What do you think?
Rate this book
Art in Nature
An elderly caretaker at a large outdoor exhibition, called Art in Nature, finds that a couple have lingered on to bicker about the value of a picture; he has a surprising suggestion that will resolve both their row and his own ambivalence about the art market. A draughtsman's obsession with drawing locomotives provides a dark twist to a love story. A cartoonist takes over the work of a colleague who has suffered a nervous breakdown only to discover that his own sanity is in danger.
In these witty, sharp, often disquieting stories, Tove Jansson reveals the fault-lines in our relationship with art, both as artists and as consumers. Obsession, ambition, and the discouragement of critics are all brought into focus in these wise and cautionary tales.
In these witty, sharp, often disquieting stories, Tove Jansson reveals the fault-lines in our relationship with art, both as artists and as consumers. Obsession, ambition, and the discouragement of critics are all brought into focus in these wise and cautionary tales.
169 pages, Paperback
First published January 1, 1978
54 people are currently reading
1380 people want to read
About the author
Tove Jansson
877 books3,866 followersTove Jansson was born and died in Helsinki, Finland. As a Finnish citizen whose mother tongue was Swedish, she was part of the Swedish-speaking Finns minority. Thus, all her books were originally written in Swedish.
Although known first and foremost as an author, Tove Jansson considered her careers as author and painter to be of equal importance.
Tove Jansson wrote and illustrated her first Moomin book, The Moomins and the Great Flood (1945), during World War II. She said later that the war had depressed her, and she had wanted to write something naive and innocent. Besides the Moomin novels and short stories, Tove Jansson also wrote and illustrated four original and highly popular picture books.
Jansson's Moomin books have been translated into 33 languages.
Although known first and foremost as an author, Tove Jansson considered her careers as author and painter to be of equal importance.
Tove Jansson wrote and illustrated her first Moomin book, The Moomins and the Great Flood (1945), during World War II. She said later that the war had depressed her, and she had wanted to write something naive and innocent. Besides the Moomin novels and short stories, Tove Jansson also wrote and illustrated four original and highly popular picture books.
Jansson's Moomin books have been translated into 33 languages.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 138 reviews
September 6, 2016
Дузина разкази, но разнообразни като за сто. От друга страна, всичките в известен смисъл посветени на една от основните житейски трагедии: драматичното разминаване между разбиранията или желанията ни за нещата и самите неща. Дванайсет разказа, до последния свързани със света. С придвижването в него, с опознаването му, с осмислянето. Много е голяма Туве - със съвсем малко думи и ситуации разгръща гигантски пространства. Истински, вълнуващ космополит.
НЕЩА, ХАРЕСАНИ РАЗКАЗ ПО РАЗКАЗ:
"Представа за време" - за бабата и внука на път към Аляска - е един от най-блестящите, които някога съм чела: кора от лед, а под нея - лава. Прелестен език, смазващи наблюдения, мисля, че той ми е любимият.
Увисналата като печален сив плод от клона на зимното дърво маймунка в "Маймуната"!
Самият крайчец на разказа "Куклената къща" - право в сърцето.
Мъжът от "Локомотиви" и пронизителният му детски спомен от гарата. После - пълното, отчайващо, параноично неразбиране на жената и тази трагична обреченост.
Огромната почти стогодишна хавайска баба, която иска да каже нещо много важно на кльощавия турист Франс...
"Спомен от новата родина": "У дома във Финландия хората се качват на хълма, когато са нещастни, или отиват за малко в гората, а после се прибират и никой нищо не разбира..."
"Художникът на комикси": настрана вложените тук някак трудни за преглъщане, но изключително любопитни детайли от биографията на самата Туве с всичките й муминтролове - колко мъдрост за живота и за работата има в този разказ! "Разбирате ли - казва един от главните герои, - че човек не може да си позволи да бърза, че няма време да бърза?"
Пазачът на изложбата в "Изкуство сред природата", който открива цаката на Кристо :)
Трите пийнали госпожи от "Уайт лейди", които знаят, че времето им изтича, и техният разговор като дантела от гранит.
Успоредните портрети на суетата и скромността в "Главната роля" и елегантното финтиране на всяка дидактичност.
Жестоката траектория от красивото напъпване до окончателното, самотно посърване на Флора от "Жената цвете". Или, погледнато от друг ъгъл, закономерната траектория от младежкото лекомислие до старческото лекомислие на една жена, която никога не е имала истински проблеми... "Заобикаляше я ореол от непринудена аморалност, точно както блатото люлее в обятията си водната лилия, винаги неопетнена..."
Особеният триъгълник от жени в "Голямото пътешествие", в който, освен всичко останало, е изведена една от големите теми на героите на Туве: нуждата от това някой да ни казва какво да направим. Бог, татко, мама, партньор(ка), приятел(ка), случайността, обществото, който ще да е. Но някой да ни облекчи от тази Сизифова тежест, която е вземането на решения, ориентирането в обстоятелствата, осъзнатото придвижване нанякъде...
Радостта да прочетеш цяла книга за чудати и чепати личности, драматични съдби и взаимоотношения вън от обичайните рамки в тон, който е лек, спокоен, естествен и отваря вратите и прозорците на възприятията пред всякакви възможни развои.
Послепис от кухнята. Първообразът на маймунката от корицата (и тази на скулптора от разказа "Маймуната") е Пополино, действителният домашен любимец на Тувиния татко (на снимката).
НЕЩА, ХАРЕСАНИ РАЗКАЗ ПО РАЗКАЗ:
"Представа за време" - за бабата и внука на път към Аляска - е един от най-блестящите, които някога съм чела: кора от лед, а под нея - лава. Прелестен език, смазващи наблюдения, мисля, че той ми е любимият.
Увисналата като печален сив плод от клона на зимното дърво маймунка в "Маймуната"!
Самият крайчец на разказа "Куклената къща" - право в сърцето.
Мъжът от "Локомотиви" и пронизителният му детски спомен от гарата. После - пълното, отчайващо, параноично неразбиране на жената и тази трагична обреченост.
Огромната почти стогодишна хавайска баба, която иска да каже нещо много важно на кльощавия турист Франс...
"Спомен от новата родина": "У дома във Финландия хората се качват на хълма, когато са нещастни, или отиват за малко в гората, а после се прибират и никой нищо не разбира..."
"Художникът на комикси": настрана вложените тук някак трудни за преглъщане, но изключително любопитни детайли от биографията на самата Туве с всичките й муминтролове - колко мъдрост за живота и за работата има в този разказ! "Разбирате ли - казва един от главните герои, - че човек не може да си позволи да бърза, че няма време да бърза?"
Пазачът на изложбата в "Изкуство сред природата", който открива цаката на Кристо :)
Трите пийнали госпожи от "Уайт лейди", които знаят, че времето им изтича, и техният разговор като дантела от гранит.
Успоредните портрети на суетата и скромността в "Главната роля" и елегантното финтиране на всяка дидактичност.
Жестоката траектория от красивото напъпване до окончателното, самотно посърване на Флора от "Жената цвете". Или, погледнато от друг ъгъл, закономерната траектория от младежкото лекомислие до старческото лекомислие на една жена, която никога не е имала истински проблеми... "Заобикаляше я ореол от непринудена аморалност, точно както блатото люлее в обятията си водната лилия, винаги неопетнена..."
Особеният триъгълник от жени в "Голямото пътешествие", в който, освен всичко останало, е изведена една от големите теми на героите на Туве: нуждата от това някой да ни казва какво да направим. Бог, татко, мама, партньор(ка), приятел(ка), случайността, обществото, който ще да е. Но някой да ни облекчи от тази Сизифова тежест, която е вземането на решения, ориентирането в обстоятелствата, осъзнатото придвижване нанякъде...
Радостта да прочетеш цяла книга за чудати и чепати личности, драматични съдби и взаимоотношения вън от обичайните рамки в тон, който е лек, спокоен, естествен и отваря вратите и прозорците на възприятията пред всякакви възможни развои.
Послепис от кухнята. Първообразът на маймунката от корицата (и тази на скулптора от разказа "Маймуната") е Пополино, действителният домашен любимец на Тувиния татко (на снимката).
