What do you think?
Rate this book
Дом за начинаещи
Това е роман за преместването в чужд език с товара и лекотата на собствения. За съзряването и за самостоятелния път през стаите на порастването. За свободата като дом за начинаещи, в който единственото сигурно е несвободата. Емануил А. Видински извиква от колективното ни детство мощен индивидуален път. Към голямата литература.
Йорданка Белева
„Дом за начинаещи“ е впечатляващо завръщане в началото на едно юношество, много различно от това на повечето от нас. Но колкото и да е различно, емоционалните и морални проблеми, които вълнуват „начинаещите“ са всеобщи, а тъкмо това е тъканта, от която се състои този увлекателен роман. Той може да се чете и в автобиографичен ключ, но това е само един от възможните подходи към момчето, порастващо самó далеч от дома.
Ангел Игов
Да се завърнеш в началото, в дома на начинаещите години, не е никак лесно начинание. Лицата често са избледнели, а стаите са обгърнати в паяжини. Но точно някъде там, в ъглите, може би се крие ключът на живота ни, който може да отвори всички залостени впоследствие врати. В „Дом за начинаещи” Емануил А. Видински сякаш прави точно това: завръща се към мястото, където е бил някога, за да открие мястото, където е днес. Едновременно увлекателен и майсторски литературен, болезнено автобиографичен, това е роман за травмите и радостта на порастването, „образователен роман” в традицията на Гьотевия „Вилхелм Майстер”. Роман, в който спомените, възстановени в пълния си блясък, ни учат как да продължим.
Димитър Кенаров
Йорданка Белева
„Дом за начинаещи“ е впечатляващо завръщане в началото на едно юношество, много различно от това на повечето от нас. Но колкото и да е различно, емоционалните и морални проблеми, които вълнуват „начинаещите“ са всеобщи, а тъкмо това е тъканта, от която се състои този увлекателен роман. Той може да се чете и в автобиографичен ключ, но това е само един от възможните подходи към момчето, порастващо самó далеч от дома.
Ангел Игов
Да се завърнеш в началото, в дома на начинаещите години, не е никак лесно начинание. Лицата често са избледнели, а стаите са обгърнати в паяжини. Но точно някъде там, в ъглите, може би се крие ключът на живота ни, който може да отвори всички залостени впоследствие врати. В „Дом за начинаещи” Емануил А. Видински сякаш прави точно това: завръща се към мястото, където е бил някога, за да открие мястото, където е днес. Едновременно увлекателен и майсторски литературен, болезнено автобиографичен, това е роман за травмите и радостта на порастването, „образователен роман” в традицията на Гьотевия „Вилхелм Майстер”. Роман, в който спомените, възстановени в пълния си блясък, ни учат как да продължим.
Димитър Кенаров
416 pages, Paperback
First published May 24, 2023
3 people are currently reading
223 people want to read
About the author
Емануил А. Видински
6 books31 followersЕмануил А. Видински е роден през 1978 г. Завършил е 91-ва Немска гимназия в София и специалностите “Славистика“ и "Германистика” в СУ “Св. Климент Охридски”.
Носител на наградата за разказ на Националния конкурс “Рашко Сугарев” (2004) за "4 Октомври“ и на втора награда от конкурса за кратък разказ на изд. “Балкани” и ОББ (2009) за "Егон и тишината“ (първа не е връчена). Автор на сборника с разкази “Картографии на бягството” (Стигмати, 2005) и на романа “Места за дишане” (Алтера, 2008). Съосновател е на хуманитарния семинар “Ъгъл” върху творчеството на Чавдар Мутафов, Томас Ман и Достоевски (2003-2004), редактор на музикалната страница в “Литературен вестник” “Музайка” (2005-2006), създател и редактор на поредицата “Световни романи” към ИК “Алтера” (2007-2010).
Видински е сред основателите на групата за етно-рок поезия “Гологан”, като в периода 2004–2006 г. е и неин барабанист. В периода 2008-2012 г. е редактор в българската редакция на радио "Дойче веле”.
Носител на наградата за разказ на Националния конкурс “Рашко Сугарев” (2004) за "4 Октомври“ и на втора награда от конкурса за кратък разказ на изд. “Балкани” и ОББ (2009) за "Егон и тишината“ (първа не е връчена). Автор на сборника с разкази “Картографии на бягството” (Стигмати, 2005) и на романа “Места за дишане” (Алтера, 2008). Съосновател е на хуманитарния семинар “Ъгъл” върху творчеството на Чавдар Мутафов, Томас Ман и Достоевски (2003-2004), редактор на музикалната страница в “Литературен вестник” “Музайка” (2005-2006), създател и редактор на поредицата “Световни романи” към ИК “Алтера” (2007-2010).
Видински е сред основателите на групата за етно-рок поезия “Гологан”, като в периода 2004–2006 г. е и неин барабанист. В периода 2008-2012 г. е редактор в българската редакция на радио "Дойче веле”.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 26 of 26 reviews
June 2, 2023
За пръв път чета нещо на Емануил Видински и много ми допадна как пише.
'Дом за начинаещи' е романтична история порастването, сблъсъка с различна култура, първите приятелства, любовни трепети и морални дилеми.
Наистина светла и поетична книга.
'Дом за начинаещи' е романтична история порастването, сблъсъка с различна култура, първите приятелства, любовни трепети и морални дилеми.
Наистина светла и поетична книга.
May 30, 2023
Любимото ми кинематографично писане! Смел и труден личен разказ, придружен от вълнуващи съпътстващи истории и порядките на едно различно място.
August 15, 2023
„Присмехът бе най-добрият щит, важното бе ти да си от страната на смеещите се.“
Това ли беше най-важното, за да го слагам като първо изречение? Може би да. За мен подиграването е бичът на юношеството. В Дом или не, щом е група от подрастващи – явно това е неизбежно за съжаление…
На второ място: още като излезе книгата, бях настръхнала – как ли е с религията в този Дом (аз – цял живот нерелигиозната). Разбрах. Чрез обяснения от автора и чрез самите герои.
Третият важен за мен момент:
„Казва се Якуб. От Сараево е. Там сега има война, както знаеш…“
Тази война, която ме занимаваше толкова много далеч след края ѝ, а в самите ѝ години имах безгрижно студентство с малко информация и заинтересованост.
Четвърто – юноши, много ясно:
„Като при повечето момчета на тази възраст, любовта предизвикваше смут и сключени вежди.“
Пето – музика:
„Понякога кабелите така се оплитаха, докато си разменяха слушалките, че се създаваха всички предпоставки за сближаване и дори флиртове.“
Но сега поред: задавах си въпроси от самото начало, а това винаги говори добре за една книга. Още на стр. 48 вече бях плакала. И на стр. 168 плаках. Но най-тъжният за мен момент – стр. 297. На финала не, защото вече ми беше прекалено силно. Но не като при Оруел, а по друг, мек начин. Чела съм есе на Оруел за интернат в много по-ранна Англия - страхотия… Затова бях любопитна за живота в Дома на Емануил А. Видински. Почти в нашия век, но все пак и много различно време – турболентните промени в началото на 90-те. Видях малко и от Германия по това време и се стреснах и за настоящето. Но най-много ме интересуваше разбира се Емàнуил.
