Пътуване с лек багаж

by Tove Jansson, Boel Westin (Foreword), Буел Вестин (Foreword)

Пътуване с лек багаж (1987) е най-емблематичната книга за възрастни на Туве Янсон, която ще позволи на българския читател да опознае авторката в напълно нова светлина. В дванайсетте разказа от сборника героите пътешестват: в пространството, във времето, във въображението си. Изправени пред новото и непривичното, реагират както най-добре съумеят: помъдряват, капитулират, преобразяват се. Японско момиче мечтае да гостува на любимата си писателка на малкия й финландски остров; троица чудати пияници разказват в нощен Хелзинки на млада двойка за желанието като двигател на живота; млада двойка оцелява в постапокалиптичен град без име; жена се прибира у дома сред години отсъствие, за да открие, че друга жена е присвоила спомените й; мъж заминава без посока и намерение да се връща, с надеждата да избяга от съчувствието си към другите: „Винаги съм мечтал да пътувам с лек багаж - скромна чанта, която небрежно да дърпам след себе си и с която да прекосявам с бодри, но не забързани крачки някое летище например; да подминавам тълпи от нервни хора, повлекли тежки куфари...". Дузина изящни северни истории, в които важни са колкото думите, толкова и мълчанията.

Детските книги на Янсон са сложни, изтънчени, психологически многоизмерни, забавни и плашещи; етиката им, макар и да не знае компромиси, никога не е простичка. В този смисъл преходът на авторката към проза за възрастни не предполага голяма промяна. Нейните обикновени хора са чудати като тролове, нейните реални зимни гори са красиви и опасни като въображаемите.
– The Guardian

Прозата на Янсон е както винаги бистра и деликатна, будеща чувство за ледена яснота, която прави топлината на емоцията, щом се появи, още по-въздействаща. Пътуване с лек багаж е книга, замислена да провокира - било то чувства или самовглъбяване - и всяка поредна история изисква отговор от читателя си.
– BookGeeks

Колкото и леко да стоят на страницата тези разкази, те обсебват. Затваряш книгата, а те продължават да танцуват изкусително в крайчеца на съзнанието ти и гальовно да те подкачат: „Разбра ли какво всъщност се случи? А знаеш ли какво означава? О, върни се и опитай отново".
– The Scotsman

Проницателно, с чувство за хумор и понякога с елегантна настойчивост авторката защитава правото на човека да мечтае и да живее по оригинален начин, далеч от конформизма на обществото...
– NonSoloParole.com

Genres: Short Stories, Fiction, Scandinavian Literature, Finnish Literature, Literature, Female Authors, Contemporary

164 pages, Paperback

First published January 1, 1987

About the author

Tove Jansson was born and died in Helsinki, Finland. As a Finnish citizen whose mother tongue was Swedish, she was part of the Swedish-speaking Finns minority. Thus, all her books were originally written in Swedish.

Although known first and foremost as an author, Tove Jansson considered her careers as author and painter to be of equal importance.

Tove Jansson wrote and illustrated her first Moomin book, The Moomins and the Great Flood (1945), during World War II. She said later that the war had depressed her, and she had wanted to write something naive and innocent. Besides the Moomin novels and short stories, Tove Jansson also wrote and illustrated four original and highly popular picture books.

Jansson's Moomin books have been translated into 33 languages.

Reviews

[Metodi Markov · Rating 4 out of 5]

Някои от разказите ми харесаха повече от останалите, което е нормално. Изненадващо, но един от тях има за тема постапокалипсис, при това минималистично точно предаден ни от авторката.

Като цяло - хубав сборник, разнообразен. Хареса ми и корицата му, макар и да не е свързана с разказа дал заглавието.

Моята оценка - 3,5*.

"Кореспонденция" - 5*.

"Осемдесети рожден ден" - 3*.

"Дете на лятото" - 5*.

"Непознат град" - 5*.