August 9, 2020
Когато възторгът започне още от предговора…
„Смятам, че всяко изкуство трябва да бъде неустоимо средство за изразяване на радост и осъзнаване, освобождение и потребност. Никога тежка задача, никога средство за постигане на успех. Понякога се получава прибързано платно, неуравновесено и почти грозно, което въпреки всичко – виждам го – е изкуство. Така е, защото съм била много щастлива, много изпълнена с очакване, много тъжна и е трябвало да го нарисувам, и то бързо. Обаче има прекалено много платна, които са „сполучливи“, но […] пълни с униние, причинено от съмнение, разочарование, главоблъскане над реда в целия свят – от него не може да се роди живопис, то е стерилно. Живописта се ражда само от свежата, остра болка…“
Не от предговора, а още преди това от текста за авторката, където думата „безстрастно“ пак е в любимия ми смисъл (както в „Пътуване с лек багаж“ или при Теди на Селинджър; в „Твърди Перейра“ на Табуки или „Чужденецът“ на Камю).
Така че не започвам от разказите, а от всичко ценно за мен преди тях. Много близко ми е това за отделянето на твореца от неговата личност.
„Понякога хората си въобразяват, че имат право – право на собственост – върху предмета на своето възхищение. Това се случва с известните спортисти, филмовите звезди или дори с авторите на комикси. Ще ви разкажа нещо. Имаше едно момченце от Швеция, което ми пишеше писмо след писмо и всичко това много ми тежеше. Детето ме боготвореше. Не можех да избегна срещата с него. И се срещнахме. И знаете ли, беше толкова конфузно, и двамата се чувствахме страшно неудобно. След това той не ми писа повече. Ужасно е един идол да бъде детрониран, а също е много страшно да се сдобиеш с етикет, който не можеш да оправдаеш, не мислите ли?“
И последно от дневниците на Туве Янсон, важен проблем за творците, познат вече от „Честна измама“.
„Наивно би било да се твърди, че успехът не помага. Но той може да бъде и нещо ужасно, което задушава желанието ти за работа. Успехът е опасен, много опасен. А най-опасното е, че непрекъснато трябва да се мъчиш да се надминеш, че през цялото време те наблюдават. Разбира се, че успехът може да действа като шпора, особено когато си млад, но понякога може и да задуши желанието ти за работа... Попадаш в свят, който е непонятен за теб и в който се говори за хонорари, а договорите са съвсем различни от онези, които се подписват в издателствата. Стана така, че моят малък муминтрол почти ми опротивя, започнах да го мразя, дойде ми в повече…“
Разказите поред един по един, защото всички ми харесаха (само от първия чувството ми е като тези малки, но опасни зъбки на маймуната от корицата).
„Куклената къща“– за мен е номер едно от целия сборник. Смело ще използвам баналната дума шедьовър. И ако към тази дума диалозите в разказа стоят нетипично, явно читателят е забравил за малко, че чете книга от Скандинавия.
Харесва ми да има истории за такива двойки (тройки), за да се запознават предубедените с видовете отношения между двама мъже или между две жени.
„- Изключи я – казваше Александер, - не мога да чета.
- Не обръщаш страниците – каза Ерик. – Сърдиш ли се за нещо?
- Не – отговори Александер, - не се сърдя. Не спирай музиката, ако ти се слуша.“
Досега от книгите на Туве, които съм чела, няма една, в която да не е вметнато общуването „от учтивост“, интересен за мен въпрос напоследък.
„Тримата сядаха за малко в дневната и разговаряха – за какво ли не, за нищо особено, както хората бъбрят, когато вече са обсъдили важните въпроси, но продължават от учтивост.“
„Представа за време“ – без да губя време в приказки: просто обичам точно такива разкази.
„Грижил се е за хора, които не са били точно душевноболни, по-скоро ги е боляла душата.“
„Локомотивът“ – нещо като себе си ли видях (нямам предвид страстта към машините)? Или младите години на мъжа ми (бил е машинист); или ме впечатли изпипаността до най-малките детайли, „безточието“ дори.
„У дома, разбира се, не приемаше никого, апартаментът си беше изцяло негов.“
„Една история от Хило, Хавай“ – още една „Честна измама“ (и любимите ми места с 12 месеца лято, въпреки „зимата“). Също разказ от любим тип.
Най-актуално: „… дали да живее възможно най-истински, или за някаква кауза, дали да си отстоява правата, или да си мълчи, дали да се опита да види колкото се може повече и да бъде отворен към света, или пък някак да се взре в себе си…“
„С баба или мълчиш, или се съгласяваш.“
„Спомен от новата родина“— редовна тема в литературата. Но историята е написана така, че да развълнува и челите много книги за емиграцията. Един разказ от 12 стр., а толкова ясни образи на трите сестри. И силата да поемаш отговорност.
„У дома във Финландия хората се качват на хълма, когато са нещастни, или отиват за малко в гората, а после се прибират и никой нищо не разбира. В градовете затръшват вратата след себе си или я затварят зловещо тихо и всички си мислят: „Ето, сега тя ще излезе на улицата и ще върви ли, върви, защото ѝ е дошло до гуша от всичко.“ Хората знаят. А когато се върне, се опитват да се държат сякаш нищо не е било, но не се получава.“
„Художникът на комикси“ – не съм професионално в изкуството, но все плувам е него. А в случая детето ми започна „читателската си кариера“ с тонове комикси. (както и японски анимационни филми, в които все се вглеждам - заради странните очи на техните чудати герои: „Рисуваните им очи. Едни и същи малоумни кръгли очи до втръсване. Учудване, ужас, възторг и така нататък; стига да преместиш зеницата или веждата, и хората решават, че си отличен художник.“)
Сега обаче става въпрос за твореца – човечец разбира се.
„Изморих се.“
„… той не можеше да отказва. И в крайна сметка прегоря.“
И как изкуството се превръща в сувенири, откакто съществува масовата култура; още по-чувствителен е въпросът, когато се въвличат деца, най-податливите.
„Уайт лейди“– тъжна веселба… А аз още се опитвам да се правя на младеж. ;)
„Младежите станаха, за да танцуват, като по сигнал. Музиката беше оглушителна, пулсираща, без мелодия. Те се движега със сериозни изражения, недостижими, с прецизен самоконтрол.
– Като ритуал – каза Елинор.
- Какво? – каза Регина. Не чувам нищо в този шум!
- Ритуал! – извика Елинор. – С абсолютна сериозност. Жреци и жрици в храма на Ерос! Чуваш ли какво казвам?! Не знам нищо за юношеската литература аз. Искам сметката и да си ходя вкъщи!“
„Изкуство сред природата“ – може Кристо да сме го „измислили“ ние, но нарушаването на правилата и удоволствията със скара-бира не са наш патент явно (макар че имаме други представи за скандинавския ред).
Най-важното все пак:
„… изкуството е странна работа. Всеки вижда каквото умее да види и точно това е целта.“
„Главната роля“ - дали предпочитам „природна доброта“ или артистична проницателност; спонтанно простодушие на „сива мишка с плахи очи“ или „безмилостна методичност“…
„Жената цвете“ – ето защо не заминах; емигрираш и решиш ли да се върнеш след доста години, често никой не примира за теб, ставаш пак чужд, от нулата с контактите и утвърждаването… Така или иначе, от старостта не можеш да избягаш, независимо дали ще се върнеш или не.
„Но приятелите ѝ сякаш все нямаха време – единственото, което имаха, бяха грижи.“
„Голямото пътешествие“
Проблемите с майките са сходни, проблемите на двойките са сходни.
„Тя се опитва да те пусне, доколкото ѝ се удава, но ти си се вкопчила в нея и се давиш в угризения. Какво точно искаш?“
Жалко, свършиха! Доста ми допадна липсата на орнаментика в стила на Туве Янсон (въпреки това отлично си представях всяко място и всеки герой). Харесвам и онзи тип натруфени и „отнесени“ книги. Но и тази кристалночиста северност. Също ми прави впечатление липсата на крайна драма в разказите на Янсон. Всички разкази за сериозни, но не се експлоатира склонността на читателите да се увличат по истории за чуждо нещастие. Достатъчна е точно тази изчистеност, т.нар. безстрастност и щипката ирония, също не от онази крайната, а просто едно намигване. Тези разкази не са като любимите ми действително кратки от поредицата (Йоркен, Керет, Албахари), не са и като класическите разкази от едно време; нещо съвсем свое си са. Дори чрез разказите сега още по-добре разбирам романа „Честна измама“.
