Сън за щастие

by Пенчо Славейков

Genres: Poetry, Bulgarian Literature, Classics, School

95 pages, Unknown Binding

About the author

Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на П. Р. Славейков, от когото наследява много като човек, гражданин и поет. Учи в Трявна и Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Преживяното в Стара Загора по време на Руско-турската война остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет; тези "враснали тъй дълбоко в душата спомени" служат на Славейков при работата му върху "Кървава песен". Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. - отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците "Остен" и "Целокупна България", а Славейков ги разпространява. В края на 1879 г.семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г., когато след суспендирането на Конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран. Продължава образованието си в Пловдив. През 1883 Славейков е един от начинателите и водителите на ученическия "смут" в Пловдивската реална гимназия - против лошото преподаване на "предметите" (след като учители като П. Р. Славейков, П. Каравелов и Тр. Китанчев били заменени с "парфюмирани контета и умствено боси "възпитатели"). По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество; бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения - затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат И. С. Тургенев и В. Г. Короленко с "Живи мощи" и "Слепият музикант". В борба с "неволята" Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на "велик учите

Reviews

[Велислав Върбанов · Rating 5 out of 5]

„Сенчеста градина. В глъбината
бяла къщица едвам се види
и тъсма червени керемиди
през заслона тъмен на листата.

Рой врабци по стряхата насбрани
шумно се за нещо си препират,
сякаш канят веч да се прибират
за вечеря морните стопани.“




„В път застигна ме и с мен
път държа юнак напети —
ясний млян на младостта
в погледа му весел свети.

И, като пред свой, пред мен
ред поредом изповяда
и помисли и мечти,
що му милват сърце младо.

Де е бил и как живял
в чужди край, при чужди хора —
как го чака и купней
дома жадена изгора.

В път застигна ме — сред път
за към село сви юнака…
Мудно към дома вървях —
тамо никой ме не чака.“




„Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост —
докле е младост, ах, докле е младост!“




„Наметнала плащ тъмен на плещи,
от изток иде вечер лекостъпна —
от ароматний неин дъх трепти
засегната гората, и зашъпна
през знойний ден прекъснати мечти.

Полето глъхне. Закъснял керван
по витий път потъва в далнината.
На небесата ликът замечтан
дрезгавина таинствена замята —
светът да не досети техний блян.“

[Nikolay Georgiev · Rating 5 out of 5]

Едничка дума... тя я не продума.
Едничък поглед... не погледна тя.
На бледни устни в сдържаната глума
видя си той решена участта.

Поклон безмълвен - и в ответ студен
смях. Кървав плач едва сдържан насила...
Велики Боже, а до днешен ден
все мисълта за нея му е мила.

[Emiliya Bozhilova · Rating 4 out of 5]

“Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост —
докле е младост, ах, докле е младост!”

[Nikoleta Starkova · Rating 4 out of 5]

ГРИЖИ, СКЪРБИ И НЕСГОДИ...


Грижи, скърби и несгоди
млада сила надделяха.
Не учудвай се, че ходи
тъй посърнал сиромаха.

И не питай за тъгата,
що в очи му се оглежда.
Днеска му умря в душата
и последната надежда.

[Zuzi · Rating 3 out of 5]

Това е частта от творчеството на Пенчо Славейков, която прочетох с най-голямо удоволствие. Беше ми наистина приятно да усетя атмосферата и изповедния характер в тези лирически миниатюри.

Прочетени:
Ни лъх не дъхва над полени...
Извардила Марта, дойде пролетта...
Престана поройния дъжд...
Нощ преваля. Зад гори...
Плакала е горчиво нощта...
Отсреща, дето стръмно се извива...
Летен ден едвам се влачи...
Месеца самотно грей...
Капчици дъждовни...
Тихо вее вечерна прохлада...
Безумний вихър на живота...
Вият се облаци черни...
О, има тих вълшебен край...
Вихър сви и тъмен рой...
Над безкрайните полета...
Вей долняка и отвява...
На листовцете на моминската сълза..
До пътните врата го тя изпрати...
Во стаичката пръска аромат...
Зла ни стигна орисия...
В незнаен кът, далеко в родний край...
Цъфтят цветенца в моята градина...
На гроба ми изникна щат цветя...
Вървиме ний самотни на светът...
През мрака сянка надалеч...
Мятат се, пляскат, реват...
Тъмна нощ е...
Отрупани от нощний сняг нечакан...
Как вълна преко вълна...
Спи во сланата есенна...
Музиката вече си отсвири...
Сенчеста градина...
В полунощи дим, извит...
Майският месечко грей презполвен...
Криволи покрай гората...
Спи езерото...
Над мойто чело лавърът не вий...
Сърцето ми е чуждо за света...
Погребан, и в гроба все пак е...
В небеса яснее летний ден...
Грижи, скърби и несгоди...
Над вършини и долини...
Ясний месечко се смей...
Обляно с блясък, в далнини...
Тичане и врява...
Алеята е пуста...
На бука ръбестия ствол
Сухи, жълти листица...
Безмълвна нощ е обивила...
Тука гроб продънен във земята...
Чуй! Дивий рев на вълк нощта пробуди...
В живота като вихър мина...
Запустяла воденица...
Мразна зимна вечер...
Мойте пролетни надежди...
По цели дни мъгла лежи, не се раздига...
Листата капят, че нощес ги...
Преди минута буен вихър...
Спря се орачът пред нивата златна...
Пътят, по който възпирах...
Разтая и последний сняг...
В път застигна ме и с мен...
Кал е, където обърнете глед...
Морна лятна нощ...
Пустинята на скръбний ми живот...
Роят се подранили...
Богоугодник сред гората...
И пак се върна есента...
И на яве, и на сън...
Дълбоко в твоя поглед се отсеня...
Насреща ми седеше мълком ти...
Под голий храст ревнива теменужка...
Бог знае как и откъде познало...
На пладне срещнахме се ний...
Желанията смятах суета...
От нея бягай, смърт за теб е тя!...
Едничка дума... тя я не продума...
Обича я. - Когато чу това...
Призори вихра нощешен...
Сред гората, отстрана край пътя...
Усойно, миловидно цвете...
Животът и смъртта в борба...
Ревнив синчец, горкинко цвете...
Докле е младост, златно слънце грей...
Зад горите тъмни ясен ден се кани...
Мързеливо под марнята лятна...
Безсънно цяла нощ пробдях...
Вечерни сенки несетно...
Как ли ще мина и утрешний ден...
Наметнала плащ тъмен на плещи...
Как ме те примамваха с дъха си...
Ти, който бдиш от небесата...
Веч на годините керванът превали...
Ще да замине от света една...
На мойте вейки плод, плод не един узря...
Самотен гроб в самотен кът...