"Изразих удивлението си от броя книги наоколо. Не е ли доста трудно в днешно време да намериш точно онези, които искаш?"

"Жената, която заимстваше спомени" - 4*.

"Пътуване с лек багаж" - 3*.

"Райската градина" - 4*.

"Пазаруване" - 4*.

"Гората" - 3*.

"Смъртта на физкултурата" - 1*.

"Чайките" - 3*.

"Оранжерията" - 3*.

P.S. Имам няколко от книжките ѝ за Мумините, ще ги четем като поотрастне детето.

[Nataliya Yaneva · Rating 4 out of 5]

Много вкусна словесна еквилибристика е замесила Туве Янсон. Първо опитваш някой от разказите с крайчеца на езика си, ей така, да видиш дали изобщо ще ти се понрави. След това посдъвкваш предпазливо с все по-нарастващо удоволствие. Накрая преглъщаш голяма хапка и се подсмихваш лакомо като котка. Намерил си Нещо.

Разказите на Туве нямат начало и край. Своенравно увиснали средини в някаква кехлибарено застинала във времето ничия земя. Те са отчасти лаконична скандинавска чувственост, отчасти интроспекция през тънки прорези със скалпел по кожата. В разказите на Туве няма чиста, излъскана като месинг тъга. Има само обгърната от мека патина меланхолия, която прокарва мъхести нишки до дъното на душата. Всичко е и казано, и недомълвено. Разходките из „Райската градина“, „Гората“ или „Оранжерията“, сред дивия кряскащ полет на „Чайките“ са само за посветени. Неопитните не биха могли да попаднат в „Непознат град“ или да срещнат „Жената, която заимстваше спомени“, без да се заблудят, отклонени от пътя си.

Наблюдавали ли сте как догаря свещ? Как се кълби димът и забулва околните предмети, и усещате острата миризма на восък и изгоряло? Може би „Пътуване с лек багаж“ е свещ, която тлее. Едновременно обикновена и тайнствена, естествена и подтикваща те към мистични разсъждения – за битието, за хората, за всичко на света. А може би е игра на криеница. Нагазване сред цветна поляна или езеро с лилии. Разнолика, мека, топла, искряща, гъделичкаща… Кратка еклива нота сред море от тишина.

Четох си сборника всяка нощ преди сън и се унасях с дъха на Туве по клепачите си. По разказ преди заспиване. Не знам защо, но ми се струва, че предсмъртната бележка на Петя Дубарова го описва по-точно от всички други скупчени думи:
„Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА“

[Sve · Rating 4 out of 5]

Има нещо много поетично в тези разкази, такъв нежен детайл и толкова обич към ежедневните, обикновени неща. Животът в този сборник изглежда толкова лесен, почти като детска игра, а героите и пейзажите усещам леки и акварелни.

[Vasko Genev · Rating 5 out of 5]

Разкази с нюанси на хайку, съдържащи съзерцателността на Калвино и тревожността на Будзати.

[Кремена Михайлова · Rating 4 out of 5]

„Пътуване с лек багаж“- само заради този разказ може би за първи път ми се прииска да можех да пиша разкази. Не знам от кой вид от безбройните стилове на писане, но точно с този тип „послание“; дори да има един човек на света, който да разбере „какво искам да кажа“.

„Един възрастен господин с пура намекна с дискретен жест, че се нуждае от пепелника ми. „Естествено, заповядайте“, отговорих и замалко да добавя някакво малко извинение, но се опомних. Бях приключил с тези неща. Съвсем равнодушно и даже с известна небрежност побутнах пепелника към него и разгледах спокойно изражението си в огледалото зад бутилките.“

Съвсем актуално е това за мен през последните няколко години. С желанието за отказ от клишираните любезности и отживелите традиции в общуването (и особено празнуването „по навик“) си навличам всякакви определения – особняк, темерут и т.н…

Разбира се не е толкова просто и еднозначно и сигурно ще продължим да възпитаваме децата си на „Кажи благодаря, кажи моля…“ Но освен да ги учим на вежливост и етикет, дано не убягва същественото в общуването. За себе си искам да установя поне една „златна среда“, не чак всичко подобно да заклеймя като изкуствено и излишно. Сигурно не е много коректно да коментирам традициите и причините за навиците на цяла една нация, но не можеше да не ми направи впечатление прекомерното благодарене и извиняване в Япония.