Отделно личността на авторката (доколкото си въобразявам, че знам) ми става все по-близка – с нещо мъничко, фино: въпросите за честност и естественост в отношението към себе си и към другите, за privacy, за творчеството, за бизнеса; всяко вътрешно питане. И ми дава кураж да отстоявам и оправдавам ценната си дистанцираност (контрастираща с „пененето“ насаме).
Може да е комплимент, може да не е – след „Лолита“ прочетох няколко книги, но сякаш ме нямаше, четях с лека апатия (не заради четените книги, а заради сладкото набоково пленничество). Със сборника „Куклената къща“ най-после отново почувствах онази любима книжна тръпка.
„Смятам, че всяко изкуство трябва да бъде неустоимо средство за изразяване на радост и осъзнаване, освобождение и потребност. Никога тежка задача, никога средство за постигане на успех. Понякога се получава прибързано платно, неуравновесено и почти грозно, което въпреки всичко – виждам го – е изкуство. Така е, защото съм била много щастлива, много изпълнена с очакване, много тъжна и е трябвало да го нарисувам, и то бързо. Обаче има прекалено много платна, които са „сполучливи“, но […] пълни с униние, причинено от съмнение, разочарование, главоблъскане над реда в целия свят – от него не може да се роди живопис, то е стерилно. Живописта се ражда само от свежата, остра болка…“
Не от предговора, а още преди това от текста за авторката, където думата „безстрастно“ пак е в любимия ми смисъл (както в „Пътуване с лек багаж“ или при Теди на Селинджър; в „Твърди Перейра“ на Табуки или „Чужденецът“ на Камю).
Така че не започвам от разказите, а от всичко ценно за мен преди тях. Много близко ми е това за отделянето на твореца от неговата личност.
„Понякога хората си въобразяват, че имат право – право на собственост – върху предмета на своето възхищение. Това се случва с известните спортисти, филмовите звезди или дори с авторите на комикси. Ще ви разкажа нещо. Имаше едно момченце от Швеция, което ми пишеше писмо след писмо и всичко това много ми тежеше. Детето ме боготвореше. Не можех да избегна срещата с него. И се срещнахме. И знаете ли, беше толкова конфузно, и двамата се чувствахме страшно неудобно. След това той не ми писа повече. Ужасно е един идол да бъде детрониран, а също е много страшно да се сдобиеш с етикет, който не можеш да оправдаеш, не мислите ли?“
И последно от дневниците на Туве Янсон, важен проблем за творците, познат вече от „Честна измама“.
„Наивно би било да се твърди, че успехът не помага. Но той може да бъде и нещо ужасно, което задушава желанието ти за работа. Успехът е опасен, много опасен. А най-опасното е, че непрекъснато трябва да се мъчиш да се надминеш, че през цялото време те наблюдават. Разбира се, че успехът може да действа като шпора, особено когато си млад, но понякога може и да задуши желанието ти за работа... Попадаш в свят, който е непонятен за теб и в който се говори за хонорари, а договорите са съвсем различни от онези, които се подписват в издателствата. Стана така, че моят малък муминтрол почти ми опротивя, започнах да го мразя, дойде ми в повече…“
Разказите поред един по един, защото всички ми харесаха (само от първия чувството ми е като тези малки, но опасни зъбки на маймуната от корицата).
„Куклената къща“– за мен е номер едно от целия сборник. Смело ще използвам баналната дума шедьовър. И ако към тази дума диалозите в разказа стоят нетипично, явно читателят е забравил за малко, че чете книга от Скандинавия.
Харесва ми да има истории за такива двойки (тройки), за да се запознават предубедените с видовете отношения между двама мъже или между две жени.
„- Изключи я – казваше Александер, - не мога да чета.
- Не обръщаш страниците – каза Ерик. – Сърдиш ли се за нещо?
- Не – отговори Александер, - не се сърдя. Не спирай музиката, ако ти се слуша.“
Досега от книгите на Туве, които съм чела, няма една, в която да не е вметнато общуването „от учтивост“, интересен за мен въпрос напоследък.
„Тримата сядаха за малко в дневната и разговаряха – за какво ли не, за нищо особено, както хората бъбрят, когато вече са обсъдили важните въпроси, но продължават от учтивост.“
„Представа за време“ – без да губя време в приказки: просто обичам точно такива разкази.
„Грижил се е за хора, които не са били точно душевноболни, по-скоро ги е боляла душата.“
„Локомотивът“ – нещо като себе си ли видях (нямам предвид страстта към машините)? Или младите години на мъжа ми (бил е машинист); или ме впечатли изпипаността до най-малките детайли, „безточието“ дори.
„У дома, разбира се, не приемаше никого, апартаментът си беше изцяло негов.“
„Една история от Хило, Хавай“ – още една „Честна измама“ (и любимите ми места с 12 месеца лято, въпреки „зимата“). Също разказ от любим тип.
Най-актуално: „… дали да живее възможно най-истински, или за някаква кауза, дали да си отстоява правата, или да си мълчи, дали да се опита да види колкото се може повече и да бъде отворен към света, или пък някак да се взре в себе си…“
„С баба или мълчиш, или се съгласяваш.“
„Спомен от новата родина“— редовна тема в литературата. Но историята е написана така, че да развълнува и челите много книги за емиграцията. Един разказ от 12 стр., а толкова ясни образи на трите сестри. И силата да поемаш отговорност.
„У дома във Финландия хората се качват на хълма, когато са нещастни, или отиват за малко в гората, а после се прибират и никой нищо не разбира. В градовете затръшват вратата след себе си или я затварят зловещо тихо и всички си мислят: „Ето, сега тя ще излезе на улицата и ще върви ли, върви, защото ѝ е дошло до гуша от всичко.“ Хората знаят. А когато се върне, се опитват да се държат сякаш нищо не е било, но не се получава.“
„Художникът на комикси“ – не съм професионално в изкуството, но все плувам е него. А в случая детето ми започна „читателската си кариера“ с тонове комикси. (както и японски анимационни филми, в които все се вглеждам - заради странните очи на техните чудати герои: „Рисуваните им очи. Едни и същи малоумни кръгли очи до втръсване. Учудване, ужас, възторг и така нататък; стига да преместиш зеницата или веждата, и хората решават, че си отличен художник.“)
Сега обаче става въпрос за твореца – човечец разбира се.
„Изморих се.“
„… той не можеше да отказва. И в крайна сметка прегоря.“
И как изкуството се превръща в сувенири, откакто съществува масовата култура; още по-чувствителен е въпросът, когато се въвличат деца, най-податливите.
„Уайт лейди“– тъжна веселба… А аз още се опитвам да се правя на младеж. ;)
„Младежите станаха, за да танцуват, като по сигнал. Музиката беше оглушителна, пулсираща, без мелодия. Те се движега със сериозни изражения, недостижими, с прецизен самоконтрол.
– Като ритуал – каза Елинор.
- Какво? – каза Регина. Не чувам нищо в този шум!
- Ритуал! – извика Елинор. – С абсолютна сериозност. Жреци и жрици в храма на Ерос! Чуваш ли какво казвам?! Не знам нищо за юношеската литература аз. Искам сметката и да си ходя вкъщи!“
„Изкуство сред природата“ – може Кристо да сме го „измислили“ ние, но нарушаването на правилата и удоволствията със скара-бира не са наш патент явно (макар че имаме други представи за скандинавския ред).
Най-важното все пак:
„… изкуството е странна работа. Всеки вижда каквото умее да види и точно това е целта.“
„Главната роля“ - дали предпочитам „природна доброта“ или артистична проницателност; спонтанно простодушие на „сива мишка с плахи очи“ или „безмилостна методичност“…
„Жената цвете“ – ето защо не заминах; емигрираш и решиш ли да се върнеш след доста години, често никой не примира за теб, ставаш пак чужд, от нулата с контактите и утвърждаването… Така или иначе, от старостта не можеш да избягаш, независимо дали ще се върнеш или не.
„Но приятелите ѝ сякаш все нямаха време – единственото, което имаха, бяха грижи.“
„Голямото пътешествие“
Проблемите с майките са сходни, проблемите на двойките са сходни.
