскоро споделях публично наложеното мнение, че това е голяма книга. В тия години са ме вълнували най-вече любовните истории, а елементите на “социалистически реализъм” са били естествен фон, на който няма какво толкова да му се обръща внимание.
Знаех, че ДД е бил принуден да преработи романа, за да развие повече комунистическата линия. Затова очаквах първия вариант да е много “не комунистически”. Нищо подобно. Книгата поначало е замислена като описание на загиването на стария, деградирал свят на корпорациите и заместването му от новия (комунистически) свят. Така че, комунистическите пропагандни клишета са водеща нишка в цялата книга и заместват почти напълно естествения човешки психологизъм в мотивацията на героите. Въпреки това, изглежда, че ДД не е спазил наложените от комунистическата диктатура канони на “социалистическия реализъм” в литературата на 50-те години и поради това книгата е предизвикала много дебати и е в някакъв смисъл явление в българската литература. В този смисъл тя може да представлява интерес за някой, който се интересува от социалистическа литература, история на литературата или просто държи да формира собствено впечатление и мнение. Един обикновен читател, обаче, който търси забвление, интересни идеи, убедителни герои, може спокойно да си спести четенето на “Тютюн” и няма да загуби много.

[Yoana · Rating 5 out of 5]

Трето четене, за пръв път редактираната версия с добавените 250 страници и смятам, че Лила е напълно излишна. Не привнася нищо важно, образът й е случен и дори на места противен съ своето изтощително съвършенство, и най-лошото е, че напълно разваля ефекта от горчиво-сладката, "горестна", да изолзвам авторовия речник, късна среща между Ирина и Павел. В тази среща има толкова мощен заряд от надежда, потенциал за възраждане от пепелта, с която се описва състоянието на Иринината душа, и съществуването на Лила просто напълно унищожава тази брилянтна ядка, която затваря по прекрасен начин трагичната история на Ирина.

[Lora · Rating 5 out of 5]

Прочетох "Тютюн" преди няколко месеца и още ми е в главата-Борис и "Никотиана", Ирина и Костов. Тази книга буквално ме отнесе. Нищо друго, което съм чела досега, не е предизвиквало такива чувства у мен. Тежък роман е. Не се чете лесно. Има моменти, когато ти се иска да го захвърлиш. Има моменти, когато се отчайваш от целия морален упадък на обществото. Но аз винаги се връщах. Заслужава си.
Щом прочетеш "Тютюн", всики книги след това ще бъдат сравнявани с тази на Димитър Димов.

Пс: прочетох първоначалната версия на книгата и смятам, че така е най-добре

[Marina Mincheva · Rating 5 out of 5]

