What do you think?
Rate this book
Разкази за особняците и малките хора
„Аз всъщност никога не съм писал книги, а само разкъсани и разхвърляни текстове, които с течение на времето повече или по-малко логично съм свързвал в книги-романи или сборници разкази.”
Иво Андрич
Фондация „Иво Андрич” и няколко сръбски издатели, водени от думите на големия писател, пристъпиха към един непознат досега подход към творчеството му и представиха на читателите няколко тематични сборника с негови разкази, между които и Разкази за особняците и малките хора.
Това са разкази за чудаци и митомани, егоцентрици и особняци, самотници и алкохолици, жадуващи любов, и квазиавторитети, дребни чиновници и незначителни индустриалци, малки Наполеони и генерали след битки... Разкази за автентични съдби и характери, пресъздадени с много мъдрост, благ хумор, болка и притаена обич и съчувствие към малкия човек.
Иво Андрич
Фондация „Иво Андрич” и няколко сръбски издатели, водени от думите на големия писател, пристъпиха към един непознат досега подход към творчеството му и представиха на читателите няколко тематични сборника с негови разкази, между които и Разкази за особняците и малките хора.
Това са разкази за чудаци и митомани, егоцентрици и особняци, самотници и алкохолици, жадуващи любов, и квазиавторитети, дребни чиновници и незначителни индустриалци, малки Наполеони и генерали след битки... Разкази за автентични съдби и характери, пресъздадени с много мъдрост, благ хумор, болка и притаена обич и съчувствие към малкия човек.
- GenresClassicsShort Stories
196 pages, Paperback
First published January 1, 2010
9 people are currently reading
177 people want to read
About the author
Ivo Andrić
261 books1,254 followersIvo Andrić (Serbian Cyrillic: Иво Андрић; born Ivan Andrić) was a Yugoslav novelist, poet and short story writer who won the Nobel Prize in Literature in 1961. His writings dealt mainly with life in his native Bosnia under Ottoman rule.
Born in Travnik in Austria-Hungary, modern-day Bosnia and Herzegovina, Andrić attended high school in Sarajevo, where he became an active member of several South Slav national youth organizations. Following the assassination of Archduke of Austria Franz Ferdinand in June 1914, Andrić was arrested and imprisoned by the Austro-Hungarian police, who suspected his involvement in the plot. As the authorities were unable to build a strong case against him, he spent much of the war under house arrest, only being released following a general amnesty for such cases in July 1917. After the war, he studied South Slavic history and literature at universities in Zagreb and Graz, eventually attaining his PhD. in Graz in 1924. He worked in the diplomatic service of the Kingdom of Yugoslavia from 1920 to 1923 and again from 1924 to 1941. In 1939, he became Yugoslavia's ambassador to Germany, but his tenure ended in April 1941 with the German-led invasion of his country. Shortly after the invasion, Andrić returned to German-occupied Belgrade. He lived quietly in a friend's apartment for the duration of World War II, in conditions likened by some biographers to house arrest, and wrote some of his most important works, including Na Drini ćuprija (The Bridge on the Drina).
Following the war, Andrić was named to a number of ceremonial posts in Yugoslavia, which had since come under communist rule. In 1961, the Nobel Committee awarded him the Nobel Prize in Literature, selecting him over writers such as J.R.R. Tolkien, Robert Frost, John Steinbeck and E.M. Forster. The Committee cited "the epic force with which he ... traced themes and depicted human destinies drawn from his country's history". Afterwards, Andrić's works found an international audience and were translated into a number of languages. In subsequent years, he received a number of awards in his native country. Andrić's health declined substantially in late 1974 and he died in Belgrade the following March.
In the years following Andrić's death, the Belgrade apartment where he spent much of World War II was converted into a museum and a nearby street corner was named in his honour. A number of other cities in the former Yugoslavia also have streets bearing his name. In 2012, filmmaker Emir Kusturica began construction of an ethno-town in eastern Bosnia that is named after Andrić. As Yugoslavia's only Nobel Prize-winning writer, Andrić was well known and respected in his native country during his lifetime. In Bosnia and Herzegovina, beginning in the 1950s and continuing past the breakup of Yugoslavia, his works have been disparaged by Bosniak literary critics for their supposed anti-Muslim bias. In Croatia, his works had occasionally been blacklisted following Yugoslavia's dissolution in the 1990s, but were rehabilitated by the literary community. He is highly regarded in Serbia for his contributions to Serbian literature.