„Тя се опитва да те пусне, доколкото ѝ се удава, но ти си се вкопчила в нея и се давиш в угризения. Какво точно искаш?“
Жалко, свършиха! Доста ми допадна липсата на орнаментика в стила на Туве Янсон (въпреки това отлично си представях всяко място и всеки герой). Харесвам и онзи тип натруфени и „отнесени“ книги. Но и тази кристалночиста северност. Също ми прави впечатление липсата на крайна драма в разказите на Янсон. Всички разкази за сериозни, но не се експлоатира склонността на читателите да се увличат по истории за чуждо нещастие. Достатъчна е точно тази изчистеност, т.нар. безстрастност и щипката ирония, също не от онази крайната, а просто едно намигване. Тези разкази не са като любимите ми действително кратки от поредицата (Йоркен, Керет, Албахари), не са и като класическите разкази от едно време; нещо съвсем свое си са. Дори чрез разказите сега още по-добре разбирам романа „Честна измама“.
Отделно личността на авторката (доколкото си въобразявам, че знам) ми става все по-близка – с нещо мъничко, фино: въпросите за честност и естественост в отношението към себе си и към другите, за privacy, за творчеството, за бизнеса; всяко вътрешно питане. И ми дава кураж да отстоявам и оправдавам ценната си дистанцираност (контрастираща с „пененето“ насаме).
Може да е комплимент, може да не е – след „Лолита“ прочетох няколко книги, но сякаш ме нямаше, четях с лека апатия (не заради четените книги, а заради сладкото набоково пленничество). Със сборника „Куклената къща“ най-после отново почувствах онази любима книжна тръпка.
June 10, 2014
От О. Хенри насам не ми се е случвало да харесвам и уважавам толкова сборник с разкази.
,,Куклената къща" на Туве Янсон е всичко, което читател би могъл да поиска. А това е много.
Един познат скоро беше написал, че писането е най-субективното занимание. Аз пък си помислих, че четенето е по-субективно. Писателят почти винаги е само един, но читателите - много повече. И колкото души прочетат един разказ, толкова повече различни негови версии ще се появят.
И въпреки това намирам Туве Янсон за обективен писател. Тя се държи на толкова достойно разстояние от героите си, че на моменти усещах студенина. Не ги величае, не ги облича в дрехата на излишна поука, на излишен сдъвкан извод. Тя ни пуска да видим моменти от техните животи и след това елегантно, но сигурно затваря вратата ни под носа, оставяйки ни сами да препдолагаме какво точно се случва след това. И въпреки тази алюзия за отворен край, във финалите на разказите винаги се усеща една строга категоричност.
Със сигурност това е любимата ми книга от поредицата дотук.
,,Куклената къща" на Туве Янсон е всичко, което читател би могъл да поиска. А това е много.
Един познат скоро беше написал, че писането е най-субективното занимание. Аз пък си помислих, че четенето е по-субективно. Писателят почти винаги е само един, но читателите - много повече. И колкото души прочетат един разказ, толкова повече различни негови версии ще се появят.
И въпреки това намирам Туве Янсон за обективен писател. Тя се държи на толкова достойно разстояние от героите си, че на моменти усещах студенина. Не ги величае, не ги облича в дрехата на излишна поука, на излишен сдъвкан извод. Тя ни пуска да видим моменти от техните животи и след това елегантно, но сигурно затваря вратата ни под носа, оставяйки ни сами да препдолагаме какво точно се случва след това. И въпреки тази алюзия за отворен край, във финалите на разказите винаги се усеща една строга категоричност.
Със сигурност това е любимата ми книга от поредицата дотук.
August 9, 2015
3.5
One of those short story collections in which most pieces are about middle-class writers and artists. But with the word 'art' in the title, can one really complain? The nature descriptions are always lovely.
Unlike some of the pieces in Eng-lang Jansson compilation A Winter Book, which have that boring, cold brittleness typical of contemporary litfic short stories, these stay just on the right side of that and mostly work rather well. YMMV.
Art in Nature - The elderly caretaker of an outdoor exhibition encounters some trespassers also old enough to know better. Musings on the purpose and value of art, centring on an exhibit of pictures wrapped in parcel paper.
The Monkey - think this might be based on her father. Sculptor has a pet monkey (this was written in the 70s and is probably set several decades earlier) which often bites other people. It gets taken out in public and has a lead. He swears at it too much, not sure if that would make a difference; it might pick up on the aggressive tone.
The Cartoonist - new artist takes over a long running syndicated newspaper strip after his predecessor disappeared. A story of American newspapermen. The work and the licensing were part of her own experience.
White Lady - three cultured older ladies out for a drink, one a children's author like Jansson
The Doll's House - a retired gay carpenter builds an exquisite 2m high wooden house, which causes some tension with his partner. (Like Fair Play, which was based on Jansson and her partner, this is subtle about the relationship and never overtly states it's romantic/sexual.)
A Sense of Time - an old lady and her strait-laced adult grandson travel to Alaska; would have liked this to be longer.
A Leading Role - a middle-aged minor actress tries to base her new part on her annoying cousin; she isn't aware of her tendency to use people at her convenience and doesn't try to do anything about it.
The Locomotive - about a draughtsman and trainspotter; the nerdiness is much more subtle than in an Anglo-American story but still noticeable. I wondered if some of A Man Called Ove was based on part of this. It takes directions, both structurally and plotwise, that were unexpected from this author, even after reading three other Tove Jansson books for adults.
Flower Child - slight and ethereal story of a Scandinavian proto-hippy woman who adapts to a conventional expat marriage and returns home in later life. It's as if the lens is in her homeland, as the part of her life when she's not there, although longer chronologically, gets less space.
A Memory of the New World - three Finnish sisters who emigrated to New York in the pre-WWII period. Johanna, the sensible one, works hard as a seamstress. Siiri, the Lydia Bennet of the outfit, marries a dodgy Italian.
The Great Journey - a lesbian couple (unlike Erik and Alexander in The Doll's House, it's mentioned they share a bed, though they are always just described as friends) try to manage travel plans and Rosa's carer relationship with her elderly mother. Their mouse nicknames for one another make it a bit twee, and it's quite uncomfortable to see that alongside their respective bossiness/meekness. A few days ago, I saw a GR review in which a gay man said that when he was young, it was difficult to find stories in which gay people had ordinary, routine lives and jobs: this is one in which they do.
These summaries don't really capture the relaxing delicacy of the stories, and are more of a reminder for me.
Read now because of the Women In Translation Month blog event.
One of those short story collections in which most pieces are about middle-class writers and artists. But with the word 'art' in the title, can one really complain? The nature descriptions are always lovely.
Unlike some of the pieces in Eng-lang Jansson compilation A Winter Book, which have that boring, cold brittleness typical of contemporary litfic short stories, these stay just on the right side of that and mostly work rather well. YMMV.
Art in Nature - The elderly caretaker of an outdoor exhibition encounters some trespassers also old enough to know better. Musings on the purpose and value of art, centring on an exhibit of pictures wrapped in parcel paper.
The Monkey - think this might be based on her father. Sculptor has a pet monkey (this was written in the 70s and is probably set several decades earlier) which often bites other people. It gets taken out in public and has a lead. He swears at it too much, not sure if that would make a difference; it might pick up on the aggressive tone.
The Cartoonist - new artist takes over a long running syndicated newspaper strip after his predecessor disappeared. A story of American newspapermen. The work and the licensing were part of her own experience.
White Lady - three cultured older ladies out for a drink, one a children's author like Jansson
The Doll's House - a retired gay carpenter builds an exquisite 2m high wooden house, which causes some tension with his partner. (Like Fair Play, which was based on Jansson and her partner, this is subtle about the relationship and never overtly states it's romantic/sexual.)
A Sense of Time - an old lady and her strait-laced adult grandson travel to Alaska; would have liked this to be longer.
A Leading Role - a middle-aged minor actress tries to base her new part on her annoying cousin; she isn't aware of her tendency to use people at her convenience and doesn't try to do anything about it.
The Locomotive - about a draughtsman and trainspotter; the nerdiness is much more subtle than in an Anglo-American story but still noticeable. I wondered if some of A Man Called Ove was based on part of this. It takes directions, both structurally and plotwise, that were unexpected from this author, even after reading three other Tove Jansson books for adults.
Flower Child - slight and ethereal story of a Scandinavian proto-hippy woman who adapts to a conventional expat marriage and returns home in later life. It's as if the lens is in her homeland, as the part of her life when she's not there, although longer chronologically, gets less space.
