От известно време силно ме привличат книги, които описват живота в други страни, независимо дали разказът е от първо лице или става дума за по-документално изследване. Насочих се към английския оригинал на книгата за Дания (на български заглавието е “Така го правят датчаните”), след като приятелка ме предупреди, че българският превод не е от най-сполучливите.
Хелън Ръсел е англичанка, която се премества със съпруга си (служител в “Лего”) в датската провинция за една година. За качеството на живот в Дания говори фактът, че то впечатлява не само хората, които идват от значително по-бедни и неуредени държави, но и млади и успешни професионалисти от Лондон като Хелън и нейния съпруг. И тъй като датчаните редовно оглавяват в класациите за най-щастлива нация, Хелън Ръсел се заема да открие кои са факторите, които правят малката скандинавска държава толкова добро място за живеене.
Да търсиш причините, които стоят зад колективното чувство на благоденствие на един народ е меко казано, трудна задача. И тя щеше да е прилично свършена, ако иначе съвестното проучване и изводи не бяха разводнени от глупавите диалози между съпрузите и онова, сякаш нарочно изтъквано британско отношение на тотално неразбиране, че някъде другаде нещата могат да се правят и по друг начин, и безинтересните ежедневни случки, които, по правилата на творческото писане, задължително трябва да присъстват в такива книги, за да може историята “да се доближи до читателя” и за да се онагледят културните различия. Това е налице в толкова много други книги от типа на “една година еди къде си”, че самият жанр се усеща обезличен, досаден, типизиран. Повтаря се една и съща житейска траектория – шок от преместването, сравнение с родното, проучване защо все пак новото не е толкова лошо, интервюта с местни и констатацията в края, че авторът се усеща наполовина местен, ще остане още една година или че най-сетне е проумял държавата-гост и хората й.
В конкретния случай са дразнещи и консуматорските внушения, че заобикалянето с точно определени вещи, датско производство, като интериор тестени сладкиши и вълнени пуловери, автоматично генерира чувство за доволство. Когато това (изненадващо?) не се случва, Ръсел все пак се задълбочава, от което произлизат съответните интересни изводи – високото доверие в обществото, което прави възможен модела на социалната държава; умните и прагматично ориентирани държавни политики; социалният консенсус за посоката на развитие; и най-вече усещането на датчанина, че е част от една сплотена и грижовна общност – това дава, ако не точно щастие, то поне чувство за сигурност и доволство.
Разбира се, Дания не е утопичен рай и със сигурност животът там, или по-скоро климатът, не е за всеки (макар че като туристическа дестинация безспорно е страхотен избор). Но творците на политики могат само да спечелят, ако си дадат труда да проучат такива страни отблизо, преди да са го направили техните граждани. На място.