Вулкан

by Елена Алексиева, Elena Alexieva, Люба Халева

Книга, която ще ви запрати в друга реалност – вашата; книга, в която днес е вчера, но и утре; книга без герои, защото всички са герои; книга за прискърбната радост, безутешната утеха и мимолетната вечност; книга язвителна, пънкарски поетична, която те изритва с първата глава и те държи наелектризиран до последната. Книга за мен и за теб.
Георги Ангелов

„Модерността“ в прозата на Елена Алексиева има различни измерения, но в едно тя остана вярна на класическата проза – тя твори fiction, няма претенцията да разказва действително случили се неща. Онези, които ще търсят и разпознават в творбите ѝ действителни лица и събития, ще сгрешат. Което не значи, че не постига силни и безпощадни внушения именно за съвременната социална действителност.
Светлозар Игов

Genres: Bulgarian Literature

544 pages, Paperback

First published March 1, 2023

About the author

Елена Алексиева е писател и преводач. Автор е на романите: „Рицарят, дяволът, смъртта“, „Тя е тук“, „Нобелистът“ и „Свети вълк“; сборниците с проза: „Читателска група 31“, „Кой?“, „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“; драматургичните сборници: „Ангелски огън“, „Жертви на любовта“, както и „Бримка на сърцето“ – дебютна поезия.

Reviews

[Ина Иванова · Rating 5 out of 5]

"Вулкан" на Елена Алексиева е истински интелектуален пир! Тържество на насмешливия, но дарен с проникновен ум homo ludens, който позволява да търсиш смисъла на живота, дори когато си наясно с непостижимостта му. Или навярно тъкмо тогава.
Роман колкото за сияйната пустота, толкова и за човешката история като "поредица от зле намислени и още по-зле сбъднати желания".
Роман, който с разкошна и иронична свобода съвместява в тялото си (като кораба на Ной) космато момиче, лекар хирург с погубена кариера, транссексуална гадателка, дементен поп арт визионер, един-два балкански субекта с едър бизнес и почти невинни души. И ще видите още кой.
Цялата ъндърграунд кавалкада на Елена Алексиева е наясно, че светът е непонятен, а "истината сама по себе си е магия, скрита зад булото на реалността".
Затова и реалностите в романа са в перманентна, но някак весела флуктуация. А личните нирвани - естествено! - не се случват, понеже скъсването на отношенията със света се сблъсква с моралния императив да помагаш на нищия, на страдащия. Затова и героите са в непрестанна, макар и много хлабава, "скръбна зависимост" едни от други.
Тъкмо така и оцеляват - поради дълбинното си знаене, че животът е вместилище едновременно на страдания и чудеса.
Бих нарекла "Вулкан" ренесансов роман по силата на виталността му. Но всъщност е разкошно модерен.
Вземете си го!

[Nadezhda · Rating 1 out of 5]

Нямам претенции, ще се нарека глупава, че не дочетох тази книга… но не издържах. Ми не не видях нищо гениално, по- скоро опит за гениалност. Не препоръчвам!

[Svetlozara Kabaktchieva · Rating 4 out of 5]

Много ми хареса - и кръговата структура, и наместването на парченцата на пъзела, и кинематографичния сюжет, и гротеската. Поздравления!

[Denise Ivanova · Rating 5 out of 5]

За пръв път пиша ревю, но просто не мога да не го направя. От години чета българска съвременна литература с надеждата да открия нещо ново, истинско, написано с разбиране и изобличаващо действителността, в която сме принудени и/или избрали да живеем. Елена Алексиева с лекота описва това, а подреждането му в един пъзел, ала Антъни Доер, е толкова завладяващо, че не ми позволи да оставя тази книга дори на връх Нова година.
Това е книга на световно ниво, а аз бих я препрочитала отново и отново!
Завиждам на хората, които разгръщат кориците ѝ за първи път!
Приятно четене!