Шедьовър на българската литература! Според мен има място до световна класика от ранга на "Война и мир" и "Престъпление и наказание". Определено една от най- интересните и завладяващи книги от задължителната прочитна литература.
Първо, това е, може би, единствената книга, в която всички герои ми допаднаха с по нещо. Най- любимата ми, Ирина, ме спечели първоначално с качествата си на амбициозна, упорита и същевременно красива жена, която се бори за своето щастие. Ирина пазеше своето достойнство, въпреки че изпитваше болка от несподелената си любов. И именно любовта към Борис и донесе най- голямото падение и доведе го пълната й деградация и до естествения й край- самоубийството. Скромното селско момиче, завършило Медицинския факултет, се превърна в любовница на генералния директор на "Никотиана", после на фон Гайер, с което осигуряваше стабилни връзки на фабриката с Немския папиросен концерн. Драмата, която изживява Ирина в личния си живот, според мен, е най- силната, защото постепенно желанието й за живот намаляваше, а отрващението към самата нея се усилваше. Към края на книгата дойде това странно- силно чувство към Павел Морев, към когото Ирина искаше да се улови като удавник за сламка, но тук тя не успя, и изходът след всички тези душевни терзания, беше логичен.
Борис Морев е доста необикновен персонаж. Прави впечатление през цялото време със своята непоколебимост, неостъпчивост и поведение на борбен и успял мъж, но се оказва, че той е само и единствено това. За този човек, добродетели като вярност, преданост, честност и лоялност не са от значение. Начинът, по който използва Мария, за да се домогне до "Никотиана", говори съвсем красноречиво сам по себе си. След време дори многобройните връзки на Ирина не му правеха впечатление,а напротив- той ги насърчаваше. Но и неговият край не беше от щастливите. Умря душевно изолиран, необичан и разорен в Гърция. Тютюневият магнат беше погребан с най- обикновен ритуал, заобиколен от хора, които го презираха и опян от поп, който не беше искрен в молитвите си.
Мария също беше от персонажите, на които симпатизирах. Сега ми прави впечатление, че при запознаването с нея, авторът наблегна на душевната й празнота, на нейното безстрастие и безучастност към ставащото около нея- същото както при Ирина накрая. Но Мария намери капчица утеха при женитбата с Борис, макар и да подозираше, че той я използва. Тази жена сякаш не усети падението на своя съпруг, защото болестта от която страдаше, й беше отнела разсъдъка и преценката за случващото се. Донякъде двете жени в живота на Борис споделяха обща съдба.
Останалите, които загинаха- Костов и фон Гайер, също бяха жертви на "Никотиана". Тя ги завъртя и погълна в своята бездна на разрухата и моралната деградация. Случката с Аликс прекърши докрай желанието и надеждите му и той, подобно на Ирина, се предаде.
Второстепенните герои Лила и Павел, а също и Варвара, според мен, са истинските победители в историята. Борбеността им, лишенията, стремглавието им бяха възнаградени.
Изводът, който може да се направи от романа "Тютюн" е, че колелото на живота се върти, всичко следва кръговрата си, и рано или късно, се връща. Буржоазията в лицето на Борис, Ирина, Костов, фон Гайер намери смъртта си в мизерия и самота, сякаш съдбата им се отплащаше за годините на разгулен и презадоволен живот. Докато мизерстващите Павел, Лила и Варвара, най- накрая намериха спокойствие и за тях краят беше добър и абсолютно заслужен.
За да бъда честна, в средата на първа част, ми бяха поомръзнали политическите аспекти на творбата. Мислех, че това е вид отклонение от същинския сюжет. Но напредвайки във втора част, разбрах, че това не е така. Няма излишна глава в творбата. Прочетох пълното, непреработено издание и не съжалявам, че съм прочела малко повече за Лила, или за който и да е друг от второстепенните герои. Краят, в който Лила е победителка, говори сам по себе си, че е нужно по- дълбоко запознаване с персонажа й.
Това е в най- общи линии, което мога да резюмирам за романа "Тютюн". Но самия той говори много по- красноречиво. :)

[Nevena]

Класиката си е класика. Фино перо има Димитър Димов, чувствително. Страхотен стилист. Чудесно заплетен сюжет, интереси образи. Все пак бих предпочела да не беше набивал на читателя толкова начесто как героинята му е празна отвътре, опустошена и т. н. Толстой е писал "Ана Каренина" доста по-рано, а там това се показва с действията на Ана.

[Цветозар · Rating 4 out of 5]

Много, много силно начало, в което Димов показва таланта и опита си като писател. Към средата на втория том обаче сякаш удря спирачките, и това пречи на силата на романа.

Друг виден проблем е стилът на Димов, прекалено много си разкрива картите, ако мога така да го нарека, повествователят от трето лице знае прекалено много и прекалено точни неща за героите, както самите те имат една нечовешки ясна представа за мислите и чувствата си. Ако главите бяха от първо лице бих разбрал този подход, все пак ще чуваме това, което героите сами си вярват, но от трето лице звучи различно. Това създава един ефект, че Димов не разказва, колкото просто казва и "налива" идеите си, не е оставено пространство за интерпретация, Димов сам се интерпретира пред читателя. Ирина е особено добър пример за това как сме прекалено интимно в главата на героя и не остава място за читателя.

Забелязвам и множество печатни грешки, може би над 30 сумарно, не знам дали това е оставено от оригинала на Димов, или просто Сиела са спали, но на места наистина е объркващо да не е коригирана пряката реч.

[Елвира · Rating 5 out of 5]

Това е една от книгите, които с чисто сърце и с радост бих нарекла "задължително четиво" за всеки, който обича да чете.

Сюжетът е прекрасен. И макар с дребната забележка, че фабулата за социализма и партизаните ми идва в повече (говоря за оригиналното издание), защото подобна сюжетна посока ми е безинтересна, и това разклонение в генералната картина допринася за стойността на романа като литературно съдържание.

Изключително много съм впечатлена от няколко неща:

- цялостната идея на историята - страхотно морално присъствие, стойностни внушения и огромно умозаключение за живота и неговите превратности;

- художественият език - описанията на природата, чувствата, емоциите, размислите - невероятен детайл, прекрасен речник, абсолютно съвършенство. Ето един пример:

"От равнината и долините запълзяха виолетови сенки и зеленината на боровите гори потъмня, а над тях пламнаха с оранжева светлина скалистите зъбери на планински вериги, чийто лабиринт се губеше далеко на север. После слънцето залезе, зъберите угаснаха и над планините остана само мека, пепелна светлина, която бавно отстъпваше място на вечерния здрач. "

- иронията, остроумните и динамични диалози, с които е наситен целият роман.