Born in Travnik in Austria-Hungary, modern-day Bosnia and Herzegovina, Andrić attended high school in Sarajevo, where he became an active member of several South Slav national youth organizations. Following the assassination of Archduke of Austria Franz Ferdinand in June 1914, Andrić was arrested and imprisoned by the Austro-Hungarian police, who suspected his involvement in the plot. As the authorities were unable to build a strong case against him, he spent much of the war under house arrest, only being released following a general amnesty for such cases in July 1917. After the war, he studied South Slavic history and literature at universities in Zagreb and Graz, eventually attaining his PhD. in Graz in 1924. He worked in the diplomatic service of the Kingdom of Yugoslavia from 1920 to 1923 and again from 1924 to 1941. In 1939, he became Yugoslavia's ambassador to Germany, but his tenure ended in April 1941 with the German-led invasion of his country. Shortly after the invasion, Andrić returned to German-occupied Belgrade. He lived quietly in a friend's apartment for the duration of World War II, in conditions likened by some biographers to house arrest, and wrote some of his most important works, including Na Drini ćuprija (The Bridge on the Drina).
Following the war, Andrić was named to a number of ceremonial posts in Yugoslavia, which had since come under communist rule. In 1961, the Nobel Committee awarded him the Nobel Prize in Literature, selecting him over writers such as J.R.R. Tolkien, Robert Frost, John Steinbeck and E.M. Forster. The Committee cited "the epic force with which he ... traced themes and depicted human destinies drawn from his country's history". Afterwards, Andrić's works found an international audience and were translated into a number of languages. In subsequent years, he received a number of awards in his native country. Andrić's health declined substantially in late 1974 and he died in Belgrade the following March.
In the years following Andrić's death, the Belgrade apartment where he spent much of World War II was converted into a museum and a nearby street corner was named in his honour. A number of other cities in the former Yugoslavia also have streets bearing his name. In 2012, filmmaker Emir Kusturica began construction of an ethno-town in eastern Bosnia that is named after Andrić. As Yugoslavia's only Nobel Prize-winning writer, Andrić was well known and respected in his native country during his lifetime. In Bosnia and Herzegovina, beginning in the 1950s and continuing past the breakup of Yugoslavia, his works have been disparaged by Bosniak literary critics for their supposed anti-Muslim bias. In Croatia, his works had occasionally been blacklisted following Yugoslavia's dissolution in the 1990s, but were rehabilitated by the literary community. He is highly regarded in Serbia for his contributions to Serbian literature.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 13 of 13 reviews
November 14, 2013
Първите няколко не ми харесаха и помислих, че цялата книга няма да ми допадне. Но петият и шестият ми въздействаха като онези разкази, в които уж не се разказва за нещо значимо, а са за толкова крехки „вътрешни“ неща, че най-малко чувството може да остане задълго, ако не и самата история.
Не винаги мога да чета разкази, понякога предпочитам да навлизам в нещо по-голямо, цялостно, може би след книга от почти 1000 стр. преходът към разкази не беше подходящ. Но любопитството ми към Иво Андрич продължава, дори и да съм прочела вече може би най-силната му книга („Мостът на Дрина“). Преди това четох неговите разкази „Жажда“ и те ми бяха по-близки до гласа на познатия Андрич – по-народен, по-босненски, „по-йовсковски-пелински“. А разказите в този сборник сякаш са по-градски, по-съвременни (дори и за случки в началото на 20-ти век; макар че в живота предпочитам града пред селото, предният "селски" сборбник ми беше по-топъл). Тук липсва онзи босненски чар. Но все пак може да се каже, че Андрич е югославски писател, така че е естествено да има различни творби, отразяващи общо духа на т.нар. югославяни.
Някои разкази са от типа „старо“ писане, при което се описва много детайлно външността на героя при неговото представяне (разкриващо и особености на характера).