„Опитвах се да съм по-сърдит, отколкото всъщност бях. По някаква причина много исках да убедя себе си колко възмутително е от страна на баща ми да ме праща на такова място, но не успявах. Беше ме страх, вярно е, но и бях превъзбуден от цялото приключение.“
И така и аз навлязох в момчешкия (но! Габи – благодаря!) свят. Колко ми е чуден винаги. Защото аз съм (била) момиче и ми е чужд с това перчене, юмруци в готовност, борба за доказване и надмощие, особено в такава среда. Но и колко прикривани и преглъщани емоции. На нас момичетата ни беше лесно – гуш, цун, дрън-дрън, че и до кряскане – ето изливане на емоции. Пак стремеж за внимание и надмощие, но е различно. А при тях:
„Гледаме те още докато се опитваше половин час да пресечеш. И не можем да решим да те набием ли, или да ти станем приятели…“
Не можех много да запомням отличителните особености на всички момчета. От мен си е това - трудно се ориентирам, когато героите са в една „категория“. От децата сякаш повече ме интересуваше Янфей, изобщо да си чужденец в Германия. А в моменти на жестокост се сетих - имахме и ние (бледо подобие на) Фабиан в гимназията. И е било закономерно явно – около него се въртяха няколко Флориановци и това даде посока на атмосферата в класа ни.
Но дали в Дома или „в нашия клас“ – музиката винаги е номер едно. Със страстите, разделенията, споровете, търсенето и колекциите.
„Бях много ревнив към музикалната си колекция и затова тя бе както силното, така и слабото ми място.“
И все пак, няколко години разлика в годините на раждане – моята и на главния герой – и колко различия. 90-те за мен е време за друго, дори с работа вече; а и точно тогава след рока твърде рано отнесох в джаза - по-самотно и несподелено. Но в романа търсех сходни неща с ученическите ми години, ето ме и мен:
„След години се питах доколко животът ми би се стекъл по различен начин, ако не бях решил още от най-ранна детска възраст, че математиката, химията, физиката и биологията са агресия към мен, някакъв особено рафиниран тип насилие, наказание на възрастните, което, за разлика от шамарите и забраните, се отличаваше с особена жестокост.“
Всъщност трябваше да опознавам повече деца от очакваното – не само обитателите на Дома, но и съучениците на Емàнуил, тъй като училището е на друго място. Накрая се оказа, че всички са ме интересували, толкова увлекателно и незатормозяващо е разказано всичко (за двете момичета в класа не разбрах много, може би нарочно е така). Бях си казала да гледам децата предимно, а ако ми стигне капацитетът, да обръщам внимание и на учителите и възпитателите. Не са за пропускане. А и винаги проследявам влиянието на възрастните върху деца и юноши и търся внимание, подкрепа, добър пример.
„Вдигнах глава и го погледнах – пускаше по някоя и друга реплика, докато се провирахме по стълбището, а той ме държеше за рамото или допираше с длан горната част на гърба ми, малко под врата, тези нищо незначещи, но разсейващи напрежението Sooo…, guuut…, wollen wie doch mal sehen…, na den…“.
На моменти само за момчетата се питах – не говорят ли като възрастни, като доста осъзнати личности?
„Правя го от суета. Кара ме да се чувствам по-добре. Също като теб парите. Въпрос на нужда.“
„Достатъчно, за да знам, че група, споделяща неонацистка идеология, дори да е талантлива, не става. Малко чистоплътност!“
Сигурно ги подценявам, а и са на различна възраст и в необикновени условия. Може би порастването така е по-бързо?
Много добре са размесени времевите пластове в „Дом за начинаещи“. Не много продължителни, не с големи отскоци, а с леки неусетни движения напред-назад. Умело прекъсване на интригуваща завръзка, така че няма как да не очакваме да разберем какво се случва с историята или героя. Не е дразнещо, защото всяка следваща глава започна също така въвличащо. Диалозите са естествени, без излишни „каза“, „отговори“ и подобни. Няма натоварване с описания на герои или Дома, тъкмо достатъчно са и въздействащо силни. Не ми допада, когато в книгите и в живота хората се правят на големи психолози и анализират околните. Но тук всеки образ е изграден и представен с разбиране и неутралност, без фалш или възприети теоретични клишета.
„Биеше на очи навсякъде, но това не изглеждаше да го притеснява. Тази му неприспособимост не беше заради някаква свенливост или уплаха от новото място. Тя идваше от простичкия факт, че игнорираше света около себе си. Мълчеше не защото бе мълчалив по прорида, а защото не го вълнуваше какво става наоколо, за какво се говори на масата, какви са тревогите или проблемите на децата от групата, с които живееше на един етаж, с които делеше една кухня, една баня, един хол.“
„Държеше се мило с всички, но пъстрите ѝ очи приютяваха някаква тъга. Като да не присъстваше изцяло в настоящето. Сякаш част от нея винаги оставаше другаде. Косата ѝ бе с леко червеникав оттенък и стигаше до раменете ѝ. Цялото ѝ същество навяваше усещане за нещо есенно: един топъл ден към края на октомври, с всичките му багри и снопове светлина, ден, в който от време на време, съвсем за малко и сякаш незабележимо, се усещаше хладният вятър на приближаващата зима.“
Иска ми се да преписвам още, да представя и Дома, но прекалих. Ще си прелистя книгата отново и ще преписвам за себе си заради удоволствието от думите и преживяванията. Като при Кристенсен или Кнаусгор се чувствах на моменти с всички герои, диалози и описания. Повествованието е в минало време, но има кратки напрегнати моменти и в сегашно време със специална функция. Има и в бъдеще време пак като литературен похват (не знам как се нарича професионално).
Познавам Емануил А. Видински от разказите му. Много ми бяха харесали. Романът показва различни писателски способности и пак съм доволна. Имах настройка да е леко скучно, щом е Германия и щом е Дом. Нищо подобно. Неочаквани приключения и герои. Няма натежаващи „поуки“, има тук-там „изводи“ (пример за умението саморефлексия), с които да опознаем още по-добре главния герой и да се запитаме за себе си - какви сме били на тези години. Ако помним.