Книгата е чудесна и е една от любимите ми. Препоръчвам я на всички!!

[Nina Draganova · Rating 5 out of 5]

Величие и падение! Това е тази книга.
Брилянтно разказана история с филигранния почерк на майстор бижутер, за който всяка дума е бисер.
Такова огромно духовно богатство.
Не си спомням на какви години съм я чела и как ми е въздействала, но сега ми достави безмерно удоволствие.
Разбира се ми беше досадна партизанската част от книгата и с днешна дата малко смешна.
Моите близки , твърдят че партизани са ставали в повечето случаи най-мързеливите хора навремето. Заможни са били хората , които са работели здраво . Говоря за тези , които са използвали честни средства.
Другото нещо , което ме впечатли, че много малко неща са се променили след близо един век, в сферата на политиката и бизнеса.

Ето и бисерите , които ще запазя :
"...златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие."
"...нашия свят ще загине от алчността си."
"...дребният му морален ръст на нищожество."
Намерих определение , което ще ми служи за хора с които ме сблъсква живота :
филистер - човек без духовни потребности.

Разбира се не мога да препиша всички онези блестящи описания на природата и на човешките качества.

[Mirela · Rating 5 out of 5]

Според мен Тютюн е най - добрата българска книга. Харесвам я не само защото винаги съм била почитател на книгите отразяващи живота на богатите класи от обществото , но и заради психологическите особености на всеки един от героите.
В интерес на истината няма нито един персонаж от книгата който да е повърхностен - повечето от тях се държат и нарочно слагат маската на повърхността , но комплексността им е на моменти разтъсваща.
В характерите на героите егоизъм , амбиция , сладостастие , сребролюбие и надменност се преплитат - читателя се лута непрекъсното между съпричастие и отвращание към героите . Аз самата бях разтърсена от любовтта между Борис и Ирина - любов започнала от почеткани егота и високото им самочуствие , любов на пръв поглед толкова неустоима в своето различие , но и толкова разрушителна и изпълнена с егоизъм . Съмнява , че двамата герои наистина се обичат - те са толкова влюбени в себе си , че изпитват нужда от обожанието на другия и от неговото присъствие дотолкова , доколкото , че той е най - доброто , а и двамата силно вярват , че заслужават най-доброто .
Вътрешните монолози на Борис , Костов и Ирина са невероятно ключови за душевното им състояние - непрестанно лутащи се между съвест и желанията , героите така и не намират истинското щастие - те са разкъсвани от противоречия между добро и зло , амбиция и щастие . Докато четох книгата всъщност не можех да спра да се питам дали Борис и Ирина се обичат наистина или обичат да разрушават всичко до което се допуснат - дали за това остават до края заедно - за да пречупят напълно другия, защото колкото и да си приличат двамата , толкова големи антиподи са един на друг - не е ли това нещото , което ги тласка един към друг - мазохистичното вярване , че ще си пречинят болка, че заслужават да си причиняват болка ?
Харесва ми начинът по който са противоставени два социални слоя - на залязващия лукс и изгряващото равенство и правда . Но в интерес на истината колкото и отблъскващи да са стремежът към парите и лукса на хората от обкръжението на Ирина и Борис те са значително по - човешки от животинската студенина на персонажите от партизанското движение . В крайна сметка и Ирина и Борис запълват дупките в душите си чрез трупане на предмети - те са символ на изчезващия индивидуализъм , докато Павел и другите от партията на масовите идеали и вярвания.
В заключение ще кажа , че именно това е най - силната черта на Тютюн - Димов оставя на читателя да прецени кой от двата свята е по - лош .

[Ivo Hristov]

"Ала тя усещаше, че не можеше да се спаси от нещо друго, което бе по-страшно от отнемането на богатството и отмъщението на гладните. И това бе нейната собствена вътрешна разруха. Това бе пепелта от всичко, което бе преживяла досега, и от ужаса на тази нощ, който се бе превърнал изведнъж в мрачна апатия, така че тя не мислеше вече нито за сърцето, което престана да тупти в ръцете й, нито за възмездието, което се изсипа върху фон Гайер, нито за олющената паница с риванол и ранените партизани, които превърза с дрипи и които щяха да бъдат доубити от немците. Сега тя бе напълно изчерпан, студен, безжизнен човек."