От тези разкази, които може да са напълно измислени, но и авторът да е взел една прашинка от нещо видяно в живота и го е преобразил в художествено произведение с послание. Странно защо първите няколко разказа не ми ми харесаха, може би е било нужно свикване. Но после почти всичките ми харесаха. Интересно, че поне два по нещо ми напомниха на разказите на Шмит – с шеговит тон, с герой, на който му разказват нещо, а той слуша (без изобщо да се сещам за конкретен подобен разказ на Шмит). Някои от чертите и на мъжете, и на жените се повтаряха, но пък се допълваха с други, така, както и в живота може да има хора със сходни качества и прояви, но пък други са различни.
Най-често героите са мъже със скрити комплекси, избиващи по различни начини; мъже, обсебени от характерните за тях конспирации, заговори, с въображение, достигащо до болни фантазии/лъжене/преувеличаване; плюене на целия останал свят и превъзнасяне на собственото „величие“; има случаи на таено дълго време неудовлетворение или страх и различните прояви при избухването на тези чувства; интересен разказ за вътрешния монолог като бягство от напора на порой от чужди излияния – или по-точно как диалогът може да се превърне в монолог при издевателство над думите/събеседника.
Често има напуснали мъжете си жени, въпросът за жената изобщо присъства редовно, преплетен с "мъките" на тези особняци. Иво Андрич ли се страхува мъничко от жените… или просто мъжете като цяло…?! ;)
Много иронизирани качества бяха преувеличени за по-силен ефект (щом се усетих и припознах в някои герои донякъде; и наистина – благоразумието (желанието да предвиждаш), представено до степен на мижитурство, ми даде един знак – без изобщо да се считам за „чак толкова зле“, ми беше като един шамар въпросният разказ). Мисля, че в тези разкази Андрич не се изявява толкова като психолог на балканеца, а изобщо на човешките модели на поведение.
Разкази между 5 и 15 страници - явно са идеалният размер за мен: нито прекалено къси, нито прекалено дълги. Към края чак обърнах внимание на втората част на заглавието на сборника „… малките хора“. Наистина описват се предимно „дребни хора“ – чиновници, писари, дребни предприемачи, често самотници (дори и някои да са семейни на практика). Но това не е остра сатира – меко пише Андрич за тях. Въпреки присмеха, има и съчувствие. Допадна ми този подход. Не може да се каже, че те правят зло на другите, а предимно на себе си… Със собствените си самоограничения, самозаблуждения и страхове, лъготене на дребно заради някакви стремежи (най-често за печелене на внимание, признание, значимост), пиянство... Понякога най-много да дотегнат на най-близките си, както обикновено става. Иначе – може да си останат незабележими за света цял живот…
Неотдавна мисля, че от „Стъкленият замък“ исках да препиша нещо за алкохолизма, но забравих. Сега отново видях нещо за тази зависимост.
Като цяло – подходящи разкази да се вгледаш в себе си. Но ако човек успее да види някои свои „отрицателни“ черти чрез разказите, те са написани така, че той да не бъде прекалено жесток към себе си – по-скоро да се надсмее над въпросния герой и над себе си, без голяма драма и самокритика. Разказите обаче не са моразлизаторски, а приятно забавни. Мисля, че някои дори биха могли да се изучават от по-големите ученици заради колоритните образи и винаги актуалния подтекст.
Написани между 1914 и 1976 г. (широк период от време) – разказите звучат, сякаш са създадени в кратък период и предвидени именно за единен сборник. Затова мисля, че издателите са свършили чудесна работа, като са ги обединили по този начин и с това заглавие.
Не винаги мога да чета разкази, понякога предпочитам да навлизам в нещо по-голямо, цялостно, може би след книга от почти 1000 стр. преходът към разкази не беше подходящ. Но любопитството ми към Иво Андрич продължава, дори и да съм прочела вече може би най-силната му книга („Мостът на Дрина“). Преди това четох неговите разкази „Жажда“ и те ми бяха по-близки до гласа на познатия Андрич – по-народен, по-босненски, „по-йовсковски-пелински“. А разказите в този сборник сякаш са по-градски, по-съвременни (дори и за случки в началото на 20-ти век; макар че в живота предпочитам града пред селото, предният "селски" сборбник ми беше по-топъл). Тук липсва онзи босненски чар. Но все пак може да се каже, че Андрич е югославски писател, така че е естествено да има различни творби, отразяващи общо духа на т.нар. югославяни.