Добре помни писателят Емануил, добре измисля – иска ми се да е така смесено. Чудна предмладост! Бих чела такава добра литература и за следващите години на Емàнуил. И така исках всички да са добре…
„На онази възраст думи като „завинаги“ к��нтяха страховито със своята съдбовност и правеха всичко да изглежда много сериозно.“
„Но всичко е лесно, когато не си влюбен.“
„Въпреки осъзнаването, че нещата не са еднозначни, бях на възраст, в която бе важно светът да е черно-бял, за да мога да взема страна. А да вземеш страна, е много важно, когато съзряваш.“
„Започнах да си признавам, когато не знам.“
Това ли беше най-важното, за да го слагам като първо изречение? Може би да. За мен подиграването е бичът на юношеството. В Дом или не, щом е група от подрастващи – явно това е неизбежно за съжаление…
На второ място: още като излезе книгата, бях настръхнала – как ли е с религията в този Дом (аз – цял живот нерелигиозната). Разбрах. Чрез обяснения от автора и чрез самите герои.
Третият важен за мен момент:
„Казва се Якуб. От Сараево е. Там сега има война, както знаеш…“
Тази война, която ме занимаваше толкова много далеч след края ѝ, а в самите ѝ години имах безгрижно студентство с малко информация и заинтересованост.
Четвърто – юноши, много ясно:
„Като при повечето момчета на тази възраст, любовта предизвикваше смут и сключени вежди.“
Пето – музика:
„Понякога кабелите така се оплитаха, докато си разменяха слушалките, че се създаваха всички предпоставки за сближаване и дори флиртове.“
Но сега поред: задавах си въпроси от самото начало, а това винаги говори добре за една книга. Още на стр. 48 вече бях плакала. И на стр. 168 плаках. Но най-тъжният за мен момент – стр. 297. На финала не, защото вече ми беше прекалено силно. Но не като при Оруел, а по друг, мек начин. Чела съм есе на Оруел за интернат в много по-ранна Англия - страхотия… Затова бях любопитна за живота в Дома на Емануил А. Видински. Почти в нашия век, но все пак и много различно време – турболентните промени в началото на 90-те. Видях малко и от Германия по това време и се стреснах и за настоящето. Но най-много ме интересуваше разбира се Емàнуил.
„Опитвах се да съм по-сърдит, отколкото всъщност бях. По някаква причина много исках да убедя себе си колко възмутително е от страна на баща ми да ме праща на такова място, но не успявах. Беше ме страх, вярно е, но и бях превъзбуден от цялото приключение.“
И така и аз навлязох в момчешкия (но! Габи – благодаря!) свят. Колко ми е чуден винаги. Защото аз съм (била) момиче и ми е чужд с това перчене, юмруци в готовност, борба за доказване и надмощие, особено в такава среда. Но и колко прикривани и преглъщани емоции. На нас момичетата ни беше лесно – гуш, цун, дрън-дрън, че и до кряскане – ето изливане на емоции. Пак стремеж за внимание и надмощие, но е различно. А при тях:
„Гледаме те още докато се опитваше половин час да пресечеш. И не можем да решим да те набием ли, или да ти станем приятели…“
Не можех много да запомням отличителните особености на всички момчета. От мен си е това - трудно се ориентирам, когато героите са в една „категория“. От децата сякаш повече ме интересуваше Янфей, изобщо да си чужденец в Германия. А в моменти на жестокост се сетих - имахме и ние (бледо подобие на) Фабиан в гимназията. И е било закономерно явно – около него се въртяха няколко Флориановци и това даде посока на атмосферата в класа ни.
Но дали в Дома или „в нашия клас“ – музиката винаги е номер едно. Със страстите, разделенията, споровете, търсенето и колекциите.
„Бях много ревнив към музикалната си колекция и затова тя бе както силното, така и слабото ми място.“
И все пак, няколко години разлика в годините на раждане – моята и на главния герой – и колко различия. 90-те за мен е време за друго, дори с работа вече; а и точно тогава след рока твърде рано отнесох в джаза - по-самотно и несподелено. Но в романа търсех сходни неща с ученическите ми години, ето ме и мен:
„След години се питах доколко животът ми би се стекъл по различен начин, ако не бях решил още от най-ранна детска възраст, че математиката, химията, физиката и биологията са агресия към мен, някакъв особено рафиниран тип насилие, наказание на възрастните, което, за разлика от шамарите и забраните, се отличаваше с особена жестокост.“
Всъщност трябваше да опознавам повече деца от очакваното – не само обитателите на Дома, но и съучениците на Емàнуил, тъй като училището е на друго място. Накрая се оказа, че всички са ме интересували, толкова увлекателно и незатормозяващо е разказано всичко (за двете момичета в класа не разбрах много, може би нарочно е така). Бях си казала да гледам децата предимно, а ако ми стигне капацитетът, да обръщам внимание и на учителите и възпитателите. Не са за пропускане. А и винаги проследявам влиянието на възрастните върху деца и юноши и търся внимание, подкрепа, добър пример.
„Вдигнах глава и го погледнах – пускаше по някоя и друга реплика, докато се провирахме по стълбището, а той ме държеше за рамото или допираше с длан горната част на гърба ми, малко под врата, тези нищо незначещи, но разсейващи напрежението Sooo…, guuut…, wollen wie doch mal sehen…, na den…“.
На моменти само за момчетата се питах – не говорят ли като възрастни, като доста осъзнати личности?
„Правя го от суета. Кара ме да се чувствам по-добре. Също като теб парите. Въпрос на нужда.“
„Достатъчно, за да знам, че група, споделяща неонацистка идеология, дори да е талантлива, не става. Малко чистоплътност!“
Сигурно ги подценявам, а и са на различна възраст и в необикновени условия. Може би порастването така е по-бързо?
Много добре са размесени времевите пластове в „Дом за начинаещи“. Не много продължителни, не с големи отскоци, а с леки неусетни движения напред-назад. Умело прекъсване на интригуваща завръзка, така че няма как да не очакваме да разберем какво се случва с историята или героя. Не е дразнещо, защото всяка следваща глава започна също така въвличащо. Диалозите са естествени, без излишни „каза“, „отговори“ и подобни. Няма натоварване с описания на герои или Дома, тъкмо достатъчно са и въздействащо силни. Не ми допада, когато в книгите и в живота хората се правят на големи психолози и анализират околните. Но тук всеки образ е изграден и представен с разбиране и неутралност, без фалш или възприети теоретични клишета.