[Georgi Boychev · Rating 1 out of 5]

В своя вече добил статут на класически и задължителен за българския читател роман Димов извършва един смъртен грях срещу прозата, а именно: бута се при всеки удобен повод в нея, вместо да остави героите с техните характери и действия да говорят сами за себе си. Резултатът от това е, че вместо да се потопи в описания исторически момент и психологията на героите, читателят трябва да търпи в продължение на стотици страници едно нравоучителстване, което не иска да остави никакво място за съмнение и в следствие на това е абсолютно съмнително. За този автор героите са или пропаднали хора, които заслужават и без това неизбежната си гибел, или мъченици, движени единствено от светлата мечта за бъдещото комунистическо общество, или пък са неспособни да разрешат вътрешните противоречия на характера си, при което положение също трябва в крайна сметка да умрат.

И тъй като тези дълги и протяжни пасажи, в които Димов ни повтаря отново и отново как героинята е морален боклук или героят е някакво студенокръвно гущероподобно изчадие, заемат толкова голяма част от книгата, в нея не остава място, за да вникнем в това как всъщност тези герои са станали това, което са. Просто скачаме няколко години напред и ни се съобщава, че Ирина вече е зарязала кариерата си и мечтите си, за да бъде жена на човек, който е за нея неспособен на любов и когото тя самата ненавижда. Как? Защо? Заради материалната осигуреност, която в никой момент дотогава не я е вълнувала особено ли? За да има колкото си иска любовници, въпреки че в първите глави, когато е още студентка, въобще не се интересува от това и по-скоро е представена като самотна, ученолюбива и малко стеснителна? Борис от друга страна започва и свършва като един и същ герой, просто остарял и пропил се с годините. Наистина ли трябва да вярваме, че болестта на първата му съпруга, довела я до кататонично състояние, съпруга към която той изпитва някакви топли чувства, ако трябва да се съди отново от първите глави на книгата, не го е накарала и за момент да се замисли за отношението си към живота и хората? Нито му е повлияла смъртта на малкия му брат, за която самият Борис е виновен? Единственото следствие от тези събития е, че Борис се пропива.

Комунистите също не са по-живи и интересни като образи. Едни са интелектуалци, които съзнават как поради факта на високото си образование са се отдалечили неизбежно от пролетариата и съответно никога няма да бъдат истински отдадени на партията. Други просто нямат друга психология освен мисълта за комунизма, за това как трябва да умрат за комунизма, за това как може би не са достатъчно отдадени на комунизма, и за мисълта как, не, те в крайна сметка нямат нищо друго освен партията и борбата. Тук прозира едно нежелание на автора да се ангажира истински с човешката психология. Човешката мисъл, била тя и мисълта на фанатизирани болшевики, не тече под формата на материално-диалектическа критика, както и съзнанието при човек като Ирина, че ня��ъде е сбъркала пътя, не се оформя под формата на морален трактат срещу хедонизма.

Така мислите и вътрешните светове на героите в течение на цялата книга непрестанно биват подменени с мислите на Димов за героите. Може би такъв подход би бил на място в нехудожествено произведение като биография, но тук става дума за плод на въображението. С други думи, авторът измисля едни личности и след това ни натяква отново и отново как да мислим за тези личности без да се аргументира истински, без да ни накара наистина да ни е грижа за това дали Борис, Ири��а и Костов ще бъдат жертви на задаващия се 9-ти септември, нито пък ни вълнува особено дали партизаните ще оцелеят да видят мечтаното бъдеще, след като всички тези характери са едни картонени изрезки, които Димов просто използва за да ни каже какво мисли за капиталистическата система, за капиталистите и техните слуги, за жените и държанките на капиталистите, за партизаните, за интелектуалците и т. н. Става въпрос за автор, който е видимо неспособен да мисли за хората като за нещо повече от абстрактни типажи. На свой ред историята, която разказва, е също абстрактна, мъглява и човешки неразбираема. Това води и до абсолютно комични подмятания и детайли, които вместо да подсилят въздействието на текста, просто карат читателя да завърти очи с досада. Така например ни се съобщава, че Ирина не може да има деца, заради всичкия разврат, с който се е занимавала. Извинете, кога? Как? Боледувала ли е? Сексът сам по себе си не уврежда. Какво се е случило всъщност? Това изглежда като изключително значим детайл от историята на героинята, детайл от онези, които са способни да счупят напълно нечий характер и за който обаче авторът не казва нищо повече. Съответно самата героиня не получава възможността да се изправи истински пред последиците от изборите си, да изпита истинска вътрешна криза, да вземе решение за себе си коя иска да бъде и защо. Вместо това, тя просто се движи по предварително начертаната за нея траектория и всъщност няма значение дали ни е грижа за нейната трагедия или не. Важното е само да ни се набие в главата, че развратът е лошо нещо и води до непоправими последици. Борис също в първата половина на романа поне на думи обича Ирина и иска да има семейство и деца с нея. Във втората всичко това е забравено и неговият образ е там само за да тормози Ирина с пиянството си.