И другият аспект на разказа – да искаш да се откъснеш, да изчезнеш, да си сам…Това чувам от все повече хора, едва ли не мода става да си „интроверт“. Но май не ни стиска съвсем да сме сами, не става, няма как… Все ще ни е нужно да слушаме излиянията на някого или да изразим себе си пред другите. (Иначе нямаше и най-големите „интроверти“ да висим във Фейсбук.) И така се люшкаме между искането и неискането. Защото (въпреки че съм голям привърженик на споделянето с близки, на разрешаването на проблеми с говорене, а не с мълчание и затваряне) неспособността да се общува двупосочно кара хората да не търсят близост.

„Изпразних чашата си и изведнъж ме обзе неустоима нужда от общуване, която незабавно овладях.“

„Ако има нещо, което ми е станало напълно чуждо, почти омразно и което на всяка цена искам да избегна, то е любопитството, съпричастието, насърчаването с минимални усилия на неустоимата нужда у околните да заразправят терзанията си.“

„Той или тя изневеряват или се отегчават, отщява им се да работят, други балони от амбиции и мечти също губят формата си, времето скоро започва да не достига, семейството се държи неразбираемо и плашещо, приятелството бива отровено ей така, между другото, човек неистово се занимава с незначителни неща, докато непоправимото продължава безнадеждния си ход, гризат го чувство за дълг и вина и на всичко се слаба неопределеният етикет „тревожност“ – проблем, на който човек рядко има време или смелост да даде определение.“

„Дете за лятото“ ми хареса точно колкото горния разказ. По атмосфера ми напомни на островното градче в „Минута мълчание“ на З. Ленц. И на филм на Бергман. Самото дете Елис… Том… Другите деца… Присъствието на възрастните… Слагам няколко удивителни освен многоточията!

„Ще ме изтърпите ли чак до есента?“

Първият разказ „Кореспонденция“ ми хареса и заради самата кореспонденция и края ѝ, и заради пристрастието ми към Япония напоследък.

„В Япония, когато станеш най-големият в семейството, не можеш да заминеш, а и не искаш.“

„Непознат град“– атмосферата: възрастно-тъжна, студено-тъмна, но все пак не отблъскваща, някак изчистена от излишности.
Ах, как започнах да забравям и аз… :(

„Губят ми се думи, както и шапки, лица и имена.“

„Когато се изморя, всичко ми убягва. А аз искам да бъда съсредоточен, съзнателен, способен да вземам решения, да не допускам да изостана и да се изгубя. Да не се повтарям. Хората веднага забелязват, стават учтиви, неловко съчувстващи. Почти мигновено разбирам, че съм се повторил, ала уви, когато е лекичко късно… но това вече го казах.“

„Райската градина“ нещо ме изнервяше, северно се чувствах и в Испания. Но ми стигат дори и 2-3 детайла, чрез които да направя връзка със себе си. Примерно видях се в това описание (и аз съм тип „едно копче не мога да зашия“).

„Веднъж на село се беше опитала да ремонтира един каменен кей на брега, но когато на човек не му се удава ръчния труд и това си е, уви.“

От следващия откъс особено ми допадна изречението „Как ли влияеше на хората?“ Безумно е да съжалявам живеещите в отдалечени планински села, но винаги си задавам точно този въпрос и потръпвам от мисълта, че селото е заобиколено отвсякъде от планини и има един-единствен път от/до него. В Триград се почувствах така– красиво, величествено, покой. Но – и леко като в капан бях.