„Биеше на очи навсякъде, но това не изглеждаше да го притеснява. Тази му неприспособимост не беше заради някаква свенливост или уплаха от новото място. Тя идваше от простичкия факт, че игнорираше света около себе си. Мълчеше не защото бе мълчалив по прорида, а защото не го вълнуваше какво става наоколо, за какво се говори на масата, какви са тревогите или проблемите на децата от групата, с които живееше на един етаж, с които делеше една кухня, една баня, един хол.“
„Държеше се мило с всички, но пъстрите ѝ очи приютяваха някаква тъга. Като да не присъстваше изцяло в настоящето. Сякаш част от нея винаги оставаше другаде. Косата ѝ бе с леко червеникав оттенък и стигаше до раменете ѝ. Цялото ѝ същество навяваше усещане за нещо есенно: един топъл ден към края на октомври, с всичките му багри и снопове светлина, ден, в който от време на време, съвсем за малко и сякаш незабележимо, се усещаше хладният вятър на приближаващата зима.“
Иска ми се да преписвам още, да представя и Дома, но прекалих. Ще си прелистя книгата отново и ще преписвам за себе си заради удоволствието от думите и преживяванията. Като при Кристенсен или Кнаусгор се чувствах на моменти с всички герои, диалози и описания. Повествованието е в минало време, но има кратки напрегнати моменти и в сегашно време със специална функция. Има и в бъдеще време пак като литературен похват (не знам как се нарича професионално).
Познавам Емануил А. Видински от разказите му. Много ми бяха харесали. Романът показва различни писателски способности и пак съм доволна. Имах настройка да е леко скучно, щом е Германия и щом е Дом. Нищо подобно. Неочаквани приключения и герои. Няма натежаващи „поуки“, има тук-там „изводи“ (пример за умението саморефлексия), с които да опознаем още по-добре главния герой и да се запитаме за себе си - какви сме били на тези години. Ако помним.
Добре помни писателят Емануил, добре измисля – иска ми се да е така смесено. Чудна предмладост! Бих чела такава добра литература и за следващите години на Емàнуил. И така исках всички да са добре…
„На онази възраст думи като „завинаги“ к��нтяха страховито със своята съдбовност и правеха всичко да изглежда много сериозно.“
„Но всичко е лесно, когато не си влюбен.“
„Въпреки осъзнаването, че нещата не са еднозначни, бях на възраст, в която бе важно светът да е черно-бял, за да мога да взема страна. А да вземеш страна, е много важно, когато съзряваш.“
„Започнах да си признавам, когато не знам.“
November 11, 2024
Книгата ми хареса - непринудена и човечна.
Пренася те в различна култура, доста различна от България на 90-те, но също белязана от насилие, което едни младежи, почти деца, нанасят на други, поради вродена жестокост или идеология. Израстването, първата невинна любов, историите на момчетата от Дома, някои сираци, други от проблемни семейства или психически болни, на възпитателите, които също минават през сериозни изпитания.
Има и едно голямо приятелство, което годините няма да разрушат, има ги и съмненията дали си постъпил правилно като си премълчал истината и това прави ли те герой или съвсем не.
На мен всичко ми прозвуча много искрено и затова и ме развълнува. А Германия е държавата, която изигра важна роля в моя живот, макар и не толкова оформяща характера както е при Емануил.
Централният образ -Емануил, предизвиква симпатия с всичките си постъпки, с дълбоката си почтеност и емпатия, с момчешката си непринуденост, с търсенето на себе си в една толкова своеобразна среда, каквато е Дом, ръководен от благотворителната католическа организация Каритас в Германия. Нито свещениците, нито възпитателите налагат на живеещите в дома религиозност или вяра. Дадена им е пълна свобода и собствената им природа ги тласка към съчувствие и човещина или към злина.
Топъл и вълнуващ роман за съзряването и приятелството, за едно момче в търсене на себе си. Препоръчвам!
Пренася те в различна култура, доста различна от България на 90-те, но също белязана от насилие, което едни младежи, почти деца, нанасят на други, поради вродена жестокост или идеология. Израстването, първата невинна любов, историите на момчетата от Дома, някои сираци, други от проблемни семейства или психически болни, на възпитателите, които също минават през сериозни изпитания.
Има и едно голямо приятелство, което годините няма да разрушат, има ги и съмненията дали си постъпил правилно като си премълчал истината и това прави ли те герой или съвсем не.
На мен всичко ми прозвуча много искрено и затова и ме развълнува. А Германия е държавата, която изигра важна роля в моя живот, макар и не толкова оформяща характера както е при Емануил.
Централният образ -Емануил, предизвиква симпатия с всичките си постъпки, с дълбоката си почтеност и емпатия, с момчешката си непринуденост, с търсенето на себе си в една толкова своеобразна среда, каквато е Дом, ръководен от благотворителната католическа организация Каритас в Германия. Нито свещениците, нито възпитателите налагат на живеещите в дома религиозност или вяра. Дадена им е пълна свобода и собствената им природа ги тласка към съчувствие и човещина или към злина.
Топъл и вълнуващ роман за съзряването и приятелството, за едно момче в търсене на себе си. Препоръчвам!
Read
August 12, 2023Имам един доста простичък начин да преценя дали една книга ми е харесала – ако се дразня на всички фактори, възпрепятстващи ме от четене, и я оставям едва ли не насила, когато трябва да свърша нещо друго, значи няма съмнение, книгата си я бива. Точно това се случи с „Дом за начинаещи“ на Емануил Видински, която прелистих преди няколко дни с идеята „да я започна малко по малко“. Е, така я започнах, че трудно се мотивирах да правя каквото и да било друго, докато не стигнах до последната страница. А после ме налегна тъга, тъй като неочаквано се бях привързал към героите на тази история, хлътнал навътре във времевата капсула на 90-те.
Цялото ревю тук: https://bibliotekata.org/2023/07/26/d...
Цялото ревю тук: https://bibliotekata.org/2023/07/26/d...
April 22, 2024
Много искам да споделя и разкажа за този роман и знам, че няма да успея. Винаги така става с най-любимите ми книги. Изключително много харесвам Емануил Видински. Започнах с поезията му, после разказите и след това прочетох „Места за дишане“. В мига, в който излезе „Дом за начинаещи“ си я взех с идеята да я започна веднага. После обаче се замислих какво ли ме чака на страниците и дали съм готова да потъвам в такава история. Колко много съм грешала! Тази книга е толкова топла, четивна и прекрасна! Ако се притеснявате, че ще попаднете в добре познатата и изтъркана тематика за прехода и соца ви уверявам, че книгата е далеч от изтърканата представа за 90-те в родната литература Да авторът очертава времевата рамка, но до толкова, че да потънем в света на героите и да добием представа за времето и културата, в които живеят, още повече, че действието се развива в дом за деца, в Германия.
Прекрасен роман! Роман за порастването, за съзряването, за приятелството, за първото влюбване, за изборите които правим, за хубавата музика, за приключенията, за смелостта и свободата. Не исках да нито за миг да се откъсвам от историята, имах желанието да съм постоянно с момчетата в дома, да ги опознавам, да изследваме и приключенстваме заедно. Много уютно ми беше в тяхната компания. Първоначално си мислех, че ще се ядосвам много на бащата на главния ни герой – все пак го оставя в дом на километри от града, в който той живее, сам в чужда страна. Да учи език… С напредването на книгата усетих, че нашето момче е щастливо, бързо намира своята среда и приятели. Някак полезно беше за него и усетих че му е комфортно.