Подобни скачания във времето и "умело" пропуснати моменти от развитието на героите са нелепи предвид мащабите на романа. За сметка на това поне половината от него може да бъде орязана и нищо да не се промени. Нужно ли е действително отново и отново да се повтарят едни и същи характеризации на едни и същи герои, чиито характери във времето не са претърпяли никакво съществено развитие и чиито решения, влечения, терзания и емоционалности ние по никакъв начин като читатели не сме съпреживяли? Колко пъти е нужно да ни се повтори, че Костов бил добряк, но си бил пропилял живота в гуляйстване, за което съжалява и го е срам, но продължава да живее по абсолютно същия начин? И отгоре на всичко единствения път, когато този човек прави нещо добро и безкористно, за да се опита да изкупи чувството си за вина, когато се опитва да спаси малкото гръцко момиченце Аликс, авторът го заклеймява като егоист, който се е загрижил за едно дете, когато милиони деца умират от глад. Естествено - вездесъщият автор не може току така да допусне някакъв си герой да спори с неговата завършена и неподлежаща на обжалване присъда за характера му!

При все това описанията на природата, градовете, бита на хората и политическата ситуация в България през 30-те и 40-те са умело написани и успяват да потопят четящия в атмосферата на това размирно за страната ни време. Проблемът е, че историческият роман е на първо място роман, а след това исторически и когато героите са едноизмерни до степен да бъдат карикатурни и не можем да изпитаме драматизма на тяхното преживяване на съответния исторически момент, то цялото начинание се оказва напразно. Просто не виждам как подобен текст би могъл да е убедителен за когото и да било. В крайна сметка марксистката критика на капитализма не се основава на това, че капиталистите са непременно някакви неморални личности, а че независимо от личностите системата функционира по начин, който води до мизерия за маси от населението, политическа корупция, класови антагонизми, фашизиране, въвличане на държавата във войни и т. н. Независимо дали сте съгласни с тази идея или не, именно марксизмът е идеологията, в която Димов се опитва да ни убеди с този роман - и се проваля напълно. Далеч по-убедително би било да ни бъдат представени едни по-обикновени, по-истински хора, поставени в историческия момент и оставени да правят своите избори при дадената обстановка. Далеч по-интересно би било Борис да беше например не студенокръвно, което още от самото начало мечтае за смазване на стачки, за корупция и гешефти, а едно обикновено бедно момче, което мечтае да забогатее и да видим как с разрастването му като капиталист характерът му малко по малко бива покварен. Далеч по-убедително би било да видим по-отблизо как мизерията кара хората да се радикализират, вместо комунистите да са представени като своего рода гении, осъзнали преди всички останали великата идея.

От романа лъха хем на наивизиъм, хем на някакъв вид безчовечност и ненавист към обикновената човешка емоционалност с всичките ѝ вътрешни противоречия и търсения. Не разбирам как тази книга може да се хареса на някого, освен на най-фанатизираните болшевики, които просто искат да четат как комунистите са добрите, а капиталистите деградират морално. Може би и на някакви крайно морално извисени хора, за които алкохолът и сексът са теми табу и които просто искат да видят как хедонизмът проваля човека и да сочат с пръст. Буди само насмешка фактът, че 70 години по-късно в неолиберална България, където комунизмът е идентифициран като някакво безумно мракобесие, а "предприемачите" едва ли не са цвета на обществото, тази книга стои сред задължителната литература.

[Lenko · Rating 2 out of 5]

2.5/5

Ревюто е за комунистическата преработка.

Трудно се дава ниска оценка на българска класика, особено без обосновка. За това реших и аз да драсна една рецензия.

Искаше ми се да харесам "Тютюн", но за жалост просто не беше книга за мен. Ако не присъстваше в задължителната литература, най-вероятно щях да я захвърля след първите 200 страници.

Да започнем с лошото.

Стилът на Димов откровено не ми хареса. По приницип чета сравнитлено бързо, но "Тютюн" ми отне близо 2 месеца. Прозата на Димов ми идва прекалено мудна и бавна, доста често претрупана с описания. Самата сюжетна структура също не ми се понрави - прекално често убиваше действието, а с него и интереса ми.

Самата книга е прекалено политически заредена в оригиналния си вид, а за комунистическата редакция няма смисъл даже да коментираме. В моите очи е недопустимо да се възхваля най-гнусният и престъпен режим, който осакати България, отне й интелигенцията и я върна с минимум 50 години назад в развитието й във всички аспекти, били те социални или икономически.