A Memory of the New World - three Finnish sisters who emigrated to New York in the pre-WWII period. Johanna, the sensible one, works hard as a seamstress. Siiri, the Lydia Bennet of the outfit, marries a dodgy Italian.
The Great Journey - a lesbian couple (unlike Erik and Alexander in The Doll's House, it's mentioned they share a bed, though they are always just described as friends) try to manage travel plans and Rosa's carer relationship with her elderly mother. Their mouse nicknames for one another make it a bit twee, and it's quite uncomfortable to see that alongside their respective bossiness/meekness. A few days ago, I saw a GR review in which a gay man said that when he was young, it was difficult to find stories in which gay people had ordinary, routine lives and jobs: this is one in which they do.
These summaries don't really capture the relaxing delicacy of the stories, and are more of a reminder for me.
Read now because of the Women In Translation Month blog event.
May 30, 2013
Every time I pick up a Tove Jansson book I feel like a fresh breeze has blown through my mind and refreshed everything! Her short stories are poetic and songlike, using different tones to set up a small complete world in each one :) Despite the title this is a collection of darker stories than usual...but also ones that make me reflect on my own pattern of thoughts. I strongly felt Tove quietly sharing with us her own struggles and lessons from experiences in her own life.
Thoroughly recommend!
Thoroughly recommend!
August 30, 2019
Разказите тук са сякаш съвсем леко щрихирани , внимателно, с молив, за да може при прочита всеки да си удебели или оцвети каквото прецени, да си добави нюанси ...
Тези, които бих "омастилила" най-дебело - "Куклената къща" и "Голямото пътешествие".
Корицата тук ми е една идея по-агресивна от кротките текстове, или може би заради заглавието очаквах нещо "куклено".
Този сборник ми хареса много повече от "Пътуване с лек багаж" (за да е пълно разделението сред феновете на Туве :-)). Повечето разкази прочетох повече от веднъж, за да ги разнищя и усетя в детайли.
Тези, които бих "омастилила" най-дебело - "Куклената къща" и "Голямото пътешествие".
Корицата тук ми е една идея по-агресивна от кротките текстове, или може би заради заглавието очаквах нещо "куклено".
Този сборник ми хареса много повече от "Пътуване с лек багаж" (за да е пълно разделението сред феновете на Туве :-)). Повечето разкази прочетох повече от веднъж, за да ги разнищя и усетя в детайли.
Read
August 14, 2015Отдавна не ме е цапвала тази тиха тъга, която плисва изведнъж и се стича по цялото ми същество, а пък явно продължава да е един от любимите ми ефекти на литературата.
Най-много ми хареса “Главната роля” заради детайлното изрисуване на личните човешки схеми — аз си действам по моя си проект, а въвлечените и потърпевшите от него изобщо нямат представа за него, нито пък аз имам представа за ефектите му върху тях.
После “Представа за време”, “Една история от Хило, Хавай”, “Спомен от новата родина”, “Художникът на комикси”, “Изкуство сред природата” и “Голямото пътешествие”.
Най-много ми хареса “Главната роля” заради детайлното изрисуване на личните човешки схеми — аз си действам по моя си проект, а въвлечените и потърпевшите от него изобщо нямат представа за него, нито пък аз имам представа за ефектите му върху тях.
После “Представа за време”, “Една история от Хило, Хавай”, “Спомен от новата родина”, “Художникът на комикси”, “Изкуство сред природата” и “Голямото пътешествие”.
June 14, 2014
Това е първият сборник на Туве Янсон, който ме кара да осъзная колко добре пише тя за възрастни. Деликатни и изключително дълбоки, достигат до най-тъмните кътчета,надникват в съкровено пазени тайни. Незначителните епизоди са наситени със случвания, скучните хора разкриват вълнуващи светове на ръба на лудостта (или гениалността?). Просто чудесна.
June 12, 2014
взимам си назаем любима фраза от монолога на мая новоселска в "едно малко радио":
“ще разкажа за всички места, на които не съм била. на местата, на които не съм била, е по-интересно. колко много пъти не съм била във финландия (в оригинал - неапол).”
не съм дори приближавала скандинавите. но хладният им климат е населил тези разкази. като в последното изстинало изречение на "жената цвете" - "и флора се унасяше върху палтото си, а денят преминаваше в сумрак. тя се събуждаше и пийваше съвсем малко шампанско, само една чаша, за да може да види и преживее всичко много по-ясно".
темата за Времето барабанѝ по ръба на чашката с кафе. небрежно, уж леко поднесена, ескалира неумолимо, а във финалите горчи като двойна доза неподсладени истини.
любими:
"голямото пътешествие" и неговата неслученост – безпощадна липса на алтернативи. копнеж в ступор. оплетености и зависимост.
диалогът:
роса, не се тревожи толкова. я ела тук, да не си изоставена в гората?
да, изоставена съм в гората.
а някой ще те намери ли?
да, някой ще ме намери.
и онова 'изтръгване' от прегръдката като глътка въздух. като освобождение.
"уайт лейди" – тук времето е тежко и лепкаво, пищи и разсъблича.уморява.
пустеещ ресторант към края на сезона, пристанищна зона, кораби, които отплават бавно. призрачно място, мъглата пълзи и се настанява над празните маси. "тънки пластове лед" по чашата за коктейли.
"напомня ми на филм, който съм гледала. голям пустеещ замък и хора, които не знаят какво искат" - казва регина.
всичко се случва в рамките на един кокетно незначителен, лек разговор, в близкото, но далечно присъствие на непознати млади хора.
бавно се наслагва усещане за отровеност на пространството. за пукнатини и липси.
един митичен граф, обезценени спомени и купища находчиви сравнения, които не носят утеха.
линейност на времето, и толкова.
не знам в какви емоционални бури е измръзвала туве янсон, докато е редила този пейзаж от думи, но спирам дотук и препоръчвам да се чете в добро здраве. иначе поболява.
"художникът на комиски" – мистериозно изчезнал творец, изоставил успешния си комиксов герой. уплашен от надпреварата с времето:
"рисуваните им очи – едни и същи малоумни кръгли очи до втръсване. учудване, ужас, възторг и така нататаък. стига да преместиш зеницата или веждата и хората решават, че си отличен художник. а всъщност всичките ти герои изглеждат еднакви. но трябва да правят нови и нови неща през цялото време. все нови истории! през цялото време – новости! започваш да търсиш мотиви сред познатите си. изстискваш собствения си живот откъм идеи и тогава посягаш към техните и ги употребяваш, и каквото и да ти разкажат, си мислиш - "може ли да се използва …". разбирате ли? разбиратe ли, че човек не може да си позволи да бърза".
"локомотиви" - туве янсон за възрастни в този разказ не пести изразни средства, спуска се с бясна сила по релсите, думите са остри, персонажът е подпален, сътворен в треска, жив и вълнуващ. историята пленява и аз за нея си нямам думи.
пътуването като неутрално пространство, убежище на свободата. като миг на покой в движение. пътуваш, летиш, а времето точно тук е заседнало. спи милостиво, за да вдишаш спокоен.
"страстта ѝ не беше масово разпространеното желание да се посещават по-топли и красиви места, да се живее по-лесен или вълнуващ живот. тя обожаваше влака като такъв, като явление. дали си представяше свободата от отговорност, която носеше влаковото пътуване? да потеглиш, да оставиш всичко, да се махнеш. и докато се отдалечаваш, всичко, което остава зад гърба ти, да е непоправимо, окончателно, а онова, към което се носиш - още непредявило претенциите си към теб. да си само пътник, за кратко свободен".
"тътенът откъм челните съединения на релсите е като ударите на сърцето – ритмичен пулс в областта на диафрагмата и корема, все по-надолу и по-надалеч. накрая само вибрация, релсите са празни и чисти, а после остава само тишина и освобождение.
той никога не беше пътувал с влак, не искаше.
преживяването изобщо няма сравнение с представата за преживяното".
и в самия край историята поема по неподозирани пътища, загадъчно начертани след срешата с мистериозната дама на перона. и зейва онази безнадеждна бездна, която изниква в мига на осъзнаване … как не биваме разбрани, но похищението е извършено.