[Emiliyana Dimitrova · Rating 1 out of 5]

Четейки книгата се чувствах погнусена, отвратена и нервна от всички вулгарни изрази и описания, от всички клишета от рода на "забременяло селянче, оставило детето си на село при баба и дядо", "млада българка проститутка в Германия, защото няма какво друго да работи", алкохолици, мутри, депутати, далавери, хора сменящи си пола, и любимите на авторката "лайна", "лайна" и пак "лайна".
Не съм литературен критик или възвишен читател, но в този роман не видях интригуващ сюжет, развръзка, поука. На моменти беше толкова трудна и досадна за четене, но продължавах, защото вярвах, че ще си струва предвид наградите и всички позитивни коментари, които има. Не, чиста загуба на време и излишно запазени в паметта ми сцени на старци мажещи се с лайна и киснещи в урина.

[Maria Yankova · Rating 5 out of 5]

Роман, написан в стил, който те разхвърля и подрежда едновременно. Имах усещането, че липсват големи пасажи, защото очаквах някои сюжетни линии да са далеч по-подробно разказани, но стигайки до края и давайки си време да помислиш, разбираш защо е така. През линията за свободата и промяната, се вмъкват още толкова много други.
Главата с дисертационния труд върху творчеството на пънк рок изпълнител изчетох първо за себе си, а после и на приятели, давейки си от смях. Отдавна така не ме беше провокирала книга.

[Diana Nikolova · Rating 5 out of 5]

Тази книга е вулкан! Една колкото трагична, толкова и щура история, и как майсторски разказана! Всеки от героите говори със собствен глас, така различен от този на другите и така автентичен. Моят словесен запас не стига да изрази удоволствието и възхищението, което изпитах от досега с езика на тази книга. Благодаря!

[Николай Терзийски · Rating 5 out of 5]

"... красотата е тъкмо в непостижимостта на смисъла...", но "без смисъл не би имало красота..."

Няма да пиша ревю за романа "Вулкан". Но се изкуших - заради удоволствието, което ми донесе писането на Елена Алексиева, да споделя тук два откъса от книгата:

"Това беше неговата теория. Щастие за всички даром и два лева отгоре. Държавата да субсидира операциите за смяна на пола като животоспасяващи. Написа даже проект в този смисъл – да го приложат към стратегията за здравна реформа. В него надълго и нашироко обясняваше за щастието изобщо и за щастието да намериш себе си в частност. За намирането на себе си като предпоставка за щастие. За правото на лично щастие като морален императив на държавата и на всяко общество като цяло. За божествената природа на щастието, независимо как отделната личност го определя за себе си. Защото той, който се смяташе за роден атеист, все пак вярваше в божественото естество на нещата, изразяващо се не в тяхната правилност по човешките мерки, а във висшата естетика на морала - морал, за който човекът едва-що беше започнал да се догажда. Всичко това беше написал в своя проект. Беше писал още за свободата да избереш какъв да бъдеш като залог за всяка следваща свобода. За трагичния разнобой между душа и тяло, който медицината, със своите скромни средства, можеше да облекчи, променяйки тялото – тъй като още не се беше научила как да променя душата. Вярно, че като завеждащ хирургичното отделение на Каспичанската болница не му оставаше време да чете художествена литература, да не говорим за книги по философия, но ако проектът му беше роман, негов автор спокойно би могъл да бъде не Азнавур Церовски, а Фьодор Михайлович. "