Определено не исках да затварям последната страница, а след нея ми е топло на душата. Връща ми се в детството, кара ми се колело и ми се пие лимонада. Страхотен роман. Не го подминавайте, в никакъв случай!
„Смелост не е да се хвърлиш в трудна битка, вярвайки, че можеш да я спечелиш. Истинска смелост е да се хвърлиш в битка с ясното съзнание, че нямаш шанс да спечелиш.“
Прекрасен роман! Роман за порастването, за съзряването, за приятелството, за първото влюбване, за изборите които правим, за хубавата музика, за приключенията, за смелостта и свободата. Не исках да нито за миг да се откъсвам от историята, имах желанието да съм постоянно с момчетата в дома, да ги опознавам, да изследваме и приключенстваме заедно. Много уютно ми беше в тяхната компания. Първоначално си мислех, че ще се ядосвам много на бащата на главния ни герой – все пак го оставя в дом на километри от града, в който той живее, сам в чужда страна. Да учи език… С напредването на книгата усетих, че нашето момче е щастливо, бързо намира своята среда и приятели. Някак полезно беше за него и усетих че му е комфортно.
Определено не исках да затварям последната страница, а след нея ми е топло на душата. Връща ми се в детството, кара ми се колело и ми се пие лимонада. Страхотен роман. Не го подминавайте, в никакъв случай!
„Смелост не е да се хвърлиш в трудна битка, вярвайки, че можеш да я спечелиш. Истинска смелост е да се хвърлиш в битка с ясното съзнание, че нямаш шанс да спечелиш.“
Read
July 5, 2025“Беше още времето, когато се слушаха цели албуми. Сутрин заставах пред лавицата с касетки и дълго избирах какъв да бъде саундтракът ми до училище или до дома на Щефен, или до басейна, или до супермаркета. Помня как през лятото, в което редовно отивах с колелото си до селото на Гилберт, за да посвиря на барабани, вземах по три-четири касетки с мен. Пътят бе дълъг, понякога спирах край шосето да си почина, времето минаваше и на връщане ми трябваше друга касетка. При двудневните ми пътувания до България и обратно два пъти годишно успявах да изслушам повече от двайсет часа музика, защото тя не спираше дори когато спях.”
/
“- Ние сме едва на четиринайсет… Имаме толкова много време, нали?
-Аз съм на петнайсет. И не знам… Време - добавих замислено, - да, време…”
/
“Оставих го с радиото и се преместих в следващата стая. Там бе пълно с книги, подвързани списания, отчети от минали години. В една папка видях датата 18 май 1964 година. Подобни неща винаги силно са ме размечтавали. Започвах да си въобразявам деня, времето, човека, който е написал тези цифри, пътя на този лист до папката, която сега, в средата на деветдесет и трета година, държах в ръце.”
/
“И една вечер в кухнята, докато слагах масата и вадех нещата от хладилника, го попитах не е ли бил почитател на някоя група в младостта си (още във въпроса се съдържаше убеждението, че ако е имало такъв случай, той категорично е останал в миналото). На което той, помагайки ми с приборите, отговори: “Разбира се”.
- Какво например? - настоявах аз.
Тогава той спря, остави наръча от вилици, които тъкмо бе извадил от чекмеджето, и забарабани по плота, леко тананикай си: “Райдърс он зе сторм, ту-тудуду-ду…”. Лицето му се промени, той се оттегли някъде далече, пропътува през годините назад във времето и за няколко секунди под мустаците, лошо избраните очила с рогови рамки, скучната прическа и обикновените черти на лицето аз успях да видя един млад Франк, който още не бе Бобчето, който имаше дълга коса, твърди убеждения, непоклатима вяра в Бога и все пак желание, освен да бъде полезен и да живее съобразно законите за почтеност и доброта, да живее и с удоволствие, да отделя време за себе си и да изпитва наслада, без тя да е средство към нещо по-голямо, да е крайната цел на някой момент и отвъд него да не е необходимо да има друго.”
/
“Последва хихикане от няколко страни, след което госпожа Кнаут продължи да ни пита каква професия бихме искали да упражняваме, като завършим. Помня, че Щефен каза педагог (какъвто и стана), аз казах писател или музикант, Силвио искаше да бъде търговец, Роберт летец, Кристин художничка, а Барбара преводачка. Извърнах се да я погледна, (които трудно успявах да не правя през цялото време). Представих си я като професионален преводач, симултанен преводач, от френски и английски. Веднага видях около лицето й улиците на Париж или Лондон, тя с официален костюм с пола и високи обувки, около нея хората (мъже), на които превежда. Възхити ме тази представа и едновременно с това ми причини болка. Запитах се къде ли ще съм аз, когато тя изпълни картината от тази фантазия. Извърнах се да чуя какво ще каже някой друг съученик, но след няколко секунди отново погледнах Барбара. И я видях такава, каквато щях да я видя седем години по-късно - с вдигната на кок тежка руса коса заради лятната жега, лицето й е зачервено, тя шофира, в колата звучи Едит Пиаф, до нея седи Щефен, аз съм на задната седалка и не мога да отлепя очи от врата й, обрасъл с малки руси косъмчета, по който се стичат капчици пот. Возим се в розов сеат ибиза, няма климатик, всички прозорци са спуснати и аз си представям как малко тенекиеният глас на Едит Пиаф излиза през тях и обвива малкия автомобил като слаба мъгла. Двамата отпред си говорят, но аз не чувам думите им, редуцирал съм обективния свят до гласа на Пиаф и врата на Барбара с високо вдигнатата руса коса.”
/
“- Ние сме едва на четиринайсет… Имаме толкова много време, нали?
-Аз съм на петнайсет. И не знам… Време - добавих замислено, - да, време…”
/
“Оставих го с радиото и се преместих в следващата стая. Там бе пълно с книги, подвързани списания, отчети от минали години. В една папка видях датата 18 май 1964 година. Подобни неща винаги силно са ме размечтавали. Започвах да си въобразявам деня, времето, човека, който е написал тези цифри, пътя на този лист до папката, която сега, в средата на деветдесет и трета година, държах в ръце.”
/
“И една вечер в кухнята, докато слагах масата и вадех нещата от хладилника, го попитах не е ли бил почитател на някоя група в младостта си (още във въпроса се съдържаше убеждението, че ако е имало такъв случай, той категорично е останал в миналото). На което той, помагайки ми с приборите, отговори: “Разбира се”.
- Какво например? - настоявах аз.
Тогава той спря, остави наръча от вилици, които тъкмо бе извадил от чекмеджето, и забарабани по плота, леко тананикай си: “Райдърс он зе сторм, ту-тудуду-ду…”. Лицето му се промени, той се оттегли някъде далече, пропътува през годините назад във времето и за няколко секунди под мустаците, лошо избраните очила с рогови рамки, скучната прическа и обикновените черти на лицето аз успях да видя един млад Франк, който още не бе Бобчето, който имаше дълга коса, твърди убеждения, непоклатима вяра в Бога и все пак желание, освен да бъде полезен и да живее съобразно законите за почтеност и доброта, да живее и с удоволствие, да отделя време за себе си и да изпитва наслада, без тя да е средство към нещо по-голямо, да е крайната цел на някой момент и отвъд него да не е необходимо да има друго.”