най-картинното описание:
"влаковете надаваха воя си много надалеч, устремени към далечни места, но тя се приближаваше, прескачаше релсите като черна птица, беше разгорещена, миришеше на пот и държеше ръцете си разтворени, за да ме хване, а в същото време знаех, че вече ме е уловила, че държи всичко, което съм аз, натъпкано в корема си, несмляно и без връщане назад"
а това са само кръпки.
страшно силни разкази. страшни и силни. открехнати, с дистанциран разказвачески глас, с нахлуващ хлад, с вълнообразно начертани сюжети, продупчени персонажи, нестройни душевно, тревожни, затрогващи, идеалисти,
странни, изгубени.
близки.
междувременно си слушам - Isaac Delusion "The Child You Were"
https://www.youtube.com/watch?v=2uGNq...
“ще разкажа за всички места, на които не съм била. на местата, на които не съм била, е по-интересно. колко много пъти не съм била във финландия (в оригинал - неапол).”
не съм дори приближавала скандинавите. но хладният им климат е населил тези разкази. като в последното изстинало изречение на "жената цвете" - "и флора се унасяше върху палтото си, а денят преминаваше в сумрак. тя се събуждаше и пийваше съвсем малко шампанско, само една чаша, за да може да види и преживее всичко много по-ясно".
темата за Времето барабанѝ по ръба на чашката с кафе. небрежно, уж леко поднесена, ескалира неумолимо, а във финалите горчи като двойна доза неподсладени истини.
любими:
"голямото пътешествие" и неговата неслученост – безпощадна липса на алтернативи. копнеж в ступор. оплетености и зависимост.
диалогът:
роса, не се тревожи толкова. я ела тук, да не си изоставена в гората?
да, изоставена съм в гората.
а някой ще те намери ли?
да, някой ще ме намери.
и онова 'изтръгване' от прегръдката като глътка въздух. като освобождение.
"уайт лейди" – тук времето е тежко и лепкаво, пищи и разсъблича.уморява.
пустеещ ресторант към края на сезона, пристанищна зона, кораби, които отплават бавно. призрачно място, мъглата пълзи и се настанява над празните маси. "тънки пластове лед" по чашата за коктейли.
"напомня ми на филм, който съм гледала. голям пустеещ замък и хора, които не знаят какво искат" - казва регина.
всичко се случва в рамките на един кокетно незначителен, лек разговор, в близкото, но далечно присъствие на непознати млади хора.
бавно се наслагва усещане за отровеност на пространството. за пукнатини и липси.
един митичен граф, обезценени спомени и купища находчиви сравнения, които не носят утеха.
линейност на времето, и толкова.
не знам в какви емоционални бури е измръзвала туве янсон, докато е редила този пейзаж от думи, но спирам дотук и препоръчвам да се чете в добро здраве. иначе поболява.
"художникът на комиски" – мистериозно изчезнал творец, изоставил успешния си комиксов герой. уплашен от надпреварата с времето:
"рисуваните им очи – едни и същи малоумни кръгли очи до втръсване. учудване, ужас, възторг и така нататаък. стига да преместиш зеницата или веждата и хората решават, че си отличен художник. а всъщност всичките ти герои изглеждат еднакви. но трябва да правят нови и нови неща през цялото време. все нови истории! през цялото време – новости! започваш да търсиш мотиви сред познатите си. изстискваш собствения си живот откъм идеи и тогава посягаш към техните и ги употребяваш, и каквото и да ти разкажат, си мислиш - "може ли да се използва …". разбирате ли? разбиратe ли, че човек не може да си позволи да бърза".
"локомотиви" - туве янсон за възрастни в този разказ не пести изразни средства, спуска се с бясна сила по релсите, думите са остри, персонажът е подпален, сътворен в треска, жив и вълнуващ. историята пленява и аз за нея си нямам думи.
пътуването като неутрално пространство, убежище на свободата. като миг на покой в движение. пътуваш, летиш, а времето точно тук е заседнало. спи милостиво, за да вдишаш спокоен.
"страстта ѝ не беше масово разпространеното желание да се посещават по-топли и красиви места, да се живее по-лесен или вълнуващ живот. тя обожаваше влака като такъв, като явление. дали си представяше свободата от отговорност, която носеше влаковото пътуване? да потеглиш, да оставиш всичко, да се махнеш. и докато се отдалечаваш, всичко, което остава зад гърба ти, да е непоправимо, окончателно, а онова, към което се носиш - още непредявило претенциите си към теб. да си само пътник, за кратко свободен".
"тътенът откъм челните съединения на релсите е като ударите на сърцето – ритмичен пулс в областта на диафрагмата и корема, все по-надолу и по-надалеч. накрая само вибрация, релсите са празни и чисти, а после остава само тишина и освобождение.
той никога не беше пътувал с влак, не искаше.
преживяването изобщо няма сравнение с представата за преживяното".
и в самия край историята поема по неподозирани пътища, загадъчно начертани след срешата с мистериозната дама на перона. и зейва онази безнадеждна бездна, която изниква в мига на осъзнаване … как не биваме разбрани, но похищението е извършено.
най-картинното описание:
"влаковете надаваха воя си много надалеч, устремени към далечни места, но тя се приближаваше, прескачаше релсите като черна птица, беше разгорещена, миришеше на пот и държеше ръцете си разтворени, за да ме хване, а в същото време знаех, че вече ме е уловила, че държи всичко, което съм аз, натъпкано в корема си, несмляно и без връщане назад"
а това са само кръпки.
страшно силни разкази. страшни и силни. открехнати, с дистанциран разказвачески глас, с нахлуващ хлад, с вълнообразно начертани сюжети, продупчени персонажи, нестройни душевно, тревожни, затрогващи, идеалисти,
странни, изгубени.
близки.
междувременно си слушам - Isaac Delusion "The Child You Were"
https://www.youtube.com/watch?v=2uGNq...
May 26, 2014
В заника на живота има още светлина: http://knigolandia.info/book-review/k...
Първа среща с Туве Янсон и вече съм запленен от нея. В “Куклената къща” тихо съжителстват мъдри и меланхолични разкази, в които животът на героите вече е напреднал, бурната младост е надживяна, но още толкова емоции от друг порядък предстоят да бъдат преживяни. Допадна ми, че някои от разказите имаха определено трагичен потенциал, Янсон можеше да си позволи да ги завърши с насилие, но не го прави – дори в най-черен момент хората в тях удържаха демоните си и се примиряваха. Бях изненадан от тези решения, но после се замислих, че точно тук е стойностното – че толкова съм навикнал авторите, които основно чета, да прибягват до насилие, за да решават дилемите на героите си (нещо, което се случва не чак толкова често, за радост, в истинския живот), че точно отказът от агресия носи качествено различното послание на този сборник – че можем да бъдем хора, да губим самообладание, да пропадаме в пропасти, но не и да повличаме със себе си околните.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/k...
Първа среща с Туве Янсон и вече съм запленен от нея. В “Куклената къща” тихо съжителстват мъдри и меланхолични разкази, в които животът на героите вече е напреднал, бурната младост е надживяна, но още толкова емоции от друг порядък предстоят да бъдат преживяни. Допадна ми, че някои от разказите имаха определено трагичен потенциал, Янсон можеше да си позволи да ги завърши с насилие, но не го прави – дори в най-черен момент хората в тях удържаха демоните си и се примиряваха. Бях изненадан от тези решения, но после се замислих, че точно тук е стойностното – че толкова съм навикнал авторите, които основно чета, да прибягват до насилие, за да решават дилемите на героите си (нещо, което се случва не чак толкова често, за радост, в истинския живот), че точно отказът от агресия носи качествено различното послание на този сборник – че можем да бъдем хора, да губим самообладание, да пропадаме в пропасти, но не и да повличаме със себе си околните.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/k...
August 15, 2012
Finnish writer Tove Jansson is always a revelation. Known for her children's books about the Moomintrolls. Her books of short stories for grown ups and short novels are evocative, funny and sometimes painful. The most recent volume to be translated into English is Art in Nature. This collection, more than the others seems to focus on people who are either adrift or unwilling to move. She explores with a rare delicacy the play of emotions one person may experience in an hour or a lifetime, often the petty annoyance, subtle jealousies, and self-involvement. While, for me, The Summer Book remains her masterpiece, it is well worth finding her short stories which are a group of elegant, compact revelations.