Някои разкази са от типа „старо“ писане, при което се описва много детайлно външността на героя при неговото представяне (разкриващо и особености на характера).
От тези разкази, които може да са напълно измислени, но и авторът да е взел една прашинка от нещо видяно в живота и го е преобразил в художествено произведение с послание. Странно защо първите няколко разказа не ми ми харесаха, може би е било нужно свикване. Но после почти всичките ми харесаха. Интересно, че поне два по нещо ми напомниха на разказите на Шмит – с шеговит тон, с герой, на който му разказват нещо, а той слуша (без изобщо да се сещам за конкретен подобен разказ на Шмит). Някои от чертите и на мъжете, и на жените се повтаряха, но пък се допълваха с други, така, както и в живота може да има хора със сходни качества и прояви, но пък други са различни.
Най-често героите са мъже със скрити комплекси, избиващи по различни начини; мъже, обсебени от характерните за тях конспирации, заговори, с въображение, достигащо до болни фантазии/лъжене/преувеличаване; плюене на целия останал свят и превъзнасяне на собственото „величие“; има случаи на таено дълго време неудовлетворение или страх и различните прояви при избухването на тези чувства; интересен разказ за вътрешния монолог като бягство от напора на порой от чужди излияния – или по-точно как диалогът може да се превърне в монолог при издевателство над думите/събеседника.
Често има напуснали мъжете си жени, въпросът за жената изобщо присъства редовно, преплетен с "мъките" на тези особняци. Иво Андрич ли се страхува мъничко от жените… или просто мъжете като цяло…?! ;)
Много иронизирани качества бяха преувеличени за по-силен ефект (щом се усетих и припознах в някои герои донякъде; и наистина – благоразумието (желанието да предвиждаш), представено до степен на мижитурство, ми даде един знак – без изобщо да се считам за „чак толкова зле“, ми беше като един шамар въпросният разказ). Мисля, че в тези разкази Андрич не се изявява толкова като психолог на балканеца, а изобщо на човешките модели на поведение.
Разкази между 5 и 15 страници - явно са идеалният размер за мен: нито прекалено къси, нито прекалено дълги. Към края чак обърнах внимание на втората част на заглавието на сборника „… малките хора“. Наистина описват се предимно „дребни хора“ – чиновници, писари, дребни предприемачи, често самотници (дори и някои да са семейни на практика). Но това не е остра сатира – меко пише Андрич за тях. Въпреки присмеха, има и съчувствие. Допадна ми този подход. Не може да се каже, че те правят зло на другите, а предимно на себе си… Със собствените си самоограничения, самозаблуждения и страхове, лъготене на дребно заради някакви стремежи (най-често за печелене на внимание, признание, значимост), пиянство... Понякога най-много да дотегнат на най-близките си, както обикновено става. Иначе – може да си останат незабележими за света цял живот…
Неотдавна мисля, че от „Стъкленият замък“ исках да препиша нещо за алкохолизма, но забравих. Сега отново видях нещо за тази зависимост.
Като цяло – подходящи разкази да се вгледаш в себе си. Но ако човек успее да види някои свои „отрицателни“ черти чрез разказите, те са написани така, че той да не бъде прекалено жесток към себе си – по-скоро да се надсмее над въпросния герой и над себе си, без голяма драма и самокритика. Разказите обаче не са моразлизаторски, а приятно забавни. Мисля, че някои дори биха могли да се изучават от по-големите ученици заради колоритните образи и винаги актуалния подтекст.
Написани между 1914 и 1976 г. (широк период от време) – разказите звучат, сякаш са създадени в кратък период и предвидени именно за единен сборник. Затова мисля, че издателите са свършили чудесна работа, като са ги обединили по този начин и с това заглавие.
February 27, 2025
" Kad se čovjek rodi, to je kao da ga bace u duboko, beskrajno more. Valja plivati. Postojati. Nositi identitet. Izdržati atmosferski pritisak oko sebe, sudare, nepredviđene i nepredvidljive postupke svoje i tuđe, koji ponajčešće nisu po našoj mjeri; a povrh svega izdržati još i - svoju misao o svemu tome. Nije lako ni jednostavno, a vrlo često je iznad naše snage. Pa kako da čovjek ne zaželi da se spašava i sklanja pod drugi vid postojanja?"