Дълбочина липсваше на доста от главните герои. Всеки представител на буржоазията и на "тютюневите господари" не представляваше нищо повече от морално кух образ на алчен и пропаднал човек. Малко цвят нямаше да навреди никому, особено в случаите на Борис и Костов. Най-много ме боли, обаче, за Ирина, тъй като само и само да се покаже покваряващата сила на "Никотиана", образът й се превърна в абсолютна карикатура. Целият сюжет с моралната й деградация и трансформацията й от "народно момиче", желаещо да стане лекар в жалка и емоционално притъпена развратница, се провали жестоко поради простата причина, че нямаше абсолюнто никакво развитие. Виждаше се причината и резултата, но го нямаше самият процес. В края на том първи, Ирина отказваше да омайва фон Гайер, а в началото на том втори вече си беше завършена уличница и спеше с когото й харесва.

И след като пооплюх стабилно книгата, няма да е лошо да кажа и какво ми хареса.

За жалост моментите, в който изяждах по 30 страници на един дъх бяха много малко. Сюжетът с Мария, предприемаческите приключения на Борис, стачката, фон Гайер и другите германци от Концерна, Костов и Аликс - все сюжетни линии и персонажи, които ми грабваха интереса.

Стойностни неща, но погребани под купища еднакви пейзажни описания и истории за партийни неволи, шумкари и идеино настроени пасажи от текст.

В заключение, срещата ми с "Тютюн" си беше откровено разочароваща и ме остави със сладникаво-горчив вкус в устата - и аз като Ирина почнах да се чудя, какво е било и какво е можело да бъде.

[Julliana Tsvetkova · Rating 4 out of 5]

Световната класика винаги е притежавала най-силния магнетизъм за мен и макар тук да става въпрос за българска книга, по мое мнение може спокойно да отредим мястото на „Тютюн” сред нея. Много и различни, противоречиви до известна степен, чувства ме накара да изпитам този роман. Определено той е от онези, които не се четат с лекота- но остават там някъде, в сърцето ти, завинаги. Многобройни са достойнствата на тази книга, но бих искала да спод��ля някои от тях, които според мен не бива да се подценяват:
-Много хора я критикуват, заради комунистическия „заряд”, който носи тя, но няма как да не бъде така, тъй като целта на автора е реалистично представяне на действителността – а тя е именно такава- време на морален упадък, на разграждане ценностите у човека и изкривяване на неговия характер, но също така и време на борба , на обединяване на духа и непримиримост в стремежа към един по-възвишен и красив свят.
-Когато преди няколко години прочетох „Тютюн”, си помислих- нима може такъв роман д�� е излязъл изпод „перото” на български автор? Не защото не е имало и няма качествени, велики родни писатели- но новаторският стил на Д. Димов, структурираността на образите, сюжетната линия, представянето на вътрешния свят на героите….всичко това толкова се различава от всичко написано преди това от български писатели… Димов изкусно е използвал в произведението похватите на епохата на Реализма, и по-точно-социалистическия реализъм, чрез изобразяването на грозната действителност, съчетавайки я и с положителни за времето примери.
-Несъмнено за мен, най-впечатляващ бе начинът, по който, както вече загатнах, е изграден сюжетът- умението, с което са вплетени в него едни толкова сложни и противоречиви характери, поставени там, сякаш да представят борбата между морала и неговия упадък, между буржоазния елит и работническата класа, между залеза на едно опорочено време и появата на напълно нов обществен ред.
-Огромно впечатление прави и фактът, че макар, по принуда, Д. Димов да е направил редакция на своя роман , с която добавя нови 250 стр. целостта на романа успява да бъде запазена до голяма степен(според моята лична преценка). И тук ще застана зад авторовото решение да вмъкне в романа образа на Лила, тъй като той внася един романтичен повей, който ни откъсва от тежката реалност, погубваща живота и душите на основните герои в „Тютюн”.

[Manuela Ruseva · Rating 5 out of 5]

Имаше нещо пагубно и привличащо в спомените ми от "Тютюн" и историята, която някога ми беше задължително четиво за училище. В тях винаги са плували едно бунтовническо чувство на онеправданост, една тъжна и болезнено-романтична безизходност и безкрайна тъга по самоунищожаването на човешкия дух... Когато захванах книгата 10 години по-късно, главното ми усещане беше, че ще изпитам отново, страница по страница, това безпътие и разрушение, на които съм ставала свидетел преди. Ако в първия ми прочит на "Тютюн" е моделирал глаголът "трябвало", то вторият определено е дерайлирал в "искала съм". Има нещо извратено в това да си причиниш сам гибелна история (вече по собствено желание), но книгите са за това - за да ни причиняват истории, без да ни обвързват физически към последиците от тях.

