Гражданска смърт и безсмъртие: Статии, есета, писма, том 3

by Иван Хаджийски

“Първият том от това издание представи фундаменталния труд на Иван Хаджийски “Бит и душевност на нашия народ”. В него е анализиран и обобщен огромен историческо-социологически и историческо-психологически материал. Вторият том – чрез “Оптимистична теория за нашия народ” докосва бъдещето и разкрива смисъла на самото историческо изследване. Третият конкретизира авторския подход чрез актуални събития, местни сюжети, монографични ескизи. Макар тези работи да са непретенциозни по замисъл и малки по обем, и в тях личи почеркът на големия творец. “Гергьовден” и “Политическа ваксинация” – самият термин е на Хаджийски – са малки шедьоври. “Гражданска смърт и безсмъртие” и “Самарът на Санчо Панса” са стряскащи - и за нас! – предизвикателства. Читателят ще може да оцени ракурсите на “Парвенюто” и дискусиите на “Култура, нация и патриотизъм”. Изпъква най-непосредствено и личността на автора. Виждаме Иван Хаджийски в класната стая и в семейния кръг, сред интелектуалния елит и в гражданското общество. Виждаме го като любящ съпруг и нежен баща, като прецизен критик и остроумен събеседник, като обективен изследовател и емоционален публицист.”

Петър Емил Митев

Genres: History

482 pages, Hardcover

First published January 1, 2003

About the author

Иван Минков Хаджийски е български публицист, социален психолог и марксист. Преди 1944 година трудовете му са интерпретирани от някои анализатори, като изследовател използващ методите на Густав Льобон. и Чернишевски.

За десет години написва 4 книги и над 20 студии и статии, които дават основание да бъде смятан за един от основоположниците на българската социология. Социологическите му изследвания за българската народопсихология, Бит и душевност на нашия народ, се считат за най-важните му трудове.

На Хаджийски посмъртно е присъдена наградата „Златен знак с лента“ от Института по социология при БАН - „За изключителни заслуги и изключителен и оригинален принос към българската социология“. Днес неговото име носят институтът за социални ценности и структури в София, училища в Троян и София. Община Троян учредява национална награда „Иван Хаджийски“ за принос в народопсихологията и социологията.

Reviews

[Nikolay Mollov · Rating 5 out of 5]

Когато тридесетте узурпатори в Атина заповядали изгонването на редица граждани, а останалите карали да вършат несправедливи работи, Сократ казал публично: „Не мога да разбера как един говедар, който пасе лошо говедата си, не си признава, че е лош пастир.“

Думите на Сократа били донесени на узурпаторите Критий и Херакъл. Те повикали Сократа и му забранили да говори с младежите под 30 години. Сократ, недоумявайки, попитал:

- Ами ако си купя нещо от такъв младеж или пък ме попита къде живее Критий, също ли не трябва да разговарям?

Отговорили му: „За такива работи можеш да говориш, но ти питаш повече – за ковачи, говедари, за набожност и справедливост. Особено да не говориш за пастирите, защото ще намалиш броя на говедата с едно.“

Историята се прави от хората, които открито и смело излизат на сцената на живота. От тези, които гледат хоризонтите на бъдещето, и от тези, които затварят тези хоризонти е клещите на status quo-то. В тази борба за придвижване историята напред и за нейното спиране се открояват нейните личности – герои и мъченици: Сократ, Спартак, Галилей, Бруно, Делеклюз, Жид, Осиецки и др.

Историята се отблагодарява с безсмъртна слава на своите строители. Тя пази с добър или лош спомен и за своите лоши деца – спирачки. Но тя не говори нищо за тези, които са мълчали тогава, когато е трябвало да говорят. И то по простата причина, че и те не са казали никому нищо, освен няколко безобидни слова на своята жена, на слугинята, на шивача и на кучето си. С известно отвращение историята споменава и тези, които са пели дитирамби на силните, за да могат да оберат трохите от трапезите им.

Аз искам да кажа нещо на тези, които мълчат, когато трябва да говорят, и то във времена, когато и „камъните трябва да проговорят“.

Моят стар баща – добросъвестен и честен еснаф – беше на погребението на другар стар еснаф-чорбаджия. Майка ми остана вкъщи. След завръщането на баща ми тя веднага го посрещна с въпрос:

- Какво стана? Държаха ли му реч?

- Че какво да кажат – че цял живот правил манти?!...


(…)