July 13, 2020
Još jedna zbirka Andrićevih priča je iza mene - rekao bih, najbolja do sada!
Zašto?
Zato što se bavi onime što je definitivno Andrićeva specijalnost: neobičnim ljudskim sudbinama. Zaista, teško je pronaći pisca koji bi uspeo bolje da dočara život osobenjaka koje srećemo svakodnevno. Većina njih živi naočigled običnim životom, ali uz pomoć piščeve mašte, uspevamo da uđemo u njihov unutrašnji svet i saznamo šta je to što ih muči u dubini duše. Uglavnom su to problemi poput alkoholizma, depresija, nezadovoljstva, sujete ili nelečenih psihičkih problema. Andrić uspeva da ih predstavi tako da imamo osećaj kao da su to zaista sve istinite priče i stvarni likovi - doduše, većina njih neosporno i jeste. Zanima me kako bi neko ko bolje poznaje njegov život i dela mogao da analizira likove iz ove zbirke pripovetki...
Meni lično su se najviše dopale priče "Knez sa tužnim očima", "Reči" i "Susedi", iako je zaista, svih 16 priča jednako kvalitetno i vredno čitanja.
Kada bi moje ocenjivanje knjiga bilo potpuno objektivno, ova knjiga bi definitivno dobila čistu "peticu"- međutim ono to nije, i, udovoljavajući svojoj subjektivnosti ostavljam sebi pravo da 5 zvezdica dam samo onim knjigama koje smatram "omiljenim" ili koje su ostavile vrlo pozitivan utisak na mene. Ova zbirka je, ipak, suviše realistična i depresivna za moj ukus - stoga ću, ostajući veran svojoj preferenciji ka vedrijem štivu, ovoj knjizi dodeliti 4 zvezdice, što nikako ne treba da znači da joj nešto fali :)
Zašto?
Zato što se bavi onime što je definitivno Andrićeva specijalnost: neobičnim ljudskim sudbinama. Zaista, teško je pronaći pisca koji bi uspeo bolje da dočara život osobenjaka koje srećemo svakodnevno. Većina njih živi naočigled običnim životom, ali uz pomoć piščeve mašte, uspevamo da uđemo u njihov unutrašnji svet i saznamo šta je to što ih muči u dubini duše. Uglavnom su to problemi poput alkoholizma, depresija, nezadovoljstva, sujete ili nelečenih psihičkih problema. Andrić uspeva da ih predstavi tako da imamo osećaj kao da su to zaista sve istinite priče i stvarni likovi - doduše, većina njih neosporno i jeste. Zanima me kako bi neko ko bolje poznaje njegov život i dela mogao da analizira likove iz ove zbirke pripovetki...
Meni lično su se najviše dopale priče "Knez sa tužnim očima", "Reči" i "Susedi", iako je zaista, svih 16 priča jednako kvalitetno i vredno čitanja.
Kada bi moje ocenjivanje knjiga bilo potpuno objektivno, ova knjiga bi definitivno dobila čistu "peticu"- međutim ono to nije, i, udovoljavajući svojoj subjektivnosti ostavljam sebi pravo da 5 zvezdica dam samo onim knjigama koje smatram "omiljenim" ili koje su ostavile vrlo pozitivan utisak na mene. Ova zbirka je, ipak, suviše realistična i depresivna za moj ukus - stoga ću, ostajući veran svojoj preferenciji ka vedrijem štivu, ovoj knjizi dodeliti 4 zvezdice, što nikako ne treba da znači da joj nešto fali :)
October 23, 2024
Сборник с разкази за различни чешити - пияници, досадници, хора с болно Его и някаква скрита патология. Обикновено зад скромната фасада на някой чиновник се крие минимум един нереализиран Наполеон. Анрич доста кръжи около тази тема за несъответствията между реалността и представата ни за себе си. Първите няколко разкази са доста кратки и не ме впечатлиха особено със съдържание, макар че си личи добрият стил на писане. За мен "Тормоз" беше най-добрият разказ в сборника, препоръчвам ако не ви потръгне книгата с първите творби, да пробвате тази.