/
“Последва хихикане от няколко страни, след което госпожа Кнаут продължи да ни пита каква професия бихме искали да упражняваме, като завършим. Помня, че Щефен каза педагог (какъвто и стана), аз казах писател или музикант, Силвио искаше да бъде търговец, Роберт летец, Кристин художничка, а Барбара преводачка. Извърнах се да я погледна, (които трудно успявах да не правя през цялото време). Представих си я като професионален преводач, симултанен преводач, от френски и английски. Веднага видях около лицето й улиците на Париж или Лондон, тя с официален костюм с пола и високи обувки, около нея хората (мъже), на които превежда. Възхити ме тази представа и едновременно с това ми причини болка. Запитах се къде ли ще съм аз, когато тя изпълни картината от тази фантазия. Извърнах се да чуя какво ще каже някой друг съученик, но след няколко секунди отново погледнах Барбара. И я видях такава, каквато щях да я видя седем години по-късно - с вдигната на кок тежка руса коса заради лятната жега, лицето й е зачервено, тя шофира, в колата звучи Едит Пиаф, до нея седи Щефен, аз съм на задната седалка и не мога да отлепя очи от врата й, обрасъл с малки руси косъмчета, по който се стичат капчици пот. Возим се в розов сеат ибиза, няма климатик, всички прозорци са спуснати и аз си представям как малко тенекиеният глас на Едит Пиаф излиза през тях и обвива малкия автомобил като слаба мъгла. Двамата отпред си говорят, но аз не чувам думите им, редуцирал съм обективния свят до гласа на Пиаф и врата на Барбара с високо вдигнатата руса коса.”
November 7, 2023
Емануил А. Видински е прекрасен разказвач, не исках да оставям тази книга и героите ѝ.
Може би защото част от най-важните ми години бяха прекарани в Германия (разтеглени в ума ми като цял отделен живот, извън сегашния), макар и не през 90-те, разпознах в книгата много от тогавашните ми вълнения и чувства. Харесва ми колко много музика и съзерцание има между страниците, сякаш виждам приятел в разказвача, който също обича да спира и да наблюдава как моментът се разпада на съставните си части, преди да се превърне в спомен.
Може би защото част от най-важните ми години бяха прекарани в Германия (разтеглени в ума ми като цял отделен живот, извън сегашния), макар и не през 90-те, разпознах в книгата много от тогавашните ми вълнения и чувства. Харесва ми колко много музика и съзерцание има между страниците, сякаш виждам приятел в разказвача, който също обича да спира и да наблюдава как моментът се разпада на съставните си части, преди да се превърне в спомен.
July 20, 2023
Много приятна за четене! Стилът ми хареса много и ако не бяха всички работни задачки 😀 сигурно щях да я прочета за 3-4 дни.
Допада ми биографичния елемент, героите наистина са живи.
Допада ми биографичния елемент, героите наистина са живи.
November 11, 2023
Завладяващ разказ и филмов сюжет.
Много ми харесва лекотата, с която върви целият роман. Отдавна не бях поглъщала така бързо книга.
Отдавна ми се искаше да прочета нещо от Емануил Видински и определено останах очарована :)
Много ми харесва лекотата, с която върви целият роман. Отдавна не бях поглъщала така бързо книга.
Отдавна ми се искаше да прочета нещо от Емануил Видински и определено останах очарована :)
December 31, 2023
"Дом за начинаещи", Емануил Видински, изд.Жанет-45.
Книга с не малко автобиографичен елемент и мое щастие не залага на шокиращи сцени, макар да има всяка предпоставка, което я прави свежаглътка въздух спрямо останалите книги на сходна тематика.
Домът в случая е институция в сянката на католическата църква в Германия през 90-те години, където живеят деца без родители, проблемни деца или такива, които към момента няма възможност да бъдат гледани, какъвто е случаят на Емануил Видински.
Темата за експлицитните сцени е съдържание на книги напоследък засегнат в ревюто си на "Неудобството на вечерта", както и фактът, че подобни творби са силно толерирани и награждавани. Естествено няма нужда да отричане фактите, че подобни институции предразполагат към насилие, но няма как да си затварим очите, че реалността е друга и в тях може насилието да не е гротеско и вероятно обитателите създават един много интересен социум, в който всеки се опитва да намери мястото си без да пристъпва моралните и човешки граници.
Изключително интересна симбиоза между разкази за живота на едно 13 годишен младеж през погледа на порасналия аз, които с умиление се връща към спомените от младостта, като всеки от нас. И дори те да не са излезли от филм на Дисни са си наши и ги обичаме, защото те са ни направили това, което сме в момента.
"Дом за начинаещи " е книга за израстване, толерантност, самота, културата на 90те, пост военна Германия, емиграция, прехода между детски и юношеските години, като нито един от елементите не е в повече и не залива в крайности.
Книга с не малко автобиографичен елемент и мое щастие не залага на шокиращи сцени, макар да има всяка предпоставка, което я прави свежаглътка въздух спрямо останалите книги на сходна тематика.
Домът в случая е институция в сянката на католическата църква в Германия през 90-те години, където живеят деца без родители, проблемни деца или такива, които към момента няма възможност да бъдат гледани, какъвто е случаят на Емануил Видински.
Темата за експлицитните сцени е съдържание на книги напоследък засегнат в ревюто си на "Неудобството на вечерта", както и фактът, че подобни творби са силно толерирани и награждавани. Естествено няма нужда да отричане фактите, че подобни институции предразполагат към насилие, но няма как да си затварим очите, че реалността е друга и в тях може насилието да не е гротеско и вероятно обитателите създават един много интересен социум, в който всеки се опитва да намери мястото си без да пристъпва моралните и човешки граници.
Изключително интересна симбиоза между разкази за живота на едно 13 годишен младеж през погледа на порасналия аз, които с умиление се връща към спомените от младостта, като всеки от нас. И дори те да не са излезли от филм на Дисни са си наши и ги обичаме, защото те са ни направили това, което сме в момента.
"Дом за начинаещи " е книга за израстване, толерантност, самота, културата на 90те, пост военна Германия, емиграция, прехода между детски и юношеските години, като нито един от елементите не е в повече и не залива в крайности.
Read
October 6, 2023Емануил А. Видински - "Дом за начинаещи", изд. "Жанет 45", 2023
С тази книга се срещнахме случайно.
На есенната Алея.
Знаех за нея, разбира се. Но по-скоро като заглавие, отколкото като история. И не можех да реша дали някой ден да я прочета.