July 1, 2014
Майсторски изпипани кратки разкази. Прецизни образи - сякаш излезли изпод ръкана на художник - виртуоз в неоцветеното от оценки наблюдение. Съществауване на нещата такива, каквито са. Туве Янсон определено показва отношение към детайлите. Мирогледът й - в голяма степен циничен (по някакъв начин ми напомня чувството, което носи Ций Кук на Виктор Пасков) - е също така и разтоварващ напрежението, насъбрано между редовете и от натиска на времето. Понякога и най-заплетените казуси имат лесно решение, което бързо носи облекчение. Изкуството. Самотата. Смисълът. И прекрасната скандинавска авторка - наблюдател.
December 29, 2013
Short stories have to be very good to be worth anything. These are OK, but I didn't get involved in any of the situations, and more importantly didn't care about any of the characters. Maybe the translation got in the way.
July 17, 2020
Tove Jansson skriver bare så vidunderligt. Køligt og smukt på samme tid, novelleformatet klæder hendes sproglige temperament.
Eneste minus ved denne udgave er en del småfejl - stavefejl og slåfejl. Men ellers smuk udgivelse.
Eneste minus ved denne udgave er en del småfejl - stavefejl og slåfejl. Men ellers smuk udgivelse.
February 19, 2020
Tove toimii aina.
June 19, 2014
Дванайсет разказа. Щрихирани в меки тонове, а неусетно се вмъкват под кожата, смесват се с кръвта, изпълват тялото. Натежават под лъжичката, като особеното чувство за разкъсаност и разминаване, което понякога ме хваща за ръка (в следобедите, когато небето над града е стомана). Хапят, докато уж приласкават.
Туве Янсон е дистанцирана. От героите си – и оттам от читателите си. Изреченията са премерени, хладни, точни. Усмивка рядко има, сближаването със страниците е невъзможно. Всеки разказ оставя мъничка рана, като от лист хартия. Незабележима, ежедневна, не-страшна – и тихо болезнена. Хваща за гърлото, натрупва меланхолия в пръстите, държащи книгата. Осветява собствените ми часове в същите пастелни краски и скрива умело острите ръбове зад чистотата на думите.
Не трябва да се прекалява в четенето на „Куклената къща“. Малките дози са препоръчителни (макар самата аз да не спазих това). Предозирането напоява сънищата със северен вятър и припомня, че скелетът на дните е тъга.
Туве Янсон е дистанцирана. От героите си – и оттам от читателите си. Изреченията са премерени, хладни, точни. Усмивка рядко има, сближаването със страниците е невъзможно. Всеки разказ оставя мъничка рана, като от лист хартия. Незабележима, ежедневна, не-страшна – и тихо болезнена. Хваща за гърлото, натрупва меланхолия в пръстите, държащи книгата. Осветява собствените ми часове в същите пастелни краски и скрива умело острите ръбове зад чистотата на думите.
Не трябва да се прекалява в четенето на „Куклената къща“. Малките дози са препоръчителни (макар самата аз да не спазих това). Предозирането напоява сънищата със северен вятър и припомня, че скелетът на дните е тъга.
June 23, 2015
Основата на "Куклената къща" - "Художникът на комикси".
...разбирате ли, че човек не може да си позволи да бърза, че няма време да бърза?
"Продължаваш да се бъхтиш с постоянната надежда, че най-накрая, ако се трудиш достатъчно бързо и дълго, ще можеш да си освободиш няколко дни. Няколко дни за себе си, може би дори няколко седмици за себе си - за работата, по която копнееш. В ужас. Но всеки път, когато задачите понамалеят, те залива нова лавина от необходимости и закрива гледката пред очите ти. Отново и отново."
Из дневниците на писателката (1957)
...разбирате ли, че човек не може да си позволи да бърза, че няма време да бърза?
"Продължаваш да се бъхтиш с постоянната надежда, че най-накрая, ако се трудиш достатъчно бързо и дълго, ще можеш да си освободиш няколко дни. Няколко дни за себе си, може би дори няколко седмици за себе си - за работата, по която копнееш. В ужас. Но всеки път, когато задачите понамалеят, те залива нова лавина от необходимости и закрива гледката пред очите ти. Отново и отново."
Из дневниците на писателката (1957)
October 17, 2016
Може би недооценявам този сборник разкази, защото след като "Дъщерята на скулптура" ме грабна с невероятната си атмосфера и по детски невинна героиня, очаквах нещо подобно, а вместо това суровият свят на възрастните ме зашлеви. Litteratur Magazinet ги описват като "никога твърде красиви или приятни, в тях винаги има някакъв дискомфорт" и може би точно заради това не можах да се впусна достатъчно дълбоко в света им.
Тръгвам си с няколко нови любими разкази и молба някой да направи филм по "Локомотиви".
Тръгвам си с няколко нови любими разкази и молба някой да направи филм по "Локомотиви".
August 25, 2024
Omlyssning: Dessa lite längre, och fokus på relationer främst kanske (gärna queera dessutom). Som vanligt människor som skaver och är som dom är. Egenheter, underligheter, älskvärdheter i sin mänsklighet. Tyckte mycket om, som givet.
Tidigare reflektion: Tove Jansson är briljant som vanligt. Studier i karaktärer och situationer.
Tidigare reflektion: Tove Jansson är briljant som vanligt. Studier i karaktärer och situationer.
May 26, 2020
Простичко, но много красиво и пълнещо очи, душа, сърце, ум.
October 9, 2022
Еще один сборник рассказов Янссон про людей и их поступки, где она точна, как скальпель лучшего хирурга.
September 18, 2017
Art in Nature presents us with extraordinarily intimate portraits of Finns and others caught up in a variety of situations. Taking its English title from the first of these eleven offerings by Tove Jansson, its original Swedish title was actually drawn from the fifth story, ‘The Doll’s House’. I can only assume it was retitled to avoid confusion with Ibsen’s play A Doll’s House, but it is just as apt as a label for the whole collection because many of the subjects have a connection with artistic endeavours, through sculpture, cartoons, drama, novels and painting.
So it is that a caretaker of an exhibition attempts to reconcile a couple at odds over a painting they have acquired and a sculptor reacts badly to adverse reviews. An artist whose cartoon strip is widely syndicated suddenly gives up, leaving the job to a young successor. A novelist and her two old friends reveal anxieties below their confident exteriors while dining in a lakeside restaurant, and a tense relationship builds up between two men sharing a flat when one of them develops an obsession with building an ideal home in miniature within the apartment.
The foibles of individuals and the precarious nature of relationships is both revealed and dissected in these short stories; they are indeed like intimate scenes we see in the rooms of a doll’s house, the reader rendered a voyeur for a brief moment. Several of the later tales also involve journeys: worries about setting off, or return voyages which transform the traveller into a stranger reliving past glories; a violent action precipitated because the reality doesn’t match up to the dream, or a plane journey across time zones and across certainties.
By turns gentle and disturbing, opaque and revealing, Art in Nature blows in the cold wind and damp airs of northern climes, daring us to sit comfortably. There is art indeed in these tales set in sometimes bleak landscapes, an art which is simultaneously admirable and unsettling. I loved them.
http://wp.me/s2oNj1-jansson
So it is that a caretaker of an exhibition attempts to reconcile a couple at odds over a painting they have acquired and a sculptor reacts badly to adverse reviews. An artist whose cartoon strip is widely syndicated suddenly gives up, leaving the job to a young successor. A novelist and her two old friends reveal anxieties below their confident exteriors while dining in a lakeside restaurant, and a tense relationship builds up between two men sharing a flat when one of them develops an obsession with building an ideal home in miniature within the apartment.
The foibles of individuals and the precarious nature of relationships is both revealed and dissected in these short stories; they are indeed like intimate scenes we see in the rooms of a doll’s house, the reader rendered a voyeur for a brief moment. Several of the later tales also involve journeys: worries about setting off, or return voyages which transform the traveller into a stranger reliving past glories; a violent action precipitated because the reality doesn’t match up to the dream, or a plane journey across time zones and across certainties.