"Гибел" може би е думата, която се повтаря най-често в целия роман и която леко раздразни порасналия читател в мен. По един или друг начин "гибел" винаги се оказва синоним на "Никотиана", на "директора на Никотиана", на "дъщерята на бившия директор на Никотиана", на "главния експерт на Никотиана", на "метресата на директора на Никотиана", на "германците, които купуват тютюн от Никотиана"... Абстрахирайки се от младежките си вълнения по невъзможните или заболели любови в "Тютюн", най-накрая успявам да доловя онова, което Димов успешно е противопоставил като два полюса на съществуване: "това, което не НИ убива, ни прави по-силни" срещу "това, което не ни убива веднага-сега ни убива бавно-после", чашка по чашка, цигара след цигара, афера след афера, до пълно атрофиране на духа. Дали времената са го предопределили така или пък авторовата нравственост, но “Тютюн” е една от онези истории, в които спасение няма. Има само възмездие. Еднопосочно и легитимирано под името на Партията.

Но дори това не може да направи книгата по-малко добра. Защото “Тютюн” е добра книга и е една от онези добри книги, които оставят нещо след себе си. Може би трагичността на една война, може би беса по невъзможността да се адаптираш, а може би само усещането за безкрайна пустота, но рядко, много рядко, безразличие към света, чиято последна страница току що си затворил.

[Радостина · Rating 5 out of 5]

Преди 10 години, когато за първи път прочетох "Тютюн" бях впечатлена от любовната история и човешката драма на Ирина и Борис. Днес, затваряйки книгата, съм разтърсена от това колко...актуално звучи една история, писана преди половин век. "Тютюн" е непреходна история, не само заради фона от политически събития, но и заради трагизма на героите. Димов е един от онези писатели, които аз наричам психолози на човешката душа. Но неговото майсторство е много по-голямо - реди сцените като пъзели и точно, когато си мислиш, че изпитваш симпатия към някой герой, той го смазва и принизява пред очите ти до нивото на същество, погълнато от "нравствена тъпота". Не оставя никаква надежда за хората от "стария свят", хората, които управлявят чужди съдби, но в същото време разрушават и себе си. И тази разруха най-много се чувства накрая - с цялата безразличност, циничност и досада от живота, която не позволява на читателя да изпита дори съчувствие. Брилянтна книга!

[heptagrammaton · Rating 1 out of 5]

Димитър-Димовият "Тютюн" е титан.

... титан, влачещ с мъка безформенетото си туловище, хрипащ и задъхващ се, пелтечещ, компулсивно сочещ с пръст към хоризонта, с изцъклени очи, подмятайки все същата натрапчива мисъл из тромавото си съзнание, маниакален, обсебен. Жално ти е да го гледаш. Основно е досадно.

Относно Тютюн; или патология на капитализма:

"Тютюн" е роман, просмукан от чувството за капитализма като всеразвращаващ, от кошмара на фабричния живот и пропаста от ценности и етос, която зее между бедни и богати. "Тютюн" не е разказ за героите си, а за тази една вездесъща идея. Ирина, разните братя Мореви (били те мъртви, умиращи или възраждащи се),Славната ни дружина другари Комунисти™ в променлив състав™, Костов, Мария и тълпите онеправдани, безимотни, отъпкани, озлобени и/или очакващи освободителните орди на другаря Джугашвили - тази история не им принадлежи. Протагонист, антигерой и антагонист на романа е капиталистическата машина с цялата й разяждаща, умъртвяваща мощ.

...което можеше да не се повтаря в предълги авторови отклонения. Разбрах. Себеразбиращо се. Естествено. Очевидно. Очевадно. Очо-, ушеизтръгващо.

Не се нуждаех от повторения на все същата проповед от високоморалния партиен амвон на всяка страница, опитвам се да кажа.

(Изглежда - за моя изненада - съм чела версия на първото издание. "За моя изненада", защото романът се четеше като че ли някой е насилил 300 допълнителни страници за комунисти и партизани. Потръпвам замо като си представя онова второ издание, излязло от цензурата натъпкано като древен прашен дюшек, който киха перучина и приютява рояци бълхи в гърбавата си гръд. Краткостта като ястност е позната на Димов колкото е на Шекпировия Полоний. На чист български, 'nuff said.)