„Около Виктория се редяха диви, величествени планини, сред които тя се почувства по-малка и от бълха в дълбоката купа на долината. Пейзажът бе драматичен, огромен, но затворен отвсякъде. Как ли влияеше на хората? Толкова самотно беше. Виктория стоеше неподвижно, слушаше и постепенно забеляза, че тишината е по-осезаема именно защото не е абсолютна. От време на време кучешки лай, кола долу на междуградския път под селото, църковни камбани в далечината. „Детайли за сравнение – помисли си тя, - както когато морето ти се струва по-голямо, ако има няколко острова, които нарушават линията на хоризонта.“

И пак самотниците:

„След дълго мълчание Хикс каза:
- А няма ли да разговаряме? Изобщо? Ни най-малка утеха за горката самотница?
Виктория каза:
- Не ви подхожда. Но имате право. Самотниците ме вълнуват. Възможността да сме такива по много начини.
- Знам както имате предвид – каза Хикс, - знам точно какво ще кажете. Различни видове самота. Принудителна и наложителна.
Виктория отвърна:
- Съвсем правилно. Не е нужно да развиваме темата в повече подробности. От друга страна, ако хората се разбират от половин дума, темите за разговор доста намаляват, нали? Изпитвала съм го, не често, но ми се е случвало. Хубаво е, приятно мълчание.“

Два „мои“ детайла от „Оранжерията“:

„Огледа се къде да седне. И двата стола бяха отрупани с книги.
- Свалете ги на пода – каза Юсефсон нетърпеливо, - додеяли са ми. Думи, думи и пак думи. Не помагат. Не са достатъчни.“

„- Вестерберг, у теб има нещо много мило. Но си голям дръвник, не мислиш ли?
- И още как – отговори Чичото. Ще се върнеш ли в Оранжерията?
- Да, да, ще се върна, когато реша да се върна. А сега няма да кажа нито думичка повече, нито една смислена думичка.“

Имаше и няколко разказа, на които не обърнах особено внимание (и те на мене). Но като цяло сборникът ми хареса заради често срещаните напоследък две теми – самотата (видове) и думите (нужни-ненужни). И вече попадам на трета скандинавска книга тип „да си хванеш шапката и да се махнеш“ – те ли са по-смели да се махат или пък го правят само по книгите, не зная…

„Не е необходимо да работим. Никакви преводи. Никаква поща, никакъв телефон. Нищо не е необходимо. Почти не отваряме книгите си. Нито ходим за риба, нито садим. Само чакаме да ни се прииска нещо, а ако не ни се прииска, няма значение.“

[Lukáš Cabala · Rating 5 out of 5]

Nevšedné citlivé poviedky úžasnej Tove Jansson.

[Daniel Dimitrov · Rating 4 out of 5]

За първи път чета Туве Янсон. Интересни разкази. Някои са много майсторски - съвсем изпилени докрай, някои са странни до ниво да бъдат крийпи и дори леко жестоки.

[Dušo Martinčok · Rating 3 out of 5]

Tove Janssen píše o túžbe po samote, ale aj o túžbe niekam patriť a byť s inými ľuďmi. Sme ostrovom alebo sme nevyhnutne spätí s pevninou, ktorou sú tí druhí? Veľmi mi táto dilema sadla, sám ju roky riešim. V jednej z poviedok starý pán odchádza na ďalekú plavbu, zabalí si len to najnutnejšie a teší sa na pohrúženie sa do seba, ticho a meditatívnu prítomnosť mora. Nič z toho mu nevychádza, stále mu niekto píli uši až to napokon príjme a odosobní sa od vlastných predstáv o tom, ako veci majú byť. Príjme ich, ako sú.

Niektoré poviedky ma bavili viac, iné menej. Ale táto Tove Janssen je jedna zaujímavá pani a veľmi ma potešilo, že žila so ženou. Mám pred očami jej fotku ako starej pani s vencom lúčnych kvetov na hlave, ktorá sa preslávila rozprávkami. Krásne to narúša stereotypné predstavy o lesbách. Vraj vyjde aj jej životopis - teším sa.