И после, в началото на септември, нещо се случи. Не знам какво. Просто заглавието, което дотогава ми се беше струвало по-скоро странно, изведнъж ме привлече. Посегнах да я разгледам. Прелистих няколко страници. И после... си тръгнахме заедно.
Не я оставих да чака дълго реда си. Но така се случи, ч прочетох началните изречения два пъти. Веднъж - докато се чудех дали тя да не е следващата ми прочетена книга... и в крайна сметка избрах нещо друго. И втори път - няколко ни по-късно, когато я отворих, за да започна вече наистина да я чета.
Не знаех точно какво да очаквам, защото нямаше истинска анотация. Приех това като знак, че трябва да оставя книгата сама да говори за себе си.
Прочетох първите няколко страници трудно - просто ми трябваше време да вляза в историята.
И после забравих къде съм, кога съм, защо съм, и просто не можех да спра. Историята ме увлече, потопи ме в себе си, и не исках да оставя книгата. Беше от книгите, с които просто се бяхме намерили.
"Дом за начинаещи" е сурова и в същото време трогателна, на моменти трагична и през цялото време - увличаща и въздействаща история. История за детството - едно по-тежко и сурово детство, но все пак детство, защото децата навсякъде са еднакви, - история за порастването и съзряването. Темите, разгледани тук, не са нови - те са същите, на които ще попаднете във всяка книга, чиито герои са деца и младежи. Съзряване, приятелства и предателства, търсене на собствения път. С тази разлика, че героите в тази история нямат истински семейства - не и в общоприетия смисъл на думата. Но тук, в този Дом - винаги споменаван с главна буква - те имат подкрепата, от която всеки, и най-вече младите хора на тяхната възраст, се нуждае. Имат разбирането и съпричастността на своите възпитатели. Имат опора. И, да, правят своите грешки - но почти винаги има кой да ги "побутне" в правилната посока.
Това дотук е написано на основата на впечатленията ми от първите стотина страници на книгата. И през цялото време ми се струваше, че това е твърде идилично, за да е истинско... или за да продължи дълго.
Интуицията рядко ме лъже за такива неща. Оказах се права. Само не бях подозирала колко мрачни могат да станат нещата, и признавам, че от един момент нататък четенето на тази книга ми горчеше. Казвах си, че след като вече са се случили определени неща, краят няма как да е истински добър - не и за всички.
И наистина, краят на пътя за някои от героите в този роман идва твърде скоро. Но повечето от тях оцеляват. Защото това е, което правят най-добре. И продължават - вече напуснали онзи "дом за начинаещи", съхранили спомените, научили се как да се борят. И дори готови да разкажат за преживяното...
Не знам дали в романа има автобиографичен елемент. Но историята звучи много съкровено и лично, искрено и въздействащо. Мисля, че се срещнахме точно навреме. Съпреживях всяка стъпка на разказвача и се радвам, че прочетох тази история.
И със сигурност ще я препрочитам.
С тази книга се срещнахме случайно.
На есенната Алея.
Знаех за нея, разбира се. Но по-скоро като заглавие, отколкото като история. И не можех да реша дали някой ден да я прочета.
И после, в началото на септември, нещо се случи. Не знам какво. Просто заглавието, което дотогава ми се беше струвало по-скоро странно, изведнъж ме привлече. Посегнах да я разгледам. Прелистих няколко страници. И после... си тръгнахме заедно.
Не я оставих да чака дълго реда си. Но така се случи, ч прочетох началните изречения два пъти. Веднъж - докато се чудех дали тя да не е следващата ми прочетена книга... и в крайна сметка избрах нещо друго. И втори път - няколко ни по-късно, когато я отворих, за да започна вече наистина да я чета.
Не знаех точно какво да очаквам, защото нямаше истинска анотация. Приех това като знак, че трябва да оставя книгата сама да говори за себе си.
Прочетох първите няколко страници трудно - просто ми трябваше време да вляза в историята.
И после забравих къде съм, кога съм, защо съм, и просто не можех да спра. Историята ме увлече, потопи ме в себе си, и не исках да оставя книгата. Беше от книгите, с които просто се бяхме намерили.
"Дом за начинаещи" е сурова и в същото време трогателна, на моменти трагична и през цялото време - увличаща и въздействаща история. История за детството - едно по-тежко и сурово детство, но все пак детство, защото децата навсякъде са еднакви, - история за порастването и съзряването. Темите, разгледани тук, не са нови - те са същите, на които ще попаднете във всяка книга, чиито герои са деца и младежи. Съзряване, приятелства и предателства, търсене на собствения път. С тази разлика, че героите в тази история нямат истински семейства - не и в общоприетия смисъл на думата. Но тук, в този Дом - винаги споменаван с главна буква - те имат подкрепата, от която всеки, и най-вече младите хора на тяхната възраст, се нуждае. Имат разбирането и съпричастността на своите възпитатели. Имат опора. И, да, правят своите грешки - но почти винаги има кой да ги "побутне" в правилната посока.
Това дотук е написано на основата на впечатленията ми от първите стотина страници на книгата. И през цялото време ми се струваше, че това е твърде идилично, за да е истинско... или за да продължи дълго.
Интуицията рядко ме лъже за такива неща. Оказах се права. Само не бях подозирала колко мрачни могат да станат нещата, и признавам, че от един момент нататък четенето на тази книга ми горчеше. Казвах си, че след като вече са се случили определени неща, краят няма как да е истински добър - не и за всички.
И наистина, краят на пътя за някои от героите в този роман идва твърде скоро. Но повечето от тях оцеляват. Защото това е, което правят най-добре. И продължават - вече напуснали онзи "дом за начинаещи", съхранили спомените, научили се как да се борят. И дори готови да разкажат за преживяното...
Не знам дали в романа има автобиографичен елемент. Но историята звучи много съкровено и лично, искрено и въздействащо. Мисля, че се срещнахме точно навреме. Съпреживях всяка стъпка на разказвача и се радвам, че прочетох тази история.
И със сигурност ще я препрочитам.
April 9, 2024
Толкова хубаво чувство ми остави тази книга. От цялата тази тема за израстване в чуждоезикова среда, в католически пансион, в началото на 90-те години на 20 век, може да се получи нещо мелодраматично, сензационно или манипулативно, ако не е изпълнено добре. Но това изобщо не се случва. В този полуавтобиографичен роман героят в рамките на три години израства, опознава, вижда и хубаво, и лошо, но каквото и да се случва, тази вибрация на младостта е винаги там - с любопитството и сетивността на тези години. Да не говорим колко вълнуващо ми беше покрай него и аз да съпреживея “онова” време и може би това е един от ефектите, който остави книгата върху мене - емоционално си припомних какво беше да си на тези години, но не по съжалително носталгичен, а по топъл и зареждащ начин.