July 8, 2015
Великолепни разкази за особняци и малки хора е написал Иво Андрич, пропити с невероятно проникновение за психологията на героите му. Писани в продължение на 50 години с любов и внимание към различния човек, скрито в описанието на малките жестове и чудати навици, в облеклото, мълчанието или в неспирното му говорене, зад които крие страховете си.
„А сега неговият слух бе станал някак странно и неестествено изтънчен и наред с ясно изговорената дума, той долавяше и други, подобни, дори и противоречиви думи, които я бяха предшествали в съзнанието на говорещия, но не бяха получили звуков израз.“
Точно такова е майсторството на Андрич при изграждане образите на малките хора в този сборник. Невероятен усет и слух към човешкото у тях.
Героят му често е благоразумният, плах и безличен чиновник, с тъжно сведени очи и сиво ежедневие, зад които се крие изненадващ вътрешен свят от несподелени мисли, копнежи и страсти, разгаряни от усещането, че светът около него не може да оцени подобаващо достойнствата му.
„Моят живот, моят несбъднат живот, който никога не съм живял, е нещо съвсем друго, това е само замяна...“ – казват героите му.
„Знам, знам – отговарям с очи и ръце, желаейки да го освободя от смущението и да му спестя излишните обяснения.“ – отговаря Андрич.
И сякаш говоренето е универсалната терапия, която носи известна утеха, без значение дали е говорене със себе си, с другите, с думи или без думи.
„Развълнуван, аз все така чувствах непреодолима потребност за разговор и разговарях с тези облаци, но с други думи и за други неща.“
Велик разказвач на човешкото е Иво Андрич. Най-любими ми станаха „Думите“, „Джордже Джорджевич“, „При доктора“. Напомниха ми за кратките разкази на Деян Енев в „Ези-тура“.
„А сега неговият слух бе станал някак странно и неестествено изтънчен и наред с ясно изговорената дума, той долавяше и други, подобни, дори и противоречиви думи, които я бяха предшествали в съзнанието на говорещия, но не бяха получили звуков израз.“
Точно такова е майсторството на Андрич при изграждане образите на малките хора в този сборник. Невероятен усет и слух към човешкото у тях.
Героят му често е благоразумният, плах и безличен чиновник, с тъжно сведени очи и сиво ежедневие, зад които се крие изненадващ вътрешен свят от несподелени мисли, копнежи и страсти, разгаряни от усещането, че светът около него не може да оцени подобаващо достойнствата му.
„Моят живот, моят несбъднат живот, който никога не съм живял, е нещо съвсем друго, това е само замяна...“ – казват героите му.
„Знам, знам – отговарям с очи и ръце, желаейки да го освободя от смущението и да му спестя излишните обяснения.“ – отговаря Андрич.
И сякаш говоренето е универсалната терапия, която носи известна утеха, без значение дали е говорене със себе си, с другите, с думи или без думи.
„Развълнуван, аз все така чувствах непреодолима потребност за разговор и разговарях с тези облаци, но с други думи и за други неща.“
Велик разказвач на човешкото е Иво Андрич. Най-любими ми станаха „Думите“, „Джордже Джорджевич“, „При доктора“. Напомниха ми за кратките разкази на Деян Енев в „Ези-тура“.
November 4, 2016
Страхотен сборник. Рядко се срещат толкова хубави разкази на едно място. "Тормоз" е просто великолепен.
August 31, 2025
В мен изплува едно описание, след като завърших тази книга: "писателска шизофрения". Сигурно съм прочела някъде този израз мимо другите идеи, за които се е пишело. Но тези разкази на Андрич наистина изобразиха с плът това описание - Андрич сам казва, че всички образи имат свои прототипи по пътя на живота му, но това не може да принизи разгръщането на всяка чудатост в анализ на една човешка съдба.
June 8, 2023
Imala sam osećaj kao da Andrić komunicira sa mnom i gađa u veoma bitna i osetljiva mesta. Njegovo štrikanje priča i opisi likova su toliko maestralni da sam neke delove čitala i prepisivala više puta. Iako su priče uglavnom lišene dramatičnih završetaka, tok je tako elegantan i plovljiv da bih čitanje Andrića uvrstila u svakodnevnu rutinu. I to nam zdušno preporučujem.
