Духът на поета / Деца на света

by Стефан Цанев

Стефан Цанев е драматург, чиито пиеси са поставяни на сцена в десетки културни столици, сред които Париж, Прага, Атина, Монреал, Москва, Петербург, Варшава, Питсбърг, Вилнюс, Братислава, Хага, Истанбул.

Стефан Цанев е поет, чиито стихове са превеждани на всички европейски езици, както и на монголски, арабски, китайски и иврит.

Стефан Цанев е съвременен български писател, чиито книги у нас се продават в тиражи, надхвърлящи няколкократно тези на западните автори.

Стефан Цанев е културен диригент с неподражаем стил. Увлича в ритъма на словото си, докосва тънки струни и с думи създава светове.


Духът на поета - Смешна трагедия

Деца на света - Тъжна комедия 

128 pages, Paperback

First published January 1, 2012

About the author

Роден е в село Червена вода, Русенско на 7 август 1936 г. В Русе завършва Математическа гимназия през 1954 г. През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет, следва 2 години право, през 1960-1965 учи драматургия в Московския киноинститут. Работил е като кореспондент в Родопите (1959), редактор в Студия за игрални филми (1965-1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967-1970), в Театър 199 и Театъра на окръзите (1970-1973), в Театър "София" (1973-1984), в Драматичен театър в Пловдив (1984-1991), Театъра на армията (1992-1996), Театър "София" (1996-2008). Автор е на стихове, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца.

След събитията в Чехословакия 1968 г. свалят от печат стихосбирката му "Парапети", забранено е да се печатат негови стихове до 1976 г. През 1984, заради спектакъла му "Любовни булеварди", забранен лично от Тодор Живков, е уволнен от театър "София" без право да работи в столицата, изпратен е в Пловдив, завръща се в София след 1990 г.

Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му ("Последната нощ на Сократ", "Другата смърт на Жанна д`Арк") са играни в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Измир, Истанбул и др.

Носител е на наградата за поезия "Пеньо Пенев" (1988), на националната награда за детска литература "Петко Рачов Славейков" (1992), на националната награда за литература "Иван Вазов" - за цялостен принос към литературата (2004) и на националната награда "Хр.Г. Данов" - за "Български хроники" и за цялостен принос към българската книжнина (2011), носител е и на ордена "Стара планина" І степен - за цялостен принос към българската култура (2006).

Негова съпруга е Доротея Тончева.

Reviews

[Boriana Todorova · Rating 5 out of 5]

Благодаря на Стефан Цанев, че с неговите хроники историята ми стана хоби. Духът на поета е пиеса, от която ... да кажем че кръвта ти се смръзва няма да е преувеличено.

[Yoanna Mladenova · Rating 5 out of 5]

Болезнени истини за времето, в което живеем..

[Jacqueline · Rating 2 out of 5]

Стефан Стамболов: (...) e, aз тоя морал не го разбирам.
Захари Стоянов: Какъв морал? Чий морал? На бедния хъш, на честния поет, на самоотвержения апостол или на безкористния държавник? Чий морал? Какъв морал...?

Интересен поглед на Цанев върху личността на Стамболов- който винаги ми е бил изключително любопитен и противоречив от морална гледна точка. Най вече: може ли действително да бъде наречен диктатор, при положение, че народът сам му подарява властта?

Допадна ми идеята на драматурга да вплете и Ботевата нишка - „духът, който преследва Стамболов и Стоянов [*Ботев от читанката], всъщност е тяхната съвест, терзана от съмнения, че са изменили на собствените си идеали”. Коя от двете алтернативи е оправдана- "поетът да бъде жив, а човекът- мъртъв, или обратното"?

Гледах и постановката в Народния театър. Играта на Христо Мутафчиев ме разочарова. Действително имаше няколко силни момента, особено монолога за извършеното от него през петте години управление, но като цяло, нещо ми липсваше. Посредствено ми се стори превъплъщението му, сякаш в едни моменти бях зрител на бездушен рецитал, а в други- на гротескно преиграване (визирам физиономиите, тропането и крясъците). Знам, че Мутафчиев може да покаже много повече сила, така че представянето му бе... учудващо.

Чувството за хумор, както и очаквах, бе типично българско и публиката много се забавляваше. Хумор (особено привичен за българските драматурзи, по мои наблюдения), който не се припокрива с моя, струва ми се плосък и нелеп. Повечето шеги (например подмятанията за полякинята) бяха безвкусни и отвратителни; вулгарните изказвания също ми се сториха излишни.

Текстът прави очевидни паралели със сегашната политическа и обществена обстановка; интересно е как българите сякаш нарочно отказват да извлекат поука от грешките, допускани в миналото:
Стефан Стамболов: Направо е скучно да се управлява такъв заспал народ (...) като си спомня какъв народ беше навремето...

Вмъквам абзац от текст на Патриция Николова, който синтезира добре: "За Стефан Цанев това е втори опит в една и съща посока. Духът на поета има особена мисия: не да героизира една толкова противоречива личност в българската история, а напротив, да я демитологизира. Да покаже силата на характера, но и слабостта. И трагическите грешки в историята, обречена да се повтаря."

Пиесата не ми даде нищо ново, обаче. Очаквах повече.