October 29, 2025
Книгата съдържа редица силни моменти, но остава усещането за прибързано писане, без необходимия период за задълбочено осмисляне и отлежаване.
Парадоксално, липсва достатъчно развитие на главния герой. Отсъстват пътуванията до България и престоят при бащата, а образите на майката и бащата са недостатъчно представени или почти отсъстват.
Смятам, че това е пропилян потенциал за сериозен и задълбочен роман. Качествените произведения изискват бавно писане и време за узряване. Тук резултатът е следствие от прибързаното изпълнение.
Католическият аспект е добре разработен, но ако това е била основната цел, фокусът на романа е трябвало да бъде фундаментално различен.
Парадоксално, липсва достатъчно развитие на главния герой. Отсъстват пътуванията до България и престоят при бащата, а образите на майката и бащата са недостатъчно представени или почти отсъстват.
Смятам, че това е пропилян потенциал за сериозен и задълбочен роман. Качествените произведения изискват бавно писане и време за узряване. Тук резултатът е следствие от прибързаното изпълнение.
Католическият аспект е добре разработен, но ако това е била основната цел, фокусът на романа е трябвало да бъде фундаментално различен.
July 27, 2023
Простичко и вълнуващо написана книга за едно детство, което, при всичките му алтернативности, вариации и локации, винаги в крайна сметка е точно това - простичко и вълнуващо. Дори най-щастливото, дори най-тъжното. Необичайните особености на това конкретно детство не пречат да се разпознаваме и да наслагваме пластовете на нашето собствено порастване с това на героя в книгата, бил той самият автор или някаква негова украсена или разсъблечена литературна версия. Фрапантно четивна книга, вероятно най-вече защото е фрапантно пълна с нас, читателите.
April 7, 2024
Действието на романа се развива в Германия в първата половина на 90-те години. Един български тийнейджър постъпва в католически дом за сираци в Германия и там расте, създава приятелства, сблъсква се с жестокостта, среща любовта и изобщо опознава живота. Опознава тъмната, но най-вече светлата страна на човешките взаимоотношения. Това е една светла и топла книга, написана много умело. Ако сте в момент, когато не можете да понесете много напрежение и тежки чувства и търсите приятно и увлекателно четиво, което да ви настрои положително, това е отличен избор.
November 27, 2024
Книгата е много позитивна, четох я с изключително топли чувства, което е рядкост- хем е мило по детски, хем да е и интересно. Има я и онази деведесетарска нотка, която е леко грънж, леко отърсване от соца и всичко това е през очите на един български тийнейджър в Германия. Германия топла и гостоприемна по своему, каквато ние балканците не си я представяме и Германия злобна, ядосана на новите си обитатели(не задължително чужденци).
December 7, 2023
Прекрасна книга, която четох бавно само заради бебе - иначе сигурно щях да погълна за дни, макар че е над 400 страници. Непретенциозният стил, който все пак обаче е там и е чуден, както и поредицата случки, които са абсолютно естествени, наистина ме пренесоха в началото на 90-те в този дом в Германия. Една от любимите ми книги е вече.
August 25, 2023
Изключителен Емануил Видински. Харесвам всички негови книги и от тази не останах разочарована.
November 13, 2023
един различен прочит на 90-те в дома за начинаещи, където всеки спомен е безценен, а уроците на детството не свършват.
November 24, 2023
Човек може само да благодари на автора, че е споделил тези истории с нас. Увлекателна, с чудесен стил на писане..подтикна ме да купя и останалите книги на автора.
March 11, 2025
Един от най-силните съвременни български романи, които съм чела.
July 20, 2023
Дом за начинаещи души: https://knigolandia.info/book-review/...
Различно детство от моето, нищо, че делим роден град. Емануил следва баща си и в началото на 90-те се оказва в католически детски дом в град Калбе, за да се потопи до неизплуване в изцяло немскоезична среда. С много обич и обрано чувство за хумор той ни запознава с обитателите на Дома, от децата, които идват и си отиват, та до възпитателите, в чийто състав също се случва да настъпят промени. Зареждат се една след друга трагикомични случки, истории от формираните по естествен път глутници и йерархични отношения, със смях си спомня например за спасилия се от войната в Югославия Якуб, който още при първата им среща вади касетофон и от него започва да се лее Цеца Величкович и авторът се връща в детството си, когато “разни малки до средно големи югославски певци и певици идваха да изнесат концерт във Видин и целият град полудяваше”. Покрай ходенето на училище и многобройните задължения в дома Видински ни прави съпричастни на момчешките лудории, опознаването на света около тях, на важните моменти като сдобиването с колело, което му дава истинска свобода (сетих се за онзи чуден пасаж от “Момчешки живот” на Робърт МакКамън за първото колело).
ИК Жанет 45
https://knigolandia.info/book-review/...
Различно детство от моето, нищо, че делим роден град. Емануил следва баща си и в началото на 90-те се оказва в католически детски дом в град Калбе, за да се потопи до неизплуване в изцяло немскоезична среда. С много обич и обрано чувство за хумор той ни запознава с обитателите на Дома, от децата, които идват и си отиват, та до възпитателите, в чийто състав също се случва да настъпят промени. Зареждат се една след друга трагикомични случки, истории от формираните по естествен път глутници и йерархични отношения, със смях си спомня например за спасилия се от войната в Югославия Якуб, който още при първата им среща вади касетофон и от него започва да се лее Цеца Величкович и авторът се връща в детството си, когато “разни малки до средно големи югославски певци и певици идваха да изнесат концерт във Видин и целият град полудяваше”. Покрай ходенето на училище и многобройните задължения в дома Видински ни прави съпричастни на момчешките лудории, опознаването на света около тях, на важните моменти като сдобиването с колело, което му дава истинска свобода (сетих се за онзи чуден пасаж от “Момчешки живот” на Робърт МакКамън за първото колело).
ИК Жанет 45
https://knigolandia.info/book-review/...
August 28, 2023
Една особеност на българската съвременна литература е нейната силна фокусираност върху темите за прехода, мутрите и всичкия останал мрачен пейзаж на 90-те у нас. Това не само я прави силно локална и специфична, но и пира немалък брой читатели да посегнат към нея.
„Дом за начинаещи“ на Емануил Видински е сериозно изключение от тази тенденция, без да губи изключителната си четивност, динамиката на разказа или плътността на героите. Говорейки за четивност е важно да отбележим, че това е една от най-характерните черти на романа.
Цялото ми мнение тук: https://www.jenatadnes.com/chitatelsk...
„Дом за начинаещи“ на Емануил Видински е сериозно изключение от тази тенденция, без да губи изключителната си четивност, динамиката на разказа или плътността на героите. Говорейки за четивност е важно да отбележим, че това е една от най-характерните черти на романа.
Цялото ми мнение тук: https://www.jenatadnes.com/chitatelsk...
Displaying 1 - 26 of 26 reviews