June 15, 2025
nista spec
March 10, 2013
There is no more appropriate word than the one used in the title: "cranks." Indeed, as no other writer, Andric makes his characters special and different, little by little, by adding and removing redundant, potraiting patiently, in detail, every aspect of their lives, both public and private.
What I love most about him is exactly the attention you paid to every character, no matter how small it seems in the story. Everyone has a place under the sun and everyone is important for the message to take away.
Andric was an observer and analyzed at every given time. It seems like he has managed to rise above the situation and describe it, explain it, shape it so that reading leaves us to marvel at his skills of observation. Trifles are unimportant. The psychological portrait is showed in every detail, carved, as if reading a book of psychology or psychiatry (no technical terms, of course).
In the spirit of the times, and in spite of it, giving the most typical representatives in the "most untypical" way.
Wonderful book.
Ne postoji adekvatnija reč od upotrebljene u naslovu: "osobenjaci". Zaista, kao nijedan drugi pisac Andrić svoje likove čini posebnim i drugačijim, malo po malo dodajući i skidajući višak, portretišući strpljivo, do najsitnijih detalja, svaki aspekt njihovog života, kako javnog tako i privatnog.
Ono što najviše volim kod njega jeste upravo pažnja koju posvećuje svakom liku, bez obzira koliko malim se čini u sklopu priče. Svako ima svoje mesto pod sunce i svako je pojednako važan za poruku koju treba poneti sa sobom nakon što pročitate poslednju stranicu.
Andrić je posmatrač i analizira u svakom trenutku. Čini se kao da je uspeo da se izdigne iznad situacije i opiše je, pojasni je, oblikuje je tako da čitajući nam ostaje da se divimo njegovoj sposobnosti posmatranja. Sitnice nisu nebitne, naprotiv. Psihološki portret je detaljan, plastično prikazan, kao da čitate knjigu iz psihologije ili psihijatrije (bez stručnih izraza, naravno).
U duhu vremena, i uprkos njemu, dajući najtipičnije predstavnike na "najnetipičniji" način.
Divna knjiga.
What I love most about him is exactly the attention you paid to every character, no matter how small it seems in the story. Everyone has a place under the sun and everyone is important for the message to take away.
Andric was an observer and analyzed at every given time. It seems like he has managed to rise above the situation and describe it, explain it, shape it so that reading leaves us to marvel at his skills of observation. Trifles are unimportant. The psychological portrait is showed in every detail, carved, as if reading a book of psychology or psychiatry (no technical terms, of course).
In the spirit of the times, and in spite of it, giving the most typical representatives in the "most untypical" way.
Wonderful book.
Ne postoji adekvatnija reč od upotrebljene u naslovu: "osobenjaci". Zaista, kao nijedan drugi pisac Andrić svoje likove čini posebnim i drugačijim, malo po malo dodajući i skidajući višak, portretišući strpljivo, do najsitnijih detalja, svaki aspekt njihovog života, kako javnog tako i privatnog.
Ono što najviše volim kod njega jeste upravo pažnja koju posvećuje svakom liku, bez obzira koliko malim se čini u sklopu priče. Svako ima svoje mesto pod sunce i svako je pojednako važan za poruku koju treba poneti sa sobom nakon što pročitate poslednju stranicu.
Andrić je posmatrač i analizira u svakom trenutku. Čini se kao da je uspeo da se izdigne iznad situacije i opiše je, pojasni je, oblikuje je tako da čitajući nam ostaje da se divimo njegovoj sposobnosti posmatranja. Sitnice nisu nebitne, naprotiv. Psihološki portret je detaljan, plastično prikazan, kao da čitate knjigu iz psihologije ili psihijatrije (bez stručnih izraza, naravno).
U duhu vremena, i uprkos njemu, dajući najtipičnije predstavnike na "najnetipičniji" način.
Divna knjiga.
February 10, 2013
Odlična knjiga, dopada mi se što su najbolje priče našeg nobelovca tematski raspoređene u 6 izdanja i planiram sve da ih pročitam i objavim na Goodreads!
March 19, 2015
Хареса ми идеята на раказите, но ми беше малко досадно, докато четях. Явно не ми допада стила на балканската литература.
Displaying 1 - 13 of 13 reviews