"– Аз... аз те излъгах. Преди малко, когато ти казах, че съм Сатан. Защото вече не съм. Не съм никой. Мислех си... Въобразявах си, че имам всичко. А излезе, че нищо не съм имал. Никога нищо. Нито сега, нито тогава. И гледам сутрин този човек, гледам го вечер и си казвам: там няма никого. И това, докторче, е такава безкрайна свобода... Да си никой. Като в беззвездна нощ. Като смъртта. Ужасяваща свобода. Защото смъртта е свобода... Нали така казват?... Свобода, пфу! Много, много... Прекалено много. Убийствено. Че кой съм аз да я нося? И как? Да не съм Господ? А? Господ ли съм? Виж ме хубаво! На тебе говоря, виж ме! Ама как да ме видиш, когато ме няма... И в свободата - нищо. Ни-щич-ко! И защо? Защото няма човек. Или има там някакъв, малък такъв, на когото малко му трябва. Съвсем мъничко... Да го намести в себе си, да го движи... Ей така, до смъртта да го движи, до старостта... И аз го имам това мъничко, имам го някъде там, а не го достигам. Къде е? Къде?... Гледай! – И Сатан бръкна в дълбоко в джоба на пластмасовото си яке и издърпа банкнотите. Те се разпиляха по пода. – Пари! Аз имам пари, не съм някой голтак. Майка ми ми ги даде. Късала ги от залъка... Ти разбираш ли го това?... От залъка! От кебапчетата в стола, дето ги краде! Майка ми – крадла! И аз - бум на влака и в София! С крадените пари на м��ма. Да ги изпия... да си оправя живота... Значи следователно трябва да се краде. Задължително е. Няма друг начин да си оправиш живота. Иначе той те оправя. С бой. Баща ми така викаше – ще те бие животът. И наистина ме би. Така ме би, че направо ме смля... Бедна ти е фантазията!... Обаче и аз съм бил. Отвръщал съм, значи, на боя с бой. Кажи ми, ти си учен човек, така ли трябва? Това ли е правилното? И ако да, защо вече не мога?... А онова, мъничкото, го няма. Няма го! Човека го няма ! Човечето... Човеченцето Сатан. Ти чувал ли си за такова човеченце? Не си. Ето, виждаш ли? Защото го няма. Не съ-щест-ву-ва! Затова не си чувал..."

[Borislava · Rating 3 out of 5]

Трудно ми е да пиша за тази книга, защото ми е трудно да синтезирам всичко, което ми мина през ума.
Първо, това е точно въпросната книга, която спечели първия обявен конкурс на „13 века България“ и която впоследствие бе замесена в литературен скандал. Елена Алексиева върна наградата, а конкурсът се провежда отново в момента. Аз за скандала ще кажа няколко неща и ще изчерпя „клюката“: хубавото на такива скандали е, че са литературни, но реално красив скандал няма; обидно е да се сравняват замесените произведения (имам предвид „Рана“ на Захари Карабашлиев), защото като редови читател аз нямам единни критерии за сравнение, валидни за толкова различни произведения; не се наемам да кажа и доколко скандалът е основателен, след като в книгоиздаването в България всички се познават – автори, издатели, преводачи, редактори – тази пъстра смесица от една шепа хора; Елена Алексиева прояви достойнство като върна наградата. Или далновидност? Във всеки случай не мисля, че някой заслужава името му да бъде окаляно при такива обстоятелства. После, пак така отдалече, ще добавя, че без този литературен скандал книгата изобщо нямаше да стигне до мен. Предизвикана да прочета какво пишат „големите“ (не е ирония) награждавани имена, очаквах много. И много получих. Но не точно това, което очаквах.
Последно, преди да започна по същество: от Елена Алексиева съм чела сборника с разкази „Кой“ и го намирам фантастично добър. Уродлив, сетивен, образен, извънреден.
По същество за „Вулкан“ мисля абсолютно същото: уродлив, сетивен, образен, извънреден. Много добро писане и умение да се влиза в гледната точка на героите и да се заговори с техния глас, а това го владеят малцина. Богат език в различни стилистики. Хумор и ирония, които на моменти напомнят Тери Пратчет (именно Пратчет!) и някакъв уморен сюрреализъм ли е, магически реализъм ли, не се наемам да определя – може би по малко и от двете.
Но... Ех, защо трябва да има „но“? Защото съм си обещала, че дори когато се чувствам глупава, ще пиша истината. А тя е, че не харесах романа. Едва го дочетох и на много места започнах да прескачам по абзаците. Не ми допадна неговата фрагментарност, липсата на реални действия, бавното повествование, в което не се случва кой знае какво, прекомерното струпване на извънредност (може ли героите до един да са толкова различни от обикновеното?), нито ми хареса затрупването с незначителност и чувството за уморен, изхабен свят на уморени, изхабени души. Не видях устрем, не видях радост, не видях нещо светло, освен може би (това ми го посочи приятел), че всички тези герои са положителни образи сами по себе си – те не желаят ничие зло, не вършат зло, просто си вървят по пътя и си живеят живота по начина, който са избрали.
Благодарна съм на различните мнения, защото те винаги обогатяват гледната ми точка. И затова съм благодарна на отзива на Снежи Димчева, наличен и тук в Гудрийдс, с която успоредно четохме романа и го обсъдихме. Смятам мнението ѝ за най-добрия контрапункт на моето собствено, при това доста по-добре аргументирано.
Дайте шанс на различните книги, ще кажа накрая. Колкото по-противоречиви отзиви, толкова по-интересно. Може тази книга да не е дошла при мен в точния момент или аз да не съм дорасла за нея, но пък вие да видите нещо, което аз съм била неспособна.

