Ако някога ми хрумне да пиша книга за детството си, моля, напомнете ми, че няма нужда, защото Божидар Томов вече е написал две такива. Ежедневието и преживяванията на (може би) фиктивните момчета от жк Сердика в края на 80-те толкова маргинално се различават от ежедневието и преживяванията на реалните момчета от жк Света Троица в началото на 90-те, че на моменти буквално се хващах как сменям имената на героите с имената на приятелите ми. Много я обичам тая книга! И "Шампионите ги бият в събота" - също! Първо, смятам, че това са перфектните два детски романа за всяко момче, отраснало по кварталите на София в края на миналия век и второ, смятам оттук нататък, когато някой иска да му разказвам истории от детството, просто да му връча двете книги и да го оставя да ги прочете.
Единствената ми критика към автора са наистина бруталните убийства на страшно любопитни сюжетни линии - особено в "Лятото на шампиона". Нямам абсолютно никакъв паралел, който мога да направя, за да онагледя как до последната страница неистово се надявах, че все пак ще стане ясно как се развиват поне 3 ключови събития от началото на книгата. Нищо такова. Единственото, което Божидар Томов е направил в романа си, е да запчеата един фрагмент от детството на главния герой и приятелите му и да го разкаже хронологично, без да се съобразява с желанията на чичателя за завръзки, кулминации и развръзки. Всъщност, точно както се случваше преди около 15-20 години на двуетажното игрище зад блок 313-2 на улица "Чавдарица" в София.