By turns gentle and disturbing, opaque and revealing, Art in Nature blows in the cold wind and damp airs of northern climes, daring us to sit comfortably. There is art indeed in these tales set in sometimes bleak landscapes, an art which is simultaneously admirable and unsettling. I loved them.
http://wp.me/s2oNj1-jansson
June 1, 2014
И ето, опасността, за която подозирах, че ще ме сполети някога, се появи. Толкова обичам Туве Янсон, такъв охраняван остров имам само за нея в сърдечната област, че ми е извънредно трудно да се държа обективна спрямо онова, което пише. С тази книга ясно го видях - на практика си упражнявах насилие, за да харесам "толкова много, колкото обикновено" всеки от разказите. Не се харесах, докато четях, защото си дадох сметка, че се насилвам, а това е някак несвободно, посредствено и не в духа на Туве Янсон.
Разказите, които наистина харесах, са: Художникът на комикси (защото историята успява да изнесе на гърба си хубавата идея, както на други места не се получава; Главната роля също е чудесен. Равнодушна ме оставиха Жената-цвете и Уайт Лейди.
Важно е да кажа, че в разказите няма нито един, който не е прекрасен като идея. Особено ми хареса в това отношение "Представа за време" - като идея бам!, като история обаче не ме развълнува (аз ги разделям тези две неща).
Много харесах езика на книгата, мисля, че Анелия Петрунова е свършила страхотна работа.
Много харесах и мислите на Туве Янсон в началото на книгата.
Не ми допада корицата.
С пет думи, обичам Туве и вероятно да не съм в тотална еуфория от една нейна книга е съвсем здравословно. Разказите си струват, особено откъм мисъл и смисъл, но не открих онази атмосфера от Честна измама, от Лятна книга, от Дъщерята на скулптура, от Пътуване с лек багаж.
П.С: Сигурно съм развила и при Т.Я. синдрома Ромен Гари - от него не искам да очаквам нищо по-малко от велико, а пък е ужасно строго и несправедливо подобно отношение:)
Разказите, които наистина харесах, са: Художникът на комикси (защото историята успява да изнесе на гърба си хубавата идея, както на други места не се получава; Главната роля също е чудесен. Равнодушна ме оставиха Жената-цвете и Уайт Лейди.
Важно е да кажа, че в разказите няма нито един, който не е прекрасен като идея. Особено ми хареса в това отношение "Представа за време" - като идея бам!, като история обаче не ме развълнува (аз ги разделям тези две неща).
Много харесах езика на книгата, мисля, че Анелия Петрунова е свършила страхотна работа.
Много харесах и мислите на Туве Янсон в началото на книгата.
Не ми допада корицата.
С пет думи, обичам Туве и вероятно да не съм в тотална еуфория от една нейна книга е съвсем здравословно. Разказите си струват, особено откъм мисъл и смисъл, но не открих онази атмосфера от Честна измама, от Лятна книга, от Дъщерята на скулптура, от Пътуване с лек багаж.
П.С: Сигурно съм развила и при Т.Я. синдрома Ромен Гари - от него не искам да очаквам нищо по-малко от велико, а пък е ужасно строго и несправедливо подобно отношение:)
July 16, 2014
http://knijenpetar.blogspot.com/2014/...
"Куклената къща" е първата ми прочетена книга от "Жанет 45" и със сигурност няма да бъде последната. Започнах с нея, защото обожавам разказите: трагични, сюрреалистични, хумористични, фантастични, диаболични, фентъзи... В тази книга няма от тях, но определено ме докоснаха с простотата и крехката чувственост, която се лее от страниците.
"Маймуната", първият в сборника, ме сащиса почти неприятно, но пък ме накара да отворя съзнанието си за останалите. Магията проработи и станах (неволен) свидетел на катарзисите на куп творчески личности, с които Туве Янсон е запълнила почти цялото пространство. Извадих късмет с втория разказ, дал името на сборника - "Куклената къща". Той се настани в съзнанието ми като бисер и ми позволи да се отпусна достатъчно, за да не се тревожа какво ще последва.
"Куклената къща" е първата ми прочетена книга от "Жанет 45" и със сигурност няма да бъде последната. Започнах с нея, защото обожавам разказите: трагични, сюрреалистични, хумористични, фантастични, диаболични, фентъзи... В тази книга няма от тях, но определено ме докоснаха с простотата и крехката чувственост, която се лее от страниците.
"Маймуната", първият в сборника, ме сащиса почти неприятно, но пък ме накара да отворя съзнанието си за останалите. Магията проработи и станах (неволен) свидетел на катарзисите на куп творчески личности, с които Туве Янсон е запълнила почти цялото пространство. Извадих късмет с втория разказ, дал името на сборника - "Куклената къща". Той се настани в съзнанието ми като бисер и ми позволи да се отпусна достатъчно, за да не се тревожа какво ще последва.
September 21, 2014
След "Пътуване с лек багаж" нямаше как да не посегна и към този сборник и мисля, че напълно оправда очакванията ми.
Обичам разкази, които са като изрезка, подхванати от средата на нечий живот и завършващи отново в неговото никъде. И въпреки това, о, въпреки това те дават много по-ясна представа за историята, отколкото ако бяха разгърнали подробна хронология. Само с намеци и щрихи Туве Янсон размахва така смело деликатната си четка, че рисува цялото по контурите на сърцевината му.
Прекрасна!
Обичам разкази, които са като изрезка, подхванати от средата на нечий живот и завършващи отново в неговото никъде. И въпреки това, о, въпреки това те дават много по-ясна представа за историята, отколкото ако бяха разгърнали подробна хронология. Само с намеци и щрихи Туве Янсон размахва така смело деликатната си четка, че рисува цялото по контурите на сърцевината му.
Прекрасна!
September 19, 2020
Tove's short stories are quiet and incisive - I've seen them described as boring, which is, of course, a matter of personal taste, but also wrong! - even when she writes about obsession and murder. Mostly, though, these stories are about the small happenings in ordinary lives which give clues to the deep emotions underlying the actions of her characters, and that, for me, is where the interest and value of Tove's stories lie.
November 19, 2015
александер и ерик
роса и елена
:)
роса и елена
:)
July 19, 2020
Af en eller anden grund forbinder jeg Tove Janssons noveller med sommerstemning og læsning på farten. Måske fordi, bøgerne er så pastelfarvede og små, at de passer i enhver rygsæk og til enhver togtur. Måske fordi, historierne er så fyldt den bittersøde nostalgi, sensommeren er præget af for mig. Eller måske bare fordi, Gyldendal de seneste par år har udgivet en novellesamling hver sommer.
I hvert fald viste den her novellesamling sig at være den perfekte bog til mine togrejser rundt omkring i Danmark. Jeg nød historierne og Janssons præcise og følsomme pensel. Særligt historien om tegneserietegneren og dukkehuset bed sig fast – måske på grund af deres stærke billeder, måske fordi begge minder mig om ting, jeg har læst om i Tove Jansson-biografier.
I hvert fald viste den her novellesamling sig at være den perfekte bog til mine togrejser rundt omkring i Danmark. Jeg nød historierne og Janssons præcise og følsomme pensel. Særligt historien om tegneserietegneren og dukkehuset bed sig fast – måske på grund af deres stærke billeder, måske fordi begge minder mig om ting, jeg har læst om i Tove Jansson-biografier.
March 20, 2021
Особено е как един текст може едновременно да те обгърне с интимност и уют от нечий най-личен поток на мисли, и да очертае глобална многопластова житейска картина.
Сложен, фин интелектуален свят, в който нещата се изказват с половин уста, ако изобщо, и човек остава с усещане за недостигнато дъно. От тези работи, към които знаеш, че си струва да се завърнеш пак след 10 години и да откриеш нов смисъл.
Пригответе тежката артилерия, ще ви трябва. Откраднатата звезда е за недоизказаното - на моменти е трудно да се свържеш и съпреживееш. 4/5
Сложен, фин интелектуален свят, в който нещата се изказват с половин уста, ако изобщо, и човек остава с усещане за недостигнато дъно. От тези работи, към които знаеш, че си струва да се завърнеш пак след 10 години и да откриеш нов смисъл.
Пригответе тежката артилерия, ще ви трябва. Откраднатата звезда е за недоизказаното - на моменти е трудно да се свържеш и съпреживееш. 4/5
June 27, 2020
Lots of novels in one book. Hard to write a review since every novel has to be judged by itself. Some where really good, some were boring and some woke a lot of thoughts. It's read by the author herself in the audioversion I listened to and for me it was better to listen than to read it. She has a very special writing style that bothered me.
Displaying 1 - 30 of 138 reviews