[Snezhi Dimcheva · Rating 4 out of 5]

Това е един непопулярен роман:)

Абсурд е да не оценя различността на романа, той не е повърхностен, написан е с мисъл. Не е лесен за преглъщане. Описва един грозен свят, на пръв поглед. Кой обича да чете и гледа за хора с недъзи, хора, които са ни далечни и ни плаши самата им особеност и факта, че не са от нашия свят, образно и условно казано? Кой харесва на места грубия език, нецензурен, даже и буквално органичен? Аз харесах тази книга! Оценявам таланта на Елена Алексиева, който разбунва духовете и говори за човек, на когото не му е толкова важно да бъде непременно харесван от всички. Това също ми харесва.
Теми като, да търсиш себе си и да си в мир със същността си. Да отстояваш правото си на щастие. Смяната на пола е само привидната форма на бунт, че не си в кожата си. "Щастие за всички даром и никой да не бъде забравен". Забавлявах се с тези герои, които бяха необичайни, имаха своята уникална история. Героите са типажи на прехода, деца изоставени на баби и дядовци, майки в чужбина които гледат и се грижат за хора с проблеми, неосъществени поети и музиканти, които са с неизясненa самоличност, провален хирург- алкохолик, ясновидка, бизнесмени, единият даже бил в САЩ и завърнал се да строи нова България. Има много ирония, сарказъм в изграждането на тези образи. Романът е философски, всеки би могъл да интерпретира това, което чете според своя си мироглед. Аз видях в Милена и Сатан Пирдопси/Афродита онази различна извадка от обществото, която търси своето място сред другите, т.нар нормални. Всички герои са в някаква трансформация, всички търсят себе си, за да са свободни, пък свобода няма, докато сме живи. Няма един сюжет, но има много сюжети на различните герои в романа.
Всяка книга намира човека си, но книгите ни надживяват. Оценявам високо книгата, заради различността в писането, в подхода на построяването на романа, в автентичността на езика за всеки от героите, заради щекотливите теми, които поставя. Харесва ми и заради това, че ме караше да се смея, с поезията на творбецът Пирдопски. Забавлявах се и с онази част, която е абсолютна гротеска, в която е приложила научен труд и обяснява с ирония, с неразбираеми, строго профилирани термини за нещо си, което няма смисъл за нас, простосмъртните. Думи, които са помпозни и не казват нищо.
"Ти си онова, което жадува душата ти"
"Бог не поставя ограничения. Напротив, Той ги премахва. Ограничен е само нашият ум"

Кое не е така?:)

[Ivan Dimitrov · Rating 5 out of 5]

Когато говори за битието си на романист, аржентинският писател на свръхкратки романи Хорхе Луис Борхес веднъж определил пред списание „Ню Йоркър“ творчеството си като „бележка под линия на Борхес“: „Мен цялата тази кахърна психологичност ме изморява. Аз си останах пристрастен към приключенските романи: хайде в морето да правим нещо, да се хвърлим в приключения!“. А друг път шеговито подмята: „Синът ми след всяка моя нова книга пита: „Какво си пушил пък сега?“. Грешка. На мен халюциногенните вещества са ми в тялото по рождение“.

