„Пътуване с лек багаж“- само заради този разказ може би за първи път ми се прииска да можех да пиша разкази. Не знам от кой вид от безбройните стилове на писане, но точно с този тип „послание“; дори да има един човек на света, който да разбере „какво искам да кажа“.
„Един възрастен господин с пура намекна с дискретен жест, че се нуждае от пепелника ми. „Естествено, заповядайте“, отговорих и замалко да добавя някакво малко извинение, но се опомних. Бях приключил с тези неща. Съвсем равнодушно и даже с известна небрежност побутнах пепелника към него и разгледах спокойно изражението си в огледалото зад бутилките.“
Съвсем актуално е това за мен през последните няколко години. С желанието за отказ от клишираните любезности и отживелите традиции в общуването (и особено празнуването „по навик“) си навличам всякакви определения – особняк, темерут и т.н…
Разбира се не е толкова просто и еднозначно и сигурно ще продължим да възпитаваме децата си на „Кажи благодаря, кажи моля…“ Но освен да ги учим на вежливост и етикет, дано не убягва същественото в общуването. За себе си искам да установя поне една „златна среда“, не чак всичко подобно да заклеймя като изкуствено и излишно. Сигурно не е много коректно да коментирам традициите и причините за навиците на цяла една нация, но не можеше да не ми направи впечатление прекомерното благодарене и извиняване в Япония.
И другият аспект на разказа – да искаш да се откъснеш, да изчезнеш, да си сам…Това чувам от все повече хора, едва ли не мода става да си „интроверт“. Но май не ни стиска съвсем да сме сами, не става, няма как… Все ще ни е нужно да слушаме излиянията на някого или да изразим себе си пред другите. (Иначе нямаше и най-големите „интроверти“ да висим във Фейсбук.) И така се люшкаме между искането и неискането. Защото (въпреки че съм голям привърженик на споделянето с близки, на разрешаването на проблеми с говорене, а не с мълчание и затваряне) неспособността да се общува двупосочно кара хората да не търсят близост.
„Изпразних чашата си и изведнъж ме обзе неустоима нужда от общуване, която незабавно овладях.“
„Ако има нещо, което ми е станало напълно чуждо, почти омразно и което на всяка цена искам да избегна, то е любопитството, съпричастието, насърчаването с минимални усилия на неустоимата нужда у околните да заразправят терзанията си.“
„Той или тя изневеряват или се отегчават, отщява им се да работят, други балони от амбиции и мечти също губят формата си, времето скоро започва да не достига, семейството се държи неразбираемо и плашещо, приятелството бива отровено ей така, между другото, човек неистово се занимава с незначителни неща, докато непоправимото продължава безнадеждния си ход, гризат го чувство за дълг и вина и на всичко се слаба неопределеният етикет „тревожност“ – проблем, на който човек рядко има време или смелост да даде определение.“
„Дете за лятото“ ми хареса точно колкото горния разказ. По атмосфера ми напомни на островното градче в „Минута мълчание“ на З. Ленц. И на филм на Бергман. Самото дете Елис… Том… Другите деца… Присъствието на възрастните… Слагам няколко удивителни освен многоточията!
„Ще ме изтърпите ли чак до есента?“
Първият разказ „Кореспонденция“ ми хареса и заради самата кореспонденция и края ѝ, и заради пристрастието ми към Япония напоследък.
„В Япония, когато станеш най-големият в семейството, не можеш да заминеш, а и не искаш.“
„Непознат град“– атмосферата: възрастно-тъжна, студено-тъмна, но все пак не отблъскваща, някак изчистена от излишности.
Ах, как започнах да забравям и аз… :(
„Губят ми се думи, както и шапки, лица и имена.“
„Когато се изморя, всичко ми убягва. А аз искам да бъда съсредоточен, съзнателен, способен да вземам решения, да не допускам да изостана и да се изгубя. Да не се повтарям. Хората веднага забелязват, стават учтиви, неловко съчувстващи. Почти мигновено разбирам, че съм се повторил, ала уви, когато е лекичко късно… но това вече го казах.“
„Райската градина“ нещо ме изнервяше, северно се чувствах и в Испания. Но ми стигат дори и 2-3 детайла, чрез които да направя връзка със себе си. Примерно видях се в това описание (и аз съм тип „едно копче не мога да зашия“).
„Веднъж на село се беше опитала да ремонтира един каменен кей на брега, но когато на човек не му се удава ръчния труд �� това си е, уви.“
От следващия откъс особено ми допадна изречението „Как ли влияеше на хората?“ Безумно е да съжалявам живеещите в отдалечени планински села, но винаги си задавам точно този въпрос и потръпвам от мисълта, че селото е заобиколено отвсякъде от планини и има един-единствен път от/до него. В Триград се почувствах така– красиво, величествено, покой. Но – и леко като в капан бях.
„Около Виктория се редяха диви, величествени планини, сред които тя се почувства по-малка и от бълха в дълбоката купа на долината. Пейзажът бе драматичен, ��громен, но затворен отвсякъде. Как ли влияеше на хората? Толкова самотно беше. Виктория стоеше неподвижно, слушаше и постепенно забеляза, че тишината е по-осезаема именно защото не е абсолютна. От време на време кучешки лай, кола долу на междуградския път под селото, църковни камбани в далечината. „Детайли за сравнение – помисли си тя, - както когато морето ти се струва по-голямо, ако има няколко острова, които нарушават линията на хоризонта.“
И пак самотниците:
„След дълго мълчание Хикс каза:
- А няма ли да разговаряме? Изобщо? Ни най-малка утеха за горката самотница?
Виктория каза:
- Не ви подхожда. Но имате право. Самотниците ме вълнуват. Възможността да сме такива по много начини.
- Знам както имате предвид – каза Хикс, - знам точно какво ще кажете. Различни видове самота. Принудителна и наложителна.
Виктория отвърна:
- Съвсем правилно. Не е нужно да развиваме темата в повече подробности. От друга страна, ако хората се разбират от половин дума, темите за разговор доста намаляват, нали? Изпитвала съм го, не често, но ми се е случвало. Хубаво е, приятно мълчание.“
Два „мои“ детайла от „Оранжерията“:
„Огледа се къде да седне. И двата стола бяха отрупани с книги.
- Свалете ги на пода – каза Юсефсон нетърпеливо, - додеяли са ми. Думи, думи и пак думи. Не помагат. Не са достатъчни.“
„- Вестерберг, у теб има нещо много мило. Но си голям дръвник, не мислиш ли?
- И още как – отговори Чичото. Ще се върнеш ли в Оранжерията?
- Да, да, ще се върна, когато реша да се върна. А сега няма да кажа нито думичка повече, нито една смислена думичка.“
Имаше и няколко разказа, на които не обърнах особено внимание (и те на мене). Но като цяло сборникът ми хареса заради често срещаните напоследък две теми – самотата (видове) и думите (нужни-ненужни). И вече попадам на трета скандинавска книга тип „да си хванеш шапката и да се махнеш“ – те ли са по-смели да се махат или пък го правят само по книгите, не зная…
„Не е необходимо да работим. Никакви преводи. Никаква поща, никакъв телефон. Нищо не е необходимо. Почти не отваряме книгите си. Нито ходим за риба, нито садим. Само чакаме да ни се прииска нещо, а ако не ни се прииска, няма значение.“