[Christine · Rating 3 out of 5]

"Май няма да успеем да се убедим взаимно. Но необходимо ли е изобщо?...Човек иска просто другият да знае и да разбира."

[Bjorn · Rating 4 out of 5]

The thing about travelling, of course, is that no matter how far you go you bring yourself along whether you want to or not. That sounds trite, I know. After reading these 12 short stories I'm not sure it's entirely true, though. Most of the stories here are based around travelling - whether it's people abandoning their lives, looking to leave everything behind as in the title story, people returning home after a long absence as in the darkly funny "The Woman Who Borrowed Memories", or just going for a walk with your son behind your house as in the heartrending "The Woods". She even takes a successful stab at post-apocalyptic science fiction in "Shopping".

There's a great passage in Steve Earle's I'll Never Get Out Of This World Alive on the subject of being alone as opposed to being lonesome. Lonesome's a whole other thing. Incurable. Terminal. A hole in your heart you could drive a semi truck through. I think Jansson would have understood it, but not necessarily agreed; hell, Jansson was in a relationship with the woman who inspired Too-Ticky (and to whom the book is dedicated) for almost 50 years, she doesn't have a problem with self-sufficience.



So while her characters tend to fall more on the "lonesome" end of the scale - whether they're life-long loners, or in tight-knit groups or committed relationships where they suddenly see the limits of what you can share with someone ("The Gulls", dear god, "The Gulls") - and many of them are clearly hurting from it, there's also a sense of strength, of unexpected companionship, of of understated realisation. Travelling makes them see who they are more clearly, be more aware of what they've got in their knapsack. Wenn jemand eine Reise tut, da kann er was erzählen, even if you only tell yourself (or lie to yourself). Some of them, most likely, won't survive this realisation unharmed. Others will be stronger for it. Others will find a brand new set of self-delusions to lean on. Like all of Jansson's best works, the best stories here don't have a simple lesson or twist at the end; they just are, with a warmth and subtle humour that still knows when to be cruel.

[Emanuella · Rating 4 out of 5]

Прочетох я с неспокоен ум в тежки дни и ми дойде като лекарство. Разкази като късометражни филми - увлекателни, неочаквани... Любими са ми „Дете на лятото“, „Пътуване с лек багаж“, „Чайките“ и „Оранжерията“.

[Albena · Rating 4 out of 5]

Много бързо се чете, оставяйки много свободно място за препрочитане.
Някои разкази са по-увлекателни, някои по-ръбати.
Много хубава книга.

[Alekz · Rating 5 out of 5]

4.5

[Kathrin Passig · Rating 4 out of 5]

Einige Geschichten im Buch sind so wie irgendwie alle Kurzgeschichten: Ehefrau und Ehemann fahren zu einer Abendeinladung, auf die sie gar keine Lust haben, die Frau trinkt zu viel und spricht DIE WAHRHEIT aus etc., aber zwei oder drei fand ich richtig gut, vor allem "The Hothouse". Es ist mir ein bisschen unangenehm, man soll ja Autorinnen nicht auf eine einzige Sache festnageln, aber die Muminbücher gehören nun mal zu meinen Lieblingsbüchern, und am besten haben mir hier die Geschichten gefallen, die eigentlich Mumingeschichten sind und nur zufällig von Menschen handeln. Mit den Geschichten über menschenartige Menschen bin ich nicht warm geworden, aber wenn man mit dem Kurzgeschichtengenre besser klarkommt als ich, mag man vielleicht auch die.

[Katri · Rating 5 out of 5]

Tove Jansson <3

[Rikke · Rating 4 out of 5]

“Jeg lærer at slappe af, tænkte han. Jeg skal nok lære det.”