Нещо подобно прави Елена Алексиева в новия си роман „Вулкан“: тръгва на приключение, става пират, после дете, прави пакости и пого, хулиганства, гърми и трещи, та пушек се вдига. Или казано по-цивилизовано, отвоюва нови и нови пространства на свобода като писател и веднага се втурва и влетява в тях, за да даде свобода на героите си. И да види какво те ще сторят с тази свобода. Как ще се развихрят.

Цялата рецензия на:
https://spisaniekino.com/archive-kino...

[Мари · Rating 2 out of 5]

Прочетох книгата до край, защото два пъти се спомена Фьодр Михайлович. И все очаквах да се появи нещо, което да свържа с него.
Плюсът за всички 500 страници е историята на Сатан-Афродита.
Коки - много претенции, нулево покритие.
Дуньо - също. Като изключим умилението покрай бебето. Но и то стои същото с бели конци.
Милена - тъкмо да се усетиш на една ръка от Маркес и разбираш, че съществата с козина трябва да спят на земята, че даже им е хубаво. (Тук всички стопани на куч��та и котки надават възглас на несъгласие и вадят снимки напс,сипаните си мебели вкъщи.)
Магда - е*аси клишето. Българската литература не приключи ли с темите за момичетата от малки села, които стават проститутки, а после по вълшебен начин се отървават от занаята и се хващат на почтена работа?!
Исус - единственият пълнокръвен и достоверен персонаж. Може би защото е второстепенен.
И за финал - премиерът и откриването на Потока. Ако исках да чета новини, щях да си отворя новинарски сайт, а не роман.
Чудех се защо тази книга няма анотация, а само цитати от двама души. Стана ми ясно.
Българска книга, не световна.

[Konstantin Kirov · Rating 5 out of 5]

Съвременен български роман, който аз почувствах като глътка въздух. Съвсем не разбирайте погрешно, че другите произведения на нашите съвременници са безинтересни - имам друго предвид. Чрез този роман аз усетих бриз, чист въздух, усетих как дишам свободно, защото това е един роман на свободата. В него всеки е свободен, да диша и да прави това, което иска. Последици от действията няма толкова, но те са излишни в едно изкуство. Това е като да изцапаш платното без да искаш - няма нужда да мацаш върху му или да го триеш, а най-добре го остави да се слее с картината.

Романът на Елена Алексиева много ми напомни на Мураками роман - не знам дали самата тя е почитателка на японския автор, но усетих подобна доза магически реализъм. Разликата е, че Алексиева не пише женските си персонажи по твърде сексуализиран начин и че повечето от написаното води до някакво определено заключение, което читателят може да си направи.

Истината е, че и аз като много други, най-вероятно, разбрах за романа от "скандала", който се случи по-рано тази година. Преди това не бях чувал за литературния конкурс "13 века България" (от който сега силно се интересувам и бих искал да прочета другите наградени книги), но много се радвам, че този успешен и случаен ПР трик се случи. Съжалявам обаче, че тази книга няма да бъде наградена официално, тъй като издателството изтегли всичките си книги след повторното издание на конкурса тази година.

Романът включва много изпражнения, български хумор, който само ние можем да разберем (Крез!), модерност, астрология, сексуалност и др.

Ще следя с нетърпение за останалите книги на авторката

[Диана Маркова · Rating 5 out of 5]

Наскоро някой беше споделил с възмущение, че твърде често определяме дадена книга като разтърсваща. Обаче колкото и да търсех точната дума, която подобаващо да опише романа "Вулкан" от Елена Алексиева, все не намирах друга, по-подходяща. В същото време, четейки, човек се привързва към героите като към свои братя (или поне като към хора, с които съдбата го е събрала и вече може да нарича "близки"), при това такива каквито са - несъвършени, понякога уродливи, но случайно или не, винаги забележителни. И вече нито една истина не е чужда, и нито една рана не боли.

