„Болест е да бъдеш прекален оптимист.“
Много хубав превод! Е, сигурно и Шмит го е написал така готино. Но по-скоро ми направи впечатление – колко интересни думи и изрази имаме.
„Нахал!“ (а не просто нахалник), „чичка“; „И кучешка фъшкия би била по-разговорлива“; „… мач на две парчета бахур, които се бъхтят…“; „Видя ли, дядка, приличам на бройлер.“; „Я не ми образувай нерви…“; „… до каква степен се кефех вътрешно да се дракам с Шоминцу…“
И в началото се бърках – мислех си: как ли е това на японски, т.е. забравях, че е писано на френски. А много често автори като пишат за други страни, не им вярвам, не звучи убедително и естествено (англичанин за Русия, ирландец за България и т.н.). Но Шмит ги умее тези работи, и без това го наричам „човек на света“ – не че живее на различни места, а че наистина е „за“ тази идея – общото между хората, религиите и т.н. Така че и с тази книга от поредицата се е получило добре горе-долу. Щом се усмихнах на последното изречение, а не да махна с досада (бегло развита любовна нишка). Щом в книгата е изречението, което е най-типично за мен, изразяващо пълното ми недоумение и отчуждение от надпреварата:
„Не искам да побеждавам, искам да живея.“
Макар и казвано по други начини на други места, винаги се радвам да видя тази идея за несъстезаването.
Макар също бегло представено, обърнах внимание и на това за майката. Ооо, колко ми се иска и аз да бъда оправдана за странностите и вредите от мен като майка – с подобен случай като на майката на Джун:)) Така че и с това книгата ми стана близка. И с напомнянето – това, което виждаме, не значи със сигурност, че всичко е точно така.
Но като цяло – по-достоверно ми звучеше всичко в първата половина, когато момчето беше още… да речем преди промените (да не кажа осъзнаването). Обаче втората половина – дзен не може да бъде нахвърлен така в няколко десетки странички. Всъщност хем може (може и без думи), хем беше именно нахвърляне, няколко основни неща, твърде бързо възприети и усвоени от Джун. Все пак – всеки досег с zen си е полезен. (Но пък и ми се стори като подценяване – че само нашите герои от книгата са открили тези методи, а другите състезатели сякаш не се и сещат за това…; попаднах и на сумисти точно след книгата – е, да, странно…:)).
Няколко разочарования имах от Шмит и се бях поотказала от него, но реших пак да опитам и съм средно доволна. Може да има и значение това, че проявявам интерес към Япония. Дори сега повече ми хареса, че не преобладава по-популярното благоговеене пред тази страна (включително и от мен), а се виждат и нещата, за които не се говори често. А ги има доста – също алкохол, също проблеми с младите хора…
„… и двамата отидоха да се накъркат със саке…“
„… предимствата на рекламата чрез скандал…“
„Токио, град, където тълпата препуска в една посока, а всички хора си приличат…“
„Никога не четях писмата от майка ми.“
„… как се правя на много печен и се надувам, а всъщност нещата хич не вървят…“
Трябва да си го обичаме Ерик-Еманюел такъв, какъвто е като писатал (не всеки е велик). Отново вмъкващ и ролята на мъдрия възрастен извън семейството, способен да подкрепи млад човек в нужда.
„Не мислиш добре, Джун! – ми заяви с въздишка Шоминцу един ден. – Първо, защото мислиш прекалено много. А сетне и защото не мислиш достатъчно.“