Относно Тютюн; или невъзможността да виждаме хората като човешки същества вместо като хартиени изрезки, които удобно се вписват във възможно най-опростените представи на партийната демагогия за Ние и Те, които нито мислят, нито говорят като нормални хора:

Високоуважаеми г-н проф. д-р Димов, другарю,

надявам се отвореното ми писмо да не предизвика задгробни пумпалоподобни изяви у Вас. Всеки заслужава - ако не друго - то поне достойна смърт. Може би такава, която честно признава душевните им терзания и създава чувство за тежест на финалния избор и онзи Последен отговор, с който човек отвръща на известното питане на Датския принц: и казва, в ухиленото лице на Смъртта и на кралския шут; "явно, няма да се бъде"... Може би една такава горда смърт, предхождана от мисловен процес, който не е бил повторен многократно през последните стотици страници, при все това с цялата деликатност на тухла, прелитаща през стъклопис. Вкратце, може би такава смърт, каквато Вие не сте благоволили да дадете на героите си.

- кхъ - кхъ -

Опитвам се да кажа, измежду други неща, г-н проф. д-р [ДВМН] Димов, че публиката Ви не е съставена от Вашите пациенти. Нито пък от хора, претърпели лоботомия. И намирам безкрайното Ви себеповтаряне за обидно и смъртно отегчаващо, на всичкото отгоре в ущърб на творбата Ви.

[Blagovesta Kraleva · Rating 5 out of 5]

Закъсняла с 20 години, но съм толкова благодарна, че реших да я прочета! Засяга толкова човешки теми, актуални и днес, преживявах историите на героите, “добрите”, “лошите”, “второстепенните”…, преживях тези години от българската история, сякаш и аз съм била там, времето на нашите баби и дядовци всъщност, оживя за мен.

Горещо препоръчвам на всеки, който като мен я е пропуснал! За мен е най-хубавата книга, която прочетох тази година.

[Nikoleta Starkova · Rating 3 out of 5]

З/5. Отчасти защото се случи, че прочетох второто издание. Отчасти защото според мен Димов прекалено много преповтаря някои неща и същевременно изпуска доста важни моменти.

[Vasil Borisov · Rating 5 out of 5]

"Тютюн" е без съмнение най-добрия български роман (разбира се това се отнася за оригиналното издание, което съм посочил, а не последвалата го втора версия, написването на която е продиктувана от външни фактори, на които няма смисъл да се спирам). Историята на Ирина и Борис, светът на Никотиана, лицето на мафията, ужасът от войната и борбата на партизаните са представени по неповторим начин, така че на края на всяка глава да ти спира дъха. Димитър Димов рисува толкова реално всички тези образи, че те кара да се пренесеш в тяхната действителност, да ги обичаш и мразиш, да плачеш за тях и да ги съжаляваш, като до края те оставя да се надяваш, че нещо ще се случи и ще промени хода на събитията. Но това не би могло да стане, защото те следват естествения си ход и в това се крие чара на романа, няма нищо измислено, нищо нереалистично. Образът на Ирина, която в началото е невинна мечтателка и с напредването на историята се превръща в грозното лице на парите, суетата и жаждата за власт, но със своите моменти на слабост, когато все пак човешкото в нея проговоря, е толкова уникален, толкова съвършено изграден, че със сигурност мога да кажа, че тя е любимата ми героиня в българската литература изобщо. И не защото одобрявам това, в което се превръща, а защото я разбирам. Любовната й история с Борис, невъзможността на тази приказка да протече така, както тя мечтае, естественото й отказване от нея, всеки детайл е описан брилянтно, точно както би следвало да се случи и удря право в сърцето на читателя.
Мога да напиша още хиляди думи тъй като всеки герой ме е трогнал по свой собствен начин, но това би отнело стотици редове. Затова единственото, което ще добавя за финал е, че тази книга никога не трябва да отпада от ученическата програма, трябва да остане, дори да се разглежда по-подробно, защото е диамантът в короната на българската литература.

[Ния Йотова · Rating 4 out of 5]

За мен книгата е шедьовър.

За съжаление махам една звездичка заради политическата пропаганда, която, особено към края, ми дойде в повече. Не само защото не споделям идеологията, пропагандирана в книгата ( да, знам, че е трябвало да бъде цензурирана), но и защото тази идеология се отразява на иначе прекрасно разработените в дълбочина герои. Отразява се както върху характерите и действията им, така и върху цялостната фабула, която задължи всички свързани със "загиващия стар свят" да умрат, а Павел, олицетворение на "Партията", в когото почти не намерих човешки черти, да триумфира. Да много интелектуалци и бизнесмени са умряли през 44-45та, но всички знаем, че причината за смъртта им не е била самоубийство поради тяхното морално и душевно опустошение, както е представено тук.