Tove Jansson skuffer aldrig. Hendes hverdagslige noveller er sprængfyldte med filosofiske betragtninger og typisk praktiske løsninger på karakterernes problemer. Som i novellen I Spanien, hvor to kvinder truer med at slå hinanden ihjel, for derefter at blive indbudt til middag af en ældre kvinde og (delvist) forsonet over mad og samtale.

På en eller anden måde føles Rejse med let bagage, og især titelnovellen, mere relevant end nogensinde. Jansson skriver om mennesker, der rejser ud i verden eller ind i dem selv, og opnår en eller anden form for nærvær eller selverkendelse.
I Mågerne opsøger et kærestepar desperat stilheden ved at rejse væk og bevidst glemme deres radio. De vil væk fra støjen, fra hverdagen, fra alt hvad der minder om tilrettelagt storbyliv. På samme måde som hovedpersonen i titelnovellen føler en usigelig glæde ved, bogstavelig talt, at rejse med let bagage og forlade alle jordiske ejendele derhjemme for at kunne stirre ud på havet og føle sig lille og ubetydelig, men fri.

Ensomhed fylder meget i novellerne, men det er ikke nødvendigvis af den onde slags. Mange af Janssons karakterer opsøger ensomheden frivilligt og imødekommer den med åbne arme. Som der så fint står i en af novellerne: “Under alle omstændigheder interesserer ensomme sjæle mig. At man kan være det på mange måder ... Forskellige slags ensomhed. Den påtvungne og den selvvalgte.”

Jeg aner ikke, hvordan hun gør det, men for mig er Tove Jansson indbegrebet af skandinavisk skrivekultur. Hun beskriver både karakterer og deres naturomgivelser så let og fint, og den ene influerer altid den anden. Det nordiske klima og natur er altid den bagvedliggende hovedperson, og beskrivelserne af endeløse sommernætter, fyrretræskove og vildtvoksende enge er altid væsentlige, altid smukke, altid genkendelige. Jeg elsker det.

“Himlen var lyseblå, de små skyer forekom mig at være egensindige, ubekymret planløse. Alting var borte, forbi, uden betydning, ingenting var vigtigt længere, ingen var vigtige. Ingen telefon, ingen breve, ingen dørklokke.”

[Lo Inga · Rating 3 out of 5]

älskar allt som tove jansson skriver men det känns inte som att de här novellerna gjorde så stort intryck på mig som hennes andra böcker jag läst. de två sista novellerna gjorde mig lite illa tillods. tyckte om den med måsarna

[Michael · Rating 5 out of 5]

The stories here are assembled around the theme of having travelled to a place in which the characters are, to some degree, out of their comfort zone. Some find comfort, most don't. Many of the characters are neurotic, a few, perhaps, psychotic. Elis Gräsbäck, The Summer Child, is the most misunderstood, his unbearable pessimism being rooted in the neglect he suffered and a too-early exposure to apocalyptic news media.
The Garden of Eden has a Mapp and Lucia feel, and while Tove obviously tells the story she wanted to in relatively few pages, I think I could have read at least one novel about Professor Viktoria Johanson's adventures amongst the ex-pat community in a small Spanish village.
I felt all the stories had something to recommend them, though the final one, Correspondence, was rather special as it consists of the real-life letters to Tove from a 14 year-old Japanese fan, who Tove has to gently dissuade from spending her savings on a plane ticket to Finland.

[Bookmaniac70 · Rating 4 out of 5]

Туве Янсон сама признава, че с тези разкази навлиза в нова творческа територия. Различни са като изказ и постройка от историите за мумините и романите й за възрастни, но прозата е все така лека и изящна. Писателката не изневерява на темите, които най-много я вълнуват- правото на самота, индивидуалност и пътуване към съкровената си същност.

[Kinga (oazaksiazek) · Rating 4 out of 5]

3,75
Bardzo ciekawy i różnorodny zbiór opowiadań dla dorosłych.

Moim faworytem jest zdecydowanie ostatnie opowiadanie, czyli WIEWIÓRKA. Uwielbiam! Pozostałe są niezłe, w wiekszości 4/5 i 3/5 gwiazdek, ale obawiam się, że szybko o nich zapomnę. Niestety nie jestem dobra w krótkie formy.

[Maja Palm · Rating 3 out of 5]

3,5!! 5 på vissa noveller, 3 på andra

[Augustin Levesque-Mongrain]

Ptites nouvelles qui font du bien 🌞

[Bistra Ivanova · Rating 3 out of 5]

Мръщ, мръщ, мръщ, както пише в Макрокомиксите, които чета напоследък. Не харесвам късите форми и това е. Дори когато нямам време за четене, пак не ме задоволяват. Туве Янсон обаче обичам - досега бях чела само муминските приключения + The Summer Book.
В началото открих, че разказите ми харесват, защото разказват съвсем обикновени истории, без бляскав финал, невероятни обрати или нещо друго; делнични, обикновени, истински, земни истории. И все пак специални, защото героите са някак саможиви, своенравни, живеят собствения си живот без да ги е грижа какво мислят другите.
Скоро обаче ми досадиха.
От превода и редакцията съм откровено доволна, чудесен език.

[Vesselin Georgieff · Rating 4 out of 5]

Докато се опитваме да олекотим багажа си от еднообразните делнични нещастия, добавяме нови и нови възможности да не се чувстваме добре. Както при Сизиф, истинската тежест не е камъкът, а мислите, които ни карат да го бутаме нагоре и нагоре, след всеки неуспешен опт.

Харесаха ми майсторски минимализираният набор от щрихи, използван при описание на героите, пестеливите, но остроумни диалози и контраста между скандинавската студенина и топлината на проявените емоции.

[kari · Rating 4 out of 5]

I'm caught in Tove Jansson's voice and imagination, and not even struggling to break free. There is a lightness and subtlety about her prose - although every story in this collection deals with darker angles of human nature, mental disorders, hopelessness, and conformism. Jansson treats her characters with love that doesn't make her blind to their faults, and the result is a bittersweet, honest, haunting gallery of portraits, all adorned with clever humor and grotesque.

[Mélyssa · Rating 2 out of 5]

Most stories had an interesting premise, but none ever felt fully formed. Everything and everyone were bleak, but in a dull way - not in a fascinating way. I could never fully focus and figure out what was going on, and yet I just could not give up on the creator of the Moomins. Maybe short stories aren’t Jansson’s strongest suit, or maybe I just don’t get them.

[Milena Tasheva · Rating 4 out of 5]

Първата ми книга на Т.Я.
Хареса ми, много, но не съм сигурна дали ще посегна към друга.
Четвъртата звездичка е за офромлението на Ина Бъчварова и защото обожавам поредицата Кратки разкази завинаги.

[Judit · Rating 3 out of 5]

Första gången jag läser en novellsamling:)

Det fanns några noveller som jag gillade jättemycket och några som jag inte gillade. Mina favorit-noveller i denna samlingen var Främmande stad och Shopping.
Jag gillade också Kvinnan som lånade minnen och Växthuset.

Jag gillar verkligen Tove Jansons sätt att skriva. Hon är väldigt bra på att måla upp bilder av platser och personer och skapa en stämning. Många av novellerna utspelar sig på väldigt fridfulla och vackra platser, men gömt i platserna finns en liten känsla av osäkerhet eller något som gör att allt känns lite ”fel”. Det skapar en väldig intressant stämning och en spänning i novellerna.

[Amanda Linusson · Rating 4 out of 5]

Ljuvlig och finurlig.

[Mika · Rating 5 out of 5]

If you know Jansson's Moomin books, you'll see the dry humor through these short stories meant for adults -- and you may see the Moomin books as more serious and clever. If you don't know them, no worries: this collection of stories has as its common denominator humor that is occasionally only present as a faint trace and occasionally more strongly, but always an unusual combination of darkness and, well, joy.