[Петър Керкелов · Rating 4 out of 5]

Както правеха учителите едно време и аз добавих към оценката на Вулкан това, което "имах да давам" на автора от оценката на Свети Вълк.
Отдавна смятам, че Елена Алексиева е от авторите с най-интересни хрумвания в съвременната ни литература. Тук изпълнението също е на високо ниво. Надявам се, най-доброто от творчеството ѝ тъпърва да предстои.

[Boriana Ovcharova · Rating 5 out of 5]

Отдавна не ме беше развълнувал така наш роман. Много наш и същевременно универсален. Голяма слабост ми е това да се настанявам в чужда черепна кутия и да гледам през чуждите очи, да ходя в чуждите обувки, да страдам чуждата скръб, да се радвам на чуждия успех или щастие като на свое. Най-често в романите това се случва с един или двама герои, а тук това е възможно с всички. Толкова смущаващо успешно, че човек е леко дезориентиран при скока от една "кутия" в друга или завръщането в реалността, затвори ли за малко книгата. Всички противно отблъскващи сцени и пейзажи са така натуралистични, сякаш сам нагазваш в тях и инстинктивно задържаш дъх, да се предпазиш от лошата миризма. Но въпреки това не ме отблъснаха. Очевидните асоциации с Кафка не ме подразниха (въпреки че никак не се влюбих в Метаморфозата).
Със сигурност ще потърся и другите творби на авторката. Легна ми на сърцето с нейната свръх емоционална интелигентност (или емоционална свръхинтелигентност - и двете са еднакво верни в случая).
И за първи път преживявам страхотен преход между книгите. След тази хванах Соленоид на Мирча Картареску. Сякаш отворих нова глава на същия роман (на Вулкан). Разбира се, това е само начално внушение, после Картареску израства със свой глас, стил и внушения, но остава така близо до същите изконни теми и задълбоченост на разказа от първо лице. За него друг път, в друг отзив.

[Andre · Rating 1 out of 5]

Четенето на тази книга е загуба на време, въпреки че авторката недвусмислено демонстрира писателски талант. Проблемът е, че умението да пише не е съчетано с адекватен избор на сюжет. Романът е претенциозен активистки манифест, който е обида за интелекта.
Цялото майсторство и усилия са вложени в стилистиката на едно съдържание, лишено от стойност.

[Elizabeth · Rating 4 out of 5]

Оригинална, увлекателна и интелигентна книга, една от най-добрите в съвременната бг литература, на които съм попадала. Началото и краят обаче са доста слаби, дори без тях книгата би станала още по-добра.

[Monika Chalakova · Rating 5 out of 5]

От дълго време не бях чела добра българска проза, а книгата на Елена Алексиева е тъкмо такава - интелектуална, забавна и майсторски написана. Литература заради литературата.

[Aveigard · Rating 1 out of 5]

DNF
Издържах до стр. 120, но и това ми беше прекалено много.

А „Жанет 45“  явно нямат намерение да наемат кадърни коректори.

[Andrey Samar · Rating 2 out of 5]

Книга за нищо, с герои, които не са герои, история, която не е история.

[Borislava Velkova · Rating 3 out of 5]

Момиче с козина, родено от икономическа емигрантка в Германия и зарязано при баба и дядо на село, тръгва към София да търси баща си - деветдесетарски пънкар. По пътя среща още герои на Прехода. Омазани в преносни и съвсем буквални лайна, всички очакват да се случи нещо от космическо значение, но постигат само пустота. Кое не е така? Не очаквам Елена Алексиева някога да напише нещо тъпо, още по-малко по тъп начин; всъщност мисля, че е един вид гений и със сигурност владее занаята до съвършенство, обаче лигнята тука ми беше тотално излишна и